Петър Бобев
Камбо (10) (Роман за юноши)

Павианите започваха новия ден по обичая си. Животът е тъй прост, с една-единствена цел — да го удължиш колкото може повече. Не да го задържиш навеки, смъртта все ще дойде рано или късно, само да го удължиш. Първо — като му доставяш храна, второ — като го пазиш от хищниците.

Ей това правеха денем и нощем те: търсеха храна и се вардеха. А понеже храната им се намираше на земята, където бродят и враговете, налагаше се да бъдат винаги нащрек. Сред постоянните опасности естествено се раждат сурови, дисциплинирани общества.

Такова общество бяха създали и павианите — подчинено на най-строга йерархия. Гибелта идва внезапно, бързо. Бързо трябва да се предприемат мерки, за да се предотврати. А това изисква еднолична воля и безусловно подчинение от останалите.

Злия беше обладателят на тая еднолична воля. И никой не дръзваше да му я оспори. Никой — освен Младока, който навред гледаше да му покаже незачитането си. Но само до позволения предел. Ето и сега. Никой няма право да се приближава до водача на разстояние, по-малко от три метра. А Младока бе седнал тъкмо на тая граница, та караше Злия да си блъска главата дали е нарушен законът, или не е, трябва ли да го накаже, или не.

После неочаквано скочи и почна да се друса неистово, но не с лице към вожда, а гърбом — като виртуозен диригент. Злия не можеше да си намери място. Объркваше го тоя омразен младеж, вбесяваше го. Но по закон нямаше право да го накаже. Наказуемо щеше да бъде, ако почнеше да се друса по същия начин, но с лице срещу него. Не с гръб.

Другите маймуни диреха съсредоточено още нещо за похапване. Все едно търсачи на диаманти. Попаднало им бе рядко струпване на скорпиони, едри и тлъсти, и те бързаха да не пропуснат това неочаквано щастие. Затисваха ги към земята с камък в едната ръка, а с другата ловко им откъсваха жилата, после безучастно, с достойнство ги излапваха.

Ала и така, улисани в лова, не забравяха чинопочитанието. Всеки павиан знае своето място в обществото: кому е подчинен и над кого той пък има власт. Не само мъжкарите, самките — също. Та и децата, едва отделили се от майките, бързаха да си осигурят бъдещото обществено положение. Природата не признава равенството — то е твърде късно изобретение на философите, мечта за по-добър ред. Човешката йерархия безсъмнено е ненадживяно наследство, атавизъм от животинските ни прадеди. Но при маймуните това неравенство и свързаното с него безправие, ако можем така да наречем правото на силния, устройваха целия им начин на съществуване. Защото бяха целесъобразни.

Най-снажните самци, свитата на предводителя, все едно преторианците му, приклекнали, нацупени, с диви очи — истински аристократи, оглеждаха високомерно простолюдието като генерали на парад и всички други бяха длъжни да свеждат пред тях погледи. По-малко важни изглеждаха редовите самци, но и те с подходящата им доза самочувствие. И самките — всяка на своето социално стъпало, заето поради благоволението на покровителя си. А накрая — париите: болните, сакатите и най-често кротките, неагресивните, отстъпчивите. В такова общество кротостта не е добродетел.

По-долу от париите са само случайно оцелелите старци, които още имат сили да се мъкнат подир стадото. Изоставени от всички. Може би единствено по това животното се различава от човека — че не зачита старостта.

В блатото, попресъхнало след оттеглянето на реката, плуваха сини и червени рибки, които често-често подаваха уста да глътнат въздух, щапукаха розови крабове, подскачаха пъстри жабки, пълзяха едри колкото юмрук охлюви. А наоколо се ширеше бушът — храсталакът, с който галерийната гора опитваше да се защити срещу настъпващата суха савана. Странен храсталак от нискорасли акации, мимози и сикомори, по които шиповете като че ли бяха повече от листата.

Наблизо пощипваше вейки бялата жирафа. А край нея лудуваше непослушното й теле. Павианите не враждуват с жирафите, напротив — разчитат на очите им, поставени на истински перископи върху дългите шии.

По-надолу се бе разположило стадо зебри. Едни от тях полегнали на тревата, други бодърствуващи. Жребецът, султанът на харема, не смееше да легне. Той само обикаляше наоколо, пръхтеше, душеше въздуха, дебнеше да усети навреме всяка заплаха. Това беше главната му сила — бдителността. Не разчиташе особено на яките си копита и на острите си зъби.

