Петър Бобев
Камбо (1) (Роман за юноши)

Лъвският рев избоботи като гръмотевица. Дълбоко, като изпод земята. Проехтя, забуча, сякаш раздруса света. Заглуши вечерната врява на джунглата. Надвикващите се по дърветата шимпанзета притихнаха. Спотаиха се виещите хиени, джафкащите чакали, спорещите за места по клоните папагали.

Джими Янг си представи ясно как изглежда в тоя миг прекрасният звяр — изпънал тяло, все едно излято от бронз, привел царствена глава, а хълбоците му се свиват и разпускат като мях.

Ала къде се намираше той сега — дали на десет метра от палатките, в заплашително обгърналия ги мрак, или на сто? Или на един километър?

Изфучаването на пантерата кара косите да настръхнат, кикотът на хиената те подлудява, слонското тръбене по мощ наподобява параходна сирена.

Ала лъвският рев е различен. С едно-единствено определение — величествен. Вдъхващ трепет. И уважение в същото време.

Това беше той, зовът на Африка. Не атавистичният страх от хищника, а унаследеният, още незаглъхнал зов на отдавна, преди десетки поколения напуснатата родина.

Уж познаваше достатъчно тоя великолепен звяр. И от зоопарка, и от предишните си експедиции по тия места. Изучил го бе добре. Знаеше — с тих вой лъвицата подканя децата си да излязат от леговището, а с прекъсвани гърлени звуци като пресилен мотор се обаждат членовете на един и същ прайд.

И все пак…

Пък не само той. Нгуо, старшият на носачите, пошепна почти в ухото му:

— Симба, бвана! Лъв, господине!

Джими Янг му се скара престорено:

— Какъв ти „бвана“ бе, Нгуо! Не виждаш ли, че моята кожа е къде-къде по-черна от твоята? Не ти ли е ясно, че и аз съм негър като теб?

Нгуо поклати глава:

— Не, бвана! Не си негър. Нищо не говори кожата. И белите загарят от слънцето. Душата ти е чужда.

— Отде виждаш душата ми?

Нгуо упорствуваше:

— Знаеш ли обичаите ни, знаеш ли вярванията ни? Дори езика ни не разбираш. Какво си ти: масай или ватус, зулус или хотентот, бушмен или бамбути? Кажи де!

— Нали прадедите ми са родени тук? — натърти Джими. — Кръвта ми е тукашна.

Ала другият все не скланяше:

— А къде са племенните нарези по лицето ти? Че ти и гри-гри, амулет, не носиш. Та да те варди от зли духове. По-важна е душата, бвана. И дрехите ти, и леглото, и вещите, та и работата ти… Чер бвана…

Джими замълча. Впрочем какво ли би могъл да противопостави на тия необорими доводи?

Нгуо се надигна:

— Ами я да се готвим за сън, бвана! Броди ли симба наоколо, все по-добре е да си в палатката!

Прибраха се и другите носачи. Джими остана сам. Свикнал бе да не се бои от лъвове. Цяла година бе проучвал поведението им в зоопарка на института. След това един сезон бе провеждал върху тях полски наблюдения в тоя същия резерват. Упояваше ги с наркозни куршуми и им прикачваше на вратовете миниатюрни радиопредаватели, за да следи миграциите им. Вече бе убеден напълно, че свирепите и кръвожадни зверове се срещат най-често в романите.

При това, макар и без пушка, не се смяташе тъй беззащитен, както изглеждаше. До крака му стоеше пулверизаторът, чиято струя, изпръскана на разстояние повече от три метра, парализираше мигновено всяко животно: лъв, пантера, дори слон.

Край грейналия фенер, сякаш издълбал светла пещера в непрогледния мрак, се виеше облак комари и нощни пеперуди — толкова гъст, че през трепкащото му множество едва се процеждаше бледа мержелееща светлинка. От време на време сред тях се стрелваха орляци прилепи, настървени, радостно възбудени от неочаквано сполетялото ги изобилие.

Нещо твърдо, като метнат камък, го улучи в челото. Джими се хвана за удареното място, където тозчас се надигна лека подутина, и погледна към земята, към опитващия да се обърне по корем бръмбар скарабей. Дощя му се за отплата да го смачка с крак, ала се овладя. След дълги усилия най-сетне бе постигнал това — да обуздае заложения във всяка жива твар нагон за убийство — нагон толкова стар, колкото и живота върху планетата ни.

Тогава от клоните се спусна Камбо, едната от седемте маймуни, заради които Джими бе дошъл тук. Явно — уплашен. А имаше и защо. Нощта вдъхва ужас на всички примати. Особено на човека. И на тия, които в психичното си развитие са най-близко до него.

Камбо се хвърли да го прегърне, но тозчас се досети, че си е позволил повече от допустимото, затова се отдръпна и само подаде ръка за здрависване.

После се зае да обяснява с езика на глухонемите:

„Камбо — страх… Камбо — влиза — кафез.“

— Ами да влезем! — съгласи се Джими.

