Петър Бобев
Камбо (20) (Роман за юноши)

Реката течеше лениво сред зеления пролом на обграждащата я джунгла, отразила слънчевия жар във взривове от ослепителни искри, загасвани понякога от понесените по течението изумрудени островчета воден хиацинт.

Откъм отсрещния бряг достигаше приглушеното хъркане на спящи хипопотами, които се валяха, отпуснати във водата, а върху напуканата тиня на брега се припичаха крокодили.

Оставил ранения бракониер в палатката, Джими Янг беше тръгнал по всекидневната си работа — да потърси шимпанзетата си, за да направи предвидените наблюдения.

Вече трети ден не успяваше да ги открие. Като че ли умишлено го отбягваха. А това хем го радваше (нали такава беше задачата му — да ги върне в естествената им среда?), хем го опечаляваше — че тъй скоро го бяха забравили. Всички, с изключение на Камбо.

Тоя особен Камбо! Като че ли повече човек, отколкото маймуна. Не, съвсем не беше пристра̀стен Джими. Не само защото му беше любимец. Камбо наистина представляваше изключително шимпанзе. Интелигентно, учудващо съобразително.

Съществуват такива маймуни. Както хората, едни по-глуповати, други по-интелигентни. Например червеноликите макаки на Японските острови. Отначало живеели по дърветата, сега — предимно на земята. За две поколения променили начина си на живот. И сред тях — една, кръстена от хората Ино, същински маймунски гений. Първа почнала да измива от полепналата пръст дадените й картофи.

Последвала я майка й. Сега всички правят като нея. Хората им хвърляли ориз! А как маймуните да отделят пясъка? Ино се сетила първа. Взела шепа зърна с пясък и я натопила във водата. Зърната изплавали. Днес повечето й сродници използуват нейния метод. Същата Ино ги научила и да плуват в гонене на пуснати в реката фъстъци.

Ей това си мислеше Джими, като се вслушваше напрегнат да долови отнейде маймунска врява. Все същия въпрос. Ще се придвижат ли напред в своята еволюция, подтикнати от човешката намеса, неговите „говорещи“ шимпанзета? Ще продължат ли и занапред в родната си обстановка да се ползуват от натрапеното им знание — езика? И така, ако някога се превърнат в „пан сапиенс“ разумни шимпанзета, да провъзгласят Джими Янг за свой Прометей.

Толкова сложни закони управляват обществото на антропоидите — кой ли щеше да ги проумее?

Джими се усмихна тъжно, припомнил си простия закон на урбанизираното човешко общество: „Никой никого не зачита.“

Познаващ доскоро само горите на умерения пояс с десетината им вида дървета, той все не можеше да приеме разнообразието на джунглата, където всяко срещнато растение е различно от другите. Джунглата — с нейните три-четири хиляди вида растения, от които повече от хиляда — дървета гиганти. И само изрядко успяваше да разпознае някоя ротангова лиана или дива лоза, някой храст ко̀ла с ободряващите му плодове или фикус, някоя маслена или винена палма, случайно оцелели в обхванатото от гората отдавна напуснато човешко заселище.

Внезапно над главата му изпърха неголяма сива птица с жълти пръски по крилата, записука настойчиво, като ту отлиташе напред, ту се връщаше към него.

Медопоказвач!

Странна птица! Снася яйца като кукувица и яде восък. Единственото гръбначно животно, способно да се храни с восък. Но сама не може да се справи с кошера. В Африка повечето пчели правят гнездата си в земята. Затова води натам приличащия на язовец медояд. Симбиоза. Тя открива пчелното гнездо и му го показва, той го разравя, яде меда, а на нея оставя восъчните пити. Понякога, като не срещне медояд, птицата прибягва до услугите и на хората. Малко обидно на пръв поглед — човек и симбиоза! А какви впрочем са отношенията му с домашните животни и растения?

Нямаше съмнение, медопоказвачът искаше да сключи подобен договор и с Джими Янг. Ала той нито имаше време за това, нито — намерения.

Симбиоза! А редом с нея — антибиоза! Не сътрудничество, а противодействие, жестока борба. Външно съвсем различни, а всъщност не тъй различни. С антибиозата, с хищничество й паразитизъм се ограничава свръхнамножаването на вида. И косвено се оказва полезна…

Внезапно Джими трепна. Видя на земята купчина слонски тор, над който още се виеше пара. А това издава, че слонът е съвсем наблизо.

От предпазливост при среща с носорози и слонове местните жители говорят високо и чукат по дънерите с тояги да ги предупредят, да не ги стреснат. Защото животните обикновено стават опасни, ако бъдат изненадани.

Но докато биологът се обърне за тояга, слонът връхлетя отгоре му. Нямаше друг изход. Тоя път, улисан с ранения бракониер, Джими бе тръгнал безоръжен. Без наркотизатора. Затова хукна назад. Известно му бе, че слонът пробягва сто метра за дванадесет секунди, а той, бившият шампион на колежа — за по-малко от единадесет.

Не предвиди едно — тук не беше състезателна писта. С тартанова настилка. Още по средата се спъна и се просна на земята.

„Толкова!“ — помисли си той, примирен с най-лошото. И се учуди, че смъртта не е тъй страшна.

Секунда-две-три! Никой не стъпи отгоре му, никой не го подхвана с бивни.

Престрашил се, Джими погледна отдолу. На две крачки от него стоеше Късия Хобот и го разглеждаше учудено с малките си очички. Сякаш искаше да каже: „А това? Заслужава ли?“

После обърна да си ходи.