Внезапно една зебра заподскача лудо. Някаква черна змия, успяла да я ухапе за врата, бързаше да се измъкне след злодеянието си с гъвкави извивки. Не й се удаде. Разбрал на часа станалото, жребецът се метна отгоре й и я смаза с копита на кърваво тесто. А пострадалата затърси ужасена нещо в тревата. И го намери. Особено растение, известно на цялото стадо — знание, предавано от майка на дъщеря. Изхрупа го бързо и се отпусна изнемощяла на земята, заобиколена от разтревожените си другарки. А детето й се суетеше край нея, побутваше я с муцунка, сумтеше уплашено.

Не след дълго ранената опита да се надигне. Успя, макар и с огъващи се нозе. Близна малкото си. Бе преодоляла змийската отрова. И скоро след това вече пасеше наред с другите.

Младока, непокорният павиан, се бе покачил върху едно повалено дърво, сред чиито изскубнати корени, наподобили чудовищно сторъко главоного, зееше като страшна уста широка хралупа. Оказало се бе, че там има най-много скорпиони.

А водачът не можеше да позволи това. Нему се полага най-удобното, най-сигурното място за сън; нему се полага всяка самка, която си пожелае; нему се полага най-вкусното ядене.

И той се надигна. Покатери се на дънера и грабна от ръката на Младока уловения тлъст скорпион почти от устата му.

Ограбеният не успя да се овладее. Настръхнал от гняв и обида, той се хвърли срещу Злия, заудря го с юмруци, опита да го захапе с озъбените си кучешки челюсти.

Старият самец имаше силата сам да се справи с тази съпротива, защото бе я предизвикал нарочно. Но двамата му заместници, вторите по ранг след него, мигом се метнаха върху нахалника.

И той не устоя. Пребит с юмруци, с оскубана козина, нахапан, отскочи с вой и побягна, сподирен от победителите си. Едва тогава се досети какво му предстои. Обикновено мъжкарите не се сражават до смърт. Достатъчно е по-слабият да признае поражението си и по-силният великодушно му пощадява живота. Това стори и Младока. Просна се по очи, почти легна на земята пред враговете си. И те след гневно изръмжаване го оставиха на мира, обърнаха назад, където върху завоювания дънер Злия се наслаждаваше на победения си съперник с величествен израз. Все едно Цезар пред Рубикон. Сдружени в здрав съюз, своеобразен маймунски триумвират, тримата можеха да поставят на мястото му всекиго, който би се осмелил да оспори мястото им.

Отвъд стадото на зебрите се бяха разположили на паша антилопи гну. Те също предпочитат близост на други тревопасни. Все е по-добре, когато гледат повече очи, когато душат повече носове, когато слушат повече уши.

Ала, види се — не винаги. Тоя път всички като че ли се осланяха повече на съседите, отколкото на себе си. Затова не забелязаха навреме прокрадналата се пантера.

Премаляла от глад, с мъчителни болки в счупения крак, Куцата кръстосваше гората и степта, като все не успяваше да хване нещо за ядене. Толкова рядко идва ловното щастие дори за здрав хищник — какво можеше да очаква тя, която трябваше да дебне, да се прокрадва, да напада — така осакатена? От няколко дни бе залъгвала стомаха си с няколко охлюва, няколко гущера и яйцата от едно птиче гнездо. Тя отбягва мърша. Но снощи се бе решила да отнеме от хиените открития от тях труп на газела. При вида й отначало те отстъпиха, но като откриха недъга й, тозчас налетяха отгоре й, та тя самата едва успя да се отърве от ужасните им зъбища.

Нямаше никакво намерение да закача павианите. Не би посмяла да стори това, когато е здрава — камо ли сега. Само мина покрай тях, запътила се към зебрите с надежда, че там би могла да опита щастието си.

Злия прецени в миг. Макар и заслужено наказан, Младока бе поразклатил престижа му, показал на останалите, че все пак се намира някой, който не се бои от тиранина. Силата на павианското стадо е дисциплината, която пък се изгражда сред опасностите. При по-голяма опасност — по-строга дисциплина. А няма ли истинска външна заплаха, водачът трябва да създаде такава. Дори да я измисли. Само и само да утвърди властта си.

