П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (32)

1.

Херцог Дънстабъл седеше на терасата и не само на терасата, а и на върха на щастието с небесна дъга на раменете. Броеше благините една по една и стигна до извода, че никога не е бил чак толкова добре. Още не беше говорил с Емсуърт по въпроса за Императрицата, но знаеше, че когато го стори, ще бъде в благоприятна позиция на борсовия пазар. А имаше и сладкото усещане, че за каквато и цифра да се договорят, тя ще е чиста печалба без крайно отблъскващата необходимост да плаща комисиони. Още го втрисаше при спомена за това колко близо беше до провала да изръси петстотин лири на Лавандула Бригс.

А като капак на всичко, доказвайки за сетен път, че когато Провидението реши да те обсипва с благини, то забравя да спре, племенникът му Арчибалд, досега тягостно бреме за портфейла му, се беше сгодил за единствената щерка на милионер. Как го беше постигнал младият глупак бе извън възможностите му за проумяване, но фактът си беше факт и доволството му бе тъй дълбоко, че когато лорд Икнъм се отпусна в стола до него, дори не издуха мустаците си. Не харесваше лорд Икнъм, смяташе го за смахнат развейпрах, чието духовно убежище е килия с тапицирани стени във второкласна лудница, но тази сутрин беше приятел с целия свят.

Лорд Икнъм изглеждаше мрачен.

— Надявам се, че не ти преча, Дънстабъл, ако решаваш кръстословицата.

— Ни най-малко — отвърна херцогът. — Мислех си нещо.

— Опасявам се, че съм дошъл да дам нова храна за мисълта ти — заяви лорд Икнъм, — и то не твърде приятна. Не намираш ли, че е много тъжно, дето хората се променят към по-лошо с хода на годините?

— Че кой се е променил към по-лошо? Аз не съм.

— Не, ти не. Ти си все същото слънчице. Имах предвид бедния Скунмейкър.

— Че какво му е бедното?

На лицето на лорд Икнъм се изписа мъка. Помълча, явно погълнат от житейски трагедии.

— Всичко — отвърна той. — Когато преди петнайсет години познавах Джеймс Скунмейкър в Ню Йорк, той беше човек с бляскаво бъдеще и доколкото разбрах, известно време се е справял извънредно добре. Но всичко това е минало. Сега е затънал.

— В какво? — запита херцогът, широко известен с тромавата си мисъл.

— Той е просяк. Охарчил се е до последните трийсет цента. Моля те, не казвай на никого, но току-що ми поиска пари на заем. Бях много шокиран.

Херцогът се отлепи от облегалката. Този път не пропусна да си издуха мустаците, които се понесоха нагоре като преобърнат водопад.

— Но той е милионер!

Лорд Икнъм тъжно се усмихна.

— Той иска хората да смятат така. Но аз имам приятели в Ню Йорк, които ме държат в течение за познатите ми от миналото, и те ми разказаха цялата му история. Профукал е и последния си долар, банкрутът му се очаква всеки момент. Знаеш как става с тия американски финансисти. Изхвърлят се. Понечват да налапат повече, отколкото е по силите им, и следва неизбежният провал. В момента петачката е много пари за Скунмейкър. Преди малко ми поиска десет лири и му дадох на клетника. Нямах сърце да му откажа. Естествено, това е строго поверително между нас двамата с теб, не бих искал работата да се разчуе наоколо, но реших да те предупредя.

Очите на херцога бяха изхвръкнали като на охлюв. Мустаците му не спираха да се движат. Дори малкият Джордж не беше виждал такова изключително представяне.

— Да ме предупредиш ли? Ако тоя приятел си въобразява, че ще ми изкрънка и два пенса, много греши.

— Надява се на повече от два пенса. Страхувам се, че е решил да те уговори да вложиш пари в някакво негово кухо начинание. Доколкото разбрах, става дума за някаква операция по закупуване на земя и за строителство във Флорида. Нарича я Корпорация за развитието на Венериния остров. Самото име звучи съмнително. Венерин остров, виж го ти! Вероятно такова място и не съществува. Това, което ме тревожи е, че ти можеш да се изкушиш да инвестираш, защото в неговите уста всичко ще звучи прекрасно. Много е речовит. Но дори не помисляй да го правиш. Бъди нащрек.

