Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (2)

Глава 1

Лондон

1851

Общоизвестно е, че не говориш за дявола от страх, да не привлечеш вниманието му. И затова малцина аристократи споменаваха Лушън Лангдън, граф Клейборн.

И все пак, докато лейди Катрин Мабри стоеше в нощните сенки близо до неговото жилище, не можеше да отрече, че е очарована от граф Дявол, откакто той се беше осмелил да се появи на един бал непоканен.

Не беше танцувал с никого. Не беше говорил с никого. Беше кръстосал балната зала, сякаш взима мярката на всички присъстващи и ги намери, според своите изисквания, за тъжно недостатъчни.

Беше й се сторило особено тежко, когато погледът му се беше спрял на нея и се беше задържал там секунда или две по-дълго, отколкото беше прието. Тя нито беше трепнала, нито беше погледнала встрани, въпреки че силно й се беше приискало да направи и двете. Беше издържала погледа му с цялата невинна дързост, която една млада дама на седемнайсет би могла да събере.

Беше получила някакво удовлетворение от това, че той пръв беше отместил поглед, но не и преди странно сребристите му очи да бяха започнали да потъмняват и да изглеждат така, сякаш са сгорещени от огнените дълбини на самия ад, в който се предполагаше, че е роден.

Малцина вярваха, че той е истинският наследник, но никой не смееше да оспорва положението му. Все пак беше добре известно, че е способен да извърши убийство. Никога не беше отрекъл, че е убил втория син и наследник на предишния граф.

Онази нощ на бала сякаш цялата тълпа от гости си беше поела дъх и го беше задържала в очакване да види къде ще удари, върху кого ще реши да излее неодобрението си, защото беше съвсем видно, че графът не е човек, който смята да се забавлява. Можеше да се предположи, че след като е пристигнал с някаква нечестива цел наум, със сигурност е наясно, че никоя от присъстващите дами не би посмяла да рискува репутацията си, като танцува с него, нито че някой от господата би поставил под съмнение почтеността си, като открито и доброволно го заговори на такова публично място.

После Клейборн беше излязъл бавно, сякаш беше търсил някого и след като не беше успял да го намери — него или нея, беше решил, че останалите не си струват усилието да се занимава с тях.

Това беше ядосало Катрин най-много.

За неин огромен срам тя отчаяно беше искала да танцува с него, да бъде в ръцете му и да погледне още веднъж в тези тлеещи сребристи очи, които дори сега — пет години по-късно, продължаваха да я преследват в сънищата й.

Тя вдигна качулката на дългото си палто и покри главата си, за да се предпази от сгъстяващата се влажна мъгла, докато оглеждаше жилището на графа по-внимателно в търсене на някаква следа, която да покаже, че той е у дома. Тя не беше сигурна, че интересът й към него е съвсем здравословен. Всъщност, беше съвсем сигурна, че не е.

Не можеше да каже какво у него я привлича, знаеше само, че е безсилна да се пребори с това привличане. Тайно от семейството й, след първата й среща с Клейборн, тя се беше осмелила да му праща покани за нейните балове и вечери, доставени на ръка от верен слуга. Не че той някога си беше дал труда да ги приеме или да присъства на приемите й.

Доколкото тя знаеше, след онази нощ той не се беше появявал на никое друго събитие. Той не беше добре дошъл в добрите домове и тя беше доста обидена, че беше отхвърлил опитите й да го включи в своя живот. Въпреки че трябваше да признае, че мотивът й да го иска там бе доста егоистичен и не съвсем порядъчен.

Тя вече не разполагаше с време да го подмамва с позлатени покани. Беше напълно решена да си поговори с него и ако не можеше да стори това в безопасността на претъпкана бална зала, тогава щеше да го направи в усамотението на неговото собствено жилище.

Ледена тръпка пробяга по гръбнака й и тя се опита да я припише на студа от мъглата, вместо на собствената си страхливост. Беше стояла в сенките доста време и влагата се беше просмукала в костите й. Ако не приближеше скоро, щеше да бъде трепереща купчина желе, а това едва ли щеше да помогне за постигането на целта й. Тя трябваше да изглежда сякаш няма никакви опасения от това, че се обръща към него, иначе щеше да получи презрението му, а това нямаше да свърши никаква работа.

Огледа се предпазливо наоколо. Беше много късно и нощта беше много тиха. Злокобна.

