Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (3)

Глава 2

Катрин стоеше съвсем близо до Клейборн и усещаше как сърцата им бият в един и същ учестен ритъм. Тя беше готова да се закълне, че за част от секундата изглеждаше, че Клейборн е получил жесток удар, но той се съвзе доста бързо, освободи я и отстъпи назад, а лицето му отново беше неразгадаема маска.

Изражението му беше също толкова неразгадаемо, колкото когато влезе в стаята. Тя беше сигурна, че икономът му е казал, че има посетителка, но Клейборн дори не изглеждаше изненадан да открие, че точно тя го очаква. Едва когато се беше отдръпнал от нея след целувката, тя беше видяла по лицето му някаква емоция и можеше да се закълне, че е желание. Желание точно към нея? Едва ли. Без съмнение в случая не ставаше дума за нещо повече от страст, и жената пред него не беше от значение.

Той се славеше с флиртове на ръба на благоприличието и несъмнено беше свикнал да завлича и други в бездната със себе си.

Но за неин огромен срам тя не можеше да не помисли, че това би било страхотен начин да пропадне. В тайните кътчета на ума й, където се спотайваше нейната порочност, тя беше мечтала той да я целуне, но дори в най-дивите си фантазии не си беше представяла, че устните му ще бъдат толкова меки, устата му толкова гореща, а езикът му толкова решителен да постигне своето. Това, което правеха, беше доста нецивилизовано. Тя знаеше, че трябва да се отдръпне, че трябва да възрази, че трябва да го удари, но въпреки това искаше единствено да задълбочи интимността. Той имаше вкус, какъвто тя никога не беше опитвала. Той беше самоуверен в изследванията си, примамваше я да забрави всичко, което беше научила за благоприличието.

Докато я целуваше, той беше успял да накара тялото й да трепти диво и да изгаря от желание, каквото никога не беше изпитвала. Тя беше почти изкушена да го последва, накъдето я водеше, но беше рисковано да премине границата на собствените си копнежи. Предишните му думи я бяха убедили, че той няма да има никакво уважение към нея, ако тя се поддаде на чара му, както несъмнено бяха правили много жени преди нея, а на този етап от играта тя трябваше да има по-силната карта.

Обръщайки й гръб, той отиде до малка маса, където стояха подредени кристални гарафи. Свали запушалката от една и наля кехлибарена течност в чаша, после в друга.

— Да се освободите от нещо? Толкова нежни думи. Допускам, че искате някого мъртъв — заяви той безлично.

— Да.

Тя се наведе, взе наметалото си и го задържа близо до себе си, сякаш то имаше силата да спре треперенето й. Боже мой, та тя искаше да се протегне към него, да прокара ръка по гърба му, по раменете му. Искаше да сплете пръсти в гъстата му черна коса. Искаше да притисне тялото си към неговото. Да танцува с дявола. Бог да й е на помощ, тя искаше да спи с него.

Той взе чашата от масата и й я подаде. Тя направи усилие, за да прикрие вълнението си, преглътна тежко и посегна за чашата. Спря се, когато погледът й попадна от вътрешната страна на десния му палец, белязан от многобройни шевове, сякаш някой многократно го е рязал. След по-внимателен оглед тя осъзна, че е бил използван не само нож. Бил е и изгарян.

— Взирането в него няма да го направи по-красив — каза той.

Тя го погледна и промълви:

— Моите извинения. Аз… — Не можеше да каже нищо, за да поправи нещата, затова просто прие чашата с напитка, която той предлагаше. — Благодаря!

Погледът му се плъзна по нея. Презрително. Тя едва успяваше да задържи главата си високо вдигната, но все пак я задържа.

Той мина покрай нея и се отпусна в един стол, излягайки се безочливо. У него беше изчезнала всякаква следа от джентълмена, всеки намек, че гледа на нея като на дама. Той беше спрял да бъде джентълмен в мига, в който топлите му меки устни притиснаха нейните. Дори сега тялото й пламваше от спомена как приплъзна езика си за страстна целувка. В мига, в който не устоя на страстната му целувка, тя беше престанала да бъде дама, но успя да възвърне самообладанието си достатъчно лесно, заради доброто си възпитание.

