Петър Бобев
Камбо (2) (Роман за юноши)

Дивите шимпанзета все още се излежаваха в гнездата си, въпреки че се бе разсъмнало отдавна и слънчевите лъчи, процедени скъпернически от гъстите корони на горските великани, проникваха до тях в бледи и трепкащи, застъпващи се светливи колелца.

Нямаше защо да бързат. Денят — прекрасен, храна — в изобилие; стига само да протегнеш ръка, и докосваш ту зряла смокиня, ту млада пъпка, ту кичур свежи листенца, ту вкусна личинка. Ако ли пък си дадеш повечко усилие, можеш да докопаш с пъргави пръсти някой от безгрижно бърборещите сиви папагали или нашарена в черно, виолетово и червено нектарница, натопила клюн в ухаещия цвят, както пърха, без да каца, досущ като колибри.

Долу, по тинестия бряг, се навърташе наполовина във водата, наполовина извън нея женският крокодил, който наскоро бе снесъл яйцата си в изкопаната наблизо дупка и оттогава не се отделяше никъде, като от грижа за тях се бе отказал и от храната.

Немного отдавна при опит да захапе един нагазил в реката човек страшното влечуго бе получило жесток урок. И оттогава бе намразило още повече тоя опасен двукрак дивеч, оттогава все гледаше да го отбягва. Извърнал се мигновено, нападнатият бе забил в крокодилското око ножа си. И не само го бе пробил, ами бе натиснал още по-настървено острието, та да го натика по-навътре, към мозъка. То се знае, от изненада, от болка крокодилът бе зарязал жертвата си и бе побягнал. От тоя ден бе станал ясно различим съсед за другите горски обитатели, все едно бяха го кръстили „Еднооката“.

Шимпанзетата, едни от най-наблюдателните жители на джунглата, не бяха пропуснали тази подробност. За да оцелеят в непрекъснатите опасности, които ги заплашват отвред, те трябва да се съобразяват и с по-незначителни от нея.

В случая бяха научили и това — когато слизат да пият вода, да се приближават откъм сляпото око на Еднооката. Това все им даваше предимство.

Постепенно ту едно, ту друго шимпанзе се понадигаше в гнездото си, прозяваше се звучно и продължително, протягаше се така, че ставите му изпукваха като чупени клонки, подвикваше на съседа си сутрешния поздрав, доволно, че здрави и читави след кошмарите на нощта са дочакали новия ден; майките нагласяваха децата си да бозаят на гърдите им, докато те в същото време с маймунска нежност пощеха рядката им козинка.

Пръв реши да излезе от леглото Сивокосия, единият от двамата най-силни самци. Ако беше при хората, те навярно биха го кръстили точно така заради по-светлия му кожух, почнал да побелява още докато като млад самец оспорваше високото си положение в стадото.

Той се премести настрана от гнездото и седнал на клона с отпуснати нозе, захвана да се чеше припряно под мишниците.

Една млада самка, не случайно построила снощи гнездото си до неговото, тозчас припна и посегна да го среше тя. Ала с властен жест той я отстрани и я постави на мястото й. Пощенето на властелина в маймунската общност не е работа за всеки — то е привилегия, с която се удостояват малцина, най-отбраните. И тя, унизена, отново се завърна в гнездото си.

Тогава се надигна Щърбия, брат на Сивокосия и пръв негов приятел, с когото заедно деляха властта в малкото си царство и с когото дружно я бранеха. Както лежеше безгрижно по гръб, подложил ръце под главата си и загледан мечтателно към пърхащите из зеления свод пеперуди, той се надигна и както подобава между равни, пристъпи по обраслия с мъхове и лишеи клон, като пазеше равновесие с вдигнати ръце, та приседна до брата си. Сивокосия тозчас му подложи гръб и Щърбия важно, съсредоточено се зае да претърсва козината му с дебелите си, но иначе изключително пъргави пръсти.

При маймуните това не е обикновена процедура на тоалета, то е нещо много по-значимо, повече обред, израз на благосклонност и доверие, при който се утвърждават установените взаимоотношения в колектива.

В следния миг, внезапно трепнал, Сивокосия изкрещя сигнала за опасност. От близкия храст, дълбоко долу на земята, се появи пантерата, помъкнала за главата уловената през нощта газела, която не бе успяла да изяде и сега търсеше къде да я скрие от гъмжилото обикалящи гората и саваната гладници.

Знаеше, и чакалите, и хиените не умеят да се катерят. Затова трябваше да я вдигне нависоко.

