Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (6)

Глава 5

Проклятие! Какво имаше в тази жена, което го караше да признава неща, които не беше признавал на никого? Какво имаше в нея, което го изпълваше със срам заради миналото му? Какво го караше да иска да я шокира чак толкова? Какво го караше да иска да изглежда като дявола, какъвто тя вярваше, че е?

Тези мисли го измъчваха, откакто беше напуснал градината й. Несъмнено беше глупак да се забърка в това без повече информация. Тя не искаше да разкрие кой трябва да бъде убит, докато той не заяви, че е готов да изпълни своята част от уговорката. Доколкото знаеше, той беше този, когото тя беше избрала да свърши работата. Не че можеше да измисли и една разумна причина да се заеме с тази задача. Един мъдър мъж никога не се захваща с работа, без да знае всички подробности, а на него му липсваха много подробности.

Той потропа на вратата на бедното жилище. Изчака минута и потропа отново. Видя как светлинката потрепна в долния прозорец и потропа още веднъж.

Вратата се отвори и една стара жена протегна фенера си.

— Луд ли си? Не знаеш ли колко е часът?

— Трябва да се видя с Джеймс Суиндлър.

— Той е легнал.

— Тогава го вдигни!

Тя го изгледа кръвнишки.

— Нямаш ли приличие? Няма да направя такова нещо.

По стълбите отекнаха стъпки и един висок мъж с широки рамене отмести дамата, повдигайки своя фенер, за да види госта по-добре.

— Люк? Боже мой, какво има? Нещо с Франи ли?

Беше, донякъде.

— Трябва да поговорим.

— Разбира се, качвай се! — Джим потупа рамото на старата жена. — Всичко е наред, госпожо Уитън. Той е приятел.

— Без съмнение в беда. Да търси инспектор от Скотланд Ярд по това време на нощта. Приличните хора не правят така.

— Не се тревожете! Върнете се да спите, мадам! Аз ще се погрижа за всичко.

Жената се изкашля шумно и се затътри обратно към стая, което Люк допусна, че е нейната спалня.

— Хазяйката ти е много неприятна жена.

Джим се усмихна.

— Според моя опит малко хора са приятни, когато са събудени посред нощ. Качвай се!

Люк го последва нагоре по тясното стълбище до апартамент, който имаше дневна и спално пространство от едната страна. Не се изненада да види малък огън в камината. Независимо от сезона, той и приятелите му се наслаждаваха на топлината сега, когато можеха да си я позволят.

Джим наля уиски в две чаши и подаде едната на Люк.

— Настани се удобно!

Люк седна на един от двата стола пред камината, докато Джим седна на другия.

— Инспектор? Кога се случи това? — попита Люк.

— Преди време.

— Издигаш се в света.

— Едва ли. Титлата е впечатляваща, но означава просто, че вече не вървя по улиците, а надзиравам тези, които го правят.

Джим винаги беше скромен до крайност. Люк подозираше, че ако внезапно го коронясат за крал на Англия, щеше да пренебрегне честта, като каже, че това само означава, че ще седи на по-лъскав стол от всички останали.

— Защо помисли, че причината да бъда тук, има нещо общо с Франи? — попита Люк.

— Защото тя е това, което е общото между всички нас.

— Не, Фейгън е общото между всички нас.

— Но Франи е тази, около която всички кръжим и която защитаваме. — Джим се облегна напред, като подпираше лакти върху бедрата си и държеше чашата си с две ръце, сякаш очакваше лоши новини. — Така че, ако не тя те е довела до вратата ми посред нощ, тогава какво?

— Искам да събереш малко информация за мен.

Джим се облегна назад, усмихнат уверено.

— Ето тук е истинският ми талант.

Люк беше напълно наясно с факта и възнамеряваше да се възползва добре от уменията на Джеймс Суиндлър. Беше решен да научи истината за искането на лейди Катрин Мабри много преди тя да му я разкрие. Знанието беше сила, а там, където беше замесена лейди Катрин, той се нуждаеше от цялата сила, която можеше да призове.

