Петър Бобев
Камбо (24) (Роман за юноши)

Кривия зъб, кажи-речи, с подвита опашка като бито куче ситнеше към храстите с тревожно озъртане, изгубил по чудо царствения си вид. Като абдикирал монарх.

Изчезването на човека в землянката и главно — страхът от някое ново човешко коварство го бяха подтикнали да се махне оттук.

Джими, който го гледаше, вече в безопасност, през пролуката на залостената врата, неволно се усмихна. Така твърдят всички — лъвът също не желае конфликти с човека. Напада не само от глад, по-често от чувството за важност. Ако има възможност, ако сметне, че никой не го вижда, предпочита да се отдалечи. Но с достойнство. Отстъпление наистина, но царствено. Никой властелин не обича да бъде поставен в глупаво положение.

Кривия Зъб явно не подозираше, че е наблюдаван. Затова бързаше да се измъкне колкото може по-скоро от неудобството, в което се бе озовал. Ето, достигна храста и се шмугна в него.

Джими Янг не излезе веднага от убежището си. Лъвът е капризен, като истински властелин. Не знаеш какво може да му хрумне в следния миг. Може да е съжалил, че бе издал страха си, и за удовлетворение да се е притаил в гъсталака. Решил да премахне свидетеля на позора си.

И без това принуден да чака, човекът пристъпи да разгледа складираното в землянката богатство.

Слоновата кост — това е то, проклятието на клетите исполини. Заради бивните им, използувани да подчертаят суетата на богаташите, човекът, почти единственият им враг, ги избива настървено от памтивека, та и до днес. Някои се бяха надявали, че с откриването на пластмасите, от които се правят и билярдни топки, и клавиши на пиано, и други дрънкулки, ще бъдат предпазени от пълно унищожение най-едрите сухоземни животни.

Всъщност нищо подобно не става. През последните десет години цената на слоновата кост нарасна десет пъти. Само за нуждите на контрабандните китайски вносители, които произвеждат фалшиви древни статуетки, се налага да бъдат избивани над сто и двадесет хиляди слона годишно.

Как тогава да устоят на изкушението бракониерите и невежите туземци? Та и цивилизованите ловни инспектори…

Джими не се съмняваше, че и тук е замесен пак Фред Хейс. Не току-тъй още при първата им среща опитваше най-настойчиво да го уплаши с несъществуващи ужаси. И главно — с хората-леопарди.

Макар че за всеки чужденец тайната на това загадъчно общество оставаше неразкрита докрай, Джими все пак бе успял да понаучи нещичко — и положително, и отрицателно според европейските му възгледи. Всъщност кой проблем няма две лица — като древния Янус? Всеки образ се получава от съчетаването на черното и бялото. Ако отстраним от портрета черните тонове, остава само лист бяла хартия.

Много загадки крие старата Африка. Повечето от тях отричани от съвременната цивилизация. Но дали винаги с основание? И в нравствеността, и в общественото устройство, и в познанието за света, и в медицината. Цели експедиции днес кръстосват континента да търсят незасегнати от цивилизацията племена, за да откопчат от местните лечители някоя рецепта. Чет нямат африканските растения, които се използуват в европейската фармакопея. Има ли нужда да бъдат изреждани: строфантусът — вълшебникът при сърдечни заболявания, рауволфията, та и ко̀лата, кафето. Твърдят, че някои знахари лекуват успешно проказа и тетанус. Да лекуват тетануса, ако се развие; не само да го предотвратяват с инжектиран серум.

Ами в областта на психологията, на психиатрията! Колко ли още трябва да се учат от тях западните учени! Повечето от чудодейните им изцерения са дело чисто и просто на внушение — обикновена психотерапия. Всеки фетиш „гри-гри“ всъщност е психотерапия.

Та и в криминалистиката!

Джими Янг бе видял с очите си в съседното село как знахарят откри убиеца на един полицай. Без улики, без следователи, без кръстосани разпити, без отпечатъци от пръстите. Нареди съселяните си един зад друг и подаде в ръката на първия едно яйце. Да го предаде на следващия. И така нататък. Нейде към края на опашката яйцето се счупи между пръстите на някакъв младеж. Сякаш само бе експлодирало. Уверен във всесилието на магьосника, младежът не бе устоял на психичното напрежение, на което бе подложен. Неволно бе стиснал по-силно…

Най-сетне успокоеният пленник открехна вратичката.

