П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (17)

2.

Потресаващата история за прерязаните въжета на палатката гръмна непосредствено преди закуска, когато едно църковно момче с недоспал вид отиде до задната врата на замъка и попита за Бийч. Пред него то разкри състоянието на нещата и Бийч изпрати свой васал да намери нови въжета, които да заменят вандалски пострадалите. След това докладва на лейди Констанс, която сподели с херцога, който го подшушна на племенника си Арчи Гилпин, който докладва на лорд Икнъм, който възкликна: „Виж ти! Ама че работа!“

— Мислиш ли, че е дело на международна банда? — попита той, а Арчи отвърна:

— Е, във всеки случай е нечие дело — дело на човек, недолюбващ църковните момчета.

Лорд Икнъм допусна, че нищо чудно.

Обикновено в този час той беше на път към хамака, но сега нямаше съмнение, че хамакът трябва да се поотложи. Първата му работа беше да открие лорд Емсуърт и да му поднесе поздравленията си. Чувстваше се въодушевен на път за библиотеката, където знаеше, че лордът се е оттеглил да чете „Грижа за прасето“ от Уифъл или друга книга, посветена на свинете — негов неизменен навик след закуска. Този любезен мъж бе удовлетворен, че съветът му е бил изпълнен с такива бляскави резултати.

Когато влезе обаче, лорд Емсуърт трудно можеше да се нарече четящ. Седеше, втренчен пред себе си, а книгата лежеше неупотребена в скута му. Има моменти, когато дори Уифъл не може да задържи вниманието, и това беше един от тях. Може би ще е преувеличено да кажем, че лорд Емсуърт бе в лапите на разкаянието, но несъмнено се чудеше и колебаеше дали тази негова постъпка в общи линии е била благоразумна. Чувствата му наподобяваха тези на чикагски бизнесмен от старата школа, ликвидирал конкурент с лимонка, и макар и убеден, че работата е добре свършена, не може да не се пита какво би казало ФБР, ако научи.

— О… ъъъ… здравей, Икнъм — рече той. — Хубава сутрин.

— За теб, драги ми Емсуърт, сутринта е историческа. Току-що чух новината.

— Ъ?

— Замъкът се тресе от разкази за твоя подвиг.

— Ъ?

— Хайде сега — с упрек произнесе лорд Икнъм, — няма защо да се преструваш пред мен. Изпълнил си съвета ми, нали така, и си стоварил меча на справедливата мъст върху хлапаците под палатката. И предполагам, че се чувстваш по-добър, по-пречистен човек.

Лорд Емсуърт изглеждаше значително по-гузен, отколкото обикновено изглеждат по-добрите и по-пречистени хора. Надничаше през пенснето си към стената, сякаш подозираше, че има уши.

— Икнъм, не може ли да не крещиш така!

— Ще шепна.

— Да, добре — с облекчение възкликна лорд Емсуърт.

Лорд Икнъм седна и снижи глас.

— Разправи ми всичко поред.

— Ами…

— Разбирам. Ти си човек на действието и думите не ти идват лесно. Като Бил Бейли.

— Бил Бейли?

— Един мой познат.

— Навремето имаше песен — „Няма ли да се върнеш у дома, Бил Бейли?“. Пял съм я като дете.

— Не я пей сега. Искам да науча всичко за среднощните ти похождения.

— Беше сутринта.

— А, да, точно това време ти препоръчах и аз, ако не се лъжа. Когато зората порозови източния небосклон и ранобудните птички чуруликат над първия си червей. Усетих, че подобна романтична обстановка ще допринесе за добрата ти форма. Не се съмнявам, че страхотно си се забавлявал.

— Икнъм, треперех от ужас.

— Глупости. Познавам те добре и знам, че не си способен на това.

— Съм. Непрекъснато си мислех какво ще каже сестра ми Констанс, като научи.

— Но тя няма да научи.

— Мислиш ли?

— Откъде да научи?

— Тя винаги научава.

— Не и този път. Ще си остане една от големите тайни на историята като Желязната маска.

— Виждал ли си днес Констанс?

— Само за миг.

— Беше ли… ъъъ… ядосана?

— Може да се каже, че бълваше огън и жупел.

— И аз се опасявах от това.

— Но ти няма защо да се тревожиш. Името ти изобщо не е споменавано. Подозренията незабавно се стовариха върху момчето, което чисти ножовете и обувките. Познаваш ли го?

— Не, не сме се запознавали.