До неговата палатка все още стояха седемте дървени клетки, в които беше докарал шимпанзетата си. И шест от тях — отдавна празни. Обитателите им вече бяха свикнали да спят по дърветата. Единствен Камбо не се отказваше от навика си. Не се срамуваше да признае, че се бои да нощува извън яката решетка, зад която се чувствуваше по-сигурен в тоя нов, което значи враждебен, за него свят.

И седемте маймуни бяха прекарали три години обучение, упорито и напрегнато, в института, където работеше Джими Янг. И седемте бяха усвоили, доколкото е постижимо за тях, езика на глухонемите и сега с речников запас от петстотин-шестстотин думи успяваха да водят сносен разговор както със своя възпитател, така и помежду си.

Нали доскоро учените приемаха за основно различие между човека и безсловесните твари човешката реч, втората сигнална система? А се оказа, че шимпанзетата и горилите, и кой знае още колко други същества са способни да усвояват езика на глухонемите, който безсъмнено е истинска втора сигнална система.

Положено беше началото на Великия диалог, както го величаеха някои, между хората и животните. И той трябваше да продължи. Може би не само посредством жестове. Защо не и с идеограми, с компютри, с още безброй други средства? Та нали и човекът, който е усвоил най-подходящата за неговата среда звукова реч, въпреки това не се отказва от свирещия език на гуанчите и баските, от тамтамите, от дима, флагчетата и светлините, от телеграфния език на Морз?

Сегашният опит целеше да провери дали шимпанзетата няма да забравят наученото, след като бъдат върнати при естествени условия в природата.

Засега само толкова — един прост експеримент.

Но зад него се криеха безброй други въпроси. И неизвестности. Джими дори не смееше да ги спомене гласно нито пред специалистите, нито пред неспециалисти.

Защото ако и на свобода шимпанзетата продължеха да си служат с новия език, ако им се удадеше да предадат това свое знание и на дивите си събратя, нямаше ли тоя прост експеримент да се окаже съдбоносният тласък в тяхната еволюция. Нямаше ли като негова закономерна последица да се появи нов разумен животински вид, нов „хомо сапиенс“?

Камбо отвори вратичката, внесе вътре празната газена тенекия с предназначение за нощно гърне и протегна ръка:

„Джими — дава — Камбо — цигара… Молба!“

Човекът поклати глава:

— Нали се разбрахме, никакви цигари!

Шимпанзето, макар че не можеше да произнася човешките думи, разбираше отлично много от тях. То се поколеба, преди да добави:

„Тогава — Джими — дай — Камбо — уиски… Молба — голям!“

Човекът се оказа още по-непреклонен:

— И никакво уиски! Ти трябва да забравиш и цигарите, и уискито! Та и клетката. Трябва да станеш истинско свободно шимпанзе!

Камбо се прибра зад решетката, спусна резето. И го погледна през малките си дълбоко поставени очи с умен, разбиращ израз. Умен и тъжен, а в същото време странно насмешлив.

С такъв поглед, с какъвто от толкова години Джими все не можеше да свикне. Впрочем кой с кого експериментираше: човекът с маймуната или обратно?

Камбо се почеса по главата. Досущ като човек. От толкова чесане, от толкова размисъл вече беше напълно оплешивял.

И заразправя с ръце:

„Камбо — тъжен.“

Джими поклати пръст.

— Няма защо да бъде тъжен!

Шимпанзето забърза:

„Тогава — Джими — дай — Камбо — гъдел!“

Маймуните много обичат да ги гъделичкат.

Джими посегна с пръсти, та докосна подмишницата му. И Камбо се задави от смях.

— Е, стига! — реши Джими. — Лека нощ!

„Джими — сън хубав!“ — пожела му приятни сънища шимпанзето. И се сви в ъгъла, където се омота с одеялото си.

А човекът се прибра в своята палатка, спусна противомоскитната мрежа. Чак тогава, зад нейната защита, изтри с кърпа от лицето и ръцете си отблъскващата комарите помада.

Угаси фенера и си легна. Ала сънят не идваше. Джими все се чудеше как можеха жителите на Африка, и черни, и бели, да спят по единадесет-дванадесет часа в денонощие. Той опитваше. И все не успяваше. Не само поради мъката. Въобще не можеше. Дори без мъката.

А не бе в състояние да я изгони от съзнанието си. И несподеленото чувство, и обидата, и огорчението. Всичко…

Смяташе се като другите. Макар и с черна кожа. Защото за сметка на това беше по-работлив, знаеше повече, всички проучвания му се удаваха по-лесно. При това — и много по-богат от мнозина бели. Баща му, професор по детски болести, след тежък инфаркт му бе оставил значително състояние.

И младият магистър Джими Янг допусна, че има право да обикне своята прелестна колежка Клер. Подведе го нейната приветливост, нейната услужливост, напълно другарското й отношение. Той повярва, че ще намери взаимност, а то се оказа просто добро възпитание.