Никакво мръдване сред храста, където бе изчезнал лъвът.

Излезе крачка навън.

Нищо!

Пристъпи десетина крачки.

Пак нищо!

Като умен насилник лъвът, изглежда, бе предпочел да не предизвиква и той съдбата — еднакво безразлична и към слабите, и към силните.

Въпреки това Джими не търти да бяга, както напираха краката му. С бягството си би събудил нагонът за преследване на звяра, ако той все още се спотайваше в гъсталаците.

Равномерно, принудено спокойно, той крачеше по пътя си, все едно че не го е страх. Ако съществува мирис на страха, както твърдят някои ловци, хищникът трябваше отдавна да го е подушил.

Никой не го подуши, никой не го последва.

И така, кажи-речи, след цяла вечност, наближи лагера си.

И там срещна Камбо, който напоследък все повече предпочиташе ходенето по земята, като на дърветата се покатерваше само при непосредствена опасност.

Според закона за цефализацията всеки живот се стреми към създаването на главен мозък. И към разум. Дали Камбо не бе тръгнал вече с по-бързи крачки по този път?

Шимпанзето „заговори“ възбудено:

„Камбо — дай — чужд човек — нож… Камбо — няма — пие — уиски!“

Улисан в своите грижи, зает повече с мисълта за престъпленията на ловния инспектор, Джими не отдаде нужното внимание на приятелското предупреждение. Заблуди го явната лъжа във втората част на дългата му „реч“ — че се отказва от уиски.

И понеже в същия миг видя току до лицето си книжното гнездо на дребните, но опасни горски оси, подобно на увиснала от клона ябълка, той дръпна косматия си приятел и го върна обратно натам, откъдето идваше.

Хванал се за него така да пази равновесие, все едно подръка, Камбо заситни с късите си крака.

Каква обаятелна двойка! — помисли си Джими. — Двама братовчеди! Външно различни, но иначе тъй близки! Макар това за някои (и то тъкмо ония, които са най-близко до маймуните) — тъй обидно! Всички органи едни и същи, сетивата — също. И човекът, и маймуната — с обемно и цветно зрение. С поразително биохимично и имунологично сходство, по-голямо от външната прилика. Дотолкова сходни, че може взаимно да им се прелива кръв. Та нали с опити върху маймуни бе победен паратифът, полиомиелитът, жълтата треска? Нали пак върху тях се изучават и сега проблемите на атеросклерозата, хепатита, рака и какво ли не!

Претърсил преди малко целия лендровер на Фред Хейс и неоткрил вътре никакви напитки, Камбо го последва сърдит, като само се чудеше как да спечели разположението му. Явно, оня чужденец нямаше никакво уиски. А Джими имаше.

Вече влизаха в лагера, когато маймунският мозък се досети:

„Джими — дай — Камбо — лист — боя — рисува!“

Спомнил си бе, че бащата на момчето, с което бе отраснал, го възнаграждаваше с бонбони за всеки изпомацан от него лист хартия.

— Сега имаме друга работа! — сряза го Джими.

Ала Камбо, като всяка маймуна, не се отказваше тъй лесно, щом си е наумил нещо. Хванал се за ръкава му, той се завайка жално.

Биологът влезе в палатката ведно с увисналото на ръката му шимпанзе.

Фред Хейс го посрещна с отворени очи. Неспокойни, гузни, уплашени. Ала Джими отдаде блясъка им на още непреминалата треска.

— Какво иска? — промълви Фред.

Безпокоеше се най-вече да не би шимпанзето да е признало, че му е дало ножа.

— Какво! — рече Джими. — Да рисува!

И напълни шприца с антибиотика, посегна, та заби иглата в ръката на неволния си пациент.

После седна на земята до него.

— Да рисува! — чак сега се учуди раненият.

Джими възнамеряваше да проведе по-друг разговор с бракониера, но не му се удаде. Възпитаният човек отговаря на поставения въпрос.

— Бащата на глухонямото момче, с което другарувал Камбо, му давал лакомства в награда за всяка негова рисунка.

Фред пошепна:

— Рисунка! Шегувате се, нали?

