Петър Бобев
Камбо (11) (Роман за юноши)

Безухата продължаваше да беснее около дървото с такава настойчивост, каквато Джими Янг никога не би допуснал у един носорог. Сякаш искаше да оправдае прякора, прикачен от туземците на рода й — „Дяволът от храсталаците“. А мнозина, дори самият Джим, твърдяха, че за емблема на Обединените нации трябва да бъде приет не свадливият гълъб, а носорогът. Толкова миролюбив го смятаха.

Както стоеше на клона, където бе намерил убежище, подобно на далечните си прадеди, човекът забеляза как раненият ловен инспектор се надигна и напусна мястото на злополуката.

Вече нямаше никакво съмнение — зад служебното положение Фред Хейс прикриваше незаконната си дейност. Беше бракониер, и то от най-опасните. Обикновените местни ловци със своите стрели и капани не са в състояние да се състезават с отлично организираните банди, снабдени с хеликоптери, всъдеходи и всякакви модерни оръжия.

Животинският свят на Африка, за жалост не само той, е заплашен от унищожение. За един човешки живот ние, днешните хора, нанесохме на природата повече пакости, отколкото всички същества, живели преди нас.

Колко много грешки бяхме направили и колко още упорствуваме да правим! Не толкова исторически. Всъщност историята представлява опис на извършените от държавниците грешки. Думата е за екологичните. Развъдени неограничено от селяните, козите опасоха горите на Средиземноморието. Те превърнаха и Северна Африка в пустиня. Според библията раят се намирал в сега напълно безводната Мала Азия. В тропическа Африка изтребваха масово леопардите. Последица — масово намножаване на глигани и павиани, които опустошават човешките посеви. Избиха крокодилите — спаднаха рибните запаси, тъй като страшните водни чудовища като истински санитари елиминираха болните и непълноценните индивиди. В Турция преследваха пеликаните, за да не отнемат на рибарите част от улова им — намаляха и рибите. Теодор Рузвелт в желанието си да запази елените в Аризона нареди да избият вълците и пумите. Вследствие на което елените се наплодиха толкова, че превърнаха в пустош цветущия край, след което почнаха и те да мрат повсеместно.

В миналия век легендарният Буфало Бил застрелвал в Северна Америка по четири хиляди бизона годишно, а в Африка друг легендарен убиец унищожил повече от две хиляди слона.

Доскоро от Карибските острови се изнасяха по четиристотин хиляди кожички на колибри годишно, от Австралия — по петстотин хиляди кожи на коала, от Африка — бивни от петдесет хиляди слона. Ами изтребването на врабчетата в Китай… Ами…

Сега опитваме да ги спасим, като ги вписваме в Червената книга. И заспиваме с чиста съвест. А какво се получава? Щом някое животно попадне в тая книга, и цената му отскача главоломно нагоре. Суетни милионери и прости сноби бързат да си набавят я самото животно, я чучелото му — единствено за самоизтъкване, за безсрамен показ. Като логична последица нараства заплашително и търсенето. И ето ти го парадоксът: вместо защита — стимул за унищожение!

Джими си спомни зоопарка в Ню Йорк. И последната решетка, след тигрите и лъвовете, над която беше прикачен надпис: „Най-опасният звяр на земята“. А когато надникнеш да видиш кой ли е тоя звяр, виждаш себе си в огледалото.

И не само животните. Ами горите, ами тропическата джунгла, главният производител на кислород в земната атмосфера? В началото на седемдесетте години от нашия век джунглата е заемала двеста милиона квадратни километра, като намалява с триста хиляди квадратни километра годишно — което значи, че в 2000 година ще изчезне напълно. Нима може да очакваме друга участ, щом като в настъплението срещу нея сме впрегнали всичките си оръжия: булдозери, електрически триони, динамит, дефолианти, нафта, арсеникови препарати?…

Първа дочу маймунския крясък Безухата, обърна се подозрително, засумтя възбудено. Тогава и Джими го чу. Погледна нататък. И видя Камбо върху покрива на лендровера. Подскачаше и крещеше.

Изглежда, върнал се от гората, бе тръгнал по следите на автомобила. И бе открил приятеля си. Много му се искаше да му се обади, ала се боеше от носорога.

