Петър Бобев
Камбо (21) (Роман за юноши)

Водачът притежава не само права. Задълженията му са много повече. А Камбо не ги знаеше: нито правата, нито задълженията. Навярно едва сега почваше да се досеща, че е много по-лесно да завземеш властта, отколкото да я задържиш.

Може би не си даваше ясна сметка какво дължи на ножа. Но дори така не се разделяше от него, макар че му пречеше при ходенето по клоните. Стискаше го в ръка, понякога го прехвърляше за удобство в другата, за малко го мушваше под мишница или го захапваше със зъби — като пират, когато му се наложеше да си послужи с двете ръце. Ала не го изпускаше.

Никой не смееше да оспори новото му положение. Изглежда, гибелта на Щърбия ги бе потресла дотолкова, че ги бе направила напълно безволеви пред новия властник.

Само двама не криеха неприязънта си: Бо-Бо, който още помнеше победата си над Камбо, и Сивокосия, който пък нямаше да му прости за братовата смърт. Двамата седяха встрани, забравили доскорошната си вражда, обединени от нещастието и омразата, и го следяха с мрачни, зли погледи. „Твоят неприятел е мой естествен съюзник.“

И си шушукаха нещо. Но не с езика на жестовете. Бо-Бо все по-рядко го ползуваше, убеден, че в стадото на Сивокосия няма полза от него.

А Размирника се разтапяше в угодничество. Непрекъснато диреше случай да се покаже пред Камбо, да го отведе при намерено птиче гнездо, при по-тлъсти личинки, при по-зрели плодове. И току почваше, с нужда и без нужда, да разчесва козината му.

Камбо, то се знае, примижаваше от удоволствие. Че кой на тоя свят би устоял на ласкателството? И тщеславният, и най-скромният, по-рано или по-късно, се омотават в мрежите му. Защото всекиму се иска да е повече от другите. И накрая го приема, щом като непрекъснато му го изтъкват.

Една от последните, все още неуверена в кадърността му за водач, накрая и Шими бе решила да му засвидетелствува почитта си. И Камбо, отстранил високомерно другите подмазвачи, подложил гръб на сръчните й пръсти, мъркаше в неземна наслада. Отново бе спечелил всичко: и властта, и Шими. Без да си спомня, мъчещ се да не си спомня неверността й. Без да си дава сметка, че и тя принадлежеше към тия, дето са родени винаги да бъдат отгоре, все сред първите.

Наблюдателката от най-високия пост подаде сигнала за опасност. В такъв случай вождът би трябвало да прецени каква заповед да издаде — дали да бягат, дали да изчакат, или да окажат съпротива.

А Камбо, забравил това си задължение, пръв се метна на дървото. И останалите се засуетиха. Защото не знаеха от страх ли бяга (а никой водач не би допуснал да го смятат страхливец), или се бе качил горе да провери отвисоко каква е заплахата.

Но когато на поляната изскочи обезумялото от ужас слонче, следвано по петите от хиените, шимпанзетата се пръснаха впаничени кой където свари, забравили ред и дисциплина.

И добре, че хищничките бяха улисани с едрата си плячка, та не се спуснаха върху безредната маймунска тълпа, иначе кой знае колко шимпанзета нямаше да достигнат клоните.

Сивокосия и Бо-Бо мърмореха гласно. Явно, одумваха негодността на узурпатора, подстрекаваха към бунт. Ала Размирника все още смяташе, че е твърде рано за това. Той се бе нагласил пак до Камбо, ровеше из козината му и го успокояваше с нежно ръмжене.

Долу, на земята, стана нещо непредвидено. Хиените заджафкаха гневно. Слончето се бе мушнало сред пасящото стадо биволи, които при вида на омразните преследвачки обърнаха срещу тях рогатите си глави.

А пред такава съпротива никоя хиена не устоява. Не устоя и Сцепената Устна. Изквича сигнала за отстъпление и отведе обратно разочарованата си глутница.

