Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (7)

Глава 6

Франи Дарлинг излезе от приемната на Доджър (елегантното име, което беше предложила за нещо доста неелегантно в същността си, сякаш красивите думи можеха да направят греха приемлив) и тръгна към стълбите, които водеха към малкия апартамент, в който живееше. Той също беше част от къщата на Доджър, но външният вход я караше да се чувства, сякаш излиза от утайката към по-добър живот.

Не че нямаше средствата да живее в по-луксозно жилище. Имаше. Момчетата на Фейгън се отнасяха с нея като с равна и тя получаваше дял от техните сделки. Можеше да живее в дворец, ако искаше, но тя никога не харчеше за себе си парите, които печелеше. Други заслужаваха много повече.

Докато се качваше по стълбите, усети познатия, силно ароматен тютюн. Сега ароматът беше много по-приятен, отколкото когато бяха деца. Джак вече можеше да си позволи много фин, изработен по поръчка тютюн.

Но продължаваше да го тъпче в дългата глинена лула, която беше започнал да използва на осем години. Не беше необичайно за момчетата на Фейгън да пушат или да пият алкохол в ранна възраст. Това ги стопляше. Лулата беше част от миналото на Джак, спомен от това, което беше, преди дядото на Люк да им предложи възможност за по-добър живот. Те всички бяха донесли нещо със себе си.

Джак беше останал в жилището в Сейнт Джеймс^[1] само колкото да научи необходимото, за да постигне това, което искаше. Не беше щастлив да живее с граф Клейборн. Но доколкото знаеше Франи, той никога не е изпитвал щастие никъде, ако не броим лекото задоволство, което изглежда имаше от живота си с Фейгън. Джак беше най-сръчният от малката им банда, винаги носеше най-много монети и кърпички, винаги седеше до огъня с Фейгън (Фейгън пиеше джин, а Джак пиеше джин и пушеше лулата си) и двамата си шушукаха до късно през нощта. Доколкото знаеше Франи, Фейгън беше търсил мнението единствено на Джак.

— Здрасти, Франи — каза той, когато тя стигна до площадката. Извън игралния дом той никога не беше бизнесменът, който беше вътре. Но все пак беше хитър. Винаги търсеше нещо, което да му даде повече, отколкото имаше.

— Доджър. — В детството им той беше по-често Доджър, отколкото Джак. Беше умел в отбягването^[2] на ръцете, които искаха да го сграбчат, когато жертвата осъзнаеше, че джобовете й са пребърквани. Обикновено тромавостта на другия крадец подсказваше какво се случва на набелязаната жертва. И когато това ставаше, всички се пръсваха.

Само веднъж Джак се беше върнал, за да се опита да помогне на крадец, който не беше толкова чевръст. Беше се върнал за Люк. Това беше единственият път, когато Джак беше хващан.

— Чудесна вечер — каза Франи.

— О, да. Мъглата е скапано чудесна. Мислиш ли, че някъде в Англия съществува място, където няма мъгла?

— Би ли се преместил там, ако съществуваше?

— Съмнявам се, че някъде има град, в който мога да правя повече пари.

— В живота има много повече от парите.

— Не, за мен няма.

Тя въздъхна и погледна навън към мъглата. Беше като живота — пречеше й да види това, което беше извън досега й. Франи не беше нещастна. Просто чувстваше, че в живота й липсва нещо важно.

Джак пуфкаше в лулата си и двамата мълчаха известно време. Франи винаги се наслаждаваше на компанията на Джак, дори когато не говореха. Всъщност тя обикновено се наслаждаваше повече, когато не говореха. Той имаше обезпокоителния навик да знае какво мисли тя.

— Защо не му каза истината, Франи, вместо да измисляш всички тези глупави извинения? — попита той след малко. Гласът му беше тих, сякаш мислеше, че Люк може да чака зад ъгъла и да слуша.

— Не можах, Джак. Не исках да го засегна. Не и след всичко, което е направил за мен.

— Да не го засегнеш? Ти само удължаваш агонията. А сега той доведе скапана непозната сред нас, за да те научи на това, което ти вече знаеш.

Гърдите й се стегнаха болезнено.

