Петър Бобев
Камбо (22) (Роман за юноши)

Останал сам Фред Хейс премисляше трескаво какво трябва да стори, та да се спаси. Най-логичното беше да се отърве от Джими Янг, единствения свидетел! Само мъртвите мълчат. Но как тъй ранен, безпомощен и безоръжен? Срещу един, наистина доверчив, ала съвсем не глупав противник. И силен.

Все пак най-добре би било да избяга. Понеже не можеше да ходи, трябваше да опита с пълзене. А лендроверът се намираше тъй далеч! Сякаш на друг континент. Дали би могъл да се дотътре до него?

Трябваше да бяга! Парите, които имаше да получава срещу носороговата кост, и ония, които очакваше за скритите в землянката слонски бивни, щяха да стигнат за лечението на Кейт. И да останат. Осигурен за известно време. А сетне щеше да му мисли…

Наистина, не беше лесно. Граници, граничари, митничари… Но той познаваше тия граници и граничарите. Пък и бракониерите щяха да му помогнат. То се знае, с отбив в цената. Но щяха да помогнат. Защото никой освен него не знаеше мястото на скритата слонова кост. Ония диваци в затвора щяха да мълчат в надежда да си я вземат, когато ги освободят. Тук лесно се влиза в затвора, още по-лесно се излиза. При всеки нов преврат.

Не за пръв път прекрачваше граници — легално и нелегално. И като ловец, и като наемник. Това не са европейските граници — с изорани ивици, по които си личи всяка стъпка, дори на гарга, със секретни постове, с кучета, с инфрачервени далекогледи, с електрически проводници, с електроника. И какво ли не… Тук е джунгла. Знае се само, че линията минава през еди-кой си паралел и еди-кой си меридиан. И толкова… Рай за контрабандисти и бракониери…

Наблизо изкряка дропла. Че какво ли диреше тук, до реката? Тя предпочита откритата савана, където може да се спасява с бягство, където намира достатъчен простор да се засили, та да излети. Главната й сила се крие в бързите й крака, подобно на щрауса. Тази мълчалива, потайна птица се обажда само когато наближи дъжд. Утре или вдругиден щеше да завали. За разлика от синоптиците дроплата познава безпогрешно.

Преди това Фред трябваше да бъде далеч оттук! Защото, ако почнеха истинските дъждове, а не само кратък предвестник на влажния сезон, лендроверът му нямаше да изгази от калта.

Трябваше да бяга преди дъжда!

Той изпи оставеното му лекарство от Джими, в чието присъствие се бе преструвал на дълбоко заспал, и се надигна.

Трудно щеше да бъде!

Нямаше тая сила… Но трябваше… Заради свободата си… Заради Кейт…

Коленете му трепереха, огъваха се, готови всеки миг да се прегънат като че ли излети от восък.

Пристъпи крачка, подпрян в рейката на палатката.

Притъмняваше му…

Но се държеше. Напрегнат, стиснал зъби.

Тозчас го налетяха рояк конски мухи. Наоколо не се виждаше ни слон, ни носорог. Отде ли се взеха? Започнаха да го хапят болезнено, та едва сварваше да ги отпъжда. И това беше признак за дъжд. От техните ухапвания подскачат даже носорозите.

Мухите, все още най-страшният бич на Африка! И цеце, и конските, и обикновените. Преносителите на безброй болести.

Раненият успя да излезе от палатката. Успя да направи няколко крачки. Смяташе да достигне най-близкото дърво, да се подпре в него. А след това от дърво до дърво да продължи към колата си.

Само да стигнеше до нея… Веднъж да стигнеше…

Тъкмо бе повярвал, че ще сполучи, и му прилоша. Светът се превъртя около него. И Фред се строполи като подкосен на земята…

Така го намери Камбо, който отново се връщаше в лагера да навести приятеля си, за когото му бе домъчняло много, от когото единствено получаваше искрена дружба. Като всяко живо същество жадуваше за искрена обич. Не за ласкателства. Не го бяха изгонили от стадото, там никой не смееше да му възрази при вида на лъсналия нож в ръката му. Ала враждебността на сънародниците му ставаше все по-неприкрита. Дори лицемерната Шими…

Без да го е осъзнал, той го чувствуваше. Не беше водач, беше като главозамаян тиранин. От него се бояха, но не му се подчиняваха. Подчиняваха се вече на Размирника, който бе успял да спечели доверието им, възползувал се от неговата подкрепа.

Толкова странно, толкова объркано, че Камбо не беше в състояние да си го изясни. Само недоумяваше. Ако беше човек, щеше да го приеме. По-добре да се страхуват от теб, отколкото ти от тях. За беда той беше шимпанзе, нещо по-лошо — нещо наполовина шимпанзе, наполовина човек.

Щом видя проснатия сред тревата беглец, Камбо заподскача наоколо разтревожен, като от време на време сядаше и почваше да се чеше по главата, по гърба, под мишниците. Размисляше.

Накрай се сети. Мястото на човека не е в тревата като антилопите, лъвовете, леопардите, а в човешкото легло.

Камбо отново грабна болния под мишниците и го отнесе в палатката, натъкми го криво-ляво в леглото, макар и обратно, с главата там, където трябва да бъдат краката.

И приклекна до него. Задъхан, смутен. Отново зачеса до кръв плешивото си теме.

Какво предстоеше да стори сега?

И без негова помощ Фред Хейс скоро дойде в съзнание. Отвори очи, огледа се. В първия миг трепна, зърнал някакво космато туловище до себе си, но си спомни бързо.

