П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (19)

1.

Като приключи със закуската, херцог Дънстабъл излезе на терасата, където си беше заплюл удобен шезлонг в сянката на клонесто дърво, с намерението да запали първата за деня пура и да прочете „Таймс“. Но едва успя да изпафка първия облак дим и да спре очи на едрия шрифт, когато покоят му бе нарушен от същия писклив глас, който го бе обезпокоил предишния ден. Той за пореден път замърси слуха му и миг по-късно херцогът установи, че е в компанията на Джордж, внука на лорд Емсуърт, който, както и предния път, пропусна да оповести появата си с ловджийски рог.

Херцогът не плесна момчето, защото това би означавало да стане от шезлонга, но му отправи неприязнен поглед. Нахлуването в свещения следзакусъчен час винаги пробуждаше звяра у него.

— Махай се, момче! — прогърмя той.

— Искате да кажете „Чупката!“, нали? — отвърна Джордж, който обичаше ясните отношения. — Но аз трябва да обсъдя с вас оная работа с палатката.

— Каква работа с палатката?

— Оная, дето е станала снощи.

— А, това ли било?

— Само че не беше снощи, а тази сутрин. Тайнствена работа. Вие стигнахте ли до подобно заключение?

Херцогът раздразнено се размърда в шезлонга. Горчиво съжаляваше за криворазбраната любезност, която го бе довела в замъка Бландингс, за да го оживи и украси с присъствието си. Все едно и също. В момент на слабост и сантименталност си казваш, че Емсуърт, Кони и останалите мухльовци пукат от скука и имат нужда да бъдат поободрени от общуването с шлифован светски мъж, тъй че се жертваш и пристигаш, за да започне куцо и сакато да скача в езера, да те бръсне с по пет стотачки за нищо и никаква кражба на свине, да ти врещи в ухото и тъй нататък, и тъй нататък, с две думи — да превърнат мястото в жив ад. Херцогът изръмжа зверски и звуковият ефект, макар и филтриран от мустаците, прозвуча крайно внушително, само дето не трогна Джордж. Джордж просто реши, че някаква буболечка е влязла в тораксната кухина на приятеля му.

— Какво искаш да кажеш с това стигнал ли съм до подобно заключение? Да не смяташ, че зает човек като мен ще си губи времето да си блъска главата над подобни дреболии? Чупката, момче, и ме остави да си прочета вестника.

Като повечето подрастващи, Джордж притежаваше напоителната настойчивост на стършел. Никой не бе в състояние да го убеди, че обществото му е нежелано от околните. Той се настани удобно до херцога върху каменната облицовка на терасата с релаксирания маниер на човек, решил да поостане. Скалната мида би могла да почерпи поучителен пример от техниката му.

— Тази новина е много по-сензационна от всичко, което ще прочетете във вестника — извряка той. — Имам да ви разправя една странна история.

Напук на себе си, херцогът усети, че е леко заинтригуван.

— Предполагам, че знаеш кой го е направил, а? — саркастично произнесе той.

Джордж сви рамене.

— Като се изключат обективните факти, че злодеят е свободен масон, левичар, дъвче тютюн и е пътувал на изток — заяви той, — не съм формирал заключение.

— Какви ги бръщолевиш, за Бога?

— Казах го, за да прозвучи по-добре. Всъщност дядо го направи.

— Как така „дядо го направи“? Какъв дядо?

— Злодеят.

— Да не искаш да кажеш, че дядо ти…

Херцогът занемя. Мнението му за коефициента на интелигентност на лорд Емсуърт, както знаем, беше далеч под точката на замръзване, но все пак отказваше да допусне, че онзи е превъртял дотам, че да падне до равнището на обсъжданото деяние. След това поразмисли и реши, че може би в думите на момчето има нещо. В края на краищата от истерията по повод една свиня до промъкването призори и срязването на въжетата на палатката имаше само една малка крачка.

— Защо мислиш така? — попита той, определено наострил уши.

Джордж изгаряше от желание да отвърне: „Познавате методите ми. Използвайте ги“^[1], но само щеше да загуби време, а гореше от нетърпение да сподели историята.

— От началото ли да започна, без да пропускам и най-дребната подробност?

— Разбира се, разбира се — каза херцогът и би добавил: „Целият съм слух“, стига да беше запознат с този израз. Щеше му се гласът на момчето да е в малко по-умерен регистър, но като се вземеше под внимание важността на информацията, нямаше нищо против да му квичат в ухото.

Джордж заподрежда мислите си.

— В пет часа сутринта бях в кухнята…

— Че какво търсиш там по това време?

— А, само оглеждах обстановката — предпазливо обясни Джордж. Знаеше, че съществува философска школа, която не одобрява двойните му закуски, и нямаше да спечели нищо, ако изтърсеше сведения, които да бъдат доведени до знанието на лейди Констанс, оглавила въпросната школа. — Влязох най-случайно.

— И?

— И не бях прекарал там повече от минута-две, когато влезе дядо, закичил се с нож.

— С нож?

— С огромен тежък ятаган.

— Но как така се е закичил?

— Ами всъщност го беше гушнал. Маниерът му беше странен и в очите му святкаше див блясък. Тъй че си рекох: „Хо!“

— Какво си си рекъл?

— Хо!

— Защо пък „Хо!“?

— Вие не бихте ли си казали „Хо!“?

Херцогът се замисли и разбра, че момчето има право.

— Без съмнение, щях да се учудя — призна той.

— Аз също се учудих. Затова си рекох: „Хо!“

— На себе си?