Скоро откри подходящо място. След това, все така без да изпуска трофея си, запълзя заднишком по един грапав ствол. Два пъти се изсулва, повлечена от тежкия си товар. Накрая успя. Настани го в едно разклонение на дървото. После, проверила още веднъж дали месото се държи здраво, с няколко скока от клон на клон се спусна на земята и припна към бърлогата си, където я чакаха прегладнели двете й пухкави рожби.

Едва тя си бе отишла, а напълно разсънените маймуни вече се тъкмяха да слязат на полянката за игра и за търсене на друга храна, когато Сивокосия вдигна нова тревога.

Под дърветата преминаха два лъва: Кривия Зъб, оня същият, който през нощта бе посетил лагера на Джими Янг, и една млада лъвица с винаги намръщено изражение на главата, сякаш все се сърдеше за нещо. Ала другарят й, Кривия Зъб, знаеше, че под тоя израз се крие спокоен, дори кротък за лъв нрав.

Нямаше съмнение, че бяха съвсем наясно какво дирят, пристъпвайки точно по следите на миналата преди малко пантера. Под дървото самецът спря и вдигнал нагоре глава, изръмжа тихо.

Без да изчака втора подкана, сърдитата приклекна напрегнала мускули и в следния миг с невероятен скок се метна първо на най-ниския клон, а той — поне на три метра над земята, след това с още едно подхвърляне — на клона до окачената газела.

Тя я задърпа със зъби и скоро я измъкна от чатала, където беше заклещена. След това я пусна на земята, където Кривия Зъб я подхвана на часа и затисна с лапи.

Лъвицата слезе до него, доволна, макар и със същото нацупено изражение, ала не посегна към плячката. Не дръзна да наруши закона. Пръв започва пиршеството мъжкарят.

Не им било писано да се заситят с тая леко придобита плячка. Чули тръбните звуци на приближаващото стадо слонове, двата хищника прекъснаха угощението си и след гневно изръмжаване побягнаха в противната посока, отдалеч подобни на две уплашени котки.

След малко към водопоя се запътиха десетина слоници, някои с деца, други бездетни, с три млади самци, а зад всички като тежковъоръжена тилна охрана — едър мъжкар с огромни бивни. Техният размер в слонската йерархия изпълнява ролята на пагоните във войската: по-големи бивни — по-висок ранг.

Първа пристъпваше старата опитна водачка, всъщност уважавана майка на повечето слоници. И на трите млади, още непълнолетни слона, които зрелият самец щеше да прогони, щом поотраснеха още малко. Тогава те, волею-неволею, трябваше да се присъединят към някоя от скитащите в околността ергенски дружини, докато бивните им достигнат големина, достатъчна да им даде тежест в предстоящите борби за овладяване на някое от женските стада.

Маймуните, които не изпускаха нищо, видяха как едноокият крокодил отстъпи неусетно в близкия храст.

Без да го забележи, слонската водачка достигна реката, разперила неспокойно огромните си уши. Те имат многостранно предназначение: с тях се слуша, с тях се охлажда прегрятото тяло, но с тях се изявява и общественото положение. В присъствие на високопоставена особа по-низшите не дръзват да ги размахват.

Слоницата не усети нищо подозрително, затова с тихо измъркване като куркане даде разрешение на близките си да навлязат в плитчината, та да утолят жаждата си.

И те почнаха да пият. Натопяваха хоботи във водата, напълваха ги и ги издухваха в устата си. Най-малките още не умееха това и пиеха направо с устни, нагазили до гърди.

Мъжкарят не бързаше да се присъедини към другите. Все не се отделяше от една млада самка, която явно не оставаше равнодушна към ухажванията му. Той късаше от отрупаното мерулево дърво зрели, ферментирали, опияняващи плодове — истински деликатес за слоновете — и й ги слагаше направо в устата, докато тя в същото време кокетно си пъдеше мухите с току-що отчеснатата клонка.

Шимпанзетата не се боят от слоновете. Напротив, в тяхна близост се чувствуват по-защитени срещу лъвове и леопарди. Затова, получили мълчаливото съгласие на вождовете си, едно след друго те слизаха на земята, то се знае, по-настрана от привършващите водопоя си великани, които вече бяха пристъпили към друго занимание — да си правят душове с хоботи, да се плискат, а децата да се въргалят в локвите.

Възрастните маймуни се заловиха с главното занимание на всички възрастни — осигуряване на прехраната: да преобръщат камъните, за да ловят скритите под тях насекоми, червеи и охлюви; да изчовъркват от падналите пънове вгризалите се личинки; да скубят вкусни корени. А вече поотрасналите дечурлига, които се бяха отделили от майчините гърбове, като всички деца по света се заиграха безгрижно. И ако ги гледаше отстрани човек, щеше да си припомни своите детски игри на стражари и апаши — една главозамайваща гоненица и криеница.

