П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (22)

4.

Винаги е неприятно за човек с добра воля да бъде принуден, дори от най-благородни мотиви, да очерни името на невинен човек, поради което първата мисъл на лорд Икнъм, след като го извърши, беше да поправи нещата. Следователно веднага щом се раздели с лейди Констанс, той се запъти към килера на Бийч, където с няколко добре подбрани думи пъхна извинителни пет лири в ръката му. Бийч прибра парите в джоба на панталона си с достолепен благодарствен поклон и в отговор на запитването дали има представа за местонахождението на преподобния Кътбърт Бейли отговори, че преди малко го е видял да влиза в розовата градина в компанията на госпожица Скунмейкър.

Лорд Икнъм реши да се запъти нататък. Познаваше достатъчно добре човешката природа, за да се досети, че когато двама влюбени се съберат в розова градина, те не си гледат часовника, та затова реши, че ако Бил и Майра са били там преди малко, то те ще са там и сега. Предположи, че мрачно обсъждат предстоящото напускане на замъка Бландингс от страна на Бил, та бързаше да ги успокои. Не се съмняваше, че лейди Констанс, като премисли нещата, ще продължи да оказва гостоприемство на младия духовник. Когато я напусна, видът й беше на жена, невиждаща алтернатива на бялото знаме.

Но едва напусна къщата и установи, че е сгрешил. Твърде далеч от розовата градина, Майра Скунмейкър стоеше на чакълестата пътека пред парадния вход и твърде далеч от разговор насаме с Бил, водеше разговор насаме, доколкото човек можеше да бъде насаме в замъка, с племенника на херцог Дънстабъл Арчи Гилпин. Когато графът се появи, Арчи Гилпин си тръгна, а когато Майра се приближи към него, лорд Икнъм видя, че лицето й е тъжно, а походката — походка на момиче, което не вижда светлина в тунела. Това не го разтревожи. Щеше да й каже нещо, което тутакси да я накара да затанцува и да сипе рози от шапката си.

— Здрасти — рече той.

— Здрасти, чичо Фред.

— Изглеждаш ми доста скапана.

— Защото така се чувствам.

— Няма да е задълго. Къде е Бил?

Момичето сви рамене.

— Някъде наоколо. Оставих го в розовата градина.

Веждите на лорд Икнъм се стрелнаха нагоре.

— Оставила си го в розовата градина? Надявам се, че не сте в любовна разпра.

— Ако искаш, можеш да го наречеш и така — рече Майра и ритна ядосано минаващ наблизо бръмбар, който й хвърли неодобрителен поглед, но продължи стоически по пътя си. — Развалих годежа.

Както може да свидетелства и Понго, не беше лесно да извадиш лорд Икнъм от равновесие. Дори в деня на кучешките надбягвания, когато ръката на Закона се бе стоварила връз рамото му, той запази ледено самообладание. Но сега не можа да прикрие изумлението си. Изгледа момичето, сякаш не вярваше на очите си.

— Развалила си годежа?

— Да.

— Но защо?

— Защото той не ме обича.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ще ти кажа какво ме кара — заговори разгорещено Майра. — Отишъл и казал на лорд Емсуърт кой е, макар много добре да е знаел, че лорд Емсуърт веднага ще изръси всичко на лейди Констанс и тя начаса ще го изрита. И защо го е направил, ще попиташ ти? Защото така има предлог да се махне от мен. Предполагам, че си е намерил друго момиче в Източен Ботълтън.

Лорд Икнъм строго засука мустак. Често в живота си беше чувал хора да дрънкат глупости, но сега изгуби търпение.

— Майра — започна той, — трябва да идеш на психиатър.

— О, нима?

— Парите ще бъдат разумно похарчени. Уверявам те, че дори всички момичета от Източен Ботълтън да дойдат и да затанцуват танца със седемте воала пред него^[1], Бил Бейли няма дори да ги забележи. Казал е на лорд Емсуърт кой е, защото съвестта му не е допуснала друго. Разкриването е било неизбежно, ако е искал разказът за мръсния заговор на Бригс да прозвучи убедително, и той го е сторил, без да мисли за последствията. Знаел е, че това ще докара съсипия и катастрофа, но е отказал мълчаливо да стои настрана и да допусне добрият човечец да бъде лишен от свинята си. Да беше пърхала около него заради тази желязна непоколебимост, вместо да разваляш годежи. Винаги съм твърдял, че разумният мъж трябва да внимава какво казва на противниковия пол, ако желае да бъде истински кавалер, но сега не мога да се въздържа и ще ти кажа, млада М. Скунмейкър, че си се държала като недопечен тиквеник.