— Разбира се. Не можеш да казваш „Хо!“ на хората право в очите. Затова, когато той излезе, аз го проследих.

— Защо?

— Използвай си тенджерата, шишо — примоли се Джордж. — Знаеш моите методи. Използвай ги — щастливо изрече най-сетне той бленуваната фраза. — Исках да видя какво е намислил.

— Разбира се. Да, напълно разбираемо е. И?

— Запъти се към езерото. Аз се запромъквах подир него, като използвах всеки сантиметър за прикритие, а той се устреми право към палатката и се зае да реже въжетата.

Внезапно подозрение клъцна ума на херцога. Той задуха застрашително мустаците си.

— Млади човече, ако това е някоя от идиотските ти шегички…

— Кълна се, че не е. Казвам ви, че наблюдавах през цялото време. Той не ме забеляза, защото бях добре скрит зад съседен храст, но все пак съм жив свидетел. Чели ли сте „Баскервилското куче“?

За секунда херцогът остана с впечатлението, че малоумието на лорд Емсуърт е наследено от внука му не без посредничеството на неговия баща лорд Бошъм, най-големия син на Деветия граф, известен като един от най-оскъдните умове на Англия. Човек не чете кучета, разсъждаваше той, човек препуска след тях на коня си и крещи „Напред!“ или евентуално „Дръж!“. Но тогава му хрумна, че може пък да става дума за книга или нещо подобно. Запита дали случаят е такъв и получи утвърдителен отговор.

— Сетих се за епизода, когато Холмс и Уотсън се крият в мъглата и очакват злодеят да започне да действа. Беше съвършено същото, само дето нямаше мъгла.

— Значи си го видял ясно?

— С невъоръжено око.

— И той сряза въжетата?

— С гол в ръката нож.

Херцогът потъна в мрачно мълчание. Като немалко мислители преди него, и той бе потиснат от извода, че нищо в тоя опак свят не става както трябва. На пътя винаги изниква някакво фатално препятствие, което те тегли назад, когато щастливият край е само на крачка разстояние.

Като човек с либерални възгледи, не възразяваше срещу някое и друго незначително джентълменско изнудване, а тук късметът на Дънстабълови очевидно го даряваше с възхитителен случай. Единственото, което трябваше да направи, беше да отиде при лорд Емсуърт, да му заяви, че греховете му са разкрити, и да поиска Императрицата като цена за мълчанието си. Нещастникът нямаше да има друг изход, освен да се подчини на условията му. Работата беше от лесна по-лесна. Вързана в кърпа, дето има една приказка.

Такива бяха мислите му, докато слушаше разказа на момчето, но много скоро го завладя отчаяние. Целият проект пропадаше заради една дребна пречка — доказателството за престъплението зависеше единствено от непотвърдените думи на свидетеля Джордж. Ако Емсуърт се обявеше за невинен по обвинението, което несъмнено щеше да се случи, кой щеше да повярва на показанията на малолетник с рижа коса и лунички, чиято репутация по отношение на правдивостта се валяше в калта? Съдът щеше да се изсмее на показанията му и малкият можеше да се има за щастлив, ако не го пратеха в леглото без вечеря и не го лишаха от джобни пари за няколко месеца.

Погълнат от тези дълбоки размишления, херцогът едва чуваше как пискливият глас продължава да врещи. Сякаш говореше нещо за снимки — тема, към която херцогът хранеше нулев интерес.

— Млъквай, момче, и изчезвай — изръмжа той.

— Но аз мислих, че искате да знаете — обидено реагира Джордж.

— Ако смяташ, че ми се слуша за лигави актьори, дълбоко се заблуждаваш.

— Но това не беше лигав актьор, а дядо.

— Какво, какво?

— Казвах ви, че снимах дядо с фотоапарата.

Херцогът се раздруса като гигантски октопод, прободен от харпун.

— В момента на рязането на въжетата? — хлъцна той.

— Точно така, филмът е горе в стаята ми, канех се да го занеса следобед в Маркет Бландингс да го проявят.

Херцогът отново потрепери, задавен от силни чувства.

— Не бива да правиш подобно нещо. И нито дума на никого.

— Е, разбира се. Казах само на вас, защото реших, че може да ви се стори забавно.

— Никак дори не ми е забавно. Работата е много сериозна. Разбираш ли какво ще стане, когато човекът промие филма и познае на него дядо ти?

— Брей! Не бях се сетил за това. Смятате, че ще разтръби наоколо? Ще засплетничи наляво и надясно?

— Точно така. И името на дядо ти в графството ще бъде…

— Окаляно?

— Точно така. Всички ще си помислят, че му хлопа дъската.

— Че тя си му хлопа.

— Не толкова, колкото ще изглежда, ако филмът стане обществено достояние. По дяволите, ще го освидетелстват, без да им мигне окото.

— Кой ще го освидетелства?

— Лекарите, естествено.

— Искате да кажете, че ще го тикнат в психарника?

— Точно така.

— Брей!

Джордж започна да проумява защо събеседникът му беше казал, че всичко е много сериозно. Макар и риж, той беше силно привързан към дядо си и щеше да се почувства отвратително, ако го затвореха в тапицирана килия. Бръкна в джоба си и извади пакетче кисели бонбони, които винаги му помагаха да мисли. Смучеше бонбона и мислеше дълбоко. Херцогът поднови разговора.

— Разбра ли какво ти казах?

Джордж кимна.

— Ясно, шефе.

— Не ми викай „шефе“. Донеси филма, аз ще се погрижа за него. Той не е в безопасност в ръцете на едно дете.

— Дадено, шишо.

— И не ми викай „шишо“ — рече херцогът.