— Мило хлапе, струва ми се. Казва се Пърси и очевидно отношенията му с църковните момчета са били доста обтегнати. Обясниха ми, че бил доста чувствителен спрямо класовите различия и бидейки на заплата в замъка, гледал отвисоко на църковните момчета. Това довело до негодувание, замеряне с камъни, подвикване на обидни епитети и всичко, което се полага, та затова, когато властите се заеха да анализират случилото се, той автоматично стана логичният заподозрян. Ала отведен в стаята за мъчения, под светлината на насочена в очите му лампа, той непрекъснато отричал и накрая трябвало да го освободят поради липса на доказателства. Това е вечната мъка на прокуратурата. Липсата на доказателства.

— Радвам се.

— Така и трябва.

— Не все си мисля за Констанс.

— Да не се боиш от нея?

— Да, боя се. Нямаш идея как подхожда тя към нещата. Мели, мели и пак мели. Спомням си, че една вечер бяхме поканили много гости на вечеря и аз слязох с месингов кламер на ризата, защото бях глътнал копчето, а тя месеци наред не спря да ме ръфа.

— Разбирам. Е, сигурен съм, че няма от какво да се опасяваш. Защо би заподозряла теб?

— Знае, че имам възражения срещу момчетата. Те ми катурнаха цилиндъра на училищния празник и дразнеха Императрицата с вързан картоф. Може да свърже нещата.

— Няма начин — сърдечно заяви лорд Икнъм. — Сигурен съм, че си чист. Но ако наистина предприеме нещо, последвай примера на неустрашимия Пърси и се придържай към Твърдото отрицание. Тази политика е непобедима. Повтаряй си, че голите подозрения няма да я доведат доникъде, че трябва да има неоспоримо доказателство и че тя прекрасно знае, че няма нещо, което да мине пред главния прокурор. Ако те приклещи и започне да настоява за самопризнания, само я гледай в очите и повтаряй: „Тъй ли?“ и „Хайде де“, убеден, че не може да ти пришие нищо. А опита ли да пусне в употреба гумения маркуч, викай адвоката си. А сега трябва да тръгвам, много закъснях за хамака.

Останал сам, лорд Емсуърт, макар и със значително повдигнат дух от тези насърчителни слова, все още не можеше да се съсредоточи върху „Грижа за прасето“ от Уифъл. Седеше, втренчен пред себе си и тъй дълбоко потънал в размишления, че почукването на вратата го накара да подскочи от стола, раздрусан от пенсне до чехли.

— Влез — пропя той треперливо, макар здравият разум да му подсказваше, че няма начин да е сестра му Констанс, дошла да изтръгва самопризнания, защото Кони никога не чукаше.

Влезе Лавандула Бригс. В поведението й, макар че той беше твърде объркан, за да го забележи, имаше непривична напереност, дължаща се на факта, че предната вечер след вечеря херцогът й беше връчил чек за петстотин лири и тя сега заминаваше за Лондон да празнува. Малко неща придават такава гъвкавост на моминската походка както увереността, че в чантичката, размахвана в дясната ръка, се гуши чек за подобна главозамайна сума, носещ нейното име. Лавандула Бригс не изглеждаше чак като величава планина, но беше на косъм от нея. На път за библиотеката си тананикаше парче от авангарден композитор и нахвърляше общите планове за машинописното бюро, за което вече бе натрупала първоначалния капитал.

Знаеше, че перспективите й са блестящи. Без да се замисли, се сещаше поне за дузина поети и още толкова откачени есеисти от собствената си среда, които все пишеха по нещо и то все трябваше да се напечата. През първия месец щеше да посвали цената и всички Обрита, Лайънели, Люшъновци и Юстасовци щяха да дотичат с провесени езици, а след тях, защото новините за добрата работа се разпространяват бързо, и широката публика. Знаеше, че всеки пълноценен мъж в Англия, камо ли пълноценните жени, пишеше роман и желаеше да го види в един оригинал и две копия под индиго.

Поради това се обърна към лорд Емсуърт с нещо, наподобяващо игривост.

— О, лорд Емсуърт, съжалявам, че ви безпокоя, но лейди Констанс ми даде отпуск да замина за Лондон, където да прекарам вечерта. Та се питах дали нямате някаква поръчка, докато съм там.

Лорд Емсуърт й поблагодари и каза, че не, не можел да се сети за нищо, и тя си тръгна, като го остави на мислите му. Той все още се чувстваше като недожелирано желе и за стотен път се питаше дали съветът на приятеля му Икнъм за твърдото отрицание е достатъчно добър за осигуряване на щастлив край, когато ново почукване на вратата пак го изхвърли на една педя от стола.

Този път беше Бил Бейли.

— Лорд Емсуърт, мога ли да поговоря с вас? — попита Бил.