Сега той се оказа единствената надежда на обсадения биолог. Но как да се уговорят? Дали от такова разстояние щеше да разбере знаците му?

Защо да не опита?

И Джими захвана да обяснява с подсилени жестове на глухонемия език:

„Дай — пулверизатор!“

Не след дълго шимпанзето отговори:

„Камбо — страх — рог — нос — голямо прасе!“

Така беше кръстил на своя комбинативен език едрото дебелокожо.

Имаше достатъчно основания за това. Чула виковете му, Безухата се понесе нататък, завъртя се яростно край колата.

Джими се поколеба. Дали не беше тъкмо сега времето да слезе? Но и да слезеше, как щеше да се добере до обсадения от носорозите лендровер?

Нямаше друг избор — трябваше да опита!

И той просигнализира с ръце:

„Камбо — пръска — пулверизатор — рог — нос — голямо прасе!“

За по-голяма убедителност се провикна:

— Камбо, пуф-пуф!

Шимпанзето заподскача по покрива на колата. Смяташе, че е разбрало. Просегна се с главата надолу и измъкна през прозореца бидончето с наркозата. Размаха го тържествуващо.

— Ъх — ъх!

И толкова! Само подскачаше. Минута-две-три. Като туземен магьосник, който очаква да прогони злите сили със заклинанията си.

Джими го подкани отново:

„Камбо — пръска! Натиска — копче — пулверизатор!“

Маймуната най-сетне се досети. Посегна с пръст и намери клапана.

„Да се греши е човешко“ — гласи латинската поговорка. А защо само „човешко“? Нима животните нямат същото право?

Биологът се хвана за главата. Наркотизиращата струя плисна в лицето на Камбо. Клетият, нали не умееше да борави с апарата?

Но съобрази на часа, макар че не бе обучаван нарочно. И обърна струята срещу носорожката. Натиска, натиска, докато и тя, и той се отпуснаха: тя на земята, той върху лендровера.

Джими тозчас скочи от дървото. Притича. Едва сега забеляза колко негостоприемна беше тук саваната. И острата като бръснач трева, и твърдите като желязо шипове на акациевите побези, и куките на трънаците — всички като че ли си бяха поставили една цел: да го забавят, да му попречат, най-малкото да превърнат дрехите му в дрипи, а кожата му — в хранилка за милионите мухи.

Той заобиколи приспаната великанка с тревожно лутащото се малко, след което с неподозирана лекота се метна в колата. Нагласи спасителя си върху задната седалка и даде газ. Бързаше да се измъкне, преди Безухата да се е събудила, преди да й е хрумнало нещо ново.

Постепенно Джими намали ход. Отдалечил се бе предостатъчно. А не му се щеше да друса излишно хъркащия си космат другар.

И неволно се сепна — мислено го бе нарекъл „другар“.

А защо не?

Вече не му изглеждаше тъй смехотворно вестникарското съобщение, че някаква екстравагантна дама построила параклис за отглежданите в имението й шимпанзета, с които ходела редовно на литургия, като настоявала, че и те притежават „безсмъртна душа“.

Никога не се бе съгласявал с библейската легенда, че бог е вдъхнал единствено на човека част от своята божествена душа. Още по-малко сега, след толкова дълго общуване с четириръките си питомци — и особено пък след като бе свидетел на днешния интелектуален подвиг на Камбо. Не споделяше и разбиранията на мнозинството съвременни учени, които високомерно отричат на животните каквито и да са психични качества, като им предоставят само инстинктите и в краен случай — условните рефлекси.

Основният им аргумент от памтивека си остава малкото относително тегло на главния мозък дори при най-висшите маймуни. Не искаха и да чуят възражението му, че гениалният Пастьор е постигнал всичките си успехи само с едно мозъчно полукълбо, тъй като другото било закърняло поради травма още на младини.

Убеден беше и упорствуваше, че между човека и останалия животински свят има повече прилики, отколкото разлики. Само два и половина процента от гените на човека са различни от гените на шимпанзето. На тях се дължи скокът от животинското царство към царството на разума.

Затова понасяше твърдо хапливите подмятания, че при сравнението между него и маймуните съотношението може да е такова, ала не и при опонентите му.

