Петър Бобев
Камбо (6) (Роман за юноши)

Джими Янг тая заран се събуди от липсата на обичайната сутрешна глъчка. Той отметна москитната мрежа, облече се набързо, като не забрави да изтръска дрехите и обувките си, да не би да се е сврял вътре някой скорпион, и тозчас видя Камбо, който се бе навел над сандъка с напитките, улисан да изкърти с железен лост заключения капак.

Още преди той да извика, шимпанзето захвърли лоста и се търкулна на земята със сърцераздирателен писък, като криеше с длани главата си. За разлика от хората маймуните съзнават своите лоши постъпки. Готов беше да понесе наказанието си. За него Джими представляваше нещо като „старша маймуна“, тъй като той единствен от цялата група имаше право да се ползува от пръчката, наричана от него „педагогията“.

Тоя път биологът не я употреби, само издърпа ухото на пакостника.

— Ей, касоразбивач! Друг път да не си посмял!

Усетил, че днес му се е разминало твърде леко, Камбо скочи на крака и изръмжа нещо като „нам-нам!“

А Джими не се съмняваше. Това навярно представляваше зачатъкът на човешката реч. Подобни звуци издават и горилите, когато се хранят. На езика суахили „нияма“ означава месо, а „ниям-ниям“ — човекоядец. На древногръцки глаголът „ям“ е „нама“, а на съвременния български — направо „ям“. На датски „намнам“ е лакома мръвка. Дарвин смятал, че детето му е изобретило думичката „мам“ за ядене. А всъщност всички деца, преди да проговорят, с подобни звуци изявяват глада си.

Джими му се сопна:

— Яденето не е в сандъка, мошенико!

Тогава Камбо започна да обяснява с ръце:

„Камбо — търси — бонбон — вода.“

Ала човекът знаеше, знаеше го добре и шимпанзето, че в тоя сандък няма кока-кола. Хитрецът опитваше да лъже — явен признак за очовечаването му.

Джими му се закани с пръст:

— На мен такива не минават!

А не можеше да гледа на него като на животно. Тъкмо сега повече му приличаше на стар пияница, маскиран като шимпанзе, от чиято маска надничаха напълно човешки хитри очи.

Камбо обеща на часа:

„Няма — вече!“

После се спусна напред и се залови най-усърдно да пощи панталоните му. Дрехите в случая щяха да заместят липсващата козина.

Джими скоро разбра какво бе станало. Прислужниците му го бяха изоставили. Прибрали палатката и вещите си, а навярно отмъкнали и част от неговите вещи, преди да офейкат.

Той не се двоуми дълго. Трябваше да ги настигне веднага и да ги върне обратно: с обещания ли, със заплахи ли — но да ги върне. Иначе сам в тоя пущинак не би успял да завърши както трябва започнатата работа.

Не им се сърдеше, напротив, опитваше да разбере подбудите им. Какво би направил той на тяхно място. И все се спираше на страха. Не страх от зверовете — със зверове те бяха свикнали от детинство, — ужасяваше ги другото, свръхестественото.

Може би бяха чули думите на ловния инспектор за хората-леопарди. И не бяха устояли, малцина като тях биха устояли. Не допускаше само, че в случая те бягаха от него самия, когото смятаха, както им бе подметнал Фред Хейс, за опасен вещер, човек-маймуна.

Той притича към лендровера. Хвана волана и запали. После подкара надолу покрай реката. Беглеците не можеха да изберат друг път. Нямаше какво да дирят навътре в джунглата. Щяха да поемат натам, откъдето бяха дошли.

Цялата околност се мержелееше, забулена в утринната мъгла, която се зараждаше пред очите му, сякаш извираше от зловещи фумароли, и придаваше на всичко призрачен, тайнствен вид. Върховете на дърветата изчезваха, разтворени в сивото небе. В струите на изпаренията светът се люлееше, както в морските дълбини. Сякаш беше водолаз, който плуваше сред исполински сиви водорасли и безцветни корали.

Шофьорът натисна рязко спирачките, понеже колона сухоземни розови крабове прекосяваше пътя му. При това спиране Камбо политна напред и се удари в гърба му.

Джими се извърна недоволен, готов да го изхвърли на часа от колата. Не беше тръгнал на разходка, затова съвсем не възнамеряваше да забавлява шимпанзето си.

