П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (27)

2.

Лорд Икнъм беше отишъл в бара на „Гербът на Емсуърт“, тъй като горещият ден го бе принудил да поднови познанството си с домашната бира на Дж. Оувънс, от която имаше крайно признателни спомени. Можеше, и дори би било по-благоприлично, да пие чай на терасата в компанията на лейди Констанс, но той беше добър човек и нещо му подсказваше, че след последното им общуване домакинята му би предпочела да й спести всяка форма на мирно съвместно съществуване. Знаеше, че в живота на всяка жена настъпват моменти, когато основната й нужда е пълното отсъствие на всякакви Икнъмовци.

Зарадва се при вида на Лавандула Бригс. Сприятеляваше се лесно и по време на гостуването му в замъка между двамата бе започнало да се оформя нещо като дружба. И макар да не одобряваше последните й дейности, можеше да разбере и съчувства на мотивите, които ги бяха задвижили. Беше широко скроен и по негово мнение всяко момиче, което се нуждае от петстотин лири, за да започне собствен бизнес, беше в правото си временно да позабрави едно-две от правилата на поведение, научени в майчиния скут. Преизпълнен с тези благотворителни мисли и знаещ какво посрещане я очаква в замъка Бландингс, той се зарадва на възможността да я предупреди да не свършва пътуването си там.

— Виж ти — започна той. — Значи се върнахте?

— Да. С влака в дванайсет и половина.

— Интересно какъв е той в сравнение с онзи в два и петнайсет.

— Моля?

— Просто ми хрумна. Напоследък много ми хвалят влака в два и петнайсет. Добре ли прекарахте в Лондон?

— Много приятно, благодаря.

— Надявам се, че не ви възпрях да обърнете едно в бара?

— Не, просто възнамерявах да телефонирам на таксито на гарата да ме откара в замъка.

— Разбирам. Е, на ваше място не бих го правил. Познавате ли стихотворението „Все по-нагоре“?

— Чела съм го като дете — отвърна Лавандула Бригс и леко потрепери при спомена. Не беше почитателка на Лонгфелоу^[1].

— Тогава ще си припомните какво казва старецът на човека със знамето, носещо странно изображение. „Избягвай този път — рече му той. — Там буря тъмна дебне над главата.“ Това ви казва и един старец сега — е, не чак старец, но зрял и добре запазен господин. Избягвайте гаровите таксита. Забравете ги. Оставете ги на мира. Ще ви бъде по-добре без тях.

— Не ви разбирам.

— Госпожице Бригс, има много неща, които не знаете — мрачно отвърна лорд Икнъм, — включително и факта, че имате размазана сажда на носа си.

— Така ли? — засуети се Лавандула Бригс, отвори чантичката си, припряно извади огледалце и използва хартиена кърпичка. — Сега по-добре ли е?

— Прелестно. Нещо, което бих искал да кажа и за вашето положение.

— Не разбирам.

— Ще разберете. Затънали сте до гуша в кашата, госпожице Бригс. Стана голям гаф и заговорът е разкрит. Безжалостната дневна светлина огря свинекрадските ви планове. Бил Бейли изплю всичко.

— Какво!

— Да, изпя всичко пред ФБР. Грешката ви е, че подценихте съвестта му. Куратите имат скрупули. Тези на преподобния Кътбърт Бейли е носят от уста на уста из цял Източен Ботълтън. Предложението ви го е потресло и единствено фактът, че не сте му предложили злато, го е въздържал от това да ви го запрати в лицето. Отишъл е право при лорд Емсуърт и се е разкрил. Затова ви предлагам да не телефонирате лекомислено на гаровите таксита. Дж. Робинсън ще ви заведе до предназначението срещу сравнително скромна сума, в това няма съмнение, но какво ще заварите при пристигането си? Един разбушувал се лорд Емсуърт, от чиито ноздри бълват пламъци. Защото не бива да се заблуждавате, че ще ви очаква на стъпалата на замъка с калиграфски изписан лозунг: „Добре дошла в замъка Бландингс“. Далеч по-вероятно е да ви отхапе месо от крака. Рядко съм виждал толкова разярен човек.

На Лавандула Бригс й падна ченето. Същото се случи и с чантичката, изплъзнала се от безчувствените пръсти. Тя тупна на земята и от нея се изръсиха пудриера, носна кърпичка, гребен, червило, кибритена кутия, молив за вежди, портфейл с няколко лири, портмоне с шилинги, шишенце с хапчета за храносмилане, книга от Алфред Камю и чекът на лорд Тилбъри. Лекият ветрец, който подухваше, го подхвана и го понесе през улицата, а лорд Икнъм хукна да го гони. Настигна го, погледна го и й го върна с красноречиво вдигнати вежди.

— Тарифата ви за кражба на свине е доста соленичка — отбеляза той. — Кой е този Тилбъри? Има ли нещо общо с Тилбъри Хаус?

У Лавандула Бригс имаше нещо добро. Там, където една по-слаба жена би се прекършила и разридала, тя просто прибра зейналата си челюст и стисна устни.

— Той е лорд Тилбъри, негов собственик — обясни тя и си взе чека. — Бях негова секретарка.

— За Бога, какво правите?

— Късам чека.

Лорд Икнъм я спря ужасен.

— Мило дете, не бива дори да сънувате подобно нещо. Парите ви трябват за бизнеса.

— Но при това положение не мога да взема парите му.

— Как да не можете! Той и без това има прекалено много пари, а това е вредно. Погледнете на прибирането на тези пет стотака като на благотворителен жест в негова полза, предназначен да го направи по-добър, по-задълбочен човек. Това може да се окаже повратна точка в живота му. Самият аз бих обръснал Тилбъри с петстотин лири, стига да знаех как. Бих чувствал, че това е мой свещен дълг. Но ако имате скрупули, макар че, като не сте курат, няма защо да ги имате, погледнете на тях като на заем. Бихте могли дори да му плащате лихва. Не голяма, разбира се. Няма защо да го глезите. Бих ви предложил пет лири годишно, придружени от букетче бели виолетки в знак на признателност. Но можете да обмислите всичко това на спокойствие. Според мен най-важният ви проблем в момента е: „Къде да отида?“ Предполагам, че ще решите да се върнете в Лондон, но не ви се иска ново лашкане в задушен влак. Ще ви кажа какво ще направим — вдъхнови се лорд Икнъм. — Ще наемете кола. Аз ще я платя, а вие ще ми се реванширате, като отворите машинописното си бюро и нещата ви потръгнат. Не забравяйте букетчето бели виолетки.

— Ах, лорд Икнъм! — с обожание възкликна Лавандула Бригс. — Да знаете само колко ми помагате!

— Винаги с радост помагам на хората — вежливо заяви лорд Икнъм, което си беше самата истина.