Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (15)

Глава 14

Катрин не можеше да заспи и изглежда само си губеше времето да лежи в леглото с отворени очи и да се взира в балдахина. Можеше поне да бъде полезна, затова отиде в стаята на баща си и каза на гледачката да отиде да почива малко. Катрин щеше да я събуди, щом беше готова да се оттегли.

Баща й изглежда спеше, но тя все пак изпита утеха да държи ръката му. Дори да беше буден, тя не можеше да му каже, че е позволила на Клейборн да я целуне вече три пъти. Тя разбираше мотивите му. Той искаше да я сплаши, да я разсее и да я обърка.

Но нейните причини да отвърне на целувката му, а тя беше посрещнала устните му и трите пъти за свой срам и ужас, бяха мистерия. Тази вечер го беше отблъснала само защото й се беше сторило, че коленете й ще поддадат. Истината беше, че по-скоро се надяваше той да я отведе още по-нататък. Но когато си го помисли, си спомни, че Франи и доктор Грейвс ги чакат в трапезарията.

Когато накрая се върнаха, Катрин се чудеше дали нещо в очите й или в подутите й устни беше издало на Франи, че е покварена жена.

Не искаше да желае Клейборн, но го желаеше.

Не трябваше да оставя поканата, но мислеше, че ако може поне веднъж да танцува с него, би била доволна до края на живота си. Въпреки че не можеше да си представи как един танц би бил толкова задоволителен, колкото целувката му.

— Не познавам никой като него, папа — прошепна тя тихо. — Понякога мисля, че ще разбие сърцето ми. Не нарочно, защото той не знае как се променят чувствата ми, но все пак ще го разбие. — Тя погали ръката му. — Чудя се ти обичаше ли мама? Ако си я обичал, как понасяше, когато нея вече я нямаше? Мисля, че това най-много ме тревожи. Толкова свикнах да бъда с него, че не съм сигурна как ще оцелея, когато той вече не е ежедневна или по-точно нощна част от живота ми.

Тя притисна буза към опакото на ръката му. Щеше да намери начин да оцелее.

* * *

Катрин беше решила, че ще бъде забавно да доведе сина на Уини — Уит, на Голямото изложение. Уини също беше пожелала да дойде. Беше настояла, всъщност, убедена, че репутацията на Катрин би била непоправимо съсипана, ако бъде видяна на публично място без придружител, а след като Уини беше омъжена, щеше чудесно да изиграе ролята.

Бяха пристигнали в Хайд парк скоро след закуска и се бяха наредили на опашка. Беше ден за евтини билети — денят, в който входът струваше само един шилинг и имаше повече обикновени хора, отколкото от елита. Синината на Уини почти беше изчезнала, но тя все още не искаше да се среща с някой, когото познава. Мислеше, че е по-малко вероятно да срещне познат, ако дойдат днес.

В сградата от желязо и стъкло, позната като Кристалния дворец^[1], на площ от двайсет и шест акра бяха разположени изложения с почти изумителни експозиции. Те бяха особено впечатляващи за четиригодишно дете. Зашеметяващият стъклен фонтан в центъра на сградата беше накарал очите на Уит да се разширят и Катрин трябваше да го държи здраво за ръката, за да му попречи да се покатери по него.

Сега, три часа по-късно, Уит беше отегчен и кисел, защото беше уморен. Катрин го беше носила известно време, надявайки се да види по-голяма част от изложението, преди да бъде принудена да си тръгне, но вече беше започнала да чувства ръцете си не по-малко уморени, отколкото Уит усещаше краката си. Катрин разбираше защо Кралицата беше идвала пет пъти. Беше невъзможно да се види всичко с едно идване.

— Уит става все по-нервен. Мислиш ли, че трябва да си вървим? — попита Уини.

Катрин усети недоволството в гласа й и се зачуди дали напускането на изложението, или връщането у дома причинява разочарованието на Уини.

— Защо не продължим още малко? Наистина бих искала да видя диаманта Кохинор^[2].

— Мислиш ли, че наистина е толкова поразителен, колкото казват?

— Всичко друго, което видяхме досега, беше.

— Дори хората — прошепна Уини. — Виждала ли си някога такава група? Те са от всички краища на света. Всеки път, щом се огледам… Боже мой!

Уини беше станала мъртвешки бледа.

— Какво има? — попита Катрин.