— Кой ти позволи да се качиш?

Но омекна, видял изразителната мимика на лицето му, на която би завидял и Луи дьо Фюнес.

„Камбо — иска — вози! — примоли се маймуната. — Много — много!“

И Джими пак склони. Знаеше колко обичаше да се разхожда с автомобил възпитаникът му. Луд по автомобилите! Та и с тая си слабост не се отличаваше от безкосместите си братовчеди.

— Добре! — съгласи се той.

И Камбо тозчас се прехвърли на предната седалка. Отпусна се, зае небрежно високомерната стойка, присъща на всички, щом седнат в автомобила.

Джими видя газената тенекия, която Камбо бе натоварил в колата. Пресегна се, грабна я и я запокити с все сила в блатото, покрай което минаваха.

— Стига с тая дрънкалка! — смъмра го той.

Отде можеше да знае какво съдбовно значение имаше тая започваща да ръждясва тенекия за самочувствието, за щастието, за цялото бъдеще на Камбо.

Шимпанзето го изгледа разколебано, виновно-смутено, сви се злобно и подметна с ръце:

„Джими — муха!“

Това беше една от обидите, които си позволяваше спрямо „старшата маймуна“.

Човекът се усмихна, после натисна газта. Трябваше да настигне бегълците! Иначе животът му щеше да се усложни. С опасност дори да не довърши експеримента си. А беше длъжен да го довърши. Да се увери дали „говорещите“ маймуни щяха да запазят и в джунглата наученото. И най-важното, ако не го забравеха — щеше ли то да се окаже лост за бъдещата им еволюция. Щеше ли да ги постави по пътя на някакъв нов животински „сапиенс“.

Днес шимнанзетата, като много други видове, са обречени на изчезване. Както бе изчезнала напълно зебрата-квага, която бурите избивали само за да правят от кожата й мехове. И понеже квагите били толкова многочислени, че оловото за патроните не стигало, бурите изрязвали куршумите от убитите животни, за да зареждат отново пушките си. Както би могъл да изчезне и носорогът, та и крокодилът, който бива изтребван само заради дамските чанти и обувки. Че как да не ги избиват, щом един крокодилов ловец е в състояние да си докарва стотици хиляди долари годишно?

Африка, континентът, който в представите на повечето хора е царство на дивите животни, вече остава без животни. Освен в резерватите. Джими си спомняше с какво неудържимо любопитство африканците напираха да гледат питомците му, когато ги разтоварваха от парахода. Не бяха виждали нито шимпанзе, още по-малко горила, дори лъв не бяха виждали освен на кино.

Всяка година от лицето на земята изчезва поне един вид бозайник. Някой беше казал: „Унищожаването на който и да е вид — това е углавно престъпление, все едно унищожаване на неповторим културен паметник, като картина на Рембранд или Акропола.“

А според Джими то представляваше още по-тежко престъпление. Защото и картината, и Акрополът са дело на човек, все могат да бъдат реставрирани. Но веднъж изчезналият животински или растителен вид никога не може да се реставрира. Загубен е безвъзвратно.

Влажната джунгла неусетно се разреди, листният покрив се накъса. Даракът на слънчевите лъчи разчепка мъглата на дрипави повлекла. И кръгозорът се разшири. Но все още не съвсем ясен, все още замътен като мираж. Стана по-леко за дишане. В гората кислородът все не достига за непривикналия. Причинява своеобразен хроничен задух.

А сега дробовете не смогваха да се наситят със свежия полъх на саваната, която още не се виждаше, но се предчувствуваше по светлината, по ароматите, по промяната на растителността. Все по-често се срещаха акации, тамаринди, огромни сейби, борасови палми, а между стъблата им вместо изчезналите плауни и мъхове — саванни треви: просо, сорго, слонска трева.

Внезапно Джими спря колата, съгледал нещо странно под близкия храст. Той вдигна бинокъла да разгледа по-добре. Не се бе излъгал. Железен капан държеше задния крак на едро хиеново куче.

Тия зверове са най-зловещите герои в романите за Африка, представяни като ненаситни чудовища, които се носят в луд бяг и сеят ужас и смърт по пътя си. И ако това беше вярно, вече не би трябвало да е останало живо същество на земята.

