П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (15)

3.

Полегнал в хамака с успокояваща цигара в уста и бъкащ от велики помисли ум, лорд Икнъм изведнъж усети, че някой диша възбудено в тила му, и с неудоволствие установи, че усамотението му е грубо нарушено. После дишащият влезе в обсега на взора му и той установи, че не е, както се опасяваше, херцог Дънстабъл, а само младата му приятелка Майра Скунмейкър. Не възразяваше да прекъсне дълбоките си размисли, за да побъбри с Майра.

Докато вежливо се изправяше, му се стори, че това дете е под пара за нещо. Очите й святкаха диво, а маниерът й напомняше за задъхана кошута, сгорещена от преследването. Още първите й думи потвърдиха диагнозата му.

— О, чичо Фред! Случи се нещо ужасно!

Той успокоително я потупа по рамото. Хората, които отиваха при него с тревогите си, винаги го заварваха готов да услужи. Магическата му сила беше толкова мощна, че понякога, макар и не в случая с кучешките надбягвания, беше успявал да успокои дори разтресената нервна система на племенника си Понго.

— Отпусни се в хамака, мила, и ми разправи всичко — каза той. — Не трябва толкова да се тревожиш. Не се и съмнявам, че когато обсъдим нещата, ще проумееш, че голямото ти безпокойство е предизвикано от нещо, съвсем привично за замъка Бландингс. Както вероятно вече си открила сама, замъкът не е за слаби духом. Какво те тревожи?

— Бил.

— Какво е направил?

— Не става въпрос какво е направило клетото агънце, а какво на него са му направили. Познаваш ли оная секретарка?

— Лавандула Бригс? Много сме гъсти. Емсуърт не си пада по нея, но за мен тя притежава някакво тъжно обаяние. Напомня ми за учителката по танци в първата ми детска градина, по която много си падах в онези ранни години. Макар че, като казвам „падах“, имам предвид повече страхопочтително уважение. Чувствам същото към Лавандула Бригс. Онзи ден надълго си побъбрих с нея. Разказа ми, че искала да отвори машинописно бюро, но не разполагала с достатъчен капитал. Не знам защо ми се довери. Предполагам, че притежавам една от ония редки, съчувствени натури, за които толкова сме слушали. Някой циник би заподозрял, че сигурно е искала да изврънка нещо, но аз не мисля така. Мисля, че беше просто… Шведски упражнения ли правиш? — прекъсна речта си той, защото събеседницата му бурно се загърчи, заразмахвала ръце.

— Чичо Фред, не приказвай толкова!

Лорд Икнъм усети справедливостта на упрека и се извини.

— Съжалявам. Лош навик, който ще се опитам да поправя. Та какво искаше да ми кажеш за Бригс?

— Тя е гадна изнудвачка!

— Какво? Ти ме смайваш. Кой… или по-точно кого е изнудвала?

— Това клето ангелче Бил. Казала му, че трябва да задигне свинята на лорд Емсуърт.

Не беше лесно човек да стресне лорд Икнъм. Но тези думи съумяха да го сторят. Правилото, по което живееше живота си, беше, че един разумен мъж, особено когато се нахожда в замъка Бландингс, трябва винаги да е подготвен за всичко, но положително не беше подготвен за чутото. Мустачките му бяха тънки, а не пищни и рошави като на херцог Дънстабъл, та затова не подскочиха, както биха сторили херцоговите, ала видимо потрепериха. Той се втренчи в младата си приятелка, както се втренчва човек в млада приятелка, понаправила главата.

— За Бога, какви ги плещиш?

— Казвам ти. Заявила е на Бил, че трябва да открадне свинята на лорд Емсуърт. Не знам кой стои зад нея, но някой я иска, а тя работи за него и е решила да привлече бедничкия ми Бил за свой помощник.

Лорд Икнъм тихичко подсвирна. Няма скука в замъка Бландингс, мислеше си той. В първия миг историята му се стори невероятна, но после осъзна колко е реална. Хората, които наемат хора да крадат свине, знаят, че изпълнителят е печен и спонсорът на мероприятието, който и да е той, несъмнено щеше да възнагради Лавандула Бригс с торба злато, като по този начин й дадеше възможност да отвори машинописното бюро. Всичко това беше пределно ясно и човек можеше да разбере ентусиазма на Бригс спрямо замисъла, но оставаше неясният проблем защо се беше спряла на преподобния Кътбърт Бейли за свой съучастник. Защо, по дяволите, мислеше лорд Икнъм. Та те едва се познават.

