П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (7)

1.

Една от причините лорд Емсуърт да се слави като възхитителен спътник беше фактът, че малко след началото на пътешествието, независимо какво бе превозното средство, той потъваше в дълбок, безметежен, оздравителен сън. Влакът за Маркет Бландингс, натоварен с него и гостите му, се изниза от перона на гара Падингтън в единайсет и четирийсет и пет, както бяха обещали железопътните власти, а в дванайсет и десет той вече се беше отпуснал на облегалката със склопени очи и издаваше кротки свистящи звуци, подчертавани сегиз-тогиз от мъжествени похърквания. Следователно лорд Икнъм можеше да разговаря с най-младия член на компанията без никакъв риск от подслушване, което е от особено значение при кроенето на заговор.

— Притеснен ли си, Бил? — запита той, като изгледа съчувствено преподобния Кътбърт. В началните етапи на пътуването сякаш беше забелязал у спътника си тенденция да подскача като галванизирана жаба и да цъкли очи.

Бил Бейли пое дълбоко дъх.

— Чувствам се както когато за първи път се изкачвах по стъпалата на амвона да произнеса проповед.

— Ясно. Макар да няма по-прекрасен начин за един младеж да натрупа жизнен опит от престоя в провинциално имение под чуждо име, това все пак смразява кръвта. Понго, въпреки че произлиза от сърцато семейство, се чувстваше по същия начин, когато го заведох в замъка Бландингс в ролята на Базил, племенника на сър Родерик Глосъп. Спомням си как тогава му казах колко много ми напомня за Хамлет. Същата заоблаченост и необоснована тревожност, съчетани с ярко изразена склонност да скочи от влака и да се прибере пеша в Лондон. Самият аз дотолкова съм свикнал с подобни неща, че вече ми се струва неприлично да се явя в нечий дом под собственото си име. Отдавна съм спрял да се чувствам като котка върху гореща тенекия, както несъмнено съм се чувствал в началото, но лесно си представям, че за един новак това е сериозно изпитание. Вярвам, че първата ти проповед е била успешна.

— Е, не се нахвърлиха да ме разцелуват.

— Прекалено си скромен, Бил Бейли. Бас държа, че са се въргаляли по пода и са ги изнасяли на носилка. И съм убеден, че това гостуване в замъка ще се окаже не по-малко триумфално. Вероятно се питаш какво се надявам да постигна чрез него. Всъщност нищо конструктивно, но смятам, че е важно да държиш под око онзи Арчибалд Гилпин, за когото толкова съм слушал. Понго ми каза, че е художник, а знаеш колко са опасни художниците. Наблюдавай го отблизо. Щом предложи на Майра разходка край езерото след вечеря да погледат как лунната светлина се стели по огледалната повърхност на водата и по Отряда на църковните момчета, естествено, защото те лагеруват там, трябва да се прикрепиш към тях като същи репей.

— Добре.

— Така те искам. Същото се отнася и до всички опити от негова страна да замъкне твоята… как я наричаше… кукличка?

— Не аз я наричам така, а Понго. Ще трябва сериозно да си поговоря с него.

— Извинявай. Та всеки опит от негова страна да замъкне твоята любима в розовата градина трябва да среща твоя непоколебим отпор. Но това оставям на теб. Кажи ми, как се запознахте?

Сурово лице като на Бил Бейли никога не може да бъде огледало на възвишени чувства, но нещо наподобяващо нежност се промъкна в чертите му. Ако домакинът им в този момент не бе надал внезапно изхъркване, доста наподобяващо звуците, издавани от Императрицата на Бландингс при поемане на лененото кюспе, лорд Икнъм вероятно би чул сантиментална въздишка.

— Помните ли песента „Лаймхаус Блус“?

— Често си я пея в банята. Но не изместваме ли темата?

— Не, исках да кажа, че била чула песента в Америка, била чела книгата „Нощи в Лаймхаус“ и й се приискало да види квартала Лаймхаус. Тъй че един следобед се измъкнала от къщи и отишла там. А Лаймхаус е в съседство с Източен Ботълтън, където работя, та случайно бях там на гости при мой приятел, който си беше навехнал глезена, докато се опитвал да научи момчетата от църковния хор да танцуват пачанга, и минах край нея точно в момента, когато някакъв юначага се опитваше да й отмъкне чантата. Тъй че, естествено, се наложи да натупам нахалника.

— Къде го погребаха?

— О, не го бих много, само му дадох урок колко е лошо да краде чанти.

— И после?

— Ами от дума на дума нещата тръгнаха.

— Разбирам. А как изглежда тя сега?

— Познавате ли я?

— В детството й бяхме доста близки. Викаше ми чичо Фред. Беше рядко хубаво дете. Надявам се все още да е.

— Да.

— Това е добре. Повечето хубави деца губят чара си и стават нищо и никакви възрастни.

— Да.

— Но нейният случай не е такъв?

— Не.

— Още лови окото, така ли?

— Да.

— И ти си готов да умреш за една малка роза от косите й?

— Да.

— И няма опасност, като например лейди Констанс да те погледне накриво, която не би преодолял заради нея?

— Не.

— Драги ми Бил — одобрително го изгледа лорд Икнъм, — твоят начин на водене на разговор силно ме впечатлява и реших, че трябва да променим предначертания от мен сценарий. Бях планирал при пристигането ни в замъка да насоча разговора към Бразилия, за да можеш да омагьосаш всички с неизчерпаемите си занимателни истории за приключенията ти там и да се превърнеш в душата на компанията, но сега разбирам, че този подход не е най-добрият.

— Бразилия ли?

— А, да, не ти ли споменах? Казах на Емсуърт, че си пристигнал от Бразилия.

— Но защо от Бразилия?

— Ами така ми хрумна. Та казвах, че съм променил решението си да те представя като блестящ повествовател. След като имах удоволствието да си побъбря с теб, вече те виждам като силен, мълчалив мъж със зареян в далечината поглед, който рядко проговаря, и то само с едносрични думи. Тъй че, ако някой се опита да те разпитва за Бразилия, достатъчно е само да пръхтиш. Подобно на домакина ни — рече лорд Икнъм и посочи лорд Емсуърт, който се занимаваше тъкмо с това. — Жалко, разбира се, защото имам една-две прекрасни истории за бразилските мравки, които биха се приели чудесно. Осмелявам се да мисля, че знаеш как те изяждат всичко, до което се докопат, също като Императрицата на Бландингс.

Звукът на любимото име, изглежда, проникна в сънищата на лорд Емсуърт, защото очите му се отвориха и той се надигна, като примижаваше.

— Някой каза ли нещо за Императрицата?

— Казвах на Мериуедър какво превъзходно животно е, единствената свиня, спечелила три пъти поред сребърния медал в класа „Угоени свине“ на Шропширското селскостопанско изложение. Нали така, Мериуедър?

— Да.

— Той каза „да“. Трябва да му я покажеш.

— Ъ? Разбира се, разбира се, разбира се — възрадва се лорд Емсуърт. — Ще дойдеш ли с нас, Икнъм?

— Не веднага, ако не възразяваш. Никой не се възхищава повече от мен на Императрицата, но при пристигането в старата ти колиба бих искал най-напред да изпия освежаваща чаша чай.

— Чай? — учуди се лорд Емсуърт, сякаш за първи път чуваше думата. — Чай? Ааа, чай. Да, разбира се, чай. Самият аз не употребявам, но Кони го пие на терасата всеки следобед. Тя ще се погрижи за теб.