— Знам, че забърках голяма каша. Обичам го, но не мога да се омъжа за него. Не желая да бъда графиня. Просто имам нужда да се занимавам с това, което искам.

— Той няма да те спре да го правиш.

— О, знам това добре, но няма да е същото. Боже, може би просто трябва да се омъжа за него, за да спра да се тревожа да не го нараня. Но не мисля, че ще бъде наистина щастлив с мен. Понякога е по-добре да живееш с мечтата си, която те прави по-доволен, отколкото с реалността.

— Това няма никакъв скапан смисъл.

— Чух за вашите отвратителни облози. Защо продължаваше да го окуражаваш да ми предложи, когато знаеше как се чувствам? — попита тя, почти толкова разочарована от него, колкото от себе си.

— Защото той трябва да знае истината и ти трябва да я изречеш. Той няма да повярва, ако някой друг му я каже.

Той пуфтеше, тя се мръщеше.

— Той я харесва — каза Джак с тих глас.

Франи почувства непознато жегване от… какво? Ревност?

— Кого? Лейди Катрин?

Той кимна и изпуфтя в лулата си отново.

— Предупреди ме да стоя настрани от нея. Не беше празна заплаха. Почти ме накара да се разтреперя, така ми скочи.

Франи не беше съвсем сигурна какво изпитва. Трябваше да бъде облекчена, но нещо я жегна при мисълта, че може да загуби част от сърцето на Люк. То беше нейно толкова дълго, но тя знаеше, че не може да го държи винаги. Не беше честно към него. Колкото и да го обичаше, това, което изпитваше към него, беше любовта на сестра към брат, не на жена към мъж.

— Може би се чувства отговорен, че я е довел в нашето свърталище на престъпници и мисли, че ще я поквариш или съсипеш. Може вече да не живееш с Фейгън, но все още вербуваш хора, примамваш ги към тъмната страна на Лондон.

Той се ухили.

— Какво лошо има в това? Бездруго всички ще отидем в ада. Може да се позабавляваме малко по пътя, а колкото повече, толкова по-весело.

— Толкова приличаш на Фейгън. Знаеш ли, аз се преструвах, че ми е баща. И двамата имахме червена коса, толкова къдрава. — Тя сви рамене. — Изглеждаше вероятно да е.

Тя зачака, надявайки се Джак да се засмее на глупавото й признание. Той беше прекарал с Фейгън най-дълго време, знаеше всичко. Но Джак просто изтърси лулата си през парапета, пращайки пепелта в мрака долу.

— Лека нощ, Франи! Приятни сънища!

Той тръгна надолу по стълбите. Стаите му бяха до нейните, но тя знаеше, че ще бъде вече съмнало, преди да се оттегли в тях. Знаеше много за Джак Доджър.

Но не всичко. Никой от тях не знаеше всичко. Те всички имаха своите тайни, но тя подозираше, че тези на Джак са най-лошите.

* * *

Люк влезе в библиотеката си, стигна до масата, наля щедро количество уиски в една чаша и незабавно го гаврътна, наслаждавайки се на изгарящото усещане. Какво го беше обладало да сподели с Катрин нещата, които й каза?

Започна отново да пълни чашата. Утре вечер щеше да натъпче шалчето си в устата, за да не може да изтърси всички вбесяващи глупости…

— И аз бих искал едно от тези, ако не възразяваш.

Люк се завъртя, бутайки бутилките на пода, където се разпръснаха. Беше приклекнал, готов да скочи…

— Съжалявам! — каза Джим и вдигна ръце. — Това съм просто аз.

Унижен от реакцията си и от туптящото си сърце, Люк се изправи. Беше станал твърде самодоволен.

— Никой не ме уведоми, че си тук.

— Допуснах, че няма да искаш да знаят. Вмъкнах се сам. — Джим се приближи. — Добре ли си? Никога не съм бил способен да се промъкна до теб. Винаги си бил твърде проницателен, твърде…

— Бях погълнат от мислите си. — Люк се обърна и грабна една бутилка. — Имаме късмет. Една не се счупи. — Започна да пълни две чаши. — Приемам, че имаш да докладваш нещо.

— Не съвсем. Тя е доста скучна.

