П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (18)

3.

След разговора с Лавандула Бригс и даденото й разрешение да прекара нощта в Лондон, лейди Констанс се оттегли в будоара си да прегледа писмата, пристигнали за нея със сутрешната поща. Едно от тях беше от приятеля й Джеймс Скунмейкър от Ню Йорк и тя го четеше с удоволствието, което винаги й доставяха писмата му, когато от другата страна на вратата се дочу ураган и лорд Емсуърт нахлу през прага. Тъкмо щеше да изрече изпълненото с упрек: „О, Кларънс!“ — обичайната формула, с която го поставяше на мястото му, когато зърна лицето му и думите се смръзнаха на устните й.

Цветът на въпросното лице беше в красива морава гама, а очите му, обикновено тъй кротки, искряха зад пенснето с невиждана досега светлина. Един поглед й стигна да разбере, че брат й е в един от редките си пристъпи на гняв. Те се случваха не по-често от два пъти годишно и тогава дори тя, макар и силна жена, почти се разтреперваше, защото той спираше да бъде човешката изтривалка, която можеше да бъде усмирена с едно „О, Кларънс!“, и се превръщаше в торнадо от сорта на ония, които от време на време опустошават щата Канзас и карат обитателите му покорно да хукват към подземните скривалища. Когато потиснатите въстанат и тръгнат да се саморазправят с потисниците, яростта им не е за пренебрегване. Това се е забелязало по време на Френската революция.

— Къде е оная проклета Бригс? — властно изрева той, като изричаше думите, сякаш беше феодал, а не малодушен страхливец, свикнал да се свива на кълбо и при най-беглия поглед на секретарката си. — Виждала ли си някъде тази гнусна твар, Констанс? Търся я под дърво и камък.

В нормалните случаи лейди Констанс набързо би го разкритикувала за този невъздържан език, но сега знаеше, че гласът на властта трябва да си затрае, докато не отшуми бурята.

— Разреших й да прекара нощта в Лондон — почти кротко отвърна тя.

— Да, вярно — рече лорд Емсуърт. Беше забравил този факт, както забравяше всичко. — Да, вярно, тя ми каза. Заминавам за Лондон, заяви тя, сега се сещам.

— За какво ти е госпожица Бригс?

Лорд Емсуърт, който показваше признаци на уталожване, тутакси се върна към точката на кипенето. Пенснето му изхвръкна от носа и затанцува на верижката, какъвто му беше обичаят при проява на вълнение от страна на стопанина.

— Искам да я уволня!

— Какво!

— Не искам да остава под този покрив дори един ден. Току-що уволних и Ненагледния.

Ще се изразим твърде грубо, ако заявим, че лейди Констанс проблея, но звукът, изтръгнал се от гърлото й, силно напомняше за нервна овца, стресната по време на обяда. Не беше измежду горещите почитателки на Джордж Сирил Ненагледния, но знаеше колко високо брат й цени услугите му, та й се стори невероятно да се е разделил с него доброволно. По-скоро можеше да си представи как тя самата уволнява Бийч, този безподобен иконом. Посви се в стола си. Остана с впечатлението, че този човек с безумни очи е обхванат от амок, и през ума й се стрелнаха пророческите думи, които херцогът беше произнесъл предишния следобед. „Определено се е хахнал“, беше казал той или нещо подобно. „Достигнал е етапа на нечленоразделното ломотене и всеки момент може да стане опасен.“ Мисълта, че този момент е настъпил, не беше никак приятна.

— Ама, Кларънс! — възкликна тя и лорд Емсуърт, който беше уловил пенснето си, застрашително го размаха към нея като гладиатор на римска арена, подготвящ се да метне мрежата.

— Няма смисъл да ми викаш „Ама, Кларънс!“ — отсече той и върна пенснето на мястото му, след което страховито я изгледа през него. — Заявих му, че ако за десет минути не се измете от имението, ще го гръмна с пушката.

— Ама, Кларънс!

— Спри с това „Ама, Кларънс!“.

— Да, да, прощавай. Само недоумявах защо.

Лорд Емсуърт обмисли въпроса. Стори му се справедлив.

— Питаш защо го уволних? Ще ти кажа защо. Защото е змия в пазвата. Двамата с оная Бригс са заговорничили да ми задигнат свинята.

— Какво!

— Глуха ли си? Казах, че са заговорничили да ми откраднат свинята.

— Ама, Кларънс!

— И ако още веднъж чуя това „Ама, Кларънс!“, само още веднъж — сурово произнесе лорд Емсуърт, — ще знам как да постъпя. Предполагам, че с него се опитваш да ми внушиш, че не ми вярваш?

— Как да ти повярвам? Госпожица Бригс постъпи с най-добри препоръки. Завършила е Лондонското училище по икономика.

— С пълно отличие по свинекрадство.

— Ама, Кларънс!

— Констанс, предупредих те!

— Съжалявам. Исках да кажа, че сигурно бъркаш нещо.

— Да, да, бъркам! Научих цялата възмутителна история от устата на приятеля на Икнъм Мериуедър. Разказа ми я с безжалостни подробности. Според него нечия скрита ръка желае Императрицата и е подкупила оная Бригс да я открадне. Бих заподозрял сър Грегъри Парслоу като зловещата фигура зад заговора, само че той е в Южна Франция. Въпреки че май би могъл да подготви нещата с писмо.

Лейди Констанс се хвана за главата.

— Господин Мериуедър?

— Познаваш Мериуедър. Едър мъж с лице на горила.

— Но откъде ще знае господин Мериуедър всичко това?

— Тя му е казала.

— Казала?

