Петър Бобев
Камбо (18) (Роман за юноши)

Злия водеше уверено дружината си през саваната в непосредствена близост до трънливите храсталаци, отвъд които почваше джунглата. Павианите предпочитаха тези места, защото тъкмо тук можеха да намерят по-разнообразна храна: и зърна от тревите, и вкусни коренища, и безброй насекоми, пък и по-лесно им изглеждаше да се сдобият с месо: я гущер, я птиче гнездо с яйца или малки, я дете на геренук, я антилопка дик-дик. А при особено голяма опасност, когато собствената отбрана се окажеше слаба, имаха възможност да побягнат сред храстите, където хищниците не смееха много-много да се завират. Защото се боят от железните шипове на акациите и от обитаващите ги свирепи мравки, които там се пазят от тръбозъби и панголини.

Младока, жестоко осакатен при скорошната схватка с хиените, се бе сгромолясал безвъзвратно в суровата маймунска йерархия. Щом като си немощен, всеки опитва върху теб мощта си. А от едноръкия по-немощен няма. Гонеха го всички, не само високопоставените самци — аристократите, не само останалите мъжкари, ами и всички женски. Последен го допускаха до намерената храна, последен заемаше мястото за нощувка, най-неудобното и най-уязвимото.

А децата, които също търсеха върху кого да излеят първичната си жестокост, без да си дават сметка, че бе пострадал в тяхна защита, измъчваха най-безжалостно клетия инвалид. Мъкнеха се подире му на тумби, дърпаха го, закачаха го, както и човешките хлапетии издевателствуват над малоумни и недъгави, чакаха го да хване някой скакалец и тозчас му го грабваха от ръката с кикот.

И ето, най-сетне вик на радост!

Младока бе открил гнездо с току-що излюпени пиленца. Но преди да поднесе към устата си едно от тях, двама самци тозчас го избутаха настрана.

Водачът в стадото е и върховен съдия. Изръмжал заплашително, Злия стрелна насилниците със свъсения си поглед. Обикновено това стига — погледът на предводителя има телепатична сила. Ала примамката беше толкова непреодолима, че грабителите се направиха нито видели, нито чули.

И Злия, побеснял от гняв, се надигна. Повече не беше нужно. Нарушителите на закона тозчас зарязаха плячката и побягнаха.

А Младока довърши закуската си под благосклонния поглед на сегашния си покровител… Злия навярно бе забравил доскорошната си вражда със славолюбивия младеж. Пък и да не бе я забравил, сега положението беше различно — Младока не представляваше никаква заплаха за властта му. И той можеше да се покаже великодушен.

На двестатина метра от павианското стадо стоеше върху наблюдателницата си, термитника, женският гепард. Павианите не се боят от тоя хищник. Изглежда им слабоват. Но часовите за всеки случай попоглеждаха и към него. Слаб-слаб, но ако ги издебнеше, току-виж, отмъкнал някое дете.

На още триста-четиристотин метра по-далеч пасеше стадо гну. Просто за невярване, тъкмо тях си бе избрал като жертви гепардът. По-право едно новородено теленце, което едва се крепеше на нозете си.

Понякога атаката му бе успявала. Подплашените гну хукваха да се спасяват, а той настигаше лесно невръстната си плячка.

И ето, с един скок, добил максималната си скорост, наподобил жълта мълния, бързоногият хищник се стрелна към антилопите. Ала тоя път сметката му излезе крива. Тоя път жертвите му не побягнаха, а се строиха в кръг с рогата навън.

Гепардът на часа се примири с неуспеха си. Не реши да изпробва остротата им. И с най-безразличен вид се прибра обратно.

От другата страна на павианите пасяха зебри. Зебри и павиани не воюват — няма за какво. Живеят в своеобразен неутралитет. И докато маймуните продължаваха своите обичайни занимания: да претърсват храстите, да преобръщат камъни и паднали клони, да се пощят взаимно, да се карат и да се прегръщат, към зебрите приближи глутница хиени. Сцепената Устна вече си бе набелязала целта — тъкмо спасената от Фред Хейс и осиновена от стадото зебричка.

Ала недооцени бащинските чувства на жребеца, който пресрещна смело нападателките, заудря ги с предни копита, нахвърли се да хапе, а неговите зъби не са по-слаби от зъбите на кой да е хищник, обърна се и с мощни ритници на задните крака отхвърли надалеч настървената водачка.

След тоя пореден неуспех Сцепената Устна заситни обратно, последвана от засрамената си шайка.

Но скоро съгледа Бялата, която кършеше вейки от една разкривена акация. А жирафчето подскачаше неуморно край нея на дългите си крачета.

Сцепената Устна препусна нататък. Ала Бялата я усети навреме. Жирафите са най-мълчаливите животни. Но и те имат начини на общуване. Едно слабо простенване и малкото тозчас се свря под майчиния корем, между предните й нозе.

Бялата пресрещна враговете с отсечени ритници на тежките си копита. Тоя път хиените не отстъпиха. Продължиха да налитат — отзад, отстрани, отпред. Жирафата се увлече в боя. Заподскача безредно, непремерено, безцелно, като гледаше само да бъде обърната със задните си крака към по-голямата група хиени.