— Ще бъда — задъха се херцогът.

Лорд Икнъм поизчака да види дали събеседникът му няма да благодари на благодетеля си, но тъй като той само продължи да диша тежко, тръгна обратно към хамака. Завари господин Скунмейкър седнал и с по-човешки вид. Зарадва се да чуе, че дрямката е казала своето.

— Главоболието мина ли?

Господин Скунмейкър се замисли.

— Е, не е чак минало — каза той. Беше любител на точната фраза. — Но е доста поспаднало.

— Тогава, Джими, бих искал да отидеш, да поговориш с херцога за онзи твой Венерин остров. Току-що разговарях с него и той спомена, че би желал да му се открие делова възможност, която да му позволи да изживее някаква тръпка. Голям комарджия е по душа.

Господин Скунмейкър не одобри избора на тези думи. Човек, страдащ от махмурлук с неговите размери, трудно намира сили да се наежи, но той се постара.

— Комарджия ли? Какво искаш да кажеш с това? Корпорацията за развитието на Венериния остров е по-непоклатима и от форт Нокс^[1].

— Не се и съмнявам — успокоително отвърна лорд Икнъм. — Постарай се да му го внушиш. Говори му за размаха на сделката.

— Защо? — запита господин Скунмейкър, все още засегнат. — Парите му не са ми притрябвали.

— Разбира се, но ще му направиш услуга, като му позволиш да закупи акции. Но, за Бога, не допускай той да го разбере. Знаеш колко са горди тези херцози. Мразят да се чувстват задължени някому. Изглеждай нуждаещ се, Джими.

— Е, добре — неохотно отстъпи господин Скунмейкър. — Макар че е странно да молиш човек да приеме акции от нещо, което за по-малко от година ще учетвори парите му.

— По-късно хубавичко ще се посмеем — увери го лорд Икнъм. — Ще го намериш на терасата. Казах му, че може да наминеш.

Лордът се отпусна в освободения хамак и тъкмо започна да увещава ангела си хранител, който пак беше станал критичен, че няма нищо лошо да се поотклониш от истината, ако го правиш в името на справедлива кауза, и че разговорът, който господин Скунмейкър ще проведе с херцог Дънстабъл, макар и по всяка вероятност да нарани чувствата му, ще го накара да забрави главоболието си, когато забеляза до себе си Арчи Гилпин.

Арчи беше както винаги красив, но тревожен.

— Ъъъ — започна той. — Видях ви да разговаряте с чичо Аларик.

— Да, побъбрихме си.

— В какво настроение е?

— Стори ми се пообъркан. Беше ядосан, защото се прави опит да му измъкнат пари от джоба.

— О, Божичко!

— Или по-скоро очакваше да бъде направен такъв опит. Това винаги се отразява на възвишените зрели мъже. Чел ли си „Изповедите на Алфонс“? Това са спомени на един френски сервитьор. Не, едва ли, защото излезе преди доста години, много преди да се родиш. Та на едно място в нея Алфонс казва: „Опита ли се някой да ми поиска пари на заем, тутакси го намразвам. Това ми е вродено. По-силно е от мен.“ И херцогът е кроен по същия пунктир.

Арчи Гилпин посегна към косата си и посвети известно време на добросъвестни опити да я изтръгне от корен. Когато най-сетне заговори, гласът му бе глух.

— Значи няма да ми препоръчате незабавен опит да поискам хилядарката?

— Не, при това от все сърце. Но закъде си се забързал?

— Ще ви кажа закъде. Тази сутрин получих писмо от Рики. Пише, че може да ме изчака още само една седмица за парите. Ако дотогава не ги изкихам, ще трябва да ги вземе от някой друг.