— Но защо точно Бил?

— Защо точно Бил?

— Точно така. Защо той е народният избраник?

— Защото го държи в ръцете си. Да ти разкажа ли всичко?

— Това много ще ми помогне.

След уводното изявление, че ако момичета като Лавандула Бригс биваха одирани живи и потапяни във врящо масло, този свят би бил по-добро и ведро място за живеене, Майра се зае с историята.

— Преди малко Бил излязъл да се поразходи и тя се приближила към него. Той казал: „О, здравейте, каква хубава сутрин.“

— А тя отвърнала: „Точно така.“

— Не, отвърнала: „Господин Бейли, бих искала да разменя няколко думи с вас.“

— Господин Бейли! Значи знае кой е?

— Знаела е от мига на пристигането му.

— Оказва се, че в Лондон често се е мотаела из Източен Ботълтън да прави добро на бедните и тъй нататък, тъй че, естествено, го е забелязала там и като пристигнал в замъка, веднага го разпознала. Лицето на Бил е тъй запомнящо се.

Лорд Икнъм се съгласи, че наистина се запечатва в душевната ретина. Изглеждаше мрачен. Очаквайки в началото да бъде приканен да се занимае с някакъв дребен момичешки каприз, вероятно някаква измишльотина, сега той разбра, че е изправен пред сериозна криза. Ясно беше, че ако се опънат на Лавандула Бригс, тя веднага ще изпее всичко на лейди Констанс с катастрофални последици. Дори адът не познава гняв като гнева на засегната жена, е казал всезнаещият Шекспир, а малко са жените, по-засегнати от онези, които откриват, че са приели в лоното си курат, при мисълта, за когото са се потрисали седмици наред. Несъмнено лейди Констанс щеше да се докачи. Щеше да се озлоби и дори разяри, а посещението на Бил в замъка Бландингс щеше скоропостижно да се прекрати. Нещастният млад пастир на душите след няколко секунди щеше да бъде изхвърлен от рая за ухото подобно на Луцифер, сина на утрото.

— И после?

— Казала му, че трябва да открадне свинята.

— А той?

— Пратил я по дяволите.

— Странен съвет от страна на курат.

— Е, предавам ти го с мои думи.

— Ясно.

— Всъщност казал, че лорд Емсуърт му е домакин, че го е приел много любезно и че ще е проклет, ако накара посивялата му глава да скърби до гроб, като отмъкне свинята му, да не говорим какво би казал епископът, ако научи за случката.

Лорд Икнъм кимна.

— Куратите трябва да си отварят очите на четири. Една погрешна стъпчица, като например кражбата на свиня, и всяка възможност да станат Князе на Църквата отива на кино. А тя?

— Казала му добре да си помисли, куч…

Лорд Икнъм вдигна ръка.

— Знам думата, която трепти на устните ти, дете, но се въздръж. Нека поддържаме разговора на подобаващото ни равнище. Е, съгласен съм с теб, че тази криза зове за размисъл. Чудя се дали Бил няма да постъпи най-мъдро, ако си свие шатрата и се изниже по терлици.

— Искаш да кажеш да напусне замъка? Да ме зареже?

— Това ми се струва най-умният ход.

— Няма да му разреша да се измъкне!

— Няма ли да е по-добре, отколкото да измъкне свинята?

— Ще умра без него. Не можеш ли да измислиш нещо по-добро?

— Трябва да печелим време.

— Но как? Куч…

— Моля те!

— Оная е заявила, че очаква отговора му утре.

— Толкова скоро? Е, Бил трябва да се съгласи и да поиска два дни да се настрои психически за задачата.

— И какъв е смисълът?

— Печелим време.

— Само два дни.

— Но два дни, през които ще натисна до крайност педала на могъщия си ум, а малко проблеми издържат дълго на подобно изпитание. Не могат да го понесат.

— А ако двата дни изтекат и не си измислил нищо?

— Тогава — призна лорд Икнъм — положението ще стане напечено.