* * *

Игрален дом. Клейборн я беше довел през задната врата в игрален дом.

Катрин все още беше замаяна от откритието, докато стоеше на вратата на кабинета и гледаше как той се опитва да убеди една червенокоса дама, която изглежда се противеше с всички сили, че нещата са под контрол.

— Франи, тя ще те научи, че да бъдеш омъжена за лорд не е нещо, от което трябва да се страхуваш — каза Клейборн.

„Освен ако не е омъжена за херцог Евъндейл“, помисли Катрин горчиво.

— Но аз не го искам.

Те продължиха да спорят. Катрин слушаше с половин ухо, по-заинтересувана от обстановката, отколкото от разговора, въпреки че не можеше да види главната част от вътрешността на сградата. Беше почти изкушена да поиска да я разведат наоколо.

Клейборн искаше да се омъжи за жена, която работеше в игрален дом. Която работеше. В заведение за хазарт. Обществото никога нямаше да я приеме. Цялата ситуация беше абсурдна. И все пак Катрин прие предизвикателството. Тя не само щеше да я обучи, но щеше да се погрижи да бъде приета в обществото. Струваше си да види Уини в безопасност.

Роклята, която Катрин носеше, беше от тези, които използваше, когато посещаваше дами от благороден произход. Внезапно тя започна да й изглежда напълно неподходяща. Какво носеше една дама, когато отиваше в игрално заведение? Тя се помъчи да не се разсмее маниакално. Цялата ситуация беше просто абсурдна и в същото време невероятно увлекателна. Уини щеше да умре, ако знаеше къде Катрин прекарва вечерта си.

Собственикът на заведението, на когото беше представена при влизането, също стоеше на вратата, облегнат нахално назад със скръстени на гърдите ръце и погледът му я обхождаше от глава до пети и обратно. Въпреки че не гледаше в него, тя можеше да усети безсрамния поглед, сякаш беше леко докосване. Извивайки глава, тя изгледа свирепо Джак Доджър.

— Доволен ли сте от това, което виждате?

Той отново я погледна.

— Извънредно.

Тя си позволи да го огледа, спирайки се за миг на изгарянето във форма на буквата К, което обезобразяваше вътрешната част на палеца му, докато накрая отново го погледна в черните му очи.

— Аз не мога да кажа същото.

Кискането му беше като мъркане от огромна котка, подготвяща се да нападне. По гръбнака на Катрин бавно запълзя ледена тръпка.

— Как така дама от аристокрацията се оказва с гръбнак? — попита той.

— Изглежда знаете малко за аристокрацията, сър.

— Знам много за тях. — Той се облегна със задоволство. — Те са едни от най-добрите ми клиенти.

Тя познаваше този вид — сплетник — причината приличните жени да се нуждаят от придружител, когато се движат по улиците. Той се опитваше да я впечатли.

Не беше толкова лесно да я провокират. Тя отново обърна внимание на спорещата двойка.

— Всички имаме пороци.

— И какви са вашите, лейди Катрин?

— Те не са ваша грижа.

— Може би не, но ми хрумна, че може да имам работа за вас в моя дом.

Тя отново го изгледа свирепо.

— Моля, кажете!

— Вярвам, че бихте задоволили фантазиите на моите клиенти, които не са благородници, защото сегашните ми момичета не могат. Подозирам, че много господа фантазират да бъдат в леглото с жена от вашия… сорт.

— А фантазиите на една дама? Добре ли сте подготвен да се погрижите за тях?

Той изглеждаше слисан. Добре. Тя не го харесваше много.

— Дамите фантазират ли в леглото?

Тя изви вежда.

По лицето му се разля ленива усмивка.

— За какво фантазирате?