— Напълно сериозно! И на бащата, навярно неособено добре настроен спрямо съвременното изкуство, му хрумнало да си направи една малка шега. Уредил изложба от „творбите“ на Камбо. Обявил, че са дело на някаква модерна японска живописка. То се знае, при ширещия се днес снобизъм картините били веднага разграбени, а критиката не намирала достатъчно хвалебствени думи.

Фред гледаше, видимо удивен:

— Е?

— Нищо. Щом си направил шегата, в апогея на сензацията бащата признал истината. Ала засегнатите не разбирали от шеги. И клетият, той бил местен журналист, за известно време трябвало да се премести в друг щат.

Слушал много пъти тоя разказ, който винаги предизвикваше удивление у слушателите, Камбо изръкопляска възторжено.

И отново се замоли:

„Джими — дай — Камбо — боя — лист — рисува! Рисува — хубаво — хубаво — хубаво! Джими — дай — Камбо — уиски!“

Смяташе, че колкото повече говори, толкова е по-убедителен. И той вече почваше да злоупотребява с дар словото.

— А защо да не нарисува нещо? — попита Фред.

Джими отвърна с неохота:

— Нямам хартия. Направиха я на парчета братовчедите му, братовчедите ни, павианите. — И добави: — Освен дето ми напомня вманиачен авангардист.

— Аз не знам какво точно означава това — призна си чистосърдечно Фред. — Но напоследък често го споменават.

Джими сви устни:

— И тези, които го споменават, не са наясно какво точно означава.

Всеки човек си има някакво вътрешно бутонче. Улучиш ли го, вече нямаш сили да го спреш. Фред беше улучил бутончето за модното изкуство.

Биологът го изгледа в упор:

— Преди време с вас говорихме за замърсяването на околната среда, нали?

Запитаният кимна утвърдително.

— А за мен — додаде Джими, — това не включва само дима от заводите и автомобилите. Модната напоследък уродливост в изкуството е също замърсяване. Всичко на тоя свят е взаимно свързано. Диалектично единство. Щом изкуството е отражение на действителността, то при замърсена действителност се получава и замърсено отражение. Бъдещите историци навярно ще нарекат нашето време „ВЕЛИКИЯ ДЕКАДАНС“ — упадък с главни букви. Замърсено с хипертрофирано оригиналничене. Всеки иска да бъде самобитен, неповторим. И в търсене на тая самобитност забравя красотата. А красотата е само една, както истината. Грозотата е многолика. Има една истина и безброй неистини. Всички мадони си приличат, всички дяволи по иконите са различни.

Фред отново бе затворил очи. Дали спеше, или пък темата му бе доскучала?

И Джими млъкна. Ала не успя да спре мисълта си.

Тая суетна стръв за оригиналничене! А не знаят, жалките, че всичко на тоя отколешен свят е многократно откривано и препреоткривано. Че в нагона си да бъдат оригинални и неповторими — и артисти, и учени — съзнателно или неволно копират старите образци. А Джими не беше в състояние, цялата му същност отказваше да се възхищава, както бе модно сега, нито от пресилената женственост на доисторическите мадони (за които впрочем вече броят стотици хиляди долари), нито от самораслия кубизъм на ацтекската скулптура, нито от зловещо безстрастния израз на африканските маски, нито от прехвалената древноегипетска живопис, още по-малко от някои съвременни шедьоври, които не можеше да отличи от рисунките на Камбо.

Той не укоряваше древните майстори — толкова са могли хорицата. Не са познавали анатомията, та да предадат нормални движения и пропорции; не са имали представа, че съществуват закони на перспективата, та да разположат предметите в правилни пространствени взаимоотношения.

Джими обвиняваше другите — ония хитреци, които са провъзгласявали некадърността си за канон…

Той се надигна леко, предполагайки, че раненият е заспал.

Ала Фред, отново отворил очи, го подкани да продължи. Внимателният слушател винаги печели благосклонността на събеседника си. Когато поне привидно искрено следи искрените му размишления.

— Слушам ви, мистър…

Ала Камбо, като всяка маймуна, искаше да бъде център на внимание, не понасяше да остава в сянка. И зад гърба на Джими започна да прави знаци на бракониера:

„Лендровер — няма — уиски! Чужд човек — лъже — Камбо!“

И му се озъби изразително.

„Чужд човек — дай — нож — обратно Камбо!“

Осъзнал бе, че като библейския Исак беше продал първородството си за паница леща.

Джими усети, че става нещо, и се обърна:

— Стига с твоите маймунджилъци!