— Клейборн идва насам — тя стисна очи. — Знаех си, че не трябваше да говорим за него в градината на лейди Шарлот онзи ден.

Катрин се завъртя. Наистина беше Клейборн с Франи. Беше очевидно, че вървят в тяхната посока, сякаш Катрин и нейната група са част от изложението и трябва да бъдат разгледани. Тя усети тръпка на очакване. Беше в безопасност тук с толкова хора и с Франи до него. Нямаше да я изкуши с порочни мисли за целувки. Щеше да бъде много официална, много подходяща среща.

— Не му обръщай внимание — каза Уини, забивайки пръсти в ръката на Катрин.

Да не му обръща внимание? Как би могла, когато той изглеждаше толкова изключително красив в тъмносините си сако и панталони. Вратовръзката му също беше синя, но ризата и жилетката му бяха сиви и подхождаха на сребристосивите му очи. С едната си ръка, облечена в кожена ръкавица, държеше черния си цилиндър и бастунче. Тя знаеше на какво е способно това бастунче. То беше почти толкова опасно, колкото и собственикът му.

— Няма да се отнеса към него с грубост, която не е заслужил. — Катрин усещаше ужасения поглед на Уини върху себе си, но отправи усмивка към Клейборн. Чудеше се как най-добре да се справи със ситуацията, без да накара Уини да заподозре, че с Клейборн споделят нещо повече от случайно познанство. Трябваше да се досети, че Клейборн държи ситуацията под контрол.

— Лейди Катрин Мабри, доколкото си спомням — каза той лениво с намек за закачка в очите, която се съмняваше, че Уини забелязва. Подозираше, че тя се страхува от него толкова много, че не би вдигнала поглед по-горе от вратовръзката му. — Пътищата ни се пресякоха веднъж на бал преди години, но не вярвам да сме били официално представени. — Той се поклони леко. — Аз съм Клейборн.

— Да, спомням си този бал. Беше преди години. Каква изненада да ви видя тук днес.

— Чух от добър източник, че Голямото изложение не трябва да бъде пропуснато.

— Предполагам, че за него ще се говори в идните години. — Тя се обърна към Уини. — Херцогиньо, позволете ми да ви представя Лушън Лангдън, граф Клейборн.

Пръстите на Уини все още бяха забити в ръката й и Катрин усещаше как Уини трепери. От какво се страхуваше? Мъжът не беше направил нищо застрашително.

— Милорд — каза Уини кратко и Катрин се усъмни, че Клейборн е пропуснал грубостта в тона й, но все пак не изглеждаше разтревожен от него.

— Ваша светлост — отвърна той. — Позволете ми да ви представя мис Дарлинг! Позната.

Франи беше облечена почти както и предишната вечер. Роклята й беше бозавосива, сякаш не искаше да привлича внимание към себе си. Дори шапката й имаше много малко цвят, сякаш беше в късен етап на траур.

— Да, точно така, сигурна съм — каза Уини надменно и подозрително.

Клейборн присви очи и Катрин беше сигурна, че се е обидил. Беше едно да оскърбят него, но да оскърбят жената, която обичаше…

— Отдавна ли сте тук? — попита Катрин, опитвайки се да компенсира неучтивостта на Уини.

— Не, не отдавна. Мис Дарлинг искаше да минем бързо и да види, колкото може повече. Аз предпочитам по-спокойно оглеждане. Какво препоръчвате вие?

— Смятам, че е невъзможно да се види всичко с едно идване. А поне като вървите бавно, виждате всичко с повече подробности.

— Точно както мислех и аз.

Уит започна да се клати върху нея, а късите му крачета ритаха задника й и бедрото й.

— Хайде тръгвай!

Катрин го пусна долу, преди ръцете й да откажат.

Клейборн мигновено клекна пред него.

— А кой сте вие?

Уини ахна.

— Граф Уитсън — каза Уит, подражавайки надменния тон на майка си. Колкото и да беше малък, вече разпознаваше разликата в класите.

— Знаете ли, че ето там има лимонада, сладкиши и близалки? Искате ли да купите за вас и за майка ви? — попита Клейборн.

Уит кимна ентусиазирано. Умората му внезапно беше излекувана.

— Протегнете ръка! — нареди Клейборн.

Уит я протегна.

— Свийте я! — Клейборн показа, затваряйки своята в юмрук. После щракна с пръсти. — Отворете ръка!