Тя му се усмихна и отново се загледа в двойката. Франи беше очевидно развълнувана. Мили боже, с тази скорост щяха да стоят тук цяла нощ. Катрин вече беше уморена. Беше прекарала голяма част от следобеда с човека, който се занимаваше със сделките на баща й, и беше твърде неспокойна за срещата с Клейборн, за да си почине по-рано вечерта.

— Стига вече! — извика Катрин.

Клейборн се обърна, явно подразнен от нея. Не че изобщо й пукаше за неговото раздразнение по един или друг начин.

— Не можете да я принудите насила — каза тя.

— Не я принуждавам насила.

— Принуждавате я. Не виждате ли, че тя е ужасена от мисълта да се омъжи за вас? Не че мога да я обвиня, ако това е начинът, по който планирате да се държите с нея, след като се ожените.

— Не — каза Франи. — Не от брака с Люк, а от брак с това, което той представлява.

— Благородниците, аристокрацията, каймакът на обществото. Наистина ли вярвате, че сме толкова различни?

— Да. Имате всички тези правила…

— Които могат да бъдат научени, а лорд Клейборн ме уверява, че сте изключително умна и ще схванете фините нюанси на нашето общество много бързо. Е, ще се захващаме ли с обучението?

Франи погледна към Клейборн, после погледна към Катрин. Изглеждаше напълно победена.

— Да, разбира се.

Катрин влезе в стаята, чудейки се защо Клейборн би искал мишка за съпруга. Изглежда щяха да й бъдат необходими уроци не само по етикет.

— Вие, лорд Клейборн, можете да напуснете.

Той пристъпи напред и се наведе към нея.

— Бъдете нежна с нея!

— Ще правя това, което е необходимо, за да постигна това, което искам.

— Ако я докарате до сълзи…

— За бога, аз не съм чудовище!

Той точно отвори уста да каже нещо…

— Шшшт! Няма да търпя намесата ви в тази работа. Вземете мистър Доджър с вас, уговорката ни не включва да обучавам и него! Погрижете се да затворите вратата бързо на излизане!

Мускул на челюстта му трепна и тя помисли, че би трябвало да е уплашена от мрачния поглед, който й отправи. Но по някаква странна причина тя не беше уплашена от граф Дявол. Никога не е била.

Той се завъртя на пета, излезе от стаята и тръшна вратата. Катрин изпита перверзно задоволство от това, че го е подразнила и накарала да избухне, а после обърна вниманието си към жената, която несъмнено беше по-голяма от нея, но някак изглеждаше по-млада.

— Здравейте, Франи! Аз съм Катрин.

— Лейди Катрин!

— Само при официални случаи. Сред приятели съм Катрин.

— И очаквате да сме приятелки?

— Всъщност, да. — Тя седна на близкия стол. — Сега ми кажете истинската причина да не искате да се омъжите за Клейборн!

* * *

— Харесва ми — каза Джак. — Много ми харесва.

Люк гаврътна уискито, което Джак беше налял за него, преди да притисне чашата и ухото си към стената в светилището на Джак — стаята, сгушена до тази на Франи. Проклятие, не можеше да чуе и една скапана дума!

Джак взе чашата от него, напълни я отново и му я върна.

— Тя има много кураж.

— Тя е проклето вбесяваща, това е тя. Вече съжалявам за сделката.

— Красива е.

Люк се свлече в стола.

— Не съм забелязал.

— Би накарала и мъртвец да седне в ковчега си. Проклятие, може дори да съм готов аз да убия онзи, за да спечеля благоволението й.

— Не го правя, за да спечеля нейното благоволение.

— Знам. Правиш го, за да спечелиш това на Франи.

Те изпаднаха в пълно мълчание, докато Джак попита:

— Мислиш ли, че неомъжените жени фантазират?

Люк погледна нагоре.

— За какво?

— В леглото.

— Не. Не биха знаели откъде да започнат.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо не биха знаели откъде да започнат?

— Защото не знаят нищо за това какво става между един мъж и една жена.

— След като научат, биха могли да фантазират.

— Вероятно.