— Неприятно, съгласен съм. Тези ултиматуми са винаги неприятни. Но за една седмица могат да се случат много неща. В интерес на истината, много неща могат да се случат и за един ден. Моят съвет е…

Но на Арчи не му беше писано да чуе съвета, който вероятно щеше да е безценен, защото в този момент се появи господин Скунмейкър, та той се изсули. Бащата на неговата годеница неизменно му вдъхваше някакво нервозно чувство, родеещо се с изтръпването, и той никога не се чувстваше спокоен в негово присъствие. Това се дължеше най-вече на костенурковите очила, смяташе той, въпреки че не бе изключено и четвъртитата челюст да дава своя принос.

Господин Скунмейкър се извиси над хамака като буреносен облак.

— Ти и твоите трижди проклети херцози! — избумтя той и лорд Икнъм повдигна вежди.

— Драги Джими! Може и да си въобразявам, но нещо почти недоловимо в поведението ти ме кара да допускам, че разговорът ти с херцога не е минал гладко. Какво стана? Повдигна ли въпроса за Корпорация за развитието на Венериния остров?

— Да, повдигнах го — потвърди господин Скунмейкър и взе почивка, през която издаде сумтене, сравнимо само със залпа на „Аврора“, разтърсил света. — А той се държа, сякаш съм избягал затворник. Да си му казвал, че съм ти искал пари на заем?

Лорд Икнъм ококори изумени очи. Очевидно не разбираше за какво става дума.

— Да си ми искал пари на заем? Разбира се, че не.

— Но той го каза.

— Колко странно. И колко съм ти заел?

— Десет лири.

— Ама че смехория! Та човек като теб оставя десет лири на чинийката на сервитьора, когато обядва. За Бога, какво му е набило подобна идея в главата? — Лицето на лорд Икнъм изведнъж се проясни. — Ще ти кажа какво според мен го е подвело. Сега се сещам, че му разправях за едно време в Ню Йорк, когато бяхме млади и бедни, и понякога аз ти исках пари, друг път ти искаше от мен, а той нещо се е объркал. Херцогът е с крайно затруднена мисловна дейност. Говори се, че и баща му е бил същият. Както и сестрите, братовчедките и лелите му. Е, трябва да призная, че съм поласкан само от мисълта, че човек от твоя ранг може да ми крънка десетачка на заем. Не всеки дава заеми на милионер. И как се разделихте с херцога?

— Казах му, че е луд, и си тръгнах. — По лицето на господин Скунмейкър пропълзя лека розовина. — Мислих да отида да проверя дали лейди Констанс не иска да се поразходи в парка.

— Кони — поправи го лорд Икнъм. — Няма да стигнеш доникъде, ако не мислиш за нея като за Кони.

— Няма да стигна и ако го направя — инатливо отсече господин Скунмейкър.

Утринта беше приятно топла и изпълнена с кротки, успокояващи звуци, някои издавани от местните насекоми, други от градинар, косящ далечна морава, та малко след раздялата с господин Скунмейкър очите на лорд Икнъм се затвориха, а дишането му стана тихо и равномерно. Беше на стъпка от съня, когато…

— Ей! — ревна нечий глас и той рипна на хамака.

— Здрасти, Дънстабъл, виждаш ми се разстроен.

Очите на херцога бяха опулени, а мустаците му танцуваха на вятъра.

— Прав беше, Икнъм!

— За какво?

— За оня янки Клюнмейкър. Не бяха минали и десет минути след като ме предупреди какво замисля, и той дойде да ме увещава да вложа пари в оная негова пирамида с Винарския остров.

Лорд Икнъм тихичко подсвирна.

— Не думай!

— Точно това направи.

— Човек би предположил, че поне ще изчака да те поопознае малко. И, разбира се, беше много красноречив?

— Много.

— Естествено. Тези хора умело се специализират в хвърлянето на прах в очите. Надявам се, че не си се вързал?

— Аз?

— Не, разбира се, че не. Ти си прекалено разумен.

— По дяволите, отпратих го с гръм и трясък!