Слончето се тресеше от страх сред обградилите го биволи, които, не по-малко развълнувани, предпочетоха да се махнат от това място. Подтиквайки го с глави пред себе си, те го откараха навътре в гората.

Защо? По какви подбуди?

Може би — инстинкт за продължението на рода, изразен в грижи за потомството? Но защо и за чуждото потомство? Или пък обикновена доброта, разбирана в човешкото й значение? Навярно добър инстинкт? Или инстинктивна доброта? Има ли разлика тогава?

Когато полянката опустя, Камбо се спусна долу, забравил да разреши и на останалите да слязат. Това разрешение даде Размирника. Неволно, усетил, че сегашният особен водач не е запознат с техните нрави. Още не мислеше да оспорва властта му. Победата на Камбо над Щърбия му се струваше изключителна, направо свръхестествена. А кой простосмъртен ще дръзне да се противи на свръхестественото?

Създаден за водач, тоя път той не мислеше за властта. Ножът в ръката на Камбо избиваше тозчас всяка подобна мисъл от главата му. Но не можеше да се примири с бездарното му управление. И се получаваше нещо особено, вероятно зачатък на бъдеща конституционна монархия, от чието име вече управляваше Размирника.

Объркани от тоя необичаен обществен строй, шимпанзетата почваха да не се съобразяват много-много с дисциплината. Едни останаха по клоните, други слязоха разколебани на земята, неспокойни, неуверени, че при опасност новият водач ще помогне.

Това объркване като че ли бе очаквал скритият в шубраците леопард, току-що завзел освободения район след смъртта на Куцата.

Нападението му съвсем не беше прибързано. Дълго бе изчаквал, дълго бе преценявал, докато избере жертвата си. И по-подходящ от сакатия самец не бе открил.

Издебнал го, както се луташе клетият, смазан от скръб по брата си и от съзнанието за пълната си безпомощност да отмъсти за него, леопардът се метна отгоре му с два скока и го свали на земята. Захапа гърлото му.

Ала и така, еднорък, Сивокосия имаше и силата, и волята да се бори. Опита да изрита с крака врага си, потърси със здравата си ръка неговото гърло. Двамата, достойни противници, се завъргаляха по изпръсканите с кръв и оскубана козина мъхове.

Маймуните се пръснаха безредно, както става при безвластие, без ръководство, което да ги обедини, което да ги поведе срещу тоя друг път не тъй опасен враг.

Тоя път Камбо не избяга. Осъзнал бе, че такова поведение е неподходящо за новия му ранг.

Не избяга, ала и не предприе нищо.

А заразправя с ръце на Размирника, който го гледаше удивен:

„Камбо — няма — страх!“

Размирника не го изчака да довърши. Явно, пак той трябваше да се намеси!

И изкрещя призива за отбрана. Самците, все още недоумяващи, го наобиколиха, докато самките с децата гледаха да се изкатерят на по-горните клони.

„Камбо — прави — какво?“ — клетият питаше, защото наистина не знаеше как да постъпи.

И понеже никой не му отговори, отново запита:

„Кой — гони — пантера?“

Защитниците вече се бяха въоръжили със сопите си — коя по-тънка като копие, коя по-дебела като боздуган — в техните ръце внушителни оръжия.

Изведнъж Камбо се сети.

— Ъх — ъх! — извика той и продължи да разправя с ръце:

„Камбо — мушка — пантера — нож!“

Заподскача на място:

„Камбо — мушка — пантера — нож!“

Ала вече никой не го гледаше. Сега нямаше място за много приказки, сега беше нужно бързо действие. Не красноречие, а кратки заповеди.

Повел въоръжената си дружина, Размирника се насочи срещу леопарда, който вече вземаше надмощие над Сивокосия. Всеки знаеше какво му предстои. Командирът имаше за задача само да съгласува действията им.

И леопардът не устоя. Види се, и друг път бе опитвал яростта им. Затова изостави окървавената си жертва и се шмугна обратно в шумака.