Едно от най-главните обвинения срещу тях е начинът им на ловуване. Защото разкъсват жертвата си още жива, както хиените и чакалите, без да я убиват преди това, както лъвовете, пантерите и гепардите. Джими от своя страна никога не бе могъл да приеме втория начин за по-хуманен. Убийството си е убийство — безразлично дали със сатър, с куршум или електрически стол. При това лъвът души дълго жертвата си, десетина и повече минути, а кучетата я разкъсват за две минути. Кое впрочем е по-безсърдечно?

Джими си имаше свое мнение. Знаеше много за тях, срещал се бе и друг път с тях. Наистина, когато кучетата си набележат жертвата, те я преследват до победа. Ала не бе срещал какво да е съобщение за нападение върху човек.

Вече се тъкмеше да слезе от колата, за да се приближи до мъчително скимтящия пленник, когато забеляза още едно куче. То също бе видяло лендровера. Въпреки това не се бе отказало от намерението си. Прокрадваше се на прибежки към злочестия си съплеменник. И спря на две крачки от него.

Хванатото в капана животно тозчас приклекна, сниши се, заскимтя умолително.

И новодошлото направи това, което Джими най-малко би очаквал. Присви се и то и в следния миг повърна къс месо, което пленникът, явно прегладнял, изгълта на часа.

Точно така вълчите родители изхранват малките си. Така — и чакалите. И хиеновите кучета.

Но както видя с очите си — не само собствените си деца, а и други. Навярно роднини, приятели. От същата глутница. Когато са изпаднали в беда.

Джими все повече се убеждаваше в това. Животът не е само борба, само антагонизъм. Не са прави римляните. Вълкът не е вълк за вълците. Животът в същото време е и взаимопомощ. Алтруизмът не е привилегия за хората. Както всички човешки качества, и той води начало от поведението на животните. Наследство от животинските ни прадеди, безспорно при нас осмислен по-дълбоко, доведен до по-висша степен. Защото е не само благороден, изобретен от човека, както много други негови етични норми, а напълно целесъобразен. В борбата за съществуване имат по-големи изгледи да оцелеят и да преуспеят тия животински видове, чиито инстинкти или това, което учените разбират под термина „инстинкти“, са насочени не само към самозащита, но и към защита на потомството и на другите членове в техните общества.

Алтруизмът — колкото парадоксално да звучи, — това е в крайна сметка най-висшата форма на егоизма. Помогни, за да ти помогнат! Математически ясно. Ако откликнеш на сто души, когато са в беда и животът им зависи от твоята поддръжка, нека деветдесет и деветте да се окажат неблагодарници, достатъчно е само един да не забрави какво си сторил за него, за да се отплати с лихвите твоят алтруизъм.

Джими се отправи към кучетата, напълно убеден какво му предстои. Подире му тръгна и Камбо. Но нали не можеше да бърза по земята, както него, за да запази по-добре равновесие, вдигна по маймунски дългите си ръце над главата.

Само че преди да го настигне, видя свития под съседната сикомора питон, отдалеч наподобил захвърлена автомобилна гума.

В следния миг гумата оживя и като изстреляно копие се метна върху човека.

Джими се оказа по-пъргав. И макар че тежкото тяло го свали с тласъка си на земята, той успя да го хване за шията. И стисна с всички сили. Знаеше, додето не захапе, змията не се увива около плячката си, не започва да я душѝ.

Трябваше да държи тая глава, да не я изтърве нито за секунда! Да държи по-далеч от себе си и святкащите в злоба черни очи!

Двамата се премятаха из тревата, човекът ругаеше, питонът съскаше, но никой не се отказваше от борбата.

Целта на Джими беше да удуши противника си. Но това се оказа не тъй лесно, както му го бяха разправяли.

Какво трябваше да стори тогава?

И се сети — пулверизаторът!

Но пулверизаторът се намираше в колата. Как да го поиска от маймуната? Нали ръцете му бяха заети да стискат гъвкавото като гума туловище?

Нямаше друг изход. И той изкрещя:

— Камбо, пулверизаторът!

И дообясни образно:

— Пулверизаторът! Пуф-пуф!

Отскочил светкавично на дървото при внезапната атака, Камбо се почеса в недоумение по темето. После подскочи на клона:

— Ъх, ъх!