Обидено, шимпанзето отстъпи, после се просна по корем на земята, заудря с юмруци, запищя.

Джими се обърна, затърсил е очи „педагогията“ — пръчката за наказание.

— Я престани! — извика той ядосан. — Досадна маймуна!

Това беше най-голямата обида за Камбо.

„Око за око, зъб за зъб.“ Обида за обида.

И Камбо отвърна със знаци:

„Джими — муха!“

После скочи, та побягна към гората на четири, подпирайки се на ръце като с патерици. И изчезна в гъсталаците.

Джими седна отново. Зажаднял за човешка реч, за разговор с човек, та бил той и престъпник. „Разговорите“ с Камбо не можеха да задоволят тази му потребност.

— Та казах — добави той. — Има само една-единствена красота и безброй превъплъщения на грозотата. Все оригинални!

— Оригинална мисъл! — неволно го изкаламбури Фред. — Оригинално казано за оригиналността.

— А и вярно! — натърти Джими. — Хората жадуват за друго. Не тази възхвала на неподражаемата грозота. Жадуват за обикновена красота. Не това шумоподобие в музиката, не тази уродливост в изобразителното изкуство, не и тая литература, наситена с грубост, с цинизъм, с безидейност. Вместо тон — шум, вместо образ — геометрична фигура, вместо мисъл — брътвеж…

И след кратко замълчаване, докато гледаше дали няма да се върне Камбо, отново се оживи:

— Пък не само в изкуството. И в човешките отношения, и в отношенията на хората към природата. Със замърсяването на водата, на въздуха и почвата все някак ще се оправим. Но как да пречистим замърсената душевност?

Сякаш чак сега той се сети за най-важното:

— Сред отровената природна среда, сред отровения духовен живот — какво ли друго можем да очакваме от нея? Тя ни трови повече от фабричните комини.

И го изгледа почти враждебно:

— И вие! Допусках, че престъплението ви има някаква мярка, някаква задръжка. Като човек, който съзнава какво върши. Злото обикновено е несъзнателно. Не знаем, че пакостим с постъпките си. Още по-осъдително е то, когато е съзнателно. Вие не убивахте носорозите. И това смекчаваше вината ви. Но това, което днес открих, то е отвратително!

Фред неволно се сви под погледа му.

— Открих склада на слоновата кост. Бивните са цели, с корените си. А за да се извадят така, трябва преди това да бъде убит притежателят им. Само за този склад вие сте изтребили няколкостотин слона.

Фред понечи да се оправдае:

— Повярвайте ми! Не аз… Туземците… За това аз ги пратих в затвора…

— А складът остана за вас, така ли?

Бракониерът мълчеше.

— Значи! — натърти Джими. — Като лешояд! Отмъкнахте им плячката.

Фред отново проговори, видимо, с мъка. Не само от треската. И от смущение:

— Нали ви казах, нямам друг избор… Или престъплението — или жена ми… Такова е нашето общество… При животните има естествен подбор: на силата, на смелостта… При нас вече вилнее друг подбор. Обратният. Подбор на негодяи… При него, ако искаш да оцелееш, трябва и ти…

Задъхваше се от вълнение, навярно искрено:

— Еволюцията на човека, ако още има такава, това е само вътревидова борба… Хора срещу хора… Война… А щом е на война…

Джими опитваше да разбере мъката и горчилката в душата на тоя човек. Без да го оправдава. Защото не само Фред Хейс живееше на тоя същия свят. Ала не всички ставаха престъпници.

Накрая реши:

— Чуйте, мистър! Смекчаващи вината обстоятелства ще представите в съда. Не пред мен. Аз само ще изпълня дълга си. И тъй като нямам радиовръзка, утре заран лично ще ви откарам, за да ви предам на властите.

Фред разбра. Не беше в състояние да го склони: нито със заплахи, нито с подкуп, нито със състрадание.

Оставаше му само едно — нека бог му е свидетел, — онова, страшното, зловещото, което дори не дръзваше да си го представи докрай…

— „Когато баобабът падне — промълви той, по-право изфъфли — и козлетата скачат… по него“… И аз… И аз…

Не довърши.

Вече наистина бе изпаднал в безсъзнание — от треската, от напрежението.

И Джими се видя принуден да му направи нова инжекция, в още по-голяма доза.