Той отпи дълга глътка, после с ръката, която държеше чашата, посочи стола срещу себе си. Тъй като не беше сигурна колко още ще я издържат треперещите й крака, тя седна грациозно, загрижена за позата си и решена да остане дама, дори след като той вече не се държеше като джентълмен. След онази първа нощ тя си беше представяла как е в компанията му поне хиляда пъти, но не и по този начин. Винаги бяха в бална зала, погледите им се срещаха през претъпканото помещение…

— Кой? — попита той.

Безцеремонността на тона му я върна в реалността. Тя обхвана чашата с две ръце.

— Моля?

Той въздъхна нетърпеливо.

— Кого трябва да убия?

— Няма да ви кажа, докато не съм сигурна, че желаете да го направите.

— Защо?

— Защото не искам да го предупредите, ако няма да се погрижите за нещата…

— Не — прекъсна я той грубо.

Разочарованието се заби в нея. Тя реши да спори, но се чувстваше почти погубена от целувката и от пълното му пренебрежение към нейната беда. Презирайки лекото си треперене и решена да се оттегли възможно най-достойно, тя се изправи.

— Тогава благодаря за отделеното време.

— Не — каза с мъка той. — Не казах, че няма да го направя. Казах „не“, защото отговорихте на грешния въпрос.

— Моля?

— Не питах защо няма да ми кажете кой е той, а защо искате да бъде убит.

— О! — Тя седна обратно. Надеждата се завърна като новооперена птичка, която се учи да лети. — Боя се, че не мога да ви кажа и това.

Клейборн отпи отново от брендито си, изучавайки я през ръба на чашата. Тя едва се удържа да не се сгърчи. Той не притежаваше това, което тя би нарекла класическа красота. Носът му беше леко изкривен и неравен на върха, сякаш в някакъв момент е бил размазан. Странно, но това добавяше сила към лицето му, което иначе може би щеше да изглежда малко прекалено елегантно. Имаше нужда от бръснене, но тя подозираше, че по това време на нощта е така с повечето мъже. Все още усещаше местата, където тъмните му мустаци бяха одрали брадичката и бузите й, когато я целуваше.

Тя затвори очи и потисна плътските картини и странната реакция на тялото си. Устните й все още бяха изтръпнали и подути. Чудеше се дали отново ще ги чувства нормално. Очевидно това, че произлизаше от дълбините на ада, правеше всичко в този мъж изключително горещо. Беше изненадана, че не изгоря на пепел.

— Колко мъже сте целували? — внезапно запита той.

Очите й се отвориха рязко и — Проклятие! — тя се сви. Помисли да излъже, но какво можеше да постигне с лъжа? Тя подозираше, че той е мамил достатъчно и за двамата.

— Беше ми за първи път тази вечер.

Той отпи още една дълга глътка, като отново я изучаваше критично. Не й харесваше, когато я оглеждаше. Изобщо не й харесваше. Това й напомни онази първа нощ, когато беше почувствала, че той сякаш преценяваше нейната стойност и беше решил, че струва много малко.

— Но не съм дошла тук, за да обсъждам целувки. Дойдох, за да обсъдим…

— Да, да, дали аз ще убия някого вместо вас. И очаквате да приема думата ви, че той заслужава да бъде убит, без дори да ми кажете какво е направил. Вероятно е забравил да ви покани на танц.

— Със сигурност не мислите, че съм толкова повърхностна.

— Не знам много за вас, лейди Катрин, освен че нямате угризения да посетите един джентълмен посред нощ. Може би сте посетили този джентълмен, той ви е отблъснал и вие сте се обидили.

— Нямам навика да посещавам джентълмени посред нощ.

— Действията ви говорят друго.

— Всички ли съдите според действията им?

— Те казват повече, отколкото думите.

— А несъмнено вие имате значителен опит с фалшивите думи.

Усмихна се подигравателно.

— Повечето жени се умилкват на мъжете, когато искат от тях да изпълнят желанията им.

Тя погледна надолу към чашата в ръцете си. Чудеше се дали ако я изпие до дъно, ще възвърне куража си.

— Нямах намерение да ви обидя.

— Така ли?

Тя го погледна в очите.

— Не, всъщност, предполагам, че имах.

Очите му се разшириха леко и той изглеждаше изненадан от искрения си отговор.

— Е, какво е направил този джентълмен, за да заслужи недоволството ви? Присмял се е на роклята ви? Настъпил ви е, докато сте танцували? Подарил ви е увехнали цветя?

— Моите причини са лично мои, милорд. Няма да ме предизвикате да ви ги кажа. Уговорката ни няма да включва нищо друго, освен съгласието ви и тогава аз ще ви кажа за кого трябва да се погрижите.

