Петър Бобев
Камбо (28) (Роман за юноши)

Лъвският рев проехтя за пръв път от толкова време насам. Забоботи като приближаваща буря.

Джими седеше на малкото столче до походката си масичка, а на няколко крачки встрани вечеряха туземните му помощници, които бяха дошли с него. Те бяха мюсюлмани, а Джими — неверник. За тях това представляваше по-важно основание на отчужденост, отколкото общата им расова принадлежност.

Тая заран Джими и Камбо бяха откарали вързан Фред Хейс в града, където го бяха предали на полицията, а после, закупили най-необходимото, главно резервни части за радиопредавателя, и наели трима чернокожи, се бяха прибрали обратно.

Не само на Джими, като че ли и на Камбо му се струваше, че се завръщат у дома. Вече чувствуваха временния си горски стан като истински дом.

По пътя бяха видели познатия прайд лъвове с Кривия Зъб и Сърдитата. Бяха спрели за малко да се налюбуват, тоя път в безопасност от лендровера, на гальовните лъвски отношения — сякаш не глутница страшни хищници, а увеличени в огромни лупа котета.

И това, което Джими срещаше твърде рядко в природата — бяха наблюдавали как лъвчетата бозаеха безредно от всяка кърмачка, така че не можеше да се разбере кое дете на коя майка принадлежи.

В същото време някаква чужда лъвица се бе приближила до прайда. Лъвовете нямаха нищо против да я приемат. Ала лъвиците, ревниви и зли, я пресрещнаха враждебно, нахвърлиха се яростно отгоре й и ако тя не бе съобразила да избяга на време, щяха да я нагризат до смърт.

Вътревидовата борба, както бе подметнал Фред Хейс, остава главният лост на еволюцията при тези същества, които нямат външни врагове — каквито са лъвовете и човекът.

Камбо се връщаше с пълна кофа от реката. Напоследък проявяваше все по-неудържимо желание да помага. Ала чул лъвския рев, не успя да се удържи. Захвърли товара си и тозчас се метна на най-близкото дърво, след което от клон на клон достигна запъхтян при Джими.

„Лъв — близо — лош!“ — заразправя той с ръце, придружаващ немия си разказ с изразителни звуци.

Джими го прегърна:

— Няма страшно, друже! Я колко хора сме се събрали! И е още съвсем светло.

Крокодилите вече пропълзяваха във водата — през нощта там е по-топло. Птиците, забързани, се прибираха за нощувка. С шумно пляскане на крила, източено във верига, прелетя ято пеликани. А кормораните още се гмуркаха. Изплувваха от дълбините, подхвърляха уловената риба така, че да падне в клюна с главата надолу, после отново се гмурваха. Та и чаплите все още кълвяха нещо във водата.

Един от туземците, най-старият, приближи почтително.

— Бвана! — рече той. — Да поставим ли през нощта часови?

Джими го изгледа тъжно.

Пак „бвана“! Пак „господин“, чужденец. За тях той си оставаше чужденец.

Понечи по навик да отговори, че няма нужда, но припомнил си скорошното нападение на куцата пантера, отвърна друго:

— По един дежурен! И то въоръжен!

Прислужникът се върна при другарите си да им предаде нареждането му.

Внезапно нейде немного далеч избухна шумна глъчка. Преминаваше стадо шимпанзета.

Може би — и неговите „възпитаници“, „говорещите“ маймуни! Може би гледаха насам. Какво ли си мислеха за него?

Неговите възпитаници!

Върнати сред природата, дали щеше да продължи развитието им, получило тласък от човешката намеса? Както някои фантасти допускат, че другопланетци са подтикнали напред еволюцията на човека.

А нима беше тъй невъзможно да се предположи и другото — че шимпанзетата нямат нужда от словесна реч, защото разменят информация по телепатичен път — каквато дарба може да е притежавал и човекът преди изобретяването на речта? И както откритието на писмеността е отслабило паметта му, така и говорът е направил излишна старата форма на общуване, която сега се проявява понякога в отделни особи под формата на атавизъм.

Джими погледна към смълчаното и укротено като никога шимпанзе:

— Няма ли да отидеш при тях?

Камбо направи отрицателния знак:

„Няма!“

— А защо? — подкани го човекът. — Добри маймуни!

Камбо натърти:

„Мръсни — маймуни! Бягат — страх — Камбо!“

Искаше да каже, че те се страхуват от него. Само че Джими бе забелязал отдавна истината.

— Не те искат сродниците ти, Камбо! — усмихна се той. — Нито питомните, нито дивите. Както и мен: нито белите, нито черните. Не ни искат, но да не губим напълно надежда! Закъде е човек без надежда?… Впрочем знаеш ли какво е „мизантроп“? Този, който се е напатил от филантропите. А ти май че си станал вече мизинтек — маймуномразец…

Досмеша го сам на хрумването му.

После поклати глава:

— Лъжеш ме, Камбо! Само че още не си се очовечил напълно. Още не си се научил да ме гледаш честно в очите, когато ме мамиш.

Прегърна го и добави:

— Но не си признаваш. Не ти позволява и на теб чувството за важност. По-право инстинктът за важност, ако щеш — хормонът за важност. Присъщ на всяка жива твар.

И се замисли. Не беше нужно да търси много примери. Стигаше му да погледне павианския главатар, петела, пуяка. И чиновника зад бюрото, и продавачката зад щанда, и генерала пред войската, и епископа от амвона. Всеки се пъчи, всеки се смята най-важен. Инстинктът за важност, по-могъщ от инстинкта за размножение, дори от инстинкта за самосъхранение. А при хората достигнал до парадоксално свръхразвитие. Всеки се подписва: подписва се писателят, подписва се художникът, подписва се архитектът. На един филм се изреждат имената поне на петдесетина участници.

Ала Камбо не го слушаше. Откак се бяха прибрали, все поглеждаше към донесените газени тенекии. С надежда, че ще ги изпразнят. И че тогава той ще успее да отмъкне някоя. Като държавник в изгнание непрекъснато за това си мислеше, това мечтаеше — как отново да си възвърне отнетата власт.

Джими се надигна:

— Хайде, приятелю! Да спим!… И да се надяваме! Нали само надеждата крепи човека?

Мракът падаше бързо. Комарите се разлетяваха като побеснели. Цикадите заскрибуцваха още по-оглушително.

Пред клетката Джими се спря.

— Камбо — запита го той неочаквано, — ти животно ли си, или човек?

Шимпанзето се почеса по плешивото теме:

„Камбо — не — животно! Камбо — не — човек! Камбо — Камбо! Чудесно — шимпанзе!“

На Джими му се прииска да го разцелува.

Откъм джунглата проехтя сухата кашлица на импала, нейде отдалеч долетя тръбният призив на слон, последван от приглушен лъвски рев.

Звуците на истинската Африка!… Които се чуваха и щяха да се чуват все по-рядко… И по-рядко…