— Скучна? Катрин Мабри? Тя е всичко друго, но не и скучна. Сигурен ли си, че преследваш същата жена?

Джим се ухили.

— Не мога да повярвам, че ми задаваш този въпрос. Аз съм най-добрият в това, което правя, и ти добре го знаеш.

Джим не се перчеше. Просто заявяваше факти. Люк му подаде чаша и му посочи стол. След като се настаниха, каза:

— Какво прави тя днес?

— Не много. Посети графиня Чесни за може би десет минути, после херцогиня Евъндейл. Отби се при шапкаря да вземе шапката, която й е направил, и отиде да поръча нова рокля. Очевидно планира да посети някакъв бал. Работя по въпроса да разбера подробностите. Върна се вкъщи около два и беше там, докато ти я взе тази вечер.

Люк обмисляше информацията, докато Джим отпиваше от уискито си.

— Знаеш ли, че баща й е на легло, а брат й пътува по света? — заинтересува се Джим.

Люк кимна.

— Чух нещо за това.

— Мисля, че тук има нещо.

— Какво имаш предвид?

— Баща й е твърде болен, за да се грижи както трябва за именията си, а синът му гони собствените си удоволствия? Мисля, че трябва да разследвам това.

— Не ми пука за баща й и за брат й. Концентрирай се върху момичето! Само тя ме интересува.

Той осъзна какво е казал и реши да уточни смисъла на казаното, но после размисли. Това само щеше да придаде на думите му достоверност, каквато не заслужаваха. Той отпи дълга глътка от уискито. Беше изкушаващо, но не можеше да си позволи да се отдаде прекалено на алкохола тази вечер.

— Ами ако отговорът засяга баща й или брат й?

Люк въздъхна.

— Направи това, което смяташ за най-добро! Само намери кого иска да убия и защо!

— А ако тя е единствената, която знае?

— Трябва да е казала на някого.

— Ти не каза, докато не беше свършено.

— Не е вярно. Бях казал на някого. — Беше казал на Джак. Той беше негов изповедник за всичко. И още по-често негов съучастник.

— Джак. Казал си на Джак. Винаги си се доверявал на него повече, отколкото на останалите от нас.

— Той беше този, който ме откри треперещ, умиращ от глад и ужасно уплашен. Сигурно щях да умра, ако не се беше погрижил за мен и не ме беше отвел при Фейгън.

— Знаеш също толкова добре, колкото и аз, че Фейгън ни плащаше за нови. Ти беше просто три пенса в джоба на Джак.

— Ревнуваш ли приятелството ми с Джак?

— Това е абсурдно! Но говориш, сякаш мотивите му в спасяването ти са били чисти. Нищо относно Джак не е чисто.

— Той е спасявал задника ти при повече от един случай.

— И аз го харесвам, но не му вярвам, не напълно.

— С нашия произход, с това, което научихме за света, мислиш ли, че някой от нас напълно се доверява на някого?

— Аз вярвам на теб. Бих те последвал в ада, без да питам защо отиваме там.

— Току-що доказа тезата ми, защото аз съм най-малко заслужаващият доверие от всички ни. На никого не може да се вярва напълно. Ничии мотиви не са чисти. Което ни връща към Катрин Мабри. Открий всичко, което можеш за нея!

Защото Люк имаше чувство, че тя водеше него право към ада, но за разлика от Джим, Люк искаше да знае защо.

Люк пресуши уискито си и стана, за да си налее ново.

— Как мина урокът? — попита Джим, като протегна чашата си.

Люк сипа уиски в нея.

— Катрин не искаше да говори за него. Каза, че ще видя резултатите, когато тя види резултатите. Тя ме ядосва толкова, колкото никога не съм бил ядосан. Знаеш ли, че имаше дързостта да оспорва избора ми на съпруга? Тя е безочлива. Никога не съм познавал жена като нея — той разтри веждите си. — От нея ме боли глава.

— Винаги си имал проблеми с главоболието.

— Мина време. Имам прахове, с които да го облекча. Нищо тревожно.

Джим обърна чашата си.

— Тогава ще тръгвам. Може би утре ще имам повече късмет.

— Може би и двамата ще имаме.