Пък не само децата. И две майки, две сестри, всяка възседната от едно бебе, също предпочетоха играта пред смислените занимания — боричкаха се, гъделичкаха се, прегънати от смях.

Двамата първенци, също така заети в търсене на още нещо за хапване, не преставаха да се оглеждат. Бдителността беше тяхната сила. В тоя безпощадно свиреп свят предимството е към този, който пръв открие заплахата.

Другите маймуни са добре — грижат се за личната си безопасност. Задачата на водача е къде-къде по-сложна. Не само личната, а и сигурността на цялото стадо. Пък и още нещо — грижа за опазването и на властта си. Въпреки цялата й тежест все се намират желаещи да я прехвърлят върху своите плещи.

Точно такива бяха намеренията на дръзкия младок, присламчил се наскоро към стадото, когото Сивокосия и Щърбия за себе си бяха нарекли Размирника. Та всъщност какво друго представляваше той, щом като само диреше случай да им докаже незачитането си, да подкокоросва и другите към неподчинение?

Всъщност двамата водачи дебнеха повече него. Нападение на хиена, на леопард, та дори на лъв им изглеждаше по-безобидно от посегателството към властта им.

И все пак успяха да видят какво става наоколо. Старият слон явно си имаше подобни на техните грижи. Защото непрекъснато се обръщаше наляво, към шубрака, зад който надзърташе дръзко някакъв слон единак.

Нямаше никакво съмнение за какво може да се навърта покрай чуждо семейство такъв самотник.

И старият самец не издържа. Протръби гневно през хобот, след което пристъпи решително срещу съперника си, вдигнал високо на показ внушителните си бивни. Но за беда, без да гледа къде стъпва.

В тоя миг Еднооката, която дебнеше скрита в храста, допуснала, че дебелакът ще стъпче гнездото с яйцата й, с неподозирана пъргавина се метна напред и впи зъби в хобота му.

От болка нападнатият се закова на място, задавен от рукналата кръв. После, побеснял от ярост, тръсна глава и тежкото крокодилско тяло полетя във въздуха, за да пльосне във водата на двадесетина метра оттук.

Разтревожени от станалото, слоновете затръбиха глухо, а водачката обърна назад и ги отведе обратно през джунглата към саваната.

Край реката настъпи отново покой. Навярно никакъв хищник не бе останал наблизо. Всеки в джунглата знае какво представляват разярени слонове.

И Сивокосия реши тъкмо този ден, тъкмо сега, да даде заслужен урок на Размирника. Но всяко общество си има закони, маймунското — също. Урокът трябва да има законен вид, за да не излага престижа на водача — да изглежда като справедливо наказание, а не като лична саморазправа.

Спогледал се бегло с брат си и получил неговото мълчаливо съгласие, Сивокосия се примъкна уж случайно до набелязаната жертва, която го дебнеше с крайчеца на окото, вече подушила, че нещо й се крои, но още неуспяла да се досети какво именно.

Внезапно Сивокосия спря до Размирника и му обърна красноречиво гръб. По неписания устав на рода това означаваше подкана за пощене. Отказът в случая се окачествява като престъпление.

Размирника се поколеба — да изпълни ли това противно задължение, което означаваше, че признава превъзходството на врага си, или…

Надделя чувството му за важност. И самонадеяността — защото преценяваше добре, че е по-силен от съперника. Той се озърна бързо и като не видя наблизо брата на врага си, изфуча пренебрежително, та му обърна и той гръб.

Това за цялото стадо означаваше нечувано оскърбление, нещо като хвърлена ръкавица за дуел. И Сивокосия връхлетя мълниеносно отгоре му.

Ала Размирника съвсем не беше страхливец. Пресрещна го дръзко. Заподскача на място, заудря се с юмруци по корема, започна да кърши клони, да ги размахва предизвикателно. Докато набра достатъчно смелост да се метне и той срещу настъпващия противник.

Ей това беше изчаквал Щърбия. С грозен рев той се хвърли отзаде му, вкопча се с ръце за козината на рамената му и започна да го налага с барабанещи ритници по гърба.

Сивокосия пък докопа гърлото му, затърси го със зъби, като и той не преставаше да го рита в корема.

При тази неравна схватка Размирника не устоя. С последни сили успя да се отскубне от побойниците и да побегне към най-близкото дърво с тъжни, просещи милост писъци.

После, досетил се изведнъж какво му се налага да стори, се върна обратно, приведе се да целуне бедрото на Сивокосия и се залови, почти истерично, разтърсван от нервни тръпки, да претърсва козината му.