Най-често му отправяха повтаряното до втръсване възражение, че ако не по друго, то по способността си да мисли абстрактно човекът превъзхожда и най-висшето животно, като се пъчеха със своята „втора сигнална система“ — речта, способността за обмяна на информация посредством символи — думи.

И не искаха да слушат, когато им доказваше на какво са способни неговите възпитаници, които не само владееха няколкостотин знака на глухонемите, ами и съставяха с тях цели изречения. Понякога съвсем абстрактни. Както глухонемите, които никой не би дръзнал да не признае за нормално мислещи хора.

При всеки спор Джими изказваше предизвикателно мнението си, че съществува само една разлика — липсата на всякакви предразсъдъци у животните. Докато същността на човешката психика представляват именно предразсъдъците: религиозни, нравствени и, уви, научни.

Настояваше, че отдавна е настанало време човекът да се отърве от маниакалното си самочувствие за превъзходство — че е безспорен господар на природата. Да се примири с истината, че е само едно от безбройните нейни творения, частица от нея. Нека не опитва да й налага своите закони, а да се съобрази с нейните. За да оцелеят и тя, и той самият…

Внезапно пред колата изскочи нещо голямо и търти да бяга с неравни, провлечени скокове.

Щраус! Дали беше ранен?

Но не. Избягал на значително разстояние, той хукна като всичките си себеподобни.

Биологът се досети. Подплашил го бе, докато е мътел яйцата си. След това се бе престорил на ранен, за да отвлече врага по-далеч от гнездото.

Клетият! Въпреки всичките му хитрини родът му отдавна да се е свършил, ако не бе преминала модата на перата по дамските шапки.

Но докато той спасяваше бъдещото си потомство от недействителния враг, един истински враг вече се тъкмеше да пирува с него. Едър египетски лешояд пристъпваше важно, захапал в клюн ръбест камък. Той приближи до едното яйце и със замах хвърли отгоре му камъка. Не можа да го пробие с първия удар. Ала не се отказа. Замахна повторно. Щеше да опитва, докато успееше да го счупи и да излапа съдържанието му, ако едрата мътачка не се върнеше навреме.

Джими поклати глава. А това? Употреба на сечиво! Целенасочено. И то ли е инстинкт?

Тогава се събуди Камбо. Разтърка очи. Озърна се. И, припомнил си нещо, скочи уплашен.

„Къде — рог — нос — голямо прасе?“ — запита той с ръце.

— Бъди спокоен! — отвърна му шофьорът. — Няма го!

Шимпанзето, все още сънливо, със забавени движения, побърза да заеме любимото си място на предната седалка. И още неседнало, предложи:

„Дай — Камбо — волан!“

Управлението на автомобила не е толкова сложна наука. И Камбо я бе усвоил отлично.

— Дума да не става! — отсече Джими. — Та ти още спиш.

И за да смекчи грубия си отказ, го почеса по плешивото теме.

Замисли се. Може би някога, преди милиони години, прадедите на шимпанзетата са били тези, които от дърветата са прогонили на земята родоначалниците на питекантропите. А после, като станали хора, далечните им потомци натикали предишните победители в най-затънтените джунгли. И спрели еволюцията им.

Ех, този въпрос, заради чийто отговор бе дошъл тук и който не му даваше мира! Дали сегашният експеримент щеше да сложи край на тази наследствена вражда? Дали, научени от човека, внуците на Камбо, на Бо-Бо и на Шими нямаше да положат началото на някой друг животински вид, на някой „пан сапиенс — разумно шимпанзе“, който след време да замести израждащия се хомо сапиенс?

И докато си мислеше така, а лендроверът се провираше през трънаците, видя едно пъстро тяло, което дори не опита да се отдръпне от пътя му. И той натисна спирачката.

Кой знае откога неяла, премаляла от изтощение, дочуваща чак тук мъчителните стонове на умиращите от глад рожби, убедена, че с тоя схванат крак не може да улови друга, по-бързонога жертва, куцата пантера се бе престрашила да нападне един брадавчест глиган. Това е решението на отчаянието: „Или — или! Или мъртва, или сита!“

Ала глиганът бе предпочел да не приема боя. За него в случая не съществуваше това фатално „или — или“. При това наблизо зееше и дупката му. Озъртайки се предпазливо, той отстъпваше заднишком. И щом я усети зад себе си, все тъй заднишком се намъкна в нея. Прикри изхода й с грозната си зурла, въоръжена с огромни глиги — някакъв безподобен мелез от главите на лъв, на бивол и носорог.

