П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (23)

1.

Ако тръгнете по Флийт Стрийт и завиете в една от преките по посока на реката, ще се озовете срещу огромна сграда, прилична на кръстоска между областен затвор и бисквитена фабрика. Това е Тилбъри Хаус, подслон на издателство „Мамут“ — този неуморен кошер, където рояци трудещи се ден и нощ ронят пот от чело, за да подсигурят четиво на масите. Защото безбройните ежедневни и ежеседмични издания не са, както често се смята, природни бедствия, а са произведени предумишлено.

Сградата има необхватен брой прозорци, но не обръщайте внимание на онези на първите два етажа, защото зад тях се намират само редактори и техни висшестоящи. Спрете очи на трите прозореца в центъра на третия етаж. Те пропускат слънцето в личния кабинет на лорд Тилбъри и ако почакате достатъчно дълго, съществува вероятност да го зърнете облегнат на перваза за глътка чист въздух, което ще увенчае достойно деня ви.

Ала тази сутрин късметът нямаше да ви се усмихне, защото лорд Тилбъри от доста време седеше неподвижно на писалището. Имаше стотици писма, които да продиктува на Милисънт Ригби, неговата секретарка, но Милисънт си стоеше ненадиктувана във външния кабинет. Имаше десетки редактори, с които трябваше да се съвещава, но и те си стояха ненасъвещавани по местата.

Седеше, потънал в дълбок размисъл, и всеки очевидец би се запитал със страхопочитание какво ли занимава този титаничен ум. Би могъл да планира някакво изявление, с което да разтърси финансовата система, или да си блъска главата над най-подходящото заглавие във връзка с последния гаф на правителството, или дори да обмисля промяна в политиката на „Лигавчета и гащеризончета“ — списанието, допринесло толкова много за възпитанието на английското дете, защото той лично следеше всяко свое издание. Истината е обаче, че мислите му бяха съсредоточени върху Императрицата на Бландингс.

В живота на всеки преуспяващ мъж все липсва по нещичко. Лорд Тилбъри притежаваше богатство, власт и утешаващата мисъл, че докато продължава да обслужва читателите, спрели умственото си развитие на дванайсетгодишна възраст, нищо не го застрашава, тъй като те са преобладаващата част от народонаселението. Но той не притежаваше Императрицата на Бландингс, а от деня, когато за първи път съзря това украшение на своя пол, копнееше да я направи интегрална част от свинефермата си в Бъкингамшир. Свинелюбците винаги реагираха по този начин дори след най-бегъл поглед към нея. Идваха, виждаха, ахваха и си тръгваха нещастни и неудовлетворени, за да прекарат остатъка от живота си, унесени като хора, целунати насън от богини.

Мрачните му мисли бяха нарушени от иззвъняването на телефона. Вдигна раздразнено слушалката.

— Ей! — изрева глас в ухото му и той без проблеми идентифицира говорившия. Имаше широк диапазон познати, но херцог Дънстабъл беше единственият, който започваше разговорите си по този несравним начин и с глас на вехтошар, който привлича вниманието на света към съществуването си. — Ти ли си, Смрадльо?

Лорд Тилбъри се намръщи. Твърде малко бяха оцелелите, които го наричаха така. Дори в далечното минало този прякор му се беше струвал крайно отблъскващ, а сега, когато бе известен и уважаван, го нараняваше къде-къде повече. Освен че се намръщи, лорд Тилбъри забележимо се и напуши. Беше нисък дебел човек, който лесно се напушваше, когато е ядосан.

— Лорд Тилбъри на телефона — остро произнесе той, като натърти на първите две думи. — Е?

— Какво? — изрева херцогът. Беше глуховат с дясното ухо.

— Казах „Е?“!

— Говори по-силно, Смрадльо. Стига си мънкал!

Лорд Тилбъри извиси глас до почти херцогски фалцет.

— Казах „Е?“!

— „Е“ ли каза?

— Да.

— Ама че глупост — изпръхтя херцогът и лорд Тилбъри се намръщи още повече.

— Какво има, Дънстабъл?

— Ъ?

— Какво има?

— Какво искаш да има?

— Ти какво искаш? — изхриптя лорд Тилбъри, а ръката, стиснала слушалката, се приготви да я тресне върху вилката.

— Въпросът не е какво искам аз — избуча херцогът, — а какво искаш ти. Сдобих се със свинята.

— Какво!

— Какво?

Лорд Тилбъри замълча. Беше се вцепенил на стола и приличаше на приказен герой, омагьосан от местния вълшебник. Мълчанието му засегна херцога, който никога не беше се славил с търпение.

— Там ли си, Смрадльо? — прорева той и лорд Тилбъри за секунда се уплаши за тъпанчето си.

— Да, да, да — отвърна и поотдалечи слушалката, за да си разтрие ухото.

— Тогава защо, по дяволите, мълчиш като пукал?

— Развълнувах се.

— Какво?

— Направо не мога да повярвам. Наистина ли успя да убедиш Емсуърт да ти продаде Императрицата на Бландингс?

— Спогодихме се. Предложението ти още ли е в сила?

— Естествено, естествено.

— Две хиляди в брой?

— Разбира се.

— Какво?

— Казах „разбира се“.

— Тогава ще е най-добре да дойдеш да си прибереш животното.

— Ще дойда. Ще…

Лорд Тилбъри замълча. Мислеше за кореспонденцията, която трябваше да продиктува на Милисънт Ригби. Би ли могъл да я зареже? И тогава прозря решението. Можеше да вземе Милисънт Ригби със себе си. Натисна звънеца и секретарката му влезе.

— Госпожице Ригби, къде живеете?

— На Шепърд Маркет, лорд Тилбъри.

— Вземете такси, идете си у дома да опаковате малко багаж за една нощ и се върнете тук. Заминаваме за Шропшир. — После заговори пак в слушалката. — Дънстабъл, там ли си?

От другия край на жицата избухна склад за амуниции.

— Ти там ли си, мътните да те вземат? Какво става? Не чувам и една твоя дума.

— Разговарях със секретарката си.

— Ами не разговаряй. Знаеш ли колко струват тия междуградски разговори?

— Извинявай. Веднага тръгвам с колата. Къде да се срещнем? Не искам да идвам в замъка.

— Настани се в „Гербът на Емсуърт“ в Маркет Бландингс. Ще се срещнем там.

— Ще те чакам.

— Какво?

— Казах, че ще те чакам.

— Какво?

Лорд Тилбъри скръцна със зъби. Усещаше се разгорещен и изтощен. Телефонната техника на херцога неизменно оказваше такова въздействие върху събеседниците му.