П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (31)

3.

На сутринта след пристигането на приятеля му лорд Икнъм се беше настанил в хамака, когато дрезгав глас произнесе името му и той видя до себе си господин Скунмейкър. Изправи се до седнало положение и като се взря, гледката хич не му хареса. Джеймс Скунмейкър изглеждаше блед и изтерзан и по вида му изобщо не личеше да е най-щастливият мъж на света. В интерес на истината, повече приличаше на шхуната „Хесперъс“^[1], за която лорд Икнъм в детството си беше декламирал тъй успешно, в момента, когато призрачно се носи по вълните към рифа „Нормандска скръб“. Липсваха само капитанът и невръстната му дъщеричка, помисли си лорд Икнъм, и би се отправил към рифа „Нормандска скръб“, без да се замисли.

Но беше твърд възпитан да облече тези чувства в думи. Вместо това изобрази заинтригувано оживление, каквото изобщо не изпитваше.

— Джими! Надявах се да наминеш. Имаш, ли да ми докладваш нещо радостно? Добре ли мина? Да започвам ли да пестя за сватбен подарък?

Господин Скунмейкър поклати глава и едновременно с това нададе остър, болезнен писък. Както и подозираше лорд Икнъм, не беше в подходяща форма да клати глава. И най-ненаблюдателното око би забелязало, че този плавателен съд бе попаднал в лапите на величав махмурлук.

— Тая „Майска кралица“ си я бива — заяви господин Скунмейкър и така подкрепи мнението му.

— Понякога носи разкаяния в часа на утрото, както се е изразил поетът — съгласи се лорд Икнъм. — Мисля, че е най-вече от шартрьоза. Все пак, ако е довела до резултат…

— Ама не е.

— Стига, Джими. Със собствените си очи те видях да извеждаш Кони на терасата, а луната светеше, та пушек се вдигаше.

— Да, и какво стана? Каквото става винаги и каквото ще става винаги. Глътнах си езика.

Лорд Икнъм въздъхна. Това беше крачка назад и макар да знаеше от друг поет, че тези разочарования ни се изпращат свише, за да ни направят по-издигнати, не можеше да се насили да ги хареса.

— Не я ли помоли да се омъжи за теб?

— Не стигнах дори на километър от темата.

— Но за какво разговаряхте? За времето?

— Говорихме за Майк и младежа, за когото е сгодена. Питах я защо не го е споменала в телеграмата.

— И тя какво ти отговори?

— Че искала да изчака сам да го видя. Струва ми се странно.

— Няма нищо странно. Не би могла да ти каже, че е изпратила телеграмата, защото вече не издържа да е далеч от теб. Моминският свян й забранява.

За секунда господин Скунмейкър се разведри.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се. Обича те с всяка фибра на съществото си. Луда е по теб. Тъй че горе главата, Джими, и направи нов опит, когато се почувстваш по-добре. Опитът ми подсказва, че махмурлукът от „Майската кралица“ бързо се изпарява след кратка дрямка. Опитай този хамак.

— Ти не го ли искаш?

— Твоята нужда е по-голяма от моята.

— Ами благодаря — отвърна господин Скунмейкър. Моментната ведрост сякаш се стопи, когато се покатери на хамака, и отново се появи предишният песимист. Той въздъхна тежко. — Разбира се, ние двамата грешим, Фреди. Няма надежда за мен. Знам кога губя.

— Това не е онзи Джими, когото помня.

— Тя няма да се замисли дори за минутка. Двамата не играем в една и съща лига. Е — господин Скунмейкър отново въздъхна, — в края на краищата човек винаги може да се утеши с работата си.

В очите на лорд Икнъм внезапно изгря особен блясък. Сякаш му хрумна нещо.

— Върху какво работиш сега, Джими? Нещо голямо, разбира се?

— Доста голямо. Познаваш ли Флорида?

— Не много добре. Прекарах времето си в Америка на запад и в Ню Йорк.

— Тогава вероятно не знаеш за остров Юпитер.

— Чувал съм за него. Някакъв втори дом за милионери, които прекарват там зимата, нали?

— Нещо такова. Клуб, игрища за голф, тенис, плаж. Наемаш вила за сезона.

— И несъмнено плащаш соленичък наем.

— Да, скъпо е. Та това, по което работя, е същата идея, но по-надолу по крайбрежието. Казва се Корпорация за развитието на Венериния остров. Истинска златна мина.

— Предполагам, не търсиш капитал?

— Не, нямам подобни затруднения. Защо?

— Джими, помислих си, че щом дъщеря ти ще се омъжва за племенника му, ще бъде благороден жест, ако пуснеш херцога на дансинга. Той се валя в пари, но още малко няма да му се отразят зле. Нещо в тия банкноти му действа хипнотично.

Господин Скунмейкър беше на ръба на дрямката, но чуваше достатъчно, за да отговори, че с удоволствие ще даде възможност на херцога. Благодари на лорд Икнъм за предложението, а лорд Икнъм отвърна, че никога не пропуска да направи доброто си дело за деня. Майка му, рече той, била стресната от бой скаут, докато била бременна с него.

— Очаквам, че само веднъж ще бъда на този свят, Джими. Следователно трябва да направя всички добрини, които мога, и то веднага. Как е хамакът?

Господин Скунмейкър прохърка, а лорд Икнъм тръгна да размени няколко думи с херцога.