Момчето го направи и очите му се разшириха към пенито, което лежеше в дланта му. Уини отново ахна.

— Хмм. Не съм сигурен, че е достатъчно — каза Клейборн. Погледна към Франи. — Какво е мнението ви по въпроса, мис Дарлинг?

— Определено е недостатъчно. Мисля, че се нуждае поне от шилинг.

— Подозирам, че сте права — той се обърна отново към Уит. — Затворете ръка около монетата и кажете: „Моля, сър, може ли да получа повече?“.

Уит стисна в ръка монетата.

— Моля, сър, може ли да получа повече?

Клейборн щракна с пръсти. Уит отвори ръка и очите му се разшириха още повече. Пенито беше изчезнало. Монета от шест пенса лежеше в ръката му.

Франи чукна Клейборн по главата.

— Глупав мъж! Това не е шилинг.

Катрин осъзна, че играят и се зачуди колко често са работили заедно за нещо подобно. Така ли обираха хората? Дали това изпълнение беше остатък от детството им? Изглеждаха толкова естествено, толкова удобно един с друг.

— Напълно сте права, мис Дарлинг. Какво ли си мислех? Да опитаме ли още веднъж, лорд Уитсън?

Ухилен широко, Уит поклати глава нагоре и надолу, после затвори дундестите си пръстчета върху монетата.

— Моля, сър, може ли да получа повече?

— О, да, сър, мисля, че може — каза Клейборн, щракайки с пръсти.

Уит отвори юмрук и се похвали:

— Вижте! Шилинг!

Катрин осъзна, че Уит не беше единственият с широка усмивка. Уини също се усмихваше, сякаш грижите й бяха изчезнали толкова лесно, колкото и монетите.

— Как го направихте, милорд? — попита Катрин.

— Магия.

— Да, виждам. Но каква е тайната?

— Боя се, че не мога да ви кажа. Това ще развали удоволствието.

— Ваша светлост, може ли да заведа сина ви, да вземем нещо освежително? — попита Франи.

Уини кимна с глава, после каза:

— Ще дойда с вас.

Катрин изгледа как тримата тръгнаха бавно към бюфета.

— Вероятно трябва да идем с тях.

— Вероятно — каза Клейборн, предлагайки ръката.

Щеше да бъде грубо да я пренебрегне, затова тя постави длан върху нея.

— Осъзнавате ли, че създавате скандал, като водите Франи с вас без придружител?

— Мили боже, Катрин! Ние израснахме, като спяхме заедно, сгушени един до друг. Наистина ли мислите, че имаме нужда от придружител?

Катрин беше разтърсена от неочаквана ревност и си представи как не само невинно се гушкат.

— Приличието е всичко.

— Много добре, но тя е почти на трийсет. Не е ли това вълшебната възраст, когато една жена вече не се нуждае от наглеждане?

— Толкова ли е голяма? Не изглежда. Но все пак, ако ви виждат заедно на обществени места, хората ще допуснат, че ви е любовница.

— Никога не съм спал с нея.

Катрин беше изненадана от облекчението, което я заля с това неуместно признание.

— Смятате ли да носите знак на гърба си, който да го съобщава?

— Вие сте тази, която предложи да правя нещо заедно с нея.

Той не си даде труда да прикрие нетърпението си.

— Допусках, че ще имате достатъчно здрав разум да осъзнаете, че ви е нужен придружител.

— Тогава няма никаква надежда. Ще трябва да прекараме остатъка от деня с вас и херцогиня Евъндейл, която като омъжена жена може да служи като нейна придружителка, за да спаси репутацията на Франи.

Катрин присви очи към него. Струваше й се, че току-що й е изиграл някакъв номер, за да бъде включен в компанията й.

— Ако не знаех добре, щях да помисля, че сте уредили нарочно срещата, като умишлено не сте довели придружител, за да се почувствам задължена да защитя репутацията на Франи.

— Значи ли това, че съм негодник, защото се наслаждавам на компанията ви?

— Вие сте негодник, просто защото сте негодник.

— Допускам, че не мога да отрека това. Но Франи се учи от подражание. Мислех, че ден, прекаран близо до вас, ще й бъде от полза.

— Значи срещата ви днес е урок, а не разходка, по време на която да се наслаждавате на компанията й. Това осуетява целта.

— Как би могло да осуети целта, когато води вас и мен една стъпка по-близо до получаването на това, което всеки от нас желае?