Когато й откри чувствата си, Клер, внимателна и тактична, не се направи на обидена, не го нагруби, не вирна нос. Само тихо, съвсем приятелски поиска да му обясни, че го уважава много като човек и като интелект, че ще го цени винаги високо, но… Че и той би трябвало да я разбере… Обществото… Родителите… Не, това не било расизъм; расизъм значи да се чувствуваш по-горен от представителя на другата раса, а тя смята, че той я превъзхожда във всяко отношение… Не е расизъм… Но все още ненадживени предразсъдъци, с които тя е безсилна да се бори… Несходство в цвета на кожата, както има несходство в характерите.

Джими я разбра и се оттегли — какво друго му оставаше? Оттегли се, на вид примирен, но с мъчителна рана в гърдите. И когато научният съвет предложи експеримента с пуснати на свобода говорещи шимпанзета, той пръв се постави на разположение въпреки нежеланието на професора му да се лиши дори за известен срок от най-способния си ученик.

И ето вече цял месец Джими Янг живееше тук, в джунглата, и следеше поведението на питомците си, които опитваше да приспособи към самостоятелност. А то съвсем не беше лесно.

Първия ден маймуните се втурнаха възторжено да лудуват по дърветата. Ала щом настана време за ядене, тозчас се върнаха при него.

Най-сетне успя да ги отучи. Всички — освен Камбо. Наистина и той вече не идваше за храна, ала все не можеше да спи в гората.

Другите, къде по-умело, къде не дотам умело, бяха почнали да си стъкмяват гнезда за сън. За целта Джими по цели часове се катереше с тях по високите клони да им показва как става това. А Камбо само ги наблюдаваше с някакво снизходително-насмешливо изражение. Не беше в състояние да се отърве от привичката си да нощува в своята клетка, най-вече заради човешката близост.

Внезапно Джими трепна и неволно протегна ръка към опрения до леглото пулверизатор, усетил как нещо тежко се отърка в палатката.

В следната секунда видя гривестата глава на лъва, откроена пред входа, отвъд противомоскитната мрежа.

Дъхът му пресекна, макар и да знаеше колко любопитни са тия зверове. Като истински властелини проверяват всичко, що става във владенията им. Затова се промъкват през бодливите огради и покрай защитните огньове — все за проверка. Вече никой пътешественик в Африка не огражда лагера си, никой не поддържа нощем огън. Дори нещо повече — на всички е ясно, че тъкмо огънят разбужда вроденото любопитство на лъва. И го примамва.

Джими смяташе, че и този нощен посетител няма да го закачи. Налагаше му се само да мълчи и да не мърда. Както бяха притихнали и носачите в своята палатка.

Хищникът щеше да поразгледа. И да си отиде.

Освен ако беше човекоядец…

И Джими отново посегна към пулверизатора.

Лъвът дори не се обърна към него. А продължи с тихите си, сякаш безплътни стъпки. Ще речеш, не тристакилограмов звяр от стоманени мускули и кости, а привидение.

Само дето отново се отърка в опънатото платнище, после най-невинно се прозина. Разтвори уста. Но каква уста! Осеяна с едри жълти зъби… Зъбища…

При мигащата от рояците пеперуди светлина на външния фенер човекът видя, че десният му долен кучешки зъб беше израсъл съвсем накриво. Стоматологичен дефект — помисли си той и тозчас кръсти посетителя си с прякора „Кривия Зъб“.

Кривия Зъб се запъти към клетката на Камбо. Наистина зад яката решетка нямаше никаква опасност за живота му. Но какво ли щеше да стори самото шимпанзе, слабонервно по начало, в съседство с опасния хищник? Нямаше ли да полудее от страх?

Лъвът застана пред клетката. Опашката му се опъна като копие. Лапата му опита да се провре между железните пръти. Дали можеше да ги огъне, или да ги изкърти?

В следния миг оттам долетя някакъв гръмоподобен трясък. Все едно бомбен взрив. Но не, не беше взрив. Нещо друго — поредица от взривове, оглушителна канонада, пред която нервите на лъва не изтраяха. Той отпусна опашка и в ужас с няколко безподобни скока изчезна в тъмнината. Като подплашена котка.

Джими притича нататък. И това, което видя, едва не го задави от смях. Зад решетката стоеше изправен Камбо, като се тресеше от страх, а газената тенекия в краката му още продрънкваше при всяко докосване до железните прътове.

— Та ти си гений! — не се стърпя Джими. — Ех, ако не гений, то — с изключителна находчивост! Да направиш това, което друг преди теб не е правил.

При близостта на страшния враг Камбо бе съобразил и грабнал газената тенекия, бе заудрял с нея по железата. А лъвът като всяко диво животно не бе издържал на тая непозната шумотевица…

Шимпанзето най-сетне успя да се овладее:

„Какъв — Камбо?“ — запита то.

Джими се досети, че животинският му приятел надали щеше да разбере значението на думата „гений“. Хората не са свикнали да я употребяват спрямо животни, запазили са я за себе си. Но как другояче би могъл да окачестви изобретателността му пред лицето на неприятеля?

И му отговори само това с езика на жестовете:

„Камбо — чудесно — шимпанзе!“