Никой нямаше да види как тя приближава вратата му, никой нямаше да знае за скандалното й среднощно посещение. Репутацията й щеше да остане неопетнена. Катрин се поколеба. Веднъж тръгнала по този път нямаше да може да се върне назад, но тя не виждаше друг избор.

Пристъпи на улицата и започна да крачи решително напред, страхувайки се, че преди нощта да е свършила, то нейната репутация ще е единственото нещо, недокоснато от граф Дявол.

* * *

Никой никога не се е осмелявал да твърди, че Лушън Лангдън, т.е. граф Клейборн, е страхливец. Но докато сядаше на игралната маса, той знаеше истината. Беше тук само защото нямаше кураж да ухажва пламенно прекрасната Франи Дарлинг. Беше дошъл в приемната на Доджър с точното намерение най-накрая да поиска ръката на Франи, но точно преди да посегне към вратата на кабинета, в който тя водеше сметките на Джак Доджър, беше решил да се отбие за кратко до игралните маси. Само за да даде възможност на ръцете си да спрат да се тресат и на ума си — да преговори още веднъж думите, които беше упражнявал.

Това беше преди шест часа.

Можеше да обвини за закъснението факта, че печелеше. Но той винаги печелеше.

Бяха раздадени следващите карти. Той огледа неговите бегло. Не бяха картите това, което осигуряваше победата му, а по-скоро способността му внимателно да определи какво държат другите играчи.

Очите на граф Чесни блесваха леко, когато получеше добри карти, сякаш късметът му го беше изненадал. При тази ръка погледът му остана забележително лишен от светлина. Виконт Милнър пренареждаше картите си, сякаш никога не беше доволен от тях. Граф Кантън винаги сръбваше от брендито си, когато беше доволен. Чашата му този път остана недокосната. Херцог Евъндейл седеше напред, сякаш готов да скочи към парите, когато мислеше, че има шанс да спечели. Облягаше се назад, когато смяташе, че изходът е съмнителен. Понастоящем изглеждаше сякаш има опасност да се изплъзне от стола си. Чудовищно лоша ръка, с която без съмнение мислеше, че може да блъфира.

Играта продължи, като всеки залагаше или пасуваше. Когато и поредното наддаване завърши и всички останали лордове пъшкаха и охкаха, Клейборн събра печалбата си и я добави към купчината дървени чипове, които вече стояха пред него.

— Смятам, господа, че е време да се оттегля за тази вечер — каза той, докато се изправяше.

Младо момче, облечено в една от пурпурните ливреи, с които Доджър беше толкова известен, притича с медна купа и я задържа до ръба на масата, докато Клейборн плъзгаше изобилната си печалба в нея.

— Вижте сега, Клейборн — каза Евъндейл, — не може да се каже, че се отнасяте честно. Трябва поне да ни дадете възможност да си върнем изгубеното.

Клейборн взе купата, извади една крона^[1] от джоба си и я метна на малкия. Момчето, което вероятно не беше на повече от осем години, докосна с пръсти челото си и изчезна.

— Посветих ви по-голямата част от нощта, господа. Бъдете сигурни, че ще излезете на печалба, ако си тръгна сега!

Господата помърмориха още малко, но Клейборн знаеше, че не съжаляват да му видят гърба. Караше ги да се чувстват неудобно. Точно така, както се чувстваше и той. Но това беше неговата тайна. За разлика от тях, той никога не позволяваше на емоциите, мислите или чувствата му да изплуват до повърхността. Не го правеше и когато ставаше дума за Франи и се съмняваше, че тя има някаква представа колко дълбока беше привързаността му към нея.

Той спря до обменното прозорче и размени дървените си чипове за монети, като се наслаждаваше на тежестта на купата.

Докато крачеше през игралната зала, той реши, че Франи без съмнение вече се е оттеглила за вечерта, и в такъв случай той трябваше да изчака до утре, за да разкрие чувствата си. Но когато приближи задната част, видя, че вратата на кабинета й е отворена. Най-вероятно щеше да открие Джак вътре. Този човек отделяше за сън по-малко време, дори от Клейборн. Ами ако не беше Джак? Клейборн трябваше да приключи с този неприятен въпрос. Затова закрачи по коридора, надзърна през рамката на вратата…

И там беше Франи. Прекрасната Франи. Червената й коса беше загладена назад в стегнат кок, луничките по носа и бузите й бяха едва видими под светлината на лампата, поставена на бюрото, зад което тя седеше и усърдно маркираше цифри в колона. Роклята й беше с висока яка, а всяко копче беше здраво закопчано чак до брадичката й. Дългите ръкави оставяха на показ само дланите й. Нежните й вежди бяха смръщени. Когато станеше негова жена, нямаше да има никакви тревоги.