— Значи лейди Катрин не е девствена.

Реакцията на Люк беше странна. Цялото му тяло се стегна и той почувства нужда да… какво? Да защити честта на дамата? Да удари този, който беше отнел невинността й? Дали някой й беше натрапил вниманието си? Това ли беше причината да го иска мъртъв?

— Защо смяташ така? — попита той.

— Тя посочи, че фантазира за мъже. Сега се чудя дали жените биха плащали, за да бъдат сбъднати техните фантазии. Може би трябва да разширим бизнеса си и да включим предложения за дами.

— Не бъди смешен! Мъжете имат нужди, които жените нямат.

— Прекарвам голяма част от деня си да съзерцавам различни възбуждащи аспекти от жените, да не споменавам всички вълнуващи неща, които бих могъл да правя с тях. Ти не вярваш ли, че мислят за мъже?

— Не, те мислят за рокли и чай, и за ръкоделие.

— Не съм толкова сигурен. Може да попитам Катрин…

— Тя е лейди Катрин за теб. И стой настрана от нея, Джак!

— Малко е трудно, когато я водиш в моето заведение.

— Нямам избор. Франи живее тук и работи тук, а рядко излиза навън. Както добре знаеш, нощта е най-добра за тайни срещи.

— Ти ми нареди да стоя настрана от Франи и аз го направих. Изобщо не флиртувам с нея. Можеш да имаш само една жена Люк, и ти заяви, че това е Франи. Ще правя с Катрин каквото ми харесва.

Люк се изправи на крака с такава сила, че уискито му се разплиска от ръба на чашата, когато се надвеси над Джак.

— Ще я оставиш на мира!

Не му хареса начинът, по който Джак го изучаваше — замислен и с блясък в очите. Нито му хареса особено яростта, която се излъчваше от него при мисълта Джак да ухажва Катрин. Какво му ставаше? Какво го интересуваше кой я ухажва? Но само мисълта, че тя може да бъде с някой друг, караше кръвта му да кипне.

— Както желаеш — каза Джак. — Засега. Защото си ми приятел. Но не прави грешката да мислиш, че си ми господар!

Люк се отпусна назад и постави чашата на бюрото.

— Ще играя карти.

Нуждаеше се от нещо, което да го разсее от объркващите мисли. Почти беше забил юмрук в лицето на Джак, почти беше заявил, че Катрин е негова. Никога не беше имал толкова остра реакция за нещо, в което беше замесена Франи, така че защо изпитваше толкова собственическо чувство към Катрин?

Тя не беше нищо, само средство за постигане на цел. Докато Франи беше всичко.

* * *

— Трябва да се пазите от Джак Доджър.

Беше почти три сутринта и цялата енергия на Катрин беше напълно изчерпана. Пътуваха в карета без светлина, така че имаше малък риск да бъдат видени и разпознати. Не че тя мислеше, че съществува вероятност някой от познатите й да е навън по това време на нощта. Той също така беше дръпнал завесите на прозорчетата. Тя смяташе тези предпазни мерки за крайни, но подозираше, че е свикнал да се крие и знае най-добре как да постигне анонимност.

— Защо, милорд?

— Вие възбуждате любопитството му, а също като мен и той би ви обезчестил без угризение.

— И смятате, че ще падна в плен на чара му?

— Ако той си го постави за цел, да. Много жени са падали.

Тя се засмя леко.

— Уверявам ви, че той не ме интересува ни най-малко.

— Той е красив дявол.

— Отново съм удивена, милорд, че ме смятате за толкова повърхностна. Моето мнение за един мъж не се влияе от нещо, върху което той няма контрол, като приятната външност. Аз базирам мнението си основно върху характера му — възрази Катрин. Това беше причината тя да има толкова ниско мнение за Клейборн. Неговият характер беше съмнителен, и то крайно. Но въпреки това той я очароваше… Проклет да е! — Откъде познавате мистър Доджър?

— Какво знаете за миналото ми?