— Защо да се съгласявам на това? Каква е ползата за мен?

— Ще ви платя щедро за услугите.

Суровият му смях, отекващ между отрупаните с книги стени, някак изглеждаше на мястото си тук. Сякаш тук господстваше мъжествеността и не беше отредено място за нищо по-мекушаво.

— Лейди Катрин, парите са единственото нещо, от което нямам абсолютно никаква нужда.

Тя се беше страхувала, че ще стане така и ще бъде поставена в слаба позиция за преговори. Какво би могла да му предложи? Беше чула достатъчно слухове, за да знае, че не е човек, който би направил нещо от добро сърце.

— Тогава от какво се нуждаете, милорд?

— От вас — от нищо.

— Със сигурност се нуждаете от нещо, което сегашното ви положение не може да ви осигури.

Той се изправи.

— Нищо, което да ме накара да убия човек, само защото вие го искате. Изгубихте си времето, като дойдохте тук. Вярвам, че ще намерите изхода.

С това той я отпрати, върна се до масичката и напълни отново чашата си. Тя нямаше да моли, но нямаше и да се предаде толкова лесно. Изправи се на крака.

— Няма ли нещо, което искате толкова отчаяно, че да сте готов да направите всичко, за да го постигнете?

— Ако толкова силно го искате мъртъв, убийте го сама!

— Страхувам се, че ще оплескам нещата. Убедена съм, че е необходим точно определен тип човек, който би могъл да извърши убийството дори и след като осъзнае реалността.

— Човек като мен, вероятно? Коравосърдечно копеле?

— Наистина ли… наистина ли го убихте? Убихте ли чичо си? — Не можеше да повярва, че задава този безочлив въпрос. Думите бяха изскочили, преди да има възможност да ги спре.

Той гаврътна кехлибарената течност и сипа още в чашата си.

— Какъв отговор би ви задоволил, лейди Катрин?

— Честен.

Обръщайки се леко, той срещна погледа й.

— Не, не съм убил чичо си.

И въпреки отговора му, който нетрепващият му поглед разкриваше като абсолютна истина, фините косъмчета на тила й настръхнаха и тя вече нямаше никакво желание да бъде в негово присъствие. Беше глупачка да идва тук, но отчаянието създаваше глупаци.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, милорд.

— Не ме обезпокоихте, лейди Катрин. Целувката си струваше да понеса натрапничеството ви.

Тя вирна брадичка високомерно.

— Жалко, че не мога да твърдя същото.

Мрачният му смях я последва извън библиотеката и тя нямаше никакво съмнение, че този смях ще се промъква в сънищата й, заедно със спомена за устните му, притиснати в нейните. Посещението при дявола беше грешка и тя можеше само да се моли действията й да не се обърнат срещу нея.

* * *

„Проклета да е! Проклета да е! Проклета да е!“

Излегнат в подплатения брокатен стол, Люк пресуши остатъка от уискито от бутилката, преди да я запрати в стената. Той отпусна глава назад, дишайки тежко. Стаята се въртеше около него, мракът се спускаше. Това беше третата бутилка. Още една щеше да свърши работа. Още една щеше да вцепени мозъка му и да спре ужасните картини на изгубена невинност, които го обстрелваха. Още една щеше да ги натъпче обратно в най-тъмните ъгли на ума му. С още една щеше да преглътне угризението, вината, съжалението.

Докато други се молеха на Бог, той беше отдал душата си на дявола, за да намери сила да направи каквото е необходимо. А сега глупавата жена го молеше да го направи отново.

„Проклета да е!“

Беше му пращала покани за ужасните си балове, сякаш са важни, сякаш една вечер, прекарана в компанията й, беше добра цена за времето му. Какво знаеше тя за мъчението? Какво знаеше тя за ада? Ако изпълнеше прищявката й, само щеше да я завлече и нея, а след това тя нямаше да намери изход. Клейборн знаеше тази истина достатъчно добре.

Той посегна надолу и сграбчи нова бутилка от малката армия, която беше подредил на пода до стола си. Беше прекарал твърде много такива нощи, за да не знае къде да се обърне за утеха, когато наблизо нямаше жена.

