П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (6)

3.

Няколко часа по-късно Понго Туисълтън, възстановяващ тъканите си преди вечеря в пушалнята на „Търтеите“, беше информиран от сервитьора, че във вестибюла се намира джентълмен, който напира да го види, и безоблачното му настроение се помрачи. Твърде често, когато в „Търтеите“ се явяваха господа, търсещи член на клуба, посещенията почти неизменно бяха свързани с неплатени сметки и темата за вноските, които застрашително закъсняват, а Понго много добре знаеше, че делата му не са изрядни.

— Нисък и дебел ли е? — нервно запита той, като се сети, че представителят на господата Хикс и Ейдриън, на които дължеше тлъста сума за ризи, чорапи и бельо, можеше да се обрисува по този начин.

— Нищо подобно. Висок, красив и строен — прозвуча сърдечен глас зад гърба му. — Изискан е най-точната дума.

— О, здравей, чичо Фред — отдъхна си Понго. — Помислих те за някой друг.

— Можеш да си сигурен, че не съм. От глава до пети искрено твой Икнъм! Позволих си да вляза сам, драги ми Понго, уверен, че ще бъда добре дошъл за племенника си. Ние, Икнъмови, мразим да чакаме по вестибюлите. Това накърнява себелюбието ни. Какво пиеш? Поръчай и на мен. Може да ми втвърди артериите, но аз ги харесвам твърди. Бил не е ли с теб?

— Не. Отиде в Източен Ботълтън да вземе някои неща.

— Не си ли го виждал скоро?

— Не, не съм се връщал в апартамента. Да те черпя ли с една вечеря?

— Тъкмо щях да ти го предложа. Това ще е последната ти подобна възможност за доста дълъг период от време. Утре заминавам за замъка Бландингс.

— Какво?!

— След като се разделихме, налетях на Емсуърт и той ме покани да се отбия за няколко дни, а може и за повече. Има неприятности клетникът.

— Какво му куца?

— На практика всичко. Има нова секретарка, която го юрка. Херцог Дънстабъл се е сраснал с местния пейзаж. Лейди Констанс е конфискувала любимата му шапка и я подарила на заслужили бедни и сега той живее в непрестанен страх, че ще отмъкне и ненагледното му ловджийско сако с изящни дупки на лактите. Като капак на всичко е обсаден отвсякъде от църковни момчета.

— Ъ?

— Разбираш значи колко ще съм зает и ако искам наистина да му помогна, ще трябва да измисля начин да го отърва от вихрената секретарка…

— Църковни момчета?

— … да отпратя херцога обратно в Уилтшир, където му е мястото, да озаптя Кони и да внуша страх от Бога у църковните момчета. Внушителна програма, която би била непосилна за по-слабоволев човек. Но за щастие, аз не съм по-слабоволев човек.

— Какви са тези църковни момчета?

— Не си ли бил църковно момче?

— Не.

— Е, голяма част от по-младото поколение са — събират се на банди в селските райони. Наричат се Отряд на църковните момчета. Кони им е разрешила да лагеруват край езерото.

— И Емсуърт не ги харесва?

— Никой не би ги харесал, освен майките им. Не, Емсуърт намира, че им липсват много неща. Съсипват гледката, тровят въздуха с неистови крясъци, а на последния училищен празник, поне така твърди той, капичнали цилиндъра му с прегоряла кифла.

Понго поучително поклати глава.

— Не се носи цилиндър на училищни тържества — отсече той, спомняйки си подобни функции, в които навремето беше въвличан от омаяли акъла му духовнически щерки. Като онова мероприятие в Мейдън Егсфорд, графство Съмърсет, когато голямата му любов към Анджела Брискоу, дъщеря на преподобния П. П. Брискоу, който се грижеше за благополучието на селските души в оная паланка, го беше накарала да си пъхне главата в чувал и да се остави на идните поколения да го налагат с пръчки — преживяване, което той така и не можа да забрави. — Цилиндър! Велики Боже! Направо си го е търсил!

— Действал е под принуда. Би предпочел платнен каскет, но Кони много настояла. Знаеш колко убедителна може да бъде.

— Костелив орех.

— Костелив, меко казано. Да се надяваме, че ще хареса Бил Бейли.

— Какво ще направи?

— О, не ти ли казах? Бил ще ме придружи в Бландингс.

— Какво!

— Да, Емсуърт любезно го включи в поканата си. Тръгваме утре в единайсет и четирийсет и пет с цигански романси на уста.

Ужас нахлу в очите на Понго. Той подскочи на стола и едва не изля мартинито с лимонова кора върху безупречното си сако. Колкото и да беше привързан към чичо си Фред, възгледите му, че в интерес на младия английски мъж този човек трябва да бъде държан окован и никога да не се пуска на свобода, не бяха мръднали и на косъм.

— Господи Боже!

— Тревожи ли те нещо?

— Но ти не можеш… как се казва… не можеш да подложиш клетия стар Бил на такова чудовищно изпитание.

Лорд Икнъм вдигна вежди.

— Ако ти, Понго, смяташ, че за един млад мъж е изпитание да бъде под един покрив е любимото момиче, трябва да си по-коравосърдечен, отколкото предполагах.

— Да, всичко това е прекрасно. Но каква ще е ползата, ако две минути след пристигането му лейди Констанс го сграбчи за дъното на панталоните и го изхвърли навън?

— Не очаквам подобно развитие на събитията. Май имаш много странни представи за живота в замъка Бландингс, момчето ми. Сякаш този изискан древен дом е някаква кръчма в Дивия запад, през чиято летяща врата непрекъснато изхвърлят по някого и го пльосват на тротоара. Нищо подобно няма да се случи. Ще бъдем като едно голямо, сплотено семейство. Ще царят мир и добра воля. Жалко, че няма да си с нас.

— И тук ми е добре, благодаря — отвърна Понго с леко притреперване, като си припомни някои върхови моменти от предишното си посещение в замъка. — Но все пак твърдя, че когато лейди Констанс чуе името Бейли…

— Няма да го чуе. Да не смяташ, че умен мъж като мен ще пропусне такава важна подробност? Той ще се казва Кътбърт Мериуедър. Казах му да си го запише и да го наизусти.

— Тя ще разбере.

— Няма начин. Кой ще й каже?

Понго се предаде. Знаеше, че споровете са излишни, а и изведнъж осъзна добрата страна на нещата — от утре между него и любимия му смъртоносен роднина щяха да лежат повече от сто и петдесет километра. Мисълта беше окриляваща. Ако се облегнеше на Библията, не се съмняваше, че дълго преди много слънца да угаснат, чичото ще натвори безобразия, които ще разтърсят рода человечески, но важното беше, че всичко това ще се случва в имението на лорд Емсуърт, а не в Лондон. Колко е прав, помисли си той, авторът на онзи известен църковен химн, който твърди, че мир, съвършен мир може да се постигне само когато любимите хора са далеч.

— Я да вървим да вечеряме — предложи ведро той.