— Знам, че сте били сирак. Знам, че сте прекарали част от детството си по улиците. Освен тези неща и това, което вие така любезно разкрихте, знам много малко. — Все пак по гръбнака й премина тръпка. Тя се намираше в карета в пълен мрак с мъж, който беше признал убийство и измама, мъж, който я беше завел в игрална зала, сякаш това беше подходящо място за една дама.

— Той беше едно от момчетата на Фейгън — каза Клейборн. — Както и аз.

— И кой е Фейгън?

— Мъжът, който управляваше малката ни банда от деца-крадци, който ни научи на занаята.

— Колко бяхте там?

— Около дузина. Броят се променяше, в зависимост от това кой беше заловен и кой беше възстановен.

— А Франи?

— Тя също беше една от нас.

— Имали сте много различно възпитание от повечето лордове.

— Наистина.

— Там ли се научихте да убивате?

— Не, там се научих да крада.

— Да пребърквате джобове?

— Бях по-склонен да обирам. Джак беше джебчията.

— А Франи?

— Отвличаше вниманието.

— Липсва ли ви?

— Какво? Да живея на улицата? Да съм мръсен, гладен и да ми е студено? Не. Никога.

Искаше й се да може да го види по-ясно в сенките. Знаеше, че не трябва да е заинтригувана от него, но все пак беше. Тя го обвиняваше, че насилва Франи, но той не беше наистина груб или твърд с нея. Просто се беше осмелил да остави безсилието му да се прояви.

Това, повече от всичко, затвърди у нея убеждението, че той има силни чувства към тази жена. Той внимателно пазеше в тайна емоциите си, но около Франи се беше разкрил.

— Стигнах до заключение, че не вярвате да сте истинският наследник на Клейборн. Простете ми за наивността, но защо оставихте предишният граф да вярва, че сте?

Той плъзна пръст под завесата, дръпна я леко настрани и се загледа навън. Катрин се чудеше дали се опитва да прецени местоположението им. Или може би търсеше отговор на въпроса й.

— Щяха да ме обесят — каза той тихо, пускайки завесата.

Стомахът й се сви на възел при мисълта, че той би могъл да отиде на бесилката.

— Мога да разбера, че при такива обстоятелства всеки би направил същото, би се престорил на някой, който не е. Но след като вече бяхте свободен, защо не се върнахте, където ви беше мястото, а откраднахте титлата и всичко, което върви с нея?

— Беше нещо повече от опит да спася живота си — каза той тихо, сякаш беше потънал в спомена за този момент. — Някога искали ли сте нещо толкова силно, че бихте направили всичко, бихте повярвали на всичко, за да го постигнете?

— Смятам, че сегашната ни сделка би потвърдила, че наистина съм.

— Не, говоря за това да искате нещо още по-силно от това. Да го искате с такъв копнеж, че да сте склонна да заблуждавате себе си, за да го постигнете. Такъв беше старият джентълмен. В очите му видях колко отчаяно иска да намери внука си, колко отчаяно иска аз да бъда това дете…

— И се възползвахте.

— Това е един начин да се гледа на нещата. И съм готов да призная, че има нощи, в които гледам на действията си точно по този начин.

— Как иначе може да се гледа на тях?

— Аз му дадох това, което всички ние искаме, а малцина постигат нашите най-съкровени желания. Нямаше нищо, което да иска повече от това, синът на първородния му син отново да присъства в живота му. И така аз станах това, което той искаше.

— Отново тази странна честност у вас. Правите го да изглежда почти благородно.

— Не, не благородно. Ни най-малко. Той ми предостави възможност да живея и аз я сграбчих толкова бързо и покорно, колкото можех. Иска ми се да бях внукът му. Той ме обсипа с любов, която по право принадлежеше на друг и с която никога не се чувствах удобно.

— Любовта, която ви е дал, е била за вас. Дори да е мислил, че сте някой друг, това, което е чувствал, е било, защото е обичал вас.