Така малкото неволно се озова извън обсега на нейната защита. А тъкмо това бе целяла Сцепената Устна, такъв бе замисълът й. Тя се метна върху клетата жертва и се впи в гърлото й. Останалите тозчас я последваха.

Нещастната майка се втурна срещу тях, започна да рита още по-настървено. Ето, улучи една неприятелка и я простря с пръснат череп. Успя да ги прогони. Ала детето й беше мъртво.

Хиените наклякаха в полукръг зад нея. Зачакаха. Щяха да изчакат, докато тя се махне. Плячката нямаше да избяга.

В туй време гепардът, избрал тоя път за наблюдателно място едно сухо полуизкоренено дърво, съзря стадо газели на Грант. Дълго ги следи с вторачен поглед, докато успя да забележи, че една от тях понакуцва. Това беше предостатъчно.

Той се спусна леко на земята и почна да се прокрадва към стадото. Чак когато го наближи на няколкостотин метра, се стрелна напред. Газелите препуснаха вкупом да се спасяват.

Ала оная, набелязаната, накуцващата, взе да поизостава. Хищникът я догонваше, пресичащ навреме всичките й опити да свърне встрани. Ето, настигна я. И тогава, досущ като надигран футболен защитник, допуснал противников нападател в наказателното поле, направи „марка“ — протегна лапа и досегна задните й крака.

Газелата се препъна. Политна. В следния миг гепардът, вече стиснал врата й, се премяташе с нея сред облак прах, без никакво намерение да я пусне.

Тоя път ловът бе успешен. Тоя ден гепардчетата щяха да заспят сити.

А павианите — кой погледнал към завършилата кратка трагедия, една от хилядите ежечасни, ежеминутни трагедии в саваната; кой дори непогледнал — продължиха всекидневните си занимания.

Това е животът! Не само павианите, всички край тях се бяха примирили философски, в тъп фатализъм, с неговите жестоки закони. Пък какво ли друго можеха да сторят?

И така, улисани във всекидневието, не забелязаха навреме притаения в гъсталака лъв. Кривия Зъб нямаше никакви враждебни намерения. Съзнаваше, че още не им е равностоен противник.

Но когато един млад самец от охраната го откри и спря цялото стадо, след като видя как маймуните се прегрупираха за бой, като на предна линия излязоха аристократите, начело с вожда, лъвът предпочете да се измъкне неусетно, все едно не видял никого. Това е най-подходящият начин да се запази достойнството.

Ала Злия, вместо да го остави на мира, избра другото — с нов подвиг да демонстрира на поданиците си своята непобедимост. Колко други водачи са допускали същата грешка!

Смяташе, че не рискува особено срещу един куц, едва пристъпващ противник. Известно му бе добре, че силата на лъва не е толкова в яките челюсти, колкото в съкрушителния удар на лапите му. Не беше трудно да забележи, че една от тези лапи висеше обездвижена, а другата при това положение не би могла да замахне, защото тогава цялото тяло ще остане без предна опора.

С грозен рев Злия се хвърли напред, последван след кратко поколебаване от свитата си. И се стовари върху гърба на лъва. Другите мъжкари впиха зъби кой където свари в жълтата му козина.

За своя беда не бяха оценили, както трябва, силите му. Макар и хром, с още непритъпена режеща болка в рамото, при нависналата смъртна заплаха Кривия Зъб побесня. Размята се диво. Отхвърли самците, които бяха захапали краката му, и понеже Злия не се пускаше от гърба му, а продължаваше да търси гърлото му със своите не по-малко опасни зъби, лъвът се метна по гръб и така, с вирнати нозе започна да отблъсква новите атаки.

Ударен зле при падането, Злия опита да се измъкне изпод тежкото му туловище, да изпълзи настрана, ала хищникът не му позволи. Докопа го с нокти, придърпа го към устата си и прегриза гръкляна му.

Младока, наистина жестоко осакатен, но с дух на водач, не можа да устои безучастен, а изрева бойния си призив и се втурна разярен в боя. Макар и с една ръка, успя да се хване с нея за гривата на лъва. Опита и той да забие зъби в гърлото му.

Захвърлил мъртвия водач, Кривия Зъб само сви задните си лапи и с кукестите им нокти разкъса вътрешностите на новия враг, отблъсна го агонизиращ настрана.

После рипна на три крака и побягна през бодилака. Раздран и окървавен. Но жив.

А на полесражението, върху опръсканата с кръв трева, останаха два трупа — Злия и Младока.

Ей така, за нищо, само от суетност, за безсмислен показ, както мнозина други, бяха загубили живота си.

А павианите, платили толкова скъпа цена за тая съмнителна победа, побързаха да се изтеглят към близката гора, та там на спокойствие по клоните да премислят какво им предстои да правят.

Всъщност нямаше какво да премислят. Природата им е дала наготово обективен признак, по който да преценяват годността на претендента за вожд — големината на зъбите. Следващият по сила самец, вече показал на съперниците огромните си кучешки зъби, даваше заповедите си, готов да се хвърли с цялата си стръв на новоизпечен властелин върху първия, който би дръзнал да ги пренебрегне.