Джими ги отмина, без да предположи какво съдбовно значение щеше да има тоя неуспех на пантерата: за нея, та и за него самия.

Вече навлизаше в гората, когато съгледа Късия Хобот със стадото му. Щом го забелязаха, няколко слоници се обърнаха заплашително, протръбиха с хоботи, размахаха гневно уши. И той предпочете да се отклони от пътя им със забавен ход.

Късия Хобот почваше да се оправя. Доскоро болезнената му рана заздравяваше. Охотата му за ядене се възвръщаше. Но възможностите му за това бяха намалели. Израстъкът навръх хобота служи като сръчен пръст, превръща носа в ръка. С него се берат плодове, късат се вейки, скубе се трева.

А Късия Хобот вече не можеше да прави това. Налагаше му се да пасе направо с уста. Затова пък трябваше да коленичи, което за неговата големина беше твърде мъчително. И той често често се изправяше с пухтене, размахал ядно уши.

Тогава към него пристъпваше Гърбавата, слоницата с малкото слонче, която от деня на осакатяването му не го бе изоставила. С нежно измъркване тя късаше свежи вейки и му ги пъхаше в устата.

Работата й не изглеждаше лека. Слонът цял ден яде, за да напълни огромния си стомах. Колко ли време й трябваше да задоволи нуждите на изпосталелия си храненик, за себе си, та и за детето си?

Инстинкт — би рекъл всезнаещият. Така си помисли Джими. Но не само инстинкт, а добър инстинкт. Както има добри хора и лоши хора, така има добри слонове и зли слонове. Ето, от цялото стадо само Гърбавата се грижеше за ближния. Другите гледаха себе си. Егоисти и алтруисти, редом един до друг. И не знаеш кое качество е по-старо, кое е по-полезно за вида, кое допринася повече за еволюцията на живота. Или пък са нарочно разделени от природата така — да се допълват взаимно в това неразгадано сложно единство на противоположностите. Нали за да узнаем какво представлява доброто, трябва да съществува и злото, та да ги сравняваме?

Гората ставаше все по-гъста. Дърветата избуяваха, огромни великани, загърнати в разкошните си мантии от лакирани листа, които просветваха в брилянтни искри като обсипани с бляскави паети.

И под тях, в сянката, далеч от жарещото слънце, премерваха сили два хипопотама.

Туземците разправят, че бог най-напред създал водните животни. (Какво съвпадение с еволюционната теория!) Хипопотамът бил определен да стане първият сухоземен обитател. Но на него му било горещо на сушата. И той се помолил да остане във водата. Бог се съгласил, само при условие, че няма да закача рибите, които и без това си имат доста врагове. Затова хипопотамът през деня се цамбурка в реката, а пасе на сушата, и то нощем, по хладина.

Единака продължаваше да охранява владението си, макар че вече нямаше надежда да се задоми. Не допускаше никой самец, а самките предпочитаха да се присъединяват към съседските хареми.

Съперниците се блъскаха с раззинати челюсти, сякаш два булдозера, опитваха да се захапят, а то захапка ли беше — с тия почти метрови зъби! От вълнение късите им опашки се въртяха като миниатюрни пропелери, неудачно монтирани към огромните туловища.

Двамата се отдръпваха рязко и отново налитаха с рев, без да обръщат внимание на нищо друго. Впрочем автомобилът не ги смущаваше — в резервата не се стреля от автомобил.

Камбо много обичаше зрелищата. Та какъв антропоид щеше да бъде без тая слабост? Все едно израсъл в римска гладиаторска арена. Задъхваше се от възторг при хокей, при борба, особено при боксови мачове.