Тя погледна нагоре, изписка леко, дръпна се назад и притисна ръка до гърдите си.

— Мили боже, Люк! Така ме стресна. Откога стоиш там и ме шпионираш?

— Не много отдавна — отвърна той лаконично, влизайки в стаята с увереност, каквато съвсем не изпитваше. Постави купата на бюрото. — За теб и за твоя детски дом.

Домът беше малко място, което тя строеше в момента с надеждата да направи живота на сираците по-лесен. Тя го погледна през присвити очи.

— Всички тези нечестно спечелени пари?

— Разбира се.

Тя грабна купата и му се усмихна. Дяволитата извивка на устните й му подейства както винаги — като силен юмрук в стомаха.

— Тогава ще ги взема с удоволствие и с тях ще направя добри дела, за да опростя греховете ти.

В гласа й имаше закачливост, но тъга помрачаваше очите й.

— Никой не може да опрости греховете ми, Франи, знаеш го. — Той махна с ръка, за да не спори с него по въпроса, и седна на дебело подплатения стол пред бюрото й. — Останала си до късно.

— За да държа в ред финансите на Джак, работата ми е невероятно много. Печалбите му са поразителни.

— Той винаги е твърдял, че ако искаш да умреш богат, трябва да инвестираш в порочни дела.

— Е, Джак без съмнение ще умре богат, но по начин, който е доста тъжен. Трябва да харчи парите си за нещо, което му доставя удоволствие.

— Мисля, че намира удоволствие да взема пари от богати типове. — В края на изречението акцентът му разкри уличния му произход. Винаги беше лесно да се подхлъзне около Франи, защото споделяха един и същ произход.

— Но дали е щастлив? — попита тя.

— Някой от нас щастлив ли е?

Сълзи изпълниха очите й…

— Проклятие, Франи…

Тя вдигна ръка.

— Няма нищо. Просто настроенията ми се менят. Не мога да твърдя, че съм щастлива, но вярвам, че съм доволна.

Сега беше идеалната възможност да й обещае безкрайно щастие. Но кабинетът й изведнъж започна да изглежда като прекалено противно и неромантично място. Как му беше хрумнало да й предложи тук? Обстановката за предложението трябваше да е също толкова незабравима, колкото и самото предложение.

Утре. Щеше да й предложи утре. Той се изкашля и се изправи.

— Е, стана доста късно. По-добре да тръгвам.

Тя го дари с още една дяволита усмивка.

— Беше много мило да се отбиеш. — Тя докосна медната купа с печалбата му. — Благодаря ти за приноса!

— Бих ти дал повече, и то законни средства, ако ги приемаше.

— Ти направи повече от достатъчно за мен, Люк.

И това изглеждаше идеална възможност да й каже, че изобщо не е направил толкова, колкото планира да направи за нея. Но думите заседнаха в гърлото му. Защо когато беше с нея, ставаше толкова свит и не можеше и дума да й каже, а трябваше да й говори от сърце? Дали защото, както той се страхуваше, нямаше сърце, а просто черна дупка, която отразяваше мрака в душата му?

Трябваше да е лесно да й каже каквото и да било. Все пак той знаеше за най-лошото от нейния живот, както и тя за неговия. Защо това беше по-лесно за споделяне, отколкото да разговарят за доброто?

Той направи крачка назад.

— Вероятно ще те видя утре.

— Тогава ще те уведомя точно как планирам да използвам парите, които ми даде.

— Използвай ги както ти харесва, Франи! Нямам условия. Не ми дължиш обяснение.

— Никога не си се чувствал удобно сред сираци, нали?

— Какво искаш да кажеш? Всичките ми най-добри приятели са сираци.

— Веселата малка банда на Фейгън от нехранимайковци. Ние сме странна група, нали?

— Само защото превъзмогнахме случилото се в детството ни и всички сме доста успели.

— Трябва да благодарим на твоя дядо за промяната в съдбата ни. Той издигна и нас, когато издигна теб.

— Ако е бил мой дядо.

— Как можеш още да се съмняваш?

Той едва не й каза истината, но не мислеше, че тя ще одобри лъжата, с която беше сигурен, че живее. Той й отправи една от своите (както се надяваше) най-чаровни усмивки.

— Лека нощ, Франи! Сладки сънища!

