Петър Бобев
Камбо (23) (Роман за юноши)

Късия Хобот се бе убедил, че е извън силите му да се справи с налитащите отвред мършоядци. И денем, и нощем. Ако подгонеше хиените, нахвърляха се чакалите; пропъдеше ли и тях, току-виж, прокраднала се някоя прегладняла лъвица. Насочеше ли се към нея, накацалите по клоните орли, лешояди и щъркели марабу тозчас се озоваваха върху започналия да се разлага от горещината труп.

Недейте да мислите друго! Слонът съзнаваше, че Гърбавата е мъртва, че никога няма да се изправи. И все пак, въпреки това съзнание, нямаше сили да я изостави тъй безпомощна на чакащите я алчни челюсти.

Сякаш само челюсти и клюнове бяха изпълнили целия свят!

И срещу тяхната ненаситност — той! Единствен!

А не бе успял да го опази. Докато разпъждаше едни, други съумяваха да отръфнат всеки по мръвка от трупа.

Много бяха! Цял свят, гъмжащ от челюсти и клюнове!

И когато отново се върна, след като бе дебнал човека, след като бе опитвал да го изчовърка от хралупата, Късия Хобот завари мъртвата затрупана с ненаситници. Всеки гледаше да отмъкне ту къс кожа, ту черво, ту ухо — все едно роднини в дома на починалия наследодател.

При неговото пристигане първи побягнаха хиените. Лешоядите като че ли не го забелязаха. Или пък се бяха убедили, че така, без хобот, само с бивни, не е опасен за тях. Продължиха да ръфат и да се дърлят кой на кое по-удобно място да се натъкми.

Мъка и ярост! Преизпълнен с мъка и ярост, слонът връхлетя отгоре им. Тия, до които стигна, само поотскочиха малко. Останалите дори не прекъснаха пиршеството си.

А щъркелите марабу още преди това отстъпили наблизо, се бяха събрали като симпозиум на плешиви академици. Дали вече бяха успели да получат полагаемото им се? Или още не бяха огладнели?

Марабу в исляма значи светец.

Ала слонът познаваше тия привидни светци. Известна му бе измамната им поза като отшелници от световната суета.

Затова на тях реши да излее яда си. Надцени се. Без да трепне, дочакал го несмутим, с обичайния си вид на мислител, един от щъркелите замахна с тежкия си клюн. И добре, че гигантът се отдръпна навреме, та ударът попадна не в окото му, където бе насочен, а в основата на хобота.

Такъв удар, че проби до кръв дебелата му кожа.

И Късия Хобот не опита повече да се разправя с него.

Върна се да гони другите.

Мъка… Мъка…

Първоначално недооцени хитростта на Сцепената Устна. Затова, щом видя трите хиени, които се промъкваха към главата на Гърбавата, той се спусна да ги разпъди. В туй време останалите се нахвърлиха върху бутовете на плячката. Слонът се врътна насреща им. И додето преследваше тях, първата група отново налетя към главата на мъртвата.

Късия Хобот не беше тъй глупав, както се надяваше хиеновата главатарка. Той спря да обикаля безсмислено напред-назад, разиграван от хищниците. А с лъжливи пристъпи подплашваше хиените, после се обръщаше рязко, за да ги пресрещне от обратната посока.

Сцепената Устна приложи нова тактика. Докато другите скимтяха и ръмжаха редом с чакали и лешояди, тя сама се спусна и заръфа трупа.

Късия Хобот се обърна към нея, побеснял от нахалството й. Хиената отскочи малко и му се озъби. Той се втурна срещу нея. И тя пак отстъпи няколко крачки.

Хитростта й сполучваше. Отдалечаваше го. А когато защитникът, разколебан, понечи да се върне, хитрушата се хвърли дръзко озъбена върху му. Уж да хапе.

Още по-разярен, той отново я погна, без да се досети, че тя умишлено го отдалечаваше, за да даде възможност на глутницата си да се нахрани доволно. При хиените водачката често се жертвува заради глутницата си.

Не бе очаквала това. Както отскачаше назад, внезапно Сцепената Устна пропадна в сухата шума. Късия Хобот спря на място, и той едва сега забелязал добре маскираната ловна яма.

Погледна надолу, към дъното, където се мяташе в безумна ярост освирепялата пленница, получила си заслуженото.

После хукна към реката, по-далеч от мъртвата. Така и мюсюлманите бягат, след като спуснат покойника в гроба.

Гонеше го страданието, безсилието да помогне, да опази поне това, което бе останало от другарката му.

А не бе ял, не бе и пил оттогава, когато го сполетя злото.

Едва сега усети и мъката на жаждата, притурена към другата мъка.

Той забърза към реката.