Спусна се на земята и побягна към лендровера, вече на четири крака. Сега бързаше, нямаше защо да се преструва на човек.

И само след минута се завърна. Носеше го. Ала не смееше да се приближи до бойците, да го подаде. Змията, и то такова чудовище, му вдъхваше ужас.

Все пак се досети. Притича още няколко крачки, остави апарата на земята и тозчас се метна на дървото.

На Джими оставаше само да го достигне. И той прибягна към нова тактика. Започна да се премята нататък ведно с лудо извъртащия се в ръцете му противник.

Ето, наближи!

Сега предстоеше най-опасното. Да удържи змийската шия с една ръка, за да се пресегне с другата.

И успя. Види се, изморил бе влечугото, душил го толкова дълго. Грабна пулверизатора и насочи наркотичната му струя право в раззинатата съскаща уста.

Не след дълго доскоро пъргавото като пружина каучуково твърдо тяло се отпусна безпомощно сред тревата.

Задъханият победител се изправи залитащ на крака. Пое дълбоко дъх, оправи дрехите си и се запъти пак към капана с кучето.

Толкова рядко питон напада човек. Защото не го смята своя обичайна плячка. Не беше без причина. И погледнал към сикомората, Джими разбра каква беше тая причина — куп змийски яйца. Не беше нужно друго обяснение, това стигаше. Питонът „мътеше“ яйцата си, като в същото време ги защищаваше яростно. И беше в пълното си право.

Щом го видя, плененото куче изръмжа злобно, а благодетелят му, също озъбен, отскочи, та се скри зад съседния шубрак.

Настигнал приятеля си, Камбо заразправя възбудено с ръце:

„Куче — плача!“

Това значеше, че му е мъчно за кучето.

— Защо плачеш? — запита Джими.

„Желязо — зъби!“ — обясни Камбо, сочейки капана.

Джими го успокои:

— Сега ще го освободим!

Че щеше да го освободи — ясно. Но как ли щеше да се държи самото куче? Нямаше ли да го захапе, преди той да раздели металните челюсти? Без да схване добрите му намерения?

Биологът посегна отново към наркотизиращия апарат, но забеляза, че кучето съвсем няма враждебни замисли. Напротив, отново се бе свило, отново скимтеше, както когато просеше храна от събрата си.

Нима се бе досетило?

Спасителят протегна предпазливо ръце. Хвана железния механизъм. Кучето очакваше с нескривана надежда.

Той разчекна скобите.

И отскочи. Сега звярът можеше да нападне.

Не нападна.

Изскимтя, обърна се и почна да облизва кървящата рана на крака си. Тежка рана, почти оголила костта. Ако не окуцееше, щеше да остане явен белег за цял живот.

Съвсем доверчиво, кучето продължаваше да се ближе, като от време на време поглеждаше назад и размахваше опашка тъй приветливо, че на Джими му се прииска да го погали.

Но се въздържа, съобразил най-сетне, че това не е домашно животно, че все пак е див звяр.

И тръгна към лендровера.

На минаване видя как питонът се събуждаше от упойката и опитваше да се оттегли при скъпоценните си яйца. Едрите змии не пълзят с извивки, а с движения на коремните си люспи, сякаш се хлъзгат по земята.

Когато вече даваше газ, биологът отново погледна към двете кучета, които се отдалечаваха към саваната — едното отпред, като се обръщаше и изчакваше, а другото го следваше, накуцвайки мъчително.

Колата навлезе в степта, ширнала се насреща като зелено море, сред което се надигаха малки зелени островчета — плоските корони на чадърестите акации.

Джими спря, стъпи на покрива, огледа кръгозора. И не откри нищо, никакви следа от бегълците. Къде ли се бяха заврели, през къде ли бяха минали?

Не опита да ги преследва по дирите им. Не беше подготвен за това изкуство, което изглежда толкова лесно и ясно, когато четеш описанията му, а толкова трудно — когато опиташ да го приложиш на практика. Дори за него, потомъка на африканци, едни от най-добрите следотърсачи.

Видя само стадо антилопи гну. Когато споменеш пред някого за антилопи, той винаги си представя леки, изящни създания. Само че не и гнуто. Местните хора разправят, че когато го създавал, бог се поколебал какво да измайстори: антилопа или кон, крава или ходжа. И се получило нещо съвсем комично — един истински клоун на саваната. Комичен при всички свои житейски положения. Ето, и сега. Няколко двойки мъжкари се биеха, опрели един в друг рогати глави. Ала не както вършат това всички други, а съвсем по тяхному — с коленичили предни нозе.