Куцата пантера щеше да му даде тоя повод. Да демонстрира силата и безстрашието си, без да се излага на особен риск.

Той изкрещя заповедта си и поотпусналите се поданици мигом заеха определените им бойни места. Подчинението беше възстановено.

Водачът в маймунското стадо има много права. Ведно с тях — и привилегията да се бие с лъва и леопарда. За него това също е привилегия — да се жертвува за стадото. За разлика от голокожите си братовчеди, които по-другояче изразяват чувството си за важност.

Злия пристъпи със заплашителен рев, придружен от свитата си. Зад тях се строиха по ранг по-низшите самци и най-отзад, зад тая озъбена жива стена, се струпаха в скимтящ кръг самките с децата.

Уверена в безсилието си, Куцата хукна да бяга на три крака. И цялото маймунско стадо избухна в тържествуващ лай.

Но тържеството им скоро пресекна. Водачът забеляза тревогата сред тревопасните. Първа побягна бялата жирафа, следвана от детето си. Сподириха я зебрите, препуснаха и нагазиха в блатото. Спряха едва когато водата достигна до коремите им. При такава заплаха във водата все е по-безопасно. Антилопите гну предпочетоха да заемат кръгова отбрана, убедени отдавна от горчивия опит, че в случая бягството не е спасение. Че враговете целят именно това — да се справят с тях в надпрепускването.

Куцата, която не понасяше водата, а не можеше и да бяга, побърза да се навре в най-гъстия бодилак и да притихне там.

А Злия, преценил на часа, че няма сили да се справи с новите врагове, издаде с рязък лай новата си наредба. И всички павиани в ужас се метнаха на близкия баобаб. Прилепнаха към клоните.

От саваната се носеше сред облак прах глутница хиенови кучета, които се гонеха с весел лай, сякаш си играеха. Дългоноги, напръскани с черни, жълти и бели петна, те едва се различаваха в маскировката си от околността.

Ето, намалиха бега си. И Злия успя да ги разгледа добре. Водеше ги Белязания, кучето, което Джими Янг бе освободил от капана и върху чийто крак оттогава бе останал големият белег.

Той се спря пред укреплението от насочените навън антилопски рога, излая и дружината му с весело джавкане обгради във втори, външен пръстен набелязаните жертви.

Никое куче не нападна. Само обикаляха и лаеха. Връхлитаха в лъжливи атаки и отскачаха на часа пред размаханите насреща им рога. Не бързаха. Чакаха, уверени тактиката им да бъде възнаградена.

И дочакаха.

Едно теле, по-припряно, по-несъобразително или с по-слаба нервна устойчивост, не издържа на обсадата. Измъкна се между телата на възрастните антилопи и хукна през полето.

Това беше краят.

Белязания се вкопча в гърлото му. Нахвърлиха се и останалите. Само за минута половината животно беше оглозгано. Хиеновите кучета бяха прибавили своя дял в естествения подбор — подбор не само по физическа сила, а и по психична приспособеност за живота. Нямат право на съществуване не само слабите и болните, нямат го така също както безразсъдно смелите, така и безразсъдно малодушните. Природата не понася изключителността.

Платили кървавия си данък, антилопите побягнаха към блатото, уверени, че кучетата вече няма да ги закачат.

И наистина, начело с Белязания, заситени, те поеха обратно, натам, откъдето бяха дошли. Злия знаеше къде. Отиваха да сменят другарите си, които досега бяха пазили малките и които по техните следи трябваше да дойдат тук, за да доизядат останалата част от жертвата. Така е при тях: когато има — има за всички; когато няма — няма за всички.

Животът поемаше отново прекъснатия си за малко ритъм. Зебрите излязоха от водата, започнаха да пасат. Върнаха се жирафите, върнаха се и гнутата. Само една женска антилопа все не можеше да се успокои, а се отделяше от стадото и поглеждаше към кървавите останки, където се трупаха лешоядите, ала мъжкарите всеки път я завръщаха в стадото.

Клетата майка!

Пантерата неусетно се бе измъкнала от гъсталака, тръгнала другаде да дири ловното си щастие.

На края и Злия даде отбой. Позволи на дружината си да слезе на земята.

Слава богу, все още имаше опасности, страшни опасности, които му осигуряваха безпрекословно подчинение, осигуряваха неограничената му власт.