Колкото до него самия, Клейборн имаше само кошмари, щом се унесеше в дрямка.

Той се отдалечи от стаята, преди тя да реши да го тормози за още отговори. Предишният му живот беше нещо, което не изпитваше удоволствие да изживява отново. Понякога му се струваше странно, че иска да се ожени за жена, която имаше толкова силно присъствие в живота му. С нея до себе си той никога нямаше да може да избяга от миналото си, но може би щеше по-добре да се изправи срещу него.

Беше стигнал почти до входната врата, когато чу:

— Дължиш ми пет лири, Люк.

Той спря рязко, обърна се и проследи как Джак Доджър наперено върви към него, със самоуверена усмивка на мрачно набръчканото му лице.

— Няма как да си сигурен — каза Люк, когато Джак спря пред него.

— Значи си помолил Франи да се омъжи за теб?

С въздишка Люк извади портфейла си от вътрешния джоб и подаде на Джак исканата сума.

— Не трябваше да ти казвам за намеренията си.

— Да. Не трябваше да приемаш облога, че наистина ще го направиш. — Джак прибра парите. — Искаш ли да вземеш едно от момичетата ми с теб тази вечер? — Намигна му. — За малко утеха?

Люк наруга Джак здраво затова че го изкушава и наруга и себе си затова че му е толкова трудно да устои на изкушението. Никога не се беше възползвал от момичетата на Джак.

— Няма да позволя Франи да ме види да си тръгвам с някое от момичетата ти.

— Ще я пратя през задния вход. Франи няма да разбере.

— Сигурен ли си, че момичетата ти не говорят?

— Те са много дискретни. Аз настоявам.

Люк помисли, после поклати глава.

— Не. Няма да рискувам да се усъмни в моята привързаност.

— Да не искаш да кажеш, че си бил целомъдрен през всички тези години?

— Разбира се, че не. Но също както и момичетата ти, аз съм изключително дискретен. — Мястото на Доджър не беше единственото, което предлагаше женска компания. Освен това беше по-малко вероятно Франи да чуе за връзките на Люк, ако той ги търсеше другаде. Няколко години дори имаше любовница, но се бяха разделили, когато Люк беше решил, че е време да предложи на Франи да стане негова жена.

— За бога, Франи работи тук. Тя знае, че мъжете имат нужди.

— Няма да позволя да размишлява за моите. Може би ти щеше да ме разбереш, ако имаше любима.

— Предпочитам да купувам жените си. Това предпазва от недоразумения.

А според опита на Люк — и от истинска страст.

— Ще направим ли обичайния облог за утре? — попита Джак.

— На всяка цена.

— Измина повече от година, откакто си постави тази задача. Не изпитвам удоволствие да забогатявам от приятелите си, затова се погрижи за нещата утре, става ли?

— Ако не изпитваш удоволствие, тогава спри да правиш проклетите облози!

— Знаеш, че имам слабост към нещата, в които са замесени облози — усмихна се дяволито. — А рядко мога да те бия на карти.

— Утре. Ще й предложа утре — каза Люк убедително.

Джак го тупна по рамото.

— Донеси друга петачка за всеки случай!

Люк едва се сдържа да не избие хитрата самодоволна усмивка от лицето на Джак. Но както Франи беше длъжница на Люк, така и Люк имаше дълг към Джак, който никога нямаше да може да изплати.

Люк излезе от сградата и закрачи в мъгливата нощ. Веднага го прониза болка в костите — спомен от твърде многото нощи спане на студено. Сега държеше стаите в жилището си нетърпимо топли, само защото можеше да си го позволи. След като беше прекарал детството си лишен от удобства, сега си позволяваше всички. Беше изградил репутация на ексцентричен и екстравагантен мъж, защото харчеше безразсъдно. Но можеше да си позволи да харчи, колкото му се иска. Партньорството му с Джак го осигуряваше.

Да, инвестирането в пороци се отплащаше щедро.

Когато стигна до каретата си, слугата му, облечен в ливрея, отвори вратата с лек поклон.

— Право вкъщи — каза Люк, докато се качваше вътре.

— Да, милорд.

Вратата се затвори и Люк се облегна на плюшената седалка. Каретата се наклони напред. През прозореца не можеше да се види много от сивата вихреща се мъгла. Не му пукаше за нея, въпреки че тя присъстваше постоянно в сънищата му.