Проклятие, трябваше да доведе едно от момичетата на Джак у дома. Дори Франи нямаше да може да му предложи утеха. Никога нямаше да може да я вземе с отчаянието, което го беше стиснало в ноктите си сега. Това, което му трябваше, беше жена, достатъчно силна, за да посрещне мощните му тласъци, без да трепне. Жена, която нямаше да се уплаши. Жена, която щеше да извика звяра в него и нямаше да има желание да го усмирява.

Картината как лейди Катрин Мабри се гърчи под него, изпълни съзнанието му и той запрати полуизпразнената бутилка през стаята. Прокле я отново. Беше се борил толкова силно да остане цивилизован, да не се върне към корените си, а тя беше успяла напълно да го погуби. Трябваше да я вдигне на ръце и да я отнесе в спалнята си. Трябваше да й покаже точно на какво е способен.

Убийство? Боже мой, както беше доказал, той беше способен на много по-лоши неща от това.

* * *

От дневника на Лушън Лангдън

Не знаех името на мъжа, когото убих. Не знаех, че съдбата беше отредила той да е наследник на титла.

Знаех само, че беше наранил Франи — жестоко и без милост. Затова се нагърбих да бъда негов съдник и екзекутор.

За съжаление в бързината да въздам правосъдие не взех подходящите предпазни мерки. Имаше свидетел и аз бях арестуван набързо.

Като се замисля сега, виждам колко арогантен съм бил да вярвам, че съм имал мъдростта да реша съдбата му. Но смятах, че съм запознат отблизо със съдебната система, след като бях арестуван на осемгодишна възраст и лежах три месеца в затвора. Носех белега за моето престъпление на десния си палец — „К“ за крадец, прогорено в нежната плът.

Година след затварянето ми беше решено, че практиката с белязването на престъпниците по този жесток начин трябва да бъде спряна. И беше.

Знаех, че затворът не е приятно място. Знаех, че превозват някои престъпници на огромни тежки кораби далеч от английския бряг, но не познавах нито един от тях лично и затова не можех да съдя доколко това беше честно.

Бях посещавал едно или две публични обесвания. Изглеждаха суров начин да си отидеш.

Но все пак нямах желание мъжът, който беше наранил Франи, да остане ненаказан или наказанието му да не отговаря на престъплението му. Затова го убих.

Полицаят, който ме арестува, ме увери, че скоро ще затанцувам на вятъра. Слушах мрачните му предсказания със стоицизъм, защото не изпитвах разкаяние. Когато някой нарани тези, които обичаме, трябва да направим каквото е необходимо. А аз винаги съм обичал Франи.

Чаках в стаята за разпит в Уайтхол, когато доведоха стария джентълмен. Очите му горяха с отмъщение и знаех, без да ми казват, че съм убил неговия син. От дрехите и маниерите му разбрах, че е човек с власт и ще ме прати в ада.

Той дълго ме гледа втренчено и аз също го гледах. От момента на арестуването ми не бях казал нито една дума, освен името си. Нито отричах, нито потвърждавах обвиненията.

— Винаги си дръжте езиците! — съветваше ни Фейгън, в случай че бъдем арестувани. — Без значение к’во им кажете, истина или лъжа, те ще го извъртят така, че да устройва целите им.

Отрано се бях научил, че думите на Фейгън не трябва да се пренебрегват. Той знаеше какво говори.

Старият джентълмен направи най-странното нещо. Той пристъпи напред, стисна брадичката ми с облечената си с ръкавица ръка и завъртя лицето ми насам, после натам.

— Трябва ми повече светлина — заяви той.

Бяха донесени още лампи, които бяха разположени на масата пред мен, докато не започнах да чувствам, че всяка моя пора е изложена на показ. Гневът в очите на стария джентълмен се смени с нещо по-меко — емоция, която не разпознах.

— Какво има, милорд? — попита инспекторът.

— Мисля, че това е моят внук — изрече грубо старият джентълмен.

— Този, който изчезна?

Старият джентълмен кимна веднъж и аз видях изход от затруднението си. Вече се бях научил да чета хората. Знаех какво искаше старият джентълмен. Отговарях на въпросите му така, че да повярва, че аз наистина съм неговият внук.

Когато се убеди, че е така, той каза на инспекторите да ни оставят за малко насаме. Седна на стола срещу мен.

— Уби ли сина ми? — попита.

Кимнах веднъж.

— Защо?

За първи път онази нощ говорих истината. Накрая точно тя го убеди, че мога да бъда спасен. Щеше да мине известно време, преди да ми прости напълно.

Моето спасение и моето наказание бяха да живея живота си като негов внук.