Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (21)

Глава 20

Катрин бавно се качваше по стълбите към спалнята си. Тя беше изтощена. Отчаяно искаше да отиде при баща си, но не можеше да допусне той да я види облечена като слугиня и изглеждаща така, сякаш е прекарала няколко дни в разврат. Което беше истина, но все пак нямаше нужда той да го знае.

Джени подготви банята и Катрин потъна във вдигащата пара вода. Всичко я болеше и беше нещастна. А това беше добрата новина. Нищо не беше останало от репутацията й, но тя щеше да се справя с това по-късно. Точно сега основната й грижа беше Клейборн. Не искаше да го оставя сам тази нощ.

Но беше толкова изтощена, че едва успяваше да диша.

Когато свърши с банята, Джени започна да я изсушава.

— Да ви помогна ли да се приготвите за леглото?

— Не. Искам да посетя баща си за малко. Не съм го виждала няколко дни. Смятам, че една обикновена рокля ще е подходяща.

Почувства се малко по-добре, докато вървеше по коридора към спалнята му. Гледачката му се изправи, когато Катрин влезе в стаята.

— Как е той? — попита Катрин.

— Добре е, милейди.

Той не можеше да говори разбираемо, не можеше да се движи сам. Трябваше да бъде хранен и къпан. Как, за бога, можеше да е добре?

Но той повдигна съсухрената си, трепереща ръка и Катрин можеше да се закълне, че в помътнелите му сини очи се появи приветстваща светлина. Катрин седна на стола до леглото, взе ръката му и целуна пръстите му. После прокара пръсти през изтъняващата му сребриста коса.

— Липсвах ли ти?

Той кимна едва забележимо.

— Утре, ако слънцето е благосклонно към нас, ще излезем в градината. От добър източник чух, че това няма да навреди на здравