Петър Бобев
Камбо (15) (Роман за юноши)

Двете стада — на дивите шимпанзета и „говорещите“, — макар и вече под единно водачество, все не можеха да се слеят напълно. Колкото и да опитваха, дори с искрени намерения, това все не им се удаваше. И всъщност не едно цяло, повече като средновековна държава, обединена от нещо като лична уния.

Бо-Бо, признал върховенството на Щърбия и Сивокосия, бе запазил изцяло влиянието си сред своята дружина, особено след позорното бягство на Камбо.

Именно затова Сивокосия не го изпускаше от очи. Чужденецът е винаги подозрителен. Следеше го, доколкото можеше, незабелязано, от сутрин до вечер. Толкова странни изглеждаха постъпките на новите му поданици. Особено тия разкривени ръкомахания. Наистина в обществото на нормалните шимпанзета пришълците все по-рядко извършваха тия непонятни действия, почваха да ги позабравят. Ала все пак тъкмо когато Сивокосия помислеше, че вече са се оправили, някой от тях се сещаше и отново почваше да се кълчи. Не само пред своите, ами понякога и пред другите.

Ето и сега, след като бе изплел надве-натри гнездото си, изпреварил останалите, Бо-Бо изведнъж реши нещо и се спусна на земята.

Там, под многоетажния листен покрив, царуваше заплашителен здрач, в който като привидения дори през деня фосфоресцираха гниещите пънове и падналите клонаци.

От любопитство Бо-Бо пое нататък. А границата между любознателността, любопитството и безочливостта още не е напълно изяснена. Все по-бавно, все по-предпазливо. В спарената влага избуяваха едри папрати, които той едва прегазваше.

И се изправи пред странната могила между гигантските дънери, обрасла с дебел килим от мъх, която си бе поставил за цел да провери още докато плетеше спалнята си. Човешкото око би се излъгало, не и маймунското. Мъхът не бе израсъл сам, бе настлан впоследствие върху изкуствената постройка.

Бо-Бо се захвана да я изследва. Отхвърли мъховия чим. И видя нещо, което още повече привлече вниманието му. За дивите му сродници не представляваше нищо особено. Ала за него, свикнал сред хората, то си беше истинска врата, само че добре замаскирана.

Шимпанзето приседна пред нея и опита да разгадае механизма й. Докато живееше при хората, това беше любимото му занимание — да отваря ключалки, нещо като хоби, касоразбиваческа мания, с която докарваше в безсилен гняв възпитателите си.

Тая не се оказа сложна. Едно обикновено дървено резе, което отскочи още при първия му натиск. И той влезе в землянката.

Бутна тук-там, поогледа се и побърза да си излезе. Нямаше нищо привлекателно. Само струпани накуп слонски зъби.

Защо ли ги бяха събирали хората, построили тая землянка?

Всъщност това не го засягаше. И той пое обратно при себеподобните си, тъй прилични на него по външен вид и тъй различни по нрав и обичай.

Бо-Бо се покатери на дървото, нагласи се в неугледната постройка от безредно напластени клони. Тогава му хрумна другото. Надигна се, та пристъпи към съседката си, една от дивите самки, която най-добросъвестно продължаваше да плете определения за тази нощ свой дом.

Без да допуска, че тя непроумява неговия жестов език, той се опита да я заговори:

„Дай — Бо-Бо — гъдел!“

Тя го гледаше слисана. Недоумяваше — какъв ли беше пък тоя? Нормалните маймуни не си кривят така ръцете, като че ли се бранят от свирепи мравки. А ако желае нещо, съществуват толкова много звуци и разбираеми гримаси, които би трябвало да употреби.

Самката се отдръпна непочтително от него, тъй както не би посмяла пред самец от своя род. При хората с подобно пренебрежение се отнасят към умопобъркан.

Бо-Бо изгуби търпение. Скочи в още недоизграденото й гнездо и я дръпна за ръката.

Маймуната изписка като опозорена.

И Сивокосия, който едва бе сдържал досега неприязънта и ревността си, най-сетне дочакал удалия му се случай, връхлетя с рев. Той беше отдавнашен водач и спазваше строго законите на племето си, както изискваше от другите да ги спазват. Не биеше никога без повод.

Изненадан от непредизвиканото нападение, при това пред лицето на самка, Бо-Бо се извърна рязко и го посрещна насред път. Убедеността в своята невинност му даваше тая дързост.

Раздруса се с все сила върху клона, та му се стори, че отново бе попаднал в кораба сред развълнувания океан. Сивокосия начупи в заплашителен показ два клона; Бо-Бо отчесна още няколко. Сивокосия забарабани по корема си; Бо-Бо се заудря тъй, с такова настървение, че щеше да го продъни.

Не се предаваше.

Това преля чашата на търпението. И Сивокосия налетя отгоре му. Двамата се вкопчаха в яростна схватка, като едва се удържаха да не се строполят от дървото надолу.

Не стана нужда от помощта на Щърбия. Размирника го превари. В желанието си да засвидетелствува за лишен път своята лоялност, той се метна върху гърба на Бо-Бо, заудря го в хълбоците.

Бо-Бо не устоя. Запищя, завайка се и успял да се изтръгне от ръцете на побойниците, хукна презглава да се спасява.

Сивокосия съвсем нямаше желание да го преследва. Целта му беше скромна — да му даде хубав урок. И го бе дал.

Едва сега се огледа. И се видя сред гнездото на беглеца. Опитното му око отбеляза на часа безброй грешки в строителството, които обаче не отслабиха хрумналото му пожелание.

В дебненето и в разправията бе пропуснал да си изгради свое гнездо. А мракът настъпваше. Жабите закрякваха с всичките си сили, а цикадите бързаха да докажат неизчерпаемите си пискливи възможности. Отвред почваха да блещукат огнени искри: ту светулки, ту очи на сови и нощни животни. Като огромни рубини засвяткаха на отсрещния клон зениците на лемура галаго.

Внезапно отдолу избухна врява. Яростно квичене на хиени, кикот и вой. И гневно ръмжене на лъв.

Кривия Зъб, все още слаб, скован от болките в ритнатото рамо, предпочиташе да се спотайва в гъстата папрат. Както на всяка царствена особа, безделието съвсем не му тежеше. Нали Сърдитата редовно го снабдяваше с месо?

А Сцепената Устна, наскоро разделила глутницата си на няколко групи и повела най-малката със себе си, бе попаднала тъкмо на неговото убежище, бе преценила на часа с непогрешимия си мършояден усет безпомощността на доскорошния властелин и като истинска хиена бе решила да се възползува от това.

Въпреки всичко не успя да определи всичките му възможности. Пропуснала бе и малочислеността на своя отред. Три хиени не стигат дори срещу ранен лъв.

Кривия Зъб ги посрещна преднамерено в леговището си, без да излиза навън, укротил нрава си да напада пръв. Свит сред гъсталака, придобиваше безспорно предимство пред нападателите, които можеха да се приближат само по проправената от него пътечка — един по един.

Първа, както се полага, налетя Сцепената Устна, готова да впие мощните си челюсти във врата му. Ала, макар и не дотам добре замахнала, здравата му лапа успя да доцепи и преди това белязаната й устна. При пронизалата я болка, при рукналата кръв, хиената отстъпи назад.

Втората хиена сметна, че няма защо да губи време. Налетя и тя — тоя път отстрани, проправила си сама проход през папратта. Ала лъвът, с големи усилия успя да се извие, за да пресрещне и нея с кукестите си нокти.

Няма що! Налагаше се да изчакат подкрепленията. И хиените затопуркаха назад-напред нетърпеливо около обсадения властелин, който само изръмжаваше заплашително, когато някоя нахалница отново се осмелеше да го доближи.

Сивокосия престана да се ослушва повече. По звуковете определяше точно развоя на събитията долу. И пак се сети, че няма гнездо. По-право, че не бе сварил да си го изплете. А всъщност имаше. Та нали сега стоеше в гнездо? Какво от това, че друг го бе направил?