Усмихна се насила.

При тая усмивка Камбо заподскача радостно на място. Взе да ръкомаха:

„Ти — иска — вода? Ти — иска — банан?“

Фред не отговаряше. Пък и нямаше достатъчно сили. Само го гледаше.

И се вторачи в дланта му. Друг път също бе виждал, но не му бе отдавал значение. Едва сега забеляза колко приличат на човешките линиите по ръката на шимпанзето. Ето линията на живота, ето — на ума, ето и на сърцето — дълга и дълбока. Издаваща превес на чувствата. В неговата психика.

Фред се смути. Психика! В едно космато животно!

Наистина у човека тая линия е по-слабо развита, но надали той е по-малко подвластен на чувствата си от маймуната?

А ето и линията на съдбата! Криволичеща, на чести пресекулки. Ех, Камбо, Камбо! И твоята съдба не е била, няма да бъде по-спокойна, по-гладка от Фред Хейс! И ти си теглил, и ти има още да теглиш…

Не беше навикнал да мисли, де време за това при неговата напрегната работа? Но какво друго можеше да прави така, безпомощен, отпуснат като дрипа?

Хората са опитомили почти всички домашни животни и културни растения още през каменната епоха. И спрели. Нищо повече не направили. В тая област останали в каменната ера. В същото време, когато подскачат по лунната повърхност. Тогава с какво толкова се перчим ние, днешните хора? С балистичните ли ракети?

А защо не са опитали да опитомят шимпанзето? Какъв незаменим помощник. Не са̀мо Камбо. Фред познаваше един търговец, който беше научил шимпанзето си да посреща с фенер на речното пристанище вместо него клиентите му, които пристигаха с парахода късно вечер. И много други. Не само шимпанзета. И макаки, дори горила.

Защо да не опитат? Да обучат шимпанзета за домашни прислужници. Като истински — говорят, разбират, даже по-послушни от истинските. Навярно няма да стачкуват. Днес, когато вече е и обидно, и скъпо, и старомодно да се ползуват слуги. Вместо рекламираните напоследък домашни роботи. Едно обикновено шимпанзе струва две-три хиляди долара. Та и повече. Колко ли ще дадат за едно „говорещо“ животно? Какъв бизнес би могъл да се развихри! Ферма за маймуни-слуги! Извън конкуренцията като миячи на стъклата по небостъргачите, за поправки на телевизионни антени, за чистене на черковни кули. И кой знае още за какво…

Той трепна. Пък не само за почтена работа. И за друга. Пускаш шимпанзето-специалист, на което с езика на глухонемите си обяснил предстоящата задача, да се покатери по стената и да влезе в посочения прозорец, да речем на двадесетия етаж, откъдето да измъкне портфейла на нищо неподозиращия богаташ. Или да мине по жица от една сграда в друга със същата цел, да…

Фред беше сигурен, че опитът на Джими Янг няма да успее, по простата причина, че противоречи на реда в природата. Че иска да измени същността на маймуните, да изпревари еволюцията им. Няма да получи „разумни“ маймуни. В джунглата не се нуждаят от жестова реч. Там е тъмно. От шумата не се вижда нищо на две крачки. Никакъв жест. Там им са достатъчни няколко десетки условни звука. В природата се развива само това умение, което е безусловно необходимо — на гепарда спринтът, на пантерата скокът, на мамбата отровата…

Тогава съзря ножа си в другата ръка на Камбо.

И се сети за какво неясно бе мислил, какво му бе липсвало за осъществяване на тая мисъл.

Тозчас протегна длан:

— Дай ми го!

Камбо се дръпна като ужилен, скри оръжието зад гърба си.

— Чуваш ли? — поиска да изкрещи Фред, но само изфъфли. — Давай го! Нали аз ти дадох уиски?

Няма що, свикнал бе вече да приказва с него като с човек.

А и шимпанзето сякаш разбираше думите му.

И то заговори с ръце:

„Дай — уиски — Камбо — пак! Тогава — Камбо — дай — нож!“

— Нали вече го изпи? — ядоса се наистина бракониерът.

Ала Камбо си знаеше своето:

„Дай — Камбо — уиски — пак!“

Явно, нямаше да отстъпи.

Фред го наруга шепнешком:

— Изнудвач! Та ти съвсем като човек…

„Дай — Камбо — уиски!“

Не само молеше. Човекът вече долавяше в държането му нескрита заплаха. Ако маймуната нападнеше, не би могъл да се отбранява. При това ножът се намираше в нейните ръце.

А знаеше безброй случаи, когато доскоро съвсем кротки шимпанзета бяха убивали стопаните си. И то стопани! Какво остава за един чужд човек?

Не, не! Нямаше намерение да убива. Само се заканваше.

И Фред си помисли злорадо: „Ти ме излъга, драги — с чиста съвест ще ти отвърна и аз!“

И му заразправя с отпаднали, вяли движения:

„Уиски — лендровер — седалка!“

Камбо се ядоса:

„Няма — вече — уиски — седалка!“

Раненият побърза да се поправи:

„Седалка — друга!“

Шимпанзето като че ли го разбра. Захихика доволно, после хукна нататък върху късите си нозе, вдигнало за равновесие ръце зад тила си.

Фред видя захвърления нож на земята.

С мъчителни усилия успя да го достигне, грабна го с треперещи пръсти и побърза да го скрие под ризата си.

Вече не се смяташе съвсем беззащитен…