П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (2)

2.

Херцог Дънстабъл, след като прочете всичко, което искаше, в „Таймс“ и направи плах опит да реши кръстословицата, напусна терасата и тръгна към дневната на лейди Констанс. Щеше му се да пообщува с някого и Кони, макар по негово мнение да беше куку като всички жени, беше за предпочитане пред нищо.

Херцогът беше пълен плешив мъж с клюнест нос, остър поглед и пищни побелели мустаци, предпочитани от майорите на действителна военна служба и моржовете. В Уилтшир, където живееше, когато не се самопоканваше за дълги гостувания по хорските къщи, беше, меко казано, непопулярен и отношението на съседите му към него бе като към акула в морски курорт — нещо, което трябва всячески да се избягва и то колкото може по-чевръсто. Безцеремонното му държане, съчетано с предразположение към автократизъм, му пречеха да печели приятели.

Достигна целта си, влезе, без да чука, видя лейди Констанс, заета на писалището, и изрева: „Ей!“

Тази сричка, прозвучала точно във врата й с тон, обикновено запазен за свинарската промишленост в Западна Америка, накара лейди Констанс да подскочи като пъстърва на въдица. Но тя беше Домакиня. Прикривайки раздразнението си (не че това беше необходимо, защото посетителят й от ранно детство никога не забелязваше кога дразни някого), остави писалката и измайстори сравнително приветлива усмивка.

— Добро утро, Аларик.

— Какво искаш да кажеш с това „добро утро“, като че не си ме виждала днес? — клъцна я херцогът. Ниското му мнение за женската интелигентност се потвърждаваше за сетен път. — Нали се видяхме на закуска? Изтърси голяма глупост. Безсмислица. Какво правиш?

— Пиша писмо.

— На кого? — Херцогът никога не позволяваше на условностите да пречат на жаждата му за знания.

— На Джеймс Скунмейкър.

— На кого?

— На бащата на Майра.

— А, да, оня янки, с когото те видях един ден в Лондон — включи херцогът, като си спомни обяда насаме в „Риц“, към който се беше присъединил непоканен. — С глава като тиква.

Лейди Констанс ядосано пламна. Беше очебийно привлекателна жена и червенината й отиваше. Всеки друг, освен херцога би забелязал, че неумерените приказки за тиквите не й допадат. Джеймс Скунмейкър й беше много скъп приятел и тя понякога си позволяваше да мисли, че ако не бяха разделени от бурните вълни на океана, един ден можеше да й стане и нещо повече. Затова заговори остро.

— Главата му не е като тиква!

— Мислиш, че повече прилича на испанска луковица? — след кратък размисъл отвърна херцогът. — Може и да си права. Във всеки случай пълен глупак.

Червенината на лейди Констанс се сгъсти. Не за първи път по време на това познанство, продължаващо вече четирийсет години, започнало още в дните, когато тя носеше косата си на плитки, а той рискуваше да предизвика масови безредици, като се разхождаше облечен като малкия лорд Фаунтлерой, тя съжали, че произходът и възпитанието не й позволяваха да го халоса с нещо тежко по плешивата глава. До лакътя й имаше апетитно преспапие, което би свършило прекрасна работа. Възпряна от физическа самоизява единствено благодарение на грижливото възпитание от страна на дълга поредица от изискани гувернантки, тя отново прибегна до високомерието.

— Желаеш ли нещо конкретно, Аларик? — запита с онзи студен глас, който неизменно караше брат й Кларънс да бледнее и пелтечи.

Но херцогът бе по-студоустойчив от лорд Емсуърт. Хладината в тона на хората никога не го тревожеше. Както и да го бяха наричали в течение на дългия му живот, никой не беше го описвал като деликатно и накърнимо цвете.

— Търсех с кого да си поприказвам. В това проклето място няма с кого да размениш думичка. Изобщо не съм сигурен, че ще дойда пак. Току-що опитах с Емсуърт, но той само ломоти като малоумен.

— Вероятно не те е чул. Знаеш колко е занесен и разсеян.

— Занесен и разсеян, как не! Той си е направо смахнат!

— Не е!

— Е! Да не смяташ, че не мога да разпозная смахнатостта, когато я видя? Старият ми баща беше смахнат. Също и брат ми Рупърт. И двамата ми племенници. Виж го и Рики. Пише поезия и продава лучена супа. Погледни Арчи. Художник! А Емсуърт е по-лош и от двамата. Казвам ти, че само изломоти нещо, без да обели смислена дума, и се понесе нанякъде с онова момиче Клариса Плюнмейкър.

— Майра Скунмейкър.

— Все тая. И тя е смахната.

— За теб май всички са смахнати.

— Точно така. Напоследък е много трудно да срещнеш човек с интелигентността поне на хлебарка.

Лейди Констанс уморено въздъхна.

— Може и да си прав. Не познавам много хлебарки. Кое те кара да смяташ, че Майра е с умствена недостатъчност?

— Не мога да изтръгна и дума от нея. Само ломоти.

Лейди Констанс се намръщи. Не беше възнамерявала да споделя неприятностите на младата си гостенка с човек, който по всяка вероятност би ги разтръбил надлъж и шир, но се почувства длъжна да защити доброто име на момичето, що се отнася до вменяемостта му.