Вниманието на Катрин беше привлечено от топуркащи стъпки. Уит се приближи, държащ близалка.

— Сър, ще дойдете ли с нас сега?

Клейборн клекна.

— Желаете ли да дойда?

Катрин беше удивена от разбирателството му с детето.

— Да, сър.

— Виждали ли сте слон?

Уит поклати глава.

Клейборн протегна ръка с шапката и бастунчето си и ги подаде на Катрин.

— Нещо против?

Тя ги взе. Клейборн се обърна към Уит.

— Елате тогава, милорд! — Той вдигна Уит на раменете си и момчето отново изписка, а близалката му се изгуби в гъстата къдрава коса на Клейборн.

Когато Уини и Франи се присъединиха към тях, всички тръгнаха заедно, като Клейборн ги водеше. Той изглежда знаеше къде отиват, а дори да не знаеше, ангажираше вниманието на Уит, което позволи на Катрин да се наслаждава малко повече на изложението.

Или щеше, ако вниманието й не беше съсредоточено върху Клейборн.

Хрумна й, че за първи път го вижда през деня. Благодарение на светлината, която се изливаше от стъклените тавани и прозорци и го осветяваше, той изглеждаше по-малко заплашителен. Тя знаеше, че той е висок, но сега някак изглеждаше по-висок. Знаеше, че е широкоплещест, но сега изглеждаше по-широкоплещест. Той крачеше с увереност и сочеше разни неща на Уит.

Преди никога не можеше да си го представи с деца, а сега не можеше да си го представи без деца. Държеше се джентълменски с Уини и напълно очарователно с Уит. Беше казал на Катрин, че знае номера с монети, но тя никога не си беше представяла такъв, като този, който показа. Дори баща й можеше да извади монета иззад ухото на някого. Но това, което Клейборн беше изпълнил, изискваше много ловки ръце.

Тя се опита да не мисли какви други чудесни неща могат да правят тези сръчни ръце… с копчетата на роклята на една дама или с връзките на корсета й. Усети как лицето й пламва от тези неуместни мисли.

Да го види през деня, буквално й позволяваше да го види в много различна светлина. Тя се страхуваше (заради сърцето си), че това може да не е добре, защото сега копнееше за нещо, което не можеше да има.

* * *

Голямото изложение беше очарователно, но бледнееше в сравнение с огромния диамант „Кохинор“, в който Катрин и Франи се взираха благоговейно. Беше заключен в кутия, осветявана отдолу с газова лампа. Люк беше заинтригуван от кутията, както и от самия диамант. Но не можеше да задържи вниманието си върху него задълго.

Главата започна да го боли още щом качи момчето на раменете си. Болката се беше усилила в препълненото помещение на слона. Той подозираше, че е заради ентусиазма на момчето, което го караше буквално да подскача нагоре-надолу, като Уит го удряше по главата.

Но той се бореше с болката, защото нямаше намерение да се откаже от миговете, в които гледаше Катрин и Франи заедно. Да говорят и да се усмихват. Чудеше се дали щяха да станат приятели, след като той се оженеше за Франи, дали щяха да излизат на разходки заедно.

Контрастът между трите жени му се струваше интересен. Погледът на херцогиня Евъндейл се стрелкаше наоколо, сякаш тя се страхуваше, че ще бъде нападната всеки момент. Люк мислеше, че тя се чувства неудобно в тълпите, въпреки че реакциите й бяха по-скоро на човек, който прави нещо, което не би трябвало да прави, и се страхува от разкритие. Катрин изглеждаше наясно с факта, че е наблюдавана. Джим беше там за малко, докато Люк пристигна с Франи. После бяха поели той и Франи, мъчейки се да определят кой следи Катрин. Възможно беше мъжът да не може да си позволи входната такса. Франи беше бдителна, погледът й блуждаеше, измерваше хората, търсеше лесна плячка. Не че щеше да се възползва. Бяха престанали с обирите, когато старият джентълмен ги беше прибрал от улицата. Но навиците, родени в детството, са трудни за изкореняване.

Вниманието му продължаваше да се отклонява към Катрин и възхитителната й усмивка. Вероятно никога повече нямаше да прекара с нея друг ден като този. А тяхната връзка отново щеше да бъде ограничена от сенките на нощта.

Там беше мястото на хора като него и Франи, докато Катрин Мабри вървеше в светлината.