— Обичаше ме само защото вярваше, че съм неговият внук. Ако вярваше нещо друго, не се съмнявам, че щеше да плъзне примката около врата ми лично. Все пак, аз убих единствения му останал син.

Син, който имаше син — Маркъс Лангдън. Мъжът, който трябваше да е граф. Катрин го познаваше, защото той, за разлика от всеизвестния си братовчед, беше често канен на балове, сякаш хората го подготвяха за деня, когато щеше да приеме полагащото му се място. Но очевидно бяха подценили настоящия граф.

— Трябва да призная, че съм объркана от вашите признания. Те не ви обрисуват в много благосклонна светлина, а не мога да не се зачудя дали не ми казвате тези неща, защото не искате да ви харесвам.

— Не знам защо ви казвам тези неща. Може би защото само душа, толкова черна, колкото моята, би могла да ме попита това, което вие ме попитахте.

— Аз изобщо не съм като вас, милорд.

— Така ли? Ръката ми ще извърши деянието, но по ваше желание. Вие ще споделите вината, лейди Катрин. Бъдете сигурна, че съвестта ви ще успее да понесе теглото й!

— Ще успее. — Поне тя мислеше, че ще успее. Надяваше се да успее. Мразеше съмненията си. Но не виждаше никакво друго средство на свое разположение. — Но докато преструвката ви, че сте внук на графа, ви е спасила врата, то също така за нея сте платили много висока цена. Защото сега като лорд ви е трудно да придобиете това, което искате — Франи.

— Впечатлен съм от вашата проницателност, лейди Катрин. Никога не съм бил особено впечатлен от благородните дами.

— Колко от тях познавате добре?

— Очевидно не достатъчно. Да не ми казвате, че са толкова интригуващи, колкото вас?

Сърцето й подскочи странно и тя се зачуди дали една жена може да умре от ухажването на мъж. Вбесяваше я, че е толкова доволна от това, че я намира за интригуваща.

— Вярвам, че жените са значително подценени. Все пак при не един случай сме управлявали империи.

— Изглежда имате високо мнение за вашия пол.

— Да, наистина.

— Не трябваше ли да сте омъжена досега?

Смяната на темата изглеждаше странна. Защо всички бяха толкова загрижени за брачното й положение?

— Няма закон кога някой трябва да се омъжи.

— Защо не сте?

— Очевидно още не съм намерила мъж, който да е достоен за мен.

Той се изкиска.

— Бог да е на помощ на мъжа, който реши, че е достоен!

— Не съм чак толкова лоша.

— Мисля, че като съпруга ще бъдете предизвикателство за всеки мъж.

— Не мислите ли, че Франи ще бъде предизвикателство?

— Не, разбира се. След като превъзмогнем тази пречка.

— Това ли искате наистина? Жена, която никога няма да ви предложи предизвикателство? Смятам, че това ще бъде доста скучно.

— Имал съм достатъчно предизвикателства в живота, лейди Катрин. Приветствам брак без тях.

— Разбира се. Простете ми! Не съм аз тази, която да съди какво търсите в брака.

И все пак не можеше да не помисли за причините, които Франи беше изложила, когато й обясняваше защо не иска да се омъжи за Клейборн.

Аз му дължа всичко, а той не ми дължи нищо. Аз съм свикнала да се занимавам с числа и да поддържам всичко в равновесие. Струва ми се, че бракът ни ще бъде невероятно несиметричен. Не ми изглежда като приятен начин на живот и с времето, боя се, че ще съжаляваме и накрая ще изгубим каквато и обич да сме имали един към друг.

Дължа му всичко.

Не правя нещо, което да не съм направил за нея и преди.

Катрин не можеше да не помисли, че мъжът, когото Клейборн беше убил, беше някак свързан с Франи. Щеше ли някога да узнае цялата история? Искаше ли да я знае? Ако действията му бяха напълно оправдани, щеше ли да започне да го вижда в благоприятна светлина? Щеше ли да започне да се съмнява в собствените си планове да го замеси?