Майра, която се беше втренчила в бръмбара, сякаш замисляше ново покушение над него, стреснато вдигна глава.

— Смяташ, че е било това?

— Разбира се.

— И не е се е хванал за сламката, само и само да се махне от мен?

— Разбира се, че не. Казвам ти, че няма да намериш по-безупречен рицар от Бил Бейли, дори да го търсиш със свещ посред бял ден. Чист е като роса.

От Майра Скунмейкър се откърти дълбока въздишка. Красноречието му я беше убедило.

— Точно така — рече тя. — Недопечена тиква. Чичо Фред, проявих се като безнадеждна глупачка.

— Нали това ти казвам.

— Не става дума за Бил. Бих могла да оправя това за минутка. Лошото е, че току-що казах на Арчи Гилпин, че ще се омъжа за него.

— Няма нищо лошо в това, че си споделила брачните си намерения с Арчи Гилпин. Тъкмо ще ти изпрати сватбен подарък.

— Не бъди толкова тъп, чичо Фред! Исках да кажа, че току-що се съгласих да се омъжа за Арчи Гилпин!

— Как, за него?

— Да, за него.

— Е, направо ме шашардиса! Защо, за Бога, ще вършиш подобни глупости?

— Ами предполагам, като жест. На съчиненията ми в училището на госпожица Спенс редовно пишеха: „Прекалено импулсивна.“

Говореше отчаяно. През цялото време след краткия си, но съдбовен разговор с Арчи имаше неприятното усещане, че в пристъп на безумие е пуснала в ход нещо, което вече не може да спре. Чувствата й бяха сходни с онези на нервен човек, качил се на влакче на ужасите в увеселителен парк и разбрал, че иска да слезе, когато е твърде късно и вагончето набира скорост под него.

Та тя дори не харесваше особено Арчи Гилпин. Беше посвоему приемлив, приятен придружител на разходка и добър партньор за игра на тенис, но до момента, когато се случи онова ужасно нещо, беше нещо незабележимо, чужд елемент, който мержелее на хоризонта. А сега беше сгодена за него, обявата щеше да излезе в „Таймс“, лейди Констанс щеше да й казва колко ще е доволен баща й и колко разумно е постъпила, като е разбрала, че другото е било едно невъзможно обвързване, и Майра не виждаше смисъл да живее повече. Беше почти склонна да слезе при езерото и да попита някое от църковните момчета дали не иска да спечели един шилинг, като натиска главата й във водата, докато угасне и последната искрица.

— О, чичо Фред! — изохка тя.

— Хайде, хайде! — рече той.

— О, чичо Фред!

— Хайде, поплачи си. Няма нищо по-терапевтично. — Какво да правя?

— Ще го развалиш, естествено. Какво друго? Кажи му, че ти е било приятно да се запознаеш с него, и му подай шапката.

— Но не мога.

— Глупости. Няма по-лесно нещо от това да повдигнеш темата. Разхождате се на лунна светлина. Той казва колко весело ще е, когато двамата се установите в семейното гнезденце, а ти отвръщаш: „А, забравих да ти кажа. Гнезденце няма да има.“ Той възкликва: „Какво!“ Ти заявяваш: „Чу ме добре“, а той пламва и отпътува за Африка.

— А аз за Ню Йорк.

— Защо?

— Защото там ще ме върнат опозорена, когато научат, че съм развалила годежа си с племенник на херцог.

— Не ми казвай, че Джими е строг баща.

— Това ще го направи строг. Луд е на тема британска аристокрация. Страхотно си пада по нея.

— Не го упреквам. Ние сме солта на земята.

— Ще настоява да се прибера у дома и никога вече няма да видя ангелчето си, защото то няма пари за билет до Ню Йорк.

Лорд Икнъм се замисли. Това усложнение беше непредвидено.

— Разбирам. Да, схващам трудността на положението.

— И аз.

— Това открива нови полета за размисъл. Най-добре остави всичко на мен.

— Не виждам какво можеш да направиш.

— Прибързано е да се предяви такова обвинение на един Икнъм. Както веднъж отбелязах пред мой млад приятел, подобни обстоятелства винаги вадят на повърхността най-доброто у мен. А когато извадиш на повърхността най-доброто у Фредерик Олтамонт Корнуолис Туисълтън, Пети граф Икнъм, дръж се за шапката.