После в обектива попадна самотна акация. Особена, с две стъбла. Едва когато зърна подскачащото наоколо малко, Джими си даде сметка, че едното стъбло представляваше шията на неподвижна жирафа, която обираше с език листата от достигнатия клон.

Дали наистина тия животни са толкова смешни, или само така изглеждат на чужденците, които не са свикнали с техните пропорции? Комичното — това е всичко необичайно за нашите очи. Джуджето е смешно, смешен е и гърбавият — не току-тъй за шутове са избирали изроди. Изглежда, на здравия му става много весело, че тъкмо той не е недъгав. Ние си примираме от смях, когато друг се спъне и падне; когато, уплашен, изскочи гол на улицата. И то именно защото е сполетяло другиго, а не нас, още по-добре, ако този друг не ни е симпатичен.

Жирафата, несъразмерна до неправдоподобност като всичките си сродници, но много по-светла от тях, почти бяла, предъвкваше съсредоточено акациевите листа със същото тъпо изражение, с което съвременна кокетка преживя дъвката си. Но не изпускаше от поглед телето си — сякаш само крака и нищо друго, — което галопираше безгрижно наоколо. Големите й клепки, с предназначение да пазят очите от твърдите листа и бодлите, й придаваха меланхолен израз. По дългата й шия се катереха чапли и личинкояди, досущ като обхождащи бял дънер кълвачи.

Жирафите и слоновете предпочитат да са заедно: слонът има отлично обоняние, а жирафата — зрение и още по-добър обзор, все едно жива вишка. Тоя път, кой знае защо, тая майка изглеждаше сама в полето.

И все пак не съвсем сама. Джими успя да зърне прокрадващите се през високата трева лъв и лъвица. Разбира се, не можа да разпознае Кривия Зъб, нощния си посетител отпреди няколко вечери. От такова разстояние не би различил какви са зъбите му.

Внезапно бялата жирафа обърна глава към хищниците. И в следния миг детето й се озова между предните й нозе, на по-сигурно.

Обикновено лъвът напада жирафата на водопой, когато тя се е разкрачила, за да достигне с уста водата. Тогава се впива с нокти и зъби в главата й и я поваля с тежестта си. След което й счупва врата или прегризва гърлото й, или пък я удушава, като й захапва носа.

Сега бе преценил, че малкото жирафче няма да му струва много усилия. И самозабравил се от дързост (колко скъпо струва понякога това!), връхлетя тъй, както лъв връхлита — като изстреляна ракета.

Не прецени едно — че насреща си имаше майка. За него детето й представляваше едно нахранване, само това, за нея — всичко. Бялата се обърна необичайно пъргаво за привидната си тромавост и го посрещна с добре премерен ритник на тежкото си копито.

Джими видя само как жълтият хищник излетя във въздуха, как се стовари по гръб в тревата на разстояние десетина метра. И остана да лежи неподвижен.

„Получи ли си заслуженото!“ — възкликна той наум със злорадството, което човек по атавизъм изпитва към всеки хищник. Доволен, че поне тоя път злото бе получило възмездие.

Но тозчас сви устни. Зло — добро? Че кое в случая беше доброто, кое — злото? Нима и той като своите прадеди, с тяхното етично правило: „Добро е, ако те изям аз; зло — ако ти ме изядеш.“

Бялата бе спасила детето си — за нея добро, но за гладния лъв…

Лъвицата, Сърдитата, смутена от това, що бе сполетяло другаря й, се отказа от преследването на препусналите в тромавия си раванлия галоп жирафи и приближи до Кривия Зъб, който вече се опомняше от страхотния удар. Опитваше да се надигне, изправяше задните си крака, но тозчас се катурваше на земята. Личеше, нещо бе станало с предните му лапи — някакво опасно счупване, което сковаваше движенията му.

Разтревожена. Сърдитата ближеше рамото му, където под черната грива нарастваше алено петно.

А в небето вечно зорките лешояди почваха да се събират, нарушили възбудено наблюдателния си строй. И бавно се спускаха надолу в очакване на поредната плячка.