Човекът навярно избърза. Защото, когато се изправи, видя, че гигантът отново налита към него.

Но вече бе избрал укритието си. Насреща му, между огромните дъсковидни корени на някакъв горски исполин, наподобили контрафорси на стара катедрала, зееше отворът на просторна хралупа като черковен портал.

И беглецът се шмугна вътре. В носа го лъхна противният мирис на гнилост. Разлетяха се подплашени прилепи, разпълзяха се паяци и скорпиони.

Слонът спря на входа, неуспял да се провре по-нататък. Ако имаше хобот, лесно щеше да извлече отвътре жертвата си. Но сега, тъй осакатен, само сумтеше гневно и опитваше да разшири с бивни хралупата.

Ала това явно не му се удаваше. Дървесината беше здрава като желязо. Слонът губеше търпение, отдалечаваше се стотина крачки, разколебан, после изведнъж обръщаше назад и налиташе отново. Блъскаше с бивни, пръхтеше и пак се отместваше.

Донейде в безопасност. Джими си помисли. Слоновете обичат кинопредставления. Би могъл да успокои и този, ако имаше тая възможност. Както укротяваха прекалено разбеснелите се в зоопарка шимпанзета, като им пускаха да гледат по телевизията футболен мач. Това ги усмиряваше на часа, направо ги хипнотизираше. Тая топка-магия, която се търкаля, а подире й търчат голокраки хора! Шимпанзетата също боготворяха двата идола на Двадесетия век: автомобила и топката…

Нямаше какво да прави. Трябваше да чака, додето на слона омръзнеха безполезните атаки. И биологът седна на земята в най-недосегаемия ъгъл на хралупата.

Когато става дума за интелигентни животни, все по-често редом с делфина и шимпанзето се споменава слонът.

Дали някога, ако изчезне човекът, тъкмо тоя тромав исполин няма да заеме неговото място? Или пък шимпанзето, или делфинът? Или някой друг, когото не подозираме?

Законите на еволюцията не го отхвърлят изцяло. Еволюцията — това необяснимо развитие на веществото, в което сякаш е заложен непреодолим стремеж към усложняване. Антиентропийно начало. От аморфната степен към кристалната, следвани от оживелите кристали, пробионтите, после растенията и животните и накрая човекът. Материя — живот — разум…

А сетне? Някакъв свръхразум… Или…

Хомо сапиенс! А само един ли „сапиенс“ съществува? Дали сапиенизацията не е общовалиден закон? И всяка еволюция се стреми към нея? Или пък напротив, е своеобразно отклонение, задънена улица към безизходица, прекъсване на всякакво развитие?

Човекът вече е не само съществуваща материя, а и самосъзнаваща се. Той става съзнание не толкова за себе си, колкото за цялата вселена.

И ако в тая вселена, сред гъмжилото на галактиките няма друг разум, благодарение на тая си роля той наистина се превръща в неин център.

А ако има?

И във вселената, та дори на нашата собствена планета? Разум, който не се вмества в нашите човешки тестове за разумност…

Както се надяваше Джими, така и стана. Късия Хобот изпръхтя сърдито и хукна нанякъде. От своето убежище човекът безспорно не бе могъл да чуе свадата на лешоядите върху трупа на Гърбавата. Ала слонът със своя съвършен слух я бе чул и се бе впуснал нататък да ги разгони.

След дълго озъртане обсаденият най-сетне излезе от крепостта си.

И щом се показа, глъчката на раздвижилите се животни изведнъж замлъкна. Птиците изпърхаха към горните клони, спотаиха се, побягнаха на всички посоки токачки, вивери, бодливи свинчета, катерици, малки антилопи. В миг настана пълна тишина.

Джими го бе забелязал отдавна — тропическата гора съвсем не е безмълвна, както се струва на чужденеца. Пълното мълчание обхваща само своеобразната „мъртва зона“, която го обгръща като носен от него звукоизолиращ похлупак. Притихне ли човекът, гората скоро се изпълва със звуци.

А от шимпанзетата — ни помен. Те не странствуват много надалеч. Или пък вече се бяха толкова отчуждили от него, че като дивите си събратя се смълчаваха на часа при неговото приближаване, спотаени сред шумата.

Тогава съгледа входа на землянката.

А това?

И преди да си отговори, грозно ръмжене изправи косите му. На двадесет крачки от него стоеше лъвът, както му се стори, готов за скок.

Какво трябва да стори при такава среща безоръжен човек?

Ако побегне, ще разбуди нагонът за преследване, заложен във всеки хищник. Ако тръгне срещу него, ще предизвика другия нагон — за самоотбрана.

А ако остане неподвижен?

Че кой би могъл да стои така срещу застрашително ръмжащия звяр?

Някой си ударил с юмрук нападащия лъв — той избягал. Друг плеснал с ръце, та го прогонил. Трети го замерил с буца пръст. Четвърти… Пети… Все съвети, в чиято полза Джими имаше достатъчно основания да се съмнява.

И той опита това, което му изглеждаше най-приемливо в случая. Започна бавно да отстъпва към землянката, следван още по-бавно от лъва.

Накуцваше! Хищникът накуцваше!

Това беше и добро — че не умееше да скача; и лошо — че прегладнял, можеше да се окаже човекоядец.

Достигнал отворената врата, Джими се метна вътре, залости я зад себе си.

И изпъшка тежко. Проклет ден! Какви премеждия му отреди за тоя ден съдбата! Да не би да си отиде от Африка без вълнуващи приключения…

Вече във временна безопасност, той се огледа. И ахна. Скривалището беше претъпкано със слонски зъби, натрупани като дърва за горене.