Той беше мъж, на когото поне един човек смяташе, че дължи всичко. Франи не беше използвала думата ей така. Тя наистина чувстваше, че дължи на Клейборн всичко. Катрин не можеше да си представи да бъде задължена на някого толкова много. Странно, тя искаше да се пресегне през малкото разстояние, разделящо я от Клейборн, да поеме дланта му в ръцете си и да го помоли да й разкаже всяка мръсна подробност от миналото си.

Защо колкото повече време прекарваше в компанията му, толкова повече той я интересуваше?

За щастие каретата спря, преди Катрин да пристъпи към действие, което смяташе, че ще е прибързано. Наистина ли искаше да разбере какво е било миналото му? Нямаше ли да е по-добре за сделката им, ако запазеха дистанция, ако останеха по-скоро непознати, отколкото ако станеха приятели?

Вратата се отвори и тя се надигна.

— Позволете да изляза пръв! — каза Клейборн.

— Няма нужда да ме придружавате.

— Настоявам.

Той пристъпи навън, после й помогна да слезе от каретата. Вървя с нея, докато стигнаха до портата на градината и до пътеката, която се използваше от доставчиците на стоки в дома.

Тя постави ръка на ключалката.

— Лека нощ, милорд! Ще се видим утре в полунощ.

— Катрин?

Тя замръзна.

В гласа му имаше острота, сериозност, която почти я ужаси, и интимност, която беше също толкова ужасяваща. Помисли, че трябва да го погледне, но се боеше от това, което би могла да види или което той би могъл да каже. Затова изчака, стаила дъх.

— Личността, от която искате да се освободите… дали е защото той… той натрапил ли ви е вниманието си, тялото си?

Тя се осмели да погледне през рамо към него. Той стоеше в сенките мрачен и застрашителен.

— Няма нужда да ми казвате подробностите, но ако е отнел целомъдрието ви против волята ви, трябва само да ми кажете името му сега, тази вечер и вашата част от сделката ще бъде приключена, а аз ще се погрижа за моята незабавно.

Гърлото й се стегна болезнено, когато осъзна какво питаше той и какво предлагаше. Със сигурност не беше толкова благороден.

— Да не казвате, че няма да настоявате да обуча Франи, преди да се погрижите за въпроса?

— Да.

Колко лесно би било просто да каже „да“. Да се погрижи за въпроса бързо и експедитивно. Никога повече нямаше да го види. И ако не беше станала свидетел на странната му честност, ако не беше започнала да се съмнява в мнението си за него, ако не беше започнала да осъзнава, че той притежава морален кодекс, който заслужава възхищение, можеше да се възползва от предложението. Но истината беше, че тя егоистично не искаше този миг да бъде последният, в който го вижда.

По-рано беше говорил за това да искаш нещо толкова отчаяно, че да си готов да направиш и да повярваш на всичко, за да го постигнеш. Той изпитваше това към Франи. Тя беше неговото отчаяно желание. Бракът с нея беше мечтата, която той искаше да се сбъдне. И беше готов да се откаже от това заради Катрин, която не означаваше нищо за него, ако й е било причинено зло.

Клейборн просто я очароваше. Тя не беше познавала мъж, който да изглежда толкова сложен, мъж, който да има толкова много различни страни. Не беше изцяло зъл. Не беше изцяло добър. Комбинацията беше невероятно пленителна.

— Добродетелта ми е непокътната.

Той изглежда се отпусна съвсем леко, сякаш се беше подготвял за удара да научи, че е била наранена.

— Ще се видим утре, милорд.

Той се поклони леко.

— Утре.

Тя мина през портата и я затвори тихо след себе си. Не искаше да покаже колко я беше трогнала загрижеността му.

Клейборн беше много по-опасен, отколкото си представяше. Независимо дали беше грешник или светец, той привличаше интереса й както никой друг мъж.