Не че сънуваше често. За да сънува, човек трябва да спи, а Люк рядко спеше задълго. Не беше сигурен, че някой от тях успяваше. Децата на Фейгън. Бяха обвързани от нещата, които бяха правили. Благородниците никога нямаше да могат да разберат, че е възможно някой да е толкова отчаян, че да направи такива неща.

Това беше една от многото причини да не се чувства съвсем удобно на мястото си в света. Скоро след кончината на стария джентълмен, Люк беше посетил един бал, за да заеме публично мястото си като новия граф Клейборн, но над тълпата се беше спуснала тишина още щом името му беше обявено от върха на стълбището. Беше се разходил бавно сред тълпата гости, предизвиквайки всеки да оспори присъствието му. Никой мъж не беше проявил смелост да срещне погледа му.

Една картина се мерна в паметта му. Младата дама не само се беше осмелила да задържи погледа му, но направо го беше предизвикала. Не беше сигурен защо, но мислеше за нея понякога. Тя изобщо не беше като Франи. Застанала там в елегантната си вечерна рокля, с руса коса, всеки кичур от която съвършено подвит на мястото си, тя изглеждаше разглезена. Това беше една от причините, поради които той ненавиждаше идеята, че вече е част от аристокрацията. Тези хора не знаеха нищо за страданието. Те не знаеха нищо за унижението да просиш за късче храна. Не познаваха острата болка от удара на пръчката, когато просията не беше донесла достатъчно монети или кражбата от джобовете не беше увенчана с достатъчно кърпички. Не познаваха страха да бъдеш заловен. Понякога дори децата бяха пращани в затвора, превозвани на огромни кораби до Австралия или до Нова Зеландия, а в редки случаи и бесени.

Каретата спря, вратата се отвори и Люк слезе. Винаги се чувстваше малко гузен, когато пристигаше в лондонското си жилище. Двайсетина семейства можеха да се настанят там удобно. Вместо това там живееха той и две дузини слуги. Разбира се, това щеше да се промени, след като се ожени за Франи. Децата им щяха да тичат из тези коридори скоро след това. Щяха да имат много по-добър живот, отколкото техните родители познаваха.

Масивната входна врата се отвори. Клейборн се изненада, че икономът му все още беше буден. Люк не спазваше определени часове — идваше и излизаше, когато му харесва. Не очакваше слугите му да живеят според неговите среднощни навици.

Фицсимънс се беше грижил за жилището много преди Люк да дойде да живее със стария джентълмен. Икономът беше пламенно предан на предишния граф и нито веднъж, доколкото беше известно на Люк, не беше поставил под съмнение твърдението на стария джентълмен, че Люк е негов внук.

Щом вратата се затвори, Люк свали шапката си и я подаде на иконома.

— Казвал съм ти и преди, че няма нужда да стоиш буден, докато се прибера.

— Да, милорд, но реших, че е най-добре да го направя тази вечер.

— И защо? — попита Люк, смъквайки ръкавиците си.

— Една дама пристигна по-рано.

Люк се скова.

— Коя?

— Не пожела да каже. Почука на входа за прислугата, каза, че е от първостепенна важност — „въпрос на живот и смърт“ бяха точните й думи — да говори с вас и оттогава ви очаква в библиотеката.

Люк погледна по коридора.

— И нямаш представа коя е?

— Не, милорд. Въпреки че бих се осмелил да предположа, че е дама с високо положение. Това личи по поведението й.

През годините няколко дами с положение бяха търсили леглото на Люк. Той живееше в охолство, от каквото мнозина биха искали да се възползват, но винаги беше давал ясно да се разбере, че не предлага нищо за постоянно. Някои просто бяха искали да си поиграят за малко с дявола. Но никоя никога не беше твърдяла, че да го посетят, е въпрос на живот и смърт. Колко драматично. Остатъкът на вечерта обещаваше да е забавен.

Той подаде ръкавиците си на Фицсимънс.

— Погрижи се да не ни безпокоят!

— Да, милорд.

Люк закрачи по коридора с изострено любопитство. Пред вратата нямаше чакащи слуги. Никой от тях нямаше причина да вярва, че услугите му ще бъдат необходими в този безбожно късен час. Люк влезе в библиотеката и тръшна вратата — внушително появяване, целящо да обезоръжи посетителката.

Жената, която стоеше до прозореца и се взираше в градината, скрита от мрак и мъгла, трепна. Качулката на палтото лежеше на раменете й, а закопчалката пречеше да се разкрие това, което би било прекрасно да се види — от шията до гръдта. Под наметалото беше облечена така, че да прелъстява и по причини, които не можеше да проумее, той внезапно се почувства в настроение за прелъстяване.