— Разбирам. Не те виня. Все пак е доста смущаващо.

— Кой е смутен? Аз не съм.

— Мислех си само, че след като племенникът ти ще се жени за дъщеря му…

Ченето на херцога увисна.

— Велики Боже! Съвсем бях забравил!

— На твое място отсега нататък бих го имал предвид, защото е въпрос, който лично те засяга. Добре, че си толкова богат.

— Ъ?

— Ами ще трябва да издържаш Арчи и момичето и не само тях, ами и Скунмейкър, че и сестрите му. Доколкото знам, три са на брой.

— Няма!

— Не можеш да ги оставиш да гладуват.

— Че защо да не мога?

— Искаш да кажеш, че според теб всички ние ядем прекалено много напоследък? Напълно вярно, но няма да имаш никаква полза, ако тръгнат да просят сухи корички и да обясняват на хората по чия вина го правят. Представяш ли си клюкарските страници във вестниците на Тилбъри? Той обстойно и с нескрито удоволствие ще се разпростре по въпроса.

Херцогът се вкопчи в хамака и го залюля, от което лорд Икнъм получи лек пристъп на морска болест. Беше пропуснал тази гледна точка, а никой по-добре от него не знаеше как яростно ще се нахвърли върху него собственикът на издателство „Мамут“, за да си върне за неотдавнашния им сблъсък.

Хрумна му идея.

— Че защо Арчибалд ще проси сухи корички?

— Ти не би ли просил, ако те присвие коремът от глад?

— Та той има служба и заплата.

— Вече не.

— Ъ?

— Показали са му вратата.

— Вратата ли? Каква врата?

— Казано иначе, миналата седмица са се отказали от услугите му.

— Какво!

— Поне той така ми каза.

— Пред мен обаче не е споменавал нищо.

— Вероятно не е искал да те тревожи. Много деликатен младеж.

— Глупак и развейпрах!

— Все пак харесвам косата му. А ти? Е, така стоят нещата и се опасявам, че ще ти струват доста солено. Не виждам как ще минеш с по-малко от две-три хиляди годишно. И то в течение на много години. Ресурсите ти ще пресъхнат. Колко жалко, че не е възможно просто да кажеш на Арчи да развали годежа. Това ще реши всичко. Но, разбира се, ти не можеш да го направиш.

— Че защо да не мога? Идеята е отлична. Веднага ще ида да го намеря и ако само отвори уста да възрази, ще го изритам.

— Не, почакай. Все още не си схванал напълно положението. Забравяш делото за неспазено обещание за женитба.

— Какво дело за неспазено обещание за женитба?

Лорд Икнъм заговори като търпелива гувернантка, обясняваща елементарна задачка по аритметика на дете, което не по негова вина е било изпуснато като бебе и е паднало с главата надолу.

— Ако Арчи развали годежа, първата работа на момичето ще е да заведе дело за неспазено обещание за женитба. Дори идеята да не й хрумне, човек като Скунмейкър ще се погрижи да го направи, а съдебните заседатели ще я отсъдят като тежко ощетена, без дори да напускат ложата. Арчи ми каза, че й е писал безброй писма.

— Защо да й пише писма, след като живеят под един и същ проклет покрив?

— Може би бележки ще е по-подходящата дума. Любовни бележници, мушнати в ръката й през деня, или пъхнати под вратата през нощта. Знаеш какви са влюбените.

— Звучи идиотско.

— Но се прави често, когато сърцето е младо.

— Може да не е споменавал брак.

— Не бих разчитал на това. Помня, че веднъж ме попита как се пише „меден месец“, което красноречиво говори за насоката на мисълта му. Не можеш да пишеш в писмо до момиче за меден месец, без да си навлечеш неприятности. Ако си спомним какво си навлече на главата господин Пикуик само с едно споменаване на котлети и доматен сос…

— Кой е този господин Пикуик?

— Герой на Дикенс, но няма защо да задълбаваме. Казвам само, че когато тези бележки се прочетат на глас в съда, ще видиш звезди по пладне.