— В момента Майра е малко потисната. Изживя нещастна любов.

Това заинтригува херцога. Винаги си е бил любопитен като котка. Духна мустаците си нагоре и ококори очи.

— Какво е станало? Зарязал ли я е?

— Не.

— Значи тя го е зарязала?

— Не.

— Е, все някой някого трябва да е зарязал.

Лейди Констанс усети, че щом е казала „а“, трябва да каже и „б“. Алтернативата беше той да се залепи за нея и да й задава въпроси цяла сутрин, а искаше да си довърши писмото.

— Аз прекратих цялата история — отсече тя.

Херцогът отново издуха мустаците си.

— Ти ли? И защо? Какво ти влиза в работата?

— Как да не ми влиза? Когато Джеймс Скунмейкър се върна в Америка, той я повери на моите грижи. Чувствам се отговорна за нея. Тъй че когато разбрах, че се е забъркала с онзи човек, имах само един изход — да я доведа в Бландингс, по-далеч от него. Той няма пари, няма перспективи, няма нищо. Джеймс никога не би ми простил, ако дъщеря му се омъжи за него.

— Виждала ли си го?

— Не. И не искам да го виждам.

— Вероятно е простак, който си бърка в носа и вечеря какао с чирози.

— Не, според Майра е учил в Хароу и Оксфорд.

— Още по-зле — отсече херцогът, възпитаник на Итън и Кеймбридж. — Всички харовианци са отрепки, а оксонианците са още по-лоши. Много умно си постъпила, като си я изтръгнала от лапите му.

— И аз така мисля.

— Значи затова блуждае наоколо като мирова скръб. Трябва да отклониш мислите й от оня и да я накараш да се заинтересува от друг.

— Същото ми хрумна и на мен. Поканих Арчи да дойде в замъка.

— Кой Арчи?

— Племенникът ти.

— Божичко! Този крокондер?

— Изобщо не е крокондер. Много хубав и чаровен младеж.

— Кого е очаровал досега? Мен не е.

— Е, надявам се да очарова нея. Дълбоко вярвам във внезапния афинитет.

Херцогът не беше на „ти“ с дългите думи, но реши, че е схванал мисълта й.

— Искаш да кажеш, че ако той се окопае тук, ще засенчи оня с чирозите? Бащата на момичето е милионер, нали?

— Ако не се лъжа, е мултимилионер.

— Тогава кажи на младия Арчи да се усуче около нея колкото може по-бързо — ентусиазирано произнесе херцогът. Племенникът му работеше в издателство „Мамут“, огромен концерн, който се грижеше за снабдяването на тъпите английски тълпи с ежедневното, ежеседмичното и ежемесечното четиво, но заемаше там толкова ниска длъжност, че той, херцогът, все още бе принуден да допълва заплатата му с издръжка. А ако имаше нещо, което този дърт пинтия мразеше повече от човечеството, това беше да допълва хорските заплати с издръжки. Перспективата да зачеркне момчето от платежната си ведомост така му допадна, че очите му радостно се оцъклиха. — Кажи му да не пести сили — настоя той. — Кажи му да запретне ръкави и да не остави камък непреобърнат. Кажи му… О, по дяволите! Влезте, проклети да сте!

На вратата се чукаше. Влезе Лавандула Бригс, цялата очила и изпълнителност.

— Лейди Констанс, открих лорд Емсуърт и му предадох, че колата е готова.

— Благодаря, госпожице Бригс. Къде беше?

— При кочината. Ще има ли нещо друго?

— Не, благодаря, госпожице Бригс.

Когато вратата се затвори, херцогът избухна гръмогласно.

— При кочината! Къде другаде! Когато и да го потърсиш, той е долу при кочината, втренчен в тая своя свиня, сякаш гледа стриптийз. Не е редно човек да благоговее пред някаква си свиня като него. Нямаше ли нещо в Библията за израилтяните, прекланящи се пред свиня? Не, златен телец беше, но принципът е същият. Казвам ти…

Той млъкна. Вратата отново се отвори. На прага стоеше лорд Емсуърт, а кроткото му лице беше развълнувано.

— Кони, не мога да си намеря чадъра.

— О, Кларънс! — възкликна лейди Констанс с отчаянието, което главата на семейството толкова често предизвикваше у нея, и го поведе навън към гардероба, където той би трябвало добре да знае, че винаги се намира чадърът му.

Останал сам, херцогът известно време се разхожда из стаята, като дъвчеше мустака си и се звереше с опулени очи. Отваряше чекмеджета, надничаше в книги, взираше се в картини, играеше си с писалки и ножове за хартия. Взе снимката на господин Скунмейкър и си помисли колко прав е бил, като е сравнил главата му с тиква. Прочете писмото, което пишеше лейди Констанс. След като изчерпа всички развлечения, които предлагаше стаята, той седна на писалището и се отдаде на размисли за лорд Емсуърт и Императрицата.

Беше убеден, че всеки ден и всячески връзката с онова гадно прасе прави лорда все по-смахнат и по-смахнат. А по мнение на херцога той и без това си беше смахнат.