— Лейди Катрин Мабри, доколкото си спомням — провлачи той, приближавайки се бавно, докато не подуши скъпия й парфюм, който се носеше от кожата й като аромата на нежна роза.

Сините й очи се разшириха леко.

— Не допусках, че знаете коя съм аз.

— В моята работа влиза да зная кой е всеки.

— Смятате ме за своя работа?

— Да, лейди Катрин. Не искахте ли това, когато ме предизвикахте онази нощ на бала?

— Не точно, не — промърмори тя.

Той гледаше хипнотизиран как нежното й гърло се помръдна леко, когато тя преглътна — единственият признак, че изпитва съмнения за идването си. Тя беше по-красива, отколкото той си спомняше или може би просто съзряването й се беше отразило добре и все още притежаваше куража да задържи погледа му. Или може би не. Очите й се поколебаха за миг, щом тя погледна настрани и облиза устните си. Покана за нещо по-интимно.

Той прокара пръст по меката плът под брадичката й и тя отново го погледна. С докосването си усещаше забързания й пулс, пърхащ като мъничък молец, който се беше осмелил да приближи пламъка и сега осъзнаваше, че е останал без възможност да избяга. Беше очевидно, че е начинаеща в изкуството на прелъстяването, но това нямаше значение. Той имаше достатъчно опит.

— Знам защо сте тук — каза той. Гласът му беше нисък и предизвикателен, прелюдия към това, което щеше да се случи под копринените чаршафи, които покриваха леглото му.

Тя сбърчи деликатните си вежди. Чертите й бяха изящно съвършенство, изваяни от природата с очевидна грижа и непроменени от суровостта на живота.

— Как… — започна тя.

— Не мислете, че сте първата, която се опитва да ме впримчи в брак. Не се хващам лесно. — Той плъзна пръст по кожата й към закопчалката на наметалото. — Изобщо не се съмнявам, че вашият опекун стои зад прозореца, наблюдава и чака подходящия момент да се появи. — Той освободи закопчалката с бързо движение и внимателно плъзна наметалото по раменете й, докато то се свлече на пода.

Тялото му се стегна от разкрилата се гледка на това, което тя предлагаше. Беше живял твърде дълго без жена. Дори да се хванеше в капана й, щеше да се измъкне достатъчно лесно. Той обгърна лицето й с ръце и се наведе по-близо, докато усети диханието й.

— Но дори да стане свидетел как свалям дрехите ви, дори да види как ме посрещате с отворени обятия и крещите от екстаз, няма да се оженя за вас — прошепна той.

Чу как дъхът й секна.

— Няма да възстановя репутацията ви, след като бъде опетнена. — Той бързо я целуна. — Дори да се сдобиете с дете, няма да се оженя за вас. Цената, която плащате за танц с дявола, е живот в ада.

Той решително притисна устните си върху нейните, без изобщо да се изненада, че тя го приема без съпротива. Дори да не беше дошла да го хване в капан, той знаеше какво я е довело тук. Любопитство, нищо повече. Малко лошо поведение, преди да сключи уважаван брак с лорд, чийто произход никога няма да бъде поставян под съмнение зад гърба му.

Тя не се противопостави, когато плъзна език в устата й, дори изстена. Ръцете й стиснаха реверите на сакото му и на него му се стори, че за миг тя се олюля. Той изпита изключително силна възбуда, която едва не го повали на колене.

И дори докато проклинаше нея и своята собствена слабост, той осъзна, че няма желание да възпре изкушението. Щеше да я има. Тя сама беше предизвикала това, като беше дошла на прага му. Той беше мъж, който винаги се възползваше от предоставените му възможности, а тя му беше предложила страст. Беше минало твърде много време, откакто беше давал воля на желанията си. Тя щеше да се възползва от всичко, което той можеше да предложи тази нощ, но не повече от това. На сутринта нямаше да вземе нищо от него, освен спомените.

Той откъсна устни от нейните, стисна лицето й в ръце и я гледаше настоятелно.

— Бъдете сигурна, че това е, което искате, милейди, защото няма да има връщане назад, след като бъде сторено.

Дъхът й излизаше накъсано и тя разтърси глава.

— Разбрали сте погрешно целта на посещението ми.

— Нима? — попита той подигравателно.

Тя кимна.

— Искам да се освободя от нещо. И чувам, че вие сте точно човекът, който може да го направи.