— Че защо аз? Щом Арчибалд е такъв глупак да се замеси в дело за неспазено обещание за женитба, нека се гръмне в идиотското чело. Не съм длъжен да плащам нанесените от него щети.

— Това няма да стои добре в клюкарските страници. Той ти е племенник.

Херцогът люто прокълна всички племенници, а лорд Икнъм се съгласи, че могат да бъдат досадни, макар че според собствения му племенник Понго на този свят чичовците са в корена на всяко зло.

— Виждам само един светъл лъч.

— Какъв? — запита херцогът, който не виждаше нито един. Изпъкналите му очи засвяткаха. Каза си, че тоя приятел Икнъм може и да е откачен, но не могат да му се отрекат кратки периоди на просветление.

— Може би ще успееш да подкупиш момичето. В наша полза е фактът, че тя не е влюбена в Арчи.

— Че кой ще се влюби в такъв кретен?

— Нейният случай е особено трагичен. Познаваш ли Мериуедър?

— Оня с лицето?

— Крайно точно описание. При все че има златно сърце, човек не го вижда.

— Та какво за него?

— Тя иска да се омъжи за него.

— За Мериуедър?

— Да.

— Че тогава защо се е сгодила за Арчибалд?

— Драги Дънстабъл! Момиче, чийто баща е на ръба на банкрута, трябва да се погрижи за себе си. Положението й е такова, че не може да остави сърцето да властва над разума. Когато й се е предоставил случай да се омъжи за племенника на човек като теб, не можеш да очакваш, че ще го изпусне.

— Вярно.

— Би предпочела да не се омъжва по сметка, но не вижда надежда за щастие с мъжа, когото обича. Преградата пред брака й с Мериуедър са парите.

— Че той няма ли? Нали ми каза, че идва от Бразилия? В Бразилия добре се печели.

— Не и той. Някаква болест нападнала бразилските орехи, та загубил целия си капитал.

— Глупак.

— Това съчувствие ти прави чест. Да, проблемът е в липсата на пари. А причината, поради която виждам как Майра Скунмейкър ще подскочи при всяко разумно предложение, е фактът, че пред него току-що се е открила възможността да откупи част от крайно доходния бизнес с лучена супа.

Херцогът подскочи като ужилен. Последните три думи винаги го разтърсваха до дъно.

— Племенникът ми Аларик върти бизнес с лучена супа.

— Не думай.

— Всъщност това е основното му занимание. Пише поезия и продава лучена супа, с което ми създава големи проблеми в клуба. Хората идват и ме питат: „С какво се занимава онзи твой племенник сега?“ — и очакват да чуят, че е на дипломатически пост или нещо такова, а аз трябва да им отговоря, че продава лучена супа. Иде ми вдън земя да потъна.

— Разбирам. Чувал съм, че е много хранителна, но, доколкото знам, досега не е издигнат паметник на продавач на лучена супа. Все пак в този бизнес има добри пари и човекът, за когото говоря, се справя толкова добре, че иска да се разшири. Предложил е на Мериуедър една трета от бизнеса срещу хиляда лири. Тъй че, ако предложиш на момичето тази сума…

— Хиляда лири?

— Толкова ми каза Мериуедър.

— Но това са много пари.

— Затова именно ги иска.

Херцогът се замисли. Умът му действаше бавно и схващаше нещата по малко. Но беше започнал да усеща накъде бие Икнъм.

— Смяташ, че ако дам на момичето хиляда лири, тя ще ги даде на оня с лицето, ще покаже на Арчи вратата и ще се омъжи за онзи с лицето?

— Точно така. Крайно стегната формулировка.

Внезапна целебна мисъл връхлетя херцога. Ако дадеше хиляда лири на момичето и вземеше три хиляди от Емсуърт за оная проклета свиня, пак щеше да е на печалба. Ако беше по силите му да отправя към хората благодарни погледи, сега би отправил такъв към лорд Икнъм, защото му се струваше, че е налучкал изхода.

— Отивам да напиша чека — рече той.