— Точно така. Искала е да го запише в корпуса на съучастниците си, за да работи рамо до рамо с Ненагледния. Обърнала се към него вчера и му заявила, че ако не й помогне да открадне Императрицата, ще го разголи. Горкичкият, представям си какъв шок е изживял. Това не е нещо, което човек би искал да чуе от устата на жена.

Лейди Констанс, за миг отпуснала хватката върху слепоочието си, отново я затегна. Имаше неприятното чувство, че в противен случай главата й ще се пръсне.

— Да го разголи? — прошепна дрезгаво тя. — Как така?

— Какво искам да кажа ли? А, разбирам. Какво искам да кажа? Да, точно така. Би трябвало да ти обясня. Оказва се, че името му не е Мериуедър, а нещо друго, което забравих. Това е без значение. Въпросът е, че оная Бригс някак си надушила, че е тук под псевдоним, и, както се казва, упражнила натиск над него.

— Искаш да кажеш, че е натрапник?

Лейди Констанс заговори, преливаща от чувства. През последните няколко години замъкът Бландингс бе бъкал от натрапници, най-видни, измежду които бяха лорд Икнъм и племенникът му Понго, та тя беше стигнала до точката на насищането си по отношение на тях. Не искаше да види натрапник, докато е жива. Една домакиня винаги се дразни и мърмори, когато открива, че всеки втори човек, когото приема, се радва на гостоприемството й под чуждо име, и понякога й се струваше, че замъкът Бландингс въди натрапници, както в другите къщи се въдят мишки. Обстоятелство, което караше духът й да се бунтува.

— Кой е този човек? — запита тя. — Кой е той?

— Е, тук ме хвана натясно — охотно си призна лорд Емсуърт. — Каза ми, ама нали знаеш, че главата ми е като едро сито. Помня само, че е курат.

Лейди Констанс стана от стола и се втренчи в него, сякаш не беше по-големият й брат, а призракът на замъка Бландингс — рицар в броня, носещ главата си под мишница, за когото се шушукаше, че се появява всеки път, преди някой от семейството да умре. От момента, когато откри, че Майра Скунмейкър е развила влечение към преподобния Кътбърт Бейли, всяко споменаване на думата „курат“ я разтърсваше до основи.

— Какво! Какво каза?

— Кога?

— Курат ли каза?

— Кой?

— Приятелят на лорд Икнъм Мериуедър.

— О, а, да, точно така, господин Мериуедър, разбира се. — Гневът на лорд Емсуърт се беше изчерпал и сега той отново беше любезният, бъбрив, или както някои предпочитаха да го наричат, несвързано ломотещ човек. — Да, според него той е курат. Затова е отказал да участва в кражбата на свинята. Съвестта му на Божи служител не го е допуснала. Трябва да призная, че беше крайно мило от негова страна, дето дойде да ме предупреди за мръснишкия заговор на оная Бригс, знаейки, че така ще се разголи пред теб и ти ще го нагрубиш. Но заяви, че има скрупули, които не му разрешават да мълчи. Стори ми се прекрасен младеж и много разбира от свине. Странно, не знаех, че в Бразилия има свине, нито пък курати. А, сетих се. Бейли. Името му е Бейли. Трябва да го запомниш, иначе ще се объркаш. Има две имена, едно невярно и едно вярно. Невярното е Мериуедър, а вярното — Бейли.

Лейди Констанс нададе беззвучен писък. Трябваше да се досети, с горчивина установи тя, че лорд Икнъм не би довел свой приятел в замъка Бландингс, ако нямаше някаква гадна задна мисъл. Това беше ясно като две и две. Но не беше допускала, че дори той би паднал дотам, че да вмъкне нежелания Бейли в дома й. Затова значи, каза си тя, Майра Скунмейкър напоследък тъй внезапно живна. Устните й се свиха. Е, мрачно мислеше тя, скоро замъкът Бландингс ще види гърбовете на лорд Икнъм и приятеля му.

— Да, Бейли — продължи лорд Емсуърт. — Преподобният Кътбърт Бейли. Преди малко казах на лорд Икнъм, че навремето имаше една песен „Няма ли да се върнеш у дома, Бил Бейли?“, която пеех като дете. Но защо е трябвало да го води тук под името Мериуедър и да ми разправя, че е в бразилската орехова промишленост, така и не разбрах. Глупаво, нали? И защо да твърди, че пристига от Бразилия, когато идва от Източен Ботълтън? Не виждам смисъла.

— Кларънс!

— А пък онази песен — не млъкваше лорд Емсуърт. — Такава трогателна мелодия имаше. Думите ми убягват, всъщност май никога не съм я пял, но припевът започваше с „Няма ли да се прибереш у дома, Бил Бейли, няма ли да се прибереш?“. А как беше следващият стих? Нещо за „през целия ден“, като „целия“ трябваше да се удължи. Ето така: „Цееелия“, ако следиш мисълта ми.

— Кларънс!

— Ъ?

— Иди да намериш лорд Икнъм.

— Какъв лорд?

— Икнъм.

— А, Икнъм. Да, разбира се, очарователно. Мисля, че обикновено се излежава в хамака на моравата.

— Е, запитай го дали би бил така добър да се раздели с хамака си, ако това не му причинява неудобство, и да дойде веднага да ме види — нареди лейди Констанс:

И като се тръшна в стола си, тя поседя, дишаща със заучена равномерност през носа. Налегна я ледено спокойствие. Устните й се свиха, очите се втвърдиха и дори лорд Икнъм с цялата си неустрашимост, ако беше влязъл в този момент, би усетил тревожен бодеж при вида й, толкова ясно подсказващ намерението да заповяда на прислугата: „Изхвърлете тези мъже и се погрижете да се приземят връз нещо остро.“