Най-първо срещна зебрите, ведно със спасеното от Фред Хейс жребче, водени от стара самка, като жребецът вървеше последен. Винаги там, където е най-опасно. Да защити харема си — и то не толкова от хищници, колкото от съперници, всъщност проблем лично негов, който много-много не засягаше самките и децата. Защото мераклии за мястото му колкото щеш. И самотници, и цели ергенски хергелета.

Пътеката скоро достигна брега. И отгоре, от стръмното, Късия Хобот погледна реката, над която, почти докосвайки я с криле, прелитаха лястовиците. От високото се виждаха налягалите в плитчината биволи, накацани от чапли, патици и жерави, които усърдно чоплеха по кожата им кърлежи и личинки на щръклици.

Като на всеки слон зрението му беше слабо, та не можа да забележи играещото с малачетата слонче, след смъртта на Гърбавата подгонено от хиените и спасено от биволите, а после — осиновено от изгубилата своето дете Бяла Вежда.

Не го видя, ала озадачен подуши въздуха, защото усети познатия му мирис. И се заозърта да разбере откъде идва тоя мирис.

Тогава зърна задалата се с детето си безуха носорожка. И чу гълчавата на засипващите я с камъни павиани, които биха сменили водачите си, ала не и нрава си. Мястото на Злия бе заел друг мъжкар, не по-малко зъл, не по-малко дързък от предишния.

И отново, както винаги, Безухата налетя да ги разгони. После, доволна от бързия си успех, поведе малкото към водопоя, като при все това не преставаше да се обръща неспокойно назад.

Така не забеляза по-голямата угроза — от водата. Докато тя се обърне, Еднооката, дебнала досега с крокодилско търпение, скрита на педя под повърхността, без да трепне, без да диша, и издебнала най-сетне сгодата, се метна светкавично, та захапа носорогчето за муцуната. Побърза да го отмъкне навътре в реката.

И това никак нямаше да се окаже трудно, ако не беше майката. Изпръхтяла гневно, тя се втурна срещу бронираното чудовище с цялата си майчина себеотверженост.

Крокодилката съобрази на часа. Не остави да я удари отстрани, а се извърна и я захапа за горната устна.

Боят пламна, настървено, на живот и смърт, сред гейзери от водни пръски, които бързо порозовяваха от кръвта.

При всички случаи носорогът само настъпва. Съблюдаващ безусловно вечното правило на военните стратези от древността до днес, че най-сигурната отбрана е атаката.

Еднооката като че ли знаеше това правило и като че ли бързаше да се възползува от предимството, което то й предоставяше. Нищо не правеше, само стискаше челюсти, оставила Безухата сама да се натика в дълбочината, където всички преимущества минаваха на крокодилска страна. При това усетила бе, че и другарят й идва на помощ.

Ала носорожката, за разлика от стратезите, навреме се спря. Досещането просветна в свинските й тъпи очички. Ами че ако продължеше да налита, нали съвсем скоро щеше да затъне в дълбокото? И врагът й да я удави…

Говорят, че вместо с разсъдък носорогът разполагал с излишна смелост. Тоя път се оказа, че има и разсъдък.

Наблюдаващият от брега слон вече почваше да се колебае дали не е време да се намеси в борбата, макар и без хобот, едва сдържащ омразата си към своя стар враг, когато Безухата изведнъж зари крака в пясъка и напъна обратно, заднишком, извличайки слисаното от това неочаквано поведение влечуго.

Крачка подир крачка!

Ето, излезе на сухо.

Еднооката не изчака повече. Отпусна челюсти и с неподозирана скорост пробяга обратно в реката.

А носорожката подкара детето си към гората, по-далеч от водната стихия, без да обръща никакво внимание на задяващите я павиани.

Късия Хобот нагази във вира, нащрек, готов да посрещне с бивни всяка крокодилска подлост. Все по-дълбоко, докато водата достигна устата му. Тогава започна да пие.

На излизане видя застаналото край биволите слонче, което явно чакаше него. Познало го бе. Новата му майка, Бялата Вежда, напразно го подканяше с нетърпеливо мучене да се прибере при нея.

Късия Хобот изкурка приветливо и слончето, зажадняло за слонско общуване, забравило благодеянието на осиновителите си, припна към него и опита да обвие с хоботче крака му.

Бялата Вежда не посмя да го завърне обратно, смутена от опасния съперник. Само измуча жално, разбрала, че на това място губи отново, макар и не по същия трагичен начин, още едно мило същество.

Слонът поведе малкото подире си. Без да го съзнава, пое към трупа на майка му. Но се досети насред път. И рязко сви в друга посока. Сега по-важно беше слончето.

Трябваше да го отведе в стадото си, да го повери на друга майка. Слониците кърмят децата си до петгодишна възраст. Някоя дойка щеше да доотгледа и това сираче.