Тоя път също не устоя. Метна се на покрива, заподскача по него, почна да ръкопляска, да хъка, да поощрява бойците с жестове:

„Удря — удря — силно — силно! Весело — много — весело!“

Внезапно, при поредния сблъсък, единият зъб на пришелеца не издържа. Строши се с трясък като дървен кол. Ощърбелият гигант се закова на място слисан. После рязко се обърна и побягна в тежкия си свински тръс натам, откъдето бе дошъл. А Единака потича с победоносна стъпка подире му десетина крачки, после се врътна и припна към реката — да не би някой да се възползува от по-дългото му отсъствие.

Когато лендроверът наближи изоставения лагер, Джими видя бягащите павиани. Не беше нужно изключително въображение, за да си представи какво бе станало. Още отдалеч си личеше съборената раздрана палатка, катурнатата антена на радиопредавателя, безредно разхвърлените вещи.

Едва спрял колата, той хукна нататък. И се хвана за главата. Редом с него повтаряше отчаяните му жестове и Камбо. Но в същото време скрито тържествуваше. Едва се сдържаше да не се разкиска. И побесняваше от завист — че друг бе направил това, което нему беше строго забранено.

Биологът най-първо се отправи към предавателя. Нямаше нужда да го проверява. Дървената кутия лежеше захвърлена, изтърбушена, с търкалящи се наоколо части. А сред тях се бе проснала, жалка и безпомощна, изкуствената змия, която той бе сложил там, за да охлажда разгорещеното любопитство на неговите шимпанзета, главно на Камбо.

За беда това плашило не бе изпълнило ролята си при павианите.

А наоколо: дрехи, постилки, възглавници — накъсани; походното легло и столчетата — счупени; хранителните припаси — разграбени.

Надали сам Чингис хан би смогнал да нанесе по-непоправими опустошения.

За щастие желязната кутия с лекарствата бе устояла пред разрушителния нагон на злосторниците. И печката.

Джими се залови на часа да провери имуществото си — какво ли би могло да служи още. Замести натрошените рейки, заши разпраното платнище и противомоскитната мрежа, разпъна палатката. Това засега изглеждаше най-важното преди вечерния набег на комарите.

Шимпанзето го дръпна за ръкава:

„Камбо — браво!“

— Защо пък браво? — извърна се нервно Джими.

„Камбо — прави — пуф-пуф — рог — нос — голямо прасе!“

И завърши дългата си реч с обичайната молба:

„Джими — дай — Камбо — уиски!“

Биологът му се сопна:

— Никакво уиски! По-напред помогни да се оправим!

Толкова дълго бе опитвал да го отучи от човешкия му порок. Понякога привидно успешно, друг път отчайващо безуспешно. С отрасналите маймуни е така — по известни само на тях причини от време на време ги обхваща бяс, сякаш демон се вселява в главите им, както казваше някога падрето. В такива случаи даваха на Камбо чашка алкохолно питие да го укротят. После — отново на сух режим до следващия пристъп на буйство. Ала твърде често не можеха да определят дали това е истински пристъп, или хитра симулация.

Сега Камбо пак бе настръхнал, оголил заплашително едрите си зъби, стиснал тежките си пестници. Ще речеш, ха-ха, и ще налети. Не просеше, както друг път, а изискваше.

Колкото малките шимпанзета са очарователни, толкова старите са опасни. Известни са доста случаи, когато доскоро съвсем питомни животни са убивали господарите си.

Джими внимаваше това да не слети и него. Досега все успяваше да запази сред питомците си ранга на „най-висшия“. Но беше готов и за най-лошото. Все му се струваше, че жертва на шимнанзетата стават хора, незапознати с позата на покорност, която обезоръжава и най-свирепия самец. А се съпротивяват. И с това настървяват още повече разярената маймуна.

А той знаеше тая поза. И я бе упражнявал често. Надяваше се с нейна помощ да отърве кожата, ако изпадне в подобно безнадеждно положение.

Засега не мислеше да отстъпва. Само се обърна и посегна към рейката от палатката. И шимнанзето като по магия се укроти. Козината му се отпусна, гърбът му се приведе, злият блясък в дълбоките му очи угасна.

И заразправя с ръце:

„Камбо — лош! Камбо — няма — вече — лош!“ После залови повече символично да пощи панталоните му.

И го подкани умолително:

„Камбо — сега — умен! Джими — дай — Камбо — гъдел!“