Сякаш го осени гениална идея. Може би тъй за пръв път се е зародила експлоатацията и на човек от човека. Та колко по-лесно беше това — не ти да се трепеш? А така — да конфискуваш чуждото. Привидно, като санкция.

И без никакво угризение на съвестта, напротив, с явно самодоволство, сладостно съзнание от възможността си за лесна придобивка, той се настани в завладяното легло.

Ех, не съвсем удобно, с много криви, неокастрени клони, но нали го бе получил наготово?

И това време Бо-Бо, уплашен и смутен, се бе свил в едно разклонение на ствола и се тъкмеше там да прекара нощта. Възмутен от неправдата. Нали навред е така — неправдата се забелязва чак когато сполети теб? Останалите маймуни дори не намираха нищо нередно в това.

Тогава отдолу се чу нова глъчка. И чужд лъвски рев. Трите хиени, усетили завръщането на Сърдитата, бързаха да вдигнат обсадата. В нейно присъствие губеха изгледите си за победа. Това е то, най-важното — да знаеш кой е опасен и кога да бягаш.

Лъвицата остави тътрената отнейде малка зебра и ги подгони. Гони ги толкова, колкото да не посмеят отново да се завърнат, и притича обратно. Отърка в лъвски поздрав глава в гривата на Кривия Зъб, след което го поведе към богатата трапеза.

Така, под хрускащите звуци на пируващите хищници, доволен от себе си, Сивокосия заспа в отчужденото гнездо, чийто собственик през това време се сепваше всяка минута от дрямката си в неудобния чатал на дървото.

Заситили глада си, хищниците се излегнаха до недоизядената плячка, отдадени отново на мечтаното господарско безделие. И само от време на време ту той, ту тя проскимтяваше тихо. Лъвовете обичат да стенат, когато са в добро настроение. А най-добро безспорно е настроението с пълен стомах.

В същото време Сивокосия, заспал дълбоко, сънуваше страшен сън. Размирника, който напоследък се показваше необичайно покорен, внезапно се бе разбунтувал, бе скочил отгоре му и го душеше за гърлото. А брат му Щърбия, вместо да помогне, стоеше безучастно настрана, сякаш нищо не забелязваше.

Въздухът му се свършваше.

Ужас!

Сивокосия скочи, още неразсънен. И нали беше несръчно сглобено, гнездото не издържа тежестта му, продъни се.

Още във въздуха, пропадайки надолу, той се събуди напълно. Но какво можеше да стори? Само разпери ръце и крака дано докосне някоя вейка, да се хване, да се задържи.

Не сполучи. Падна върху един здрав клон, но падна непремерено, накриво. И нещо изпращя зловещо. Не беше клонът. Беше ръката, счупена в лакетната кост.

Сивокосия не успя да се закрепи и тук. И се стовари сред дебелия мъх. Като върху гумен дюшек. Това може би го спаси от ново счупване, дори от смърт.

Той продължи да лежи, зашеметен, потресен, ужасѐн.

Ами сега?

Не му остана време за размисъл. Защото в следния миг към него се спусна Сърдитата, разгневена, че я бе стреснал в ситата й дрямка.

Колко ни е мил животът! С един скок, макар и със счупена ръка, шимпанзето се метна на дървото, отбягна на косъм от протегнатите ноктести лапи.

Чак тогава, вече в безопасност, почувствува страшната болка. И се сгърчи, прилепнал до ствола.

Възбудено, разтревожено, цялото стадо го наобиколи с неспокойни ръмжащи въпроси.

Тогава Щърбия, безспорно най-загрижен, се спусна, прегърна го, почна да го целува, да скимти. После пое здравата му ръка, преметна я през врата си и го поведе, почти помъкнал го на гръб към своята постеля. Настани го вътре, а той приклекна до него и се залови успокоително да почесва темето му, безсилен да помогне по друг начин.

А Бо-Бо, побързал да се настани пак в изтърбушеното си гнездо, поглеждаше към него с нескрито злорадство. И си говореше сам с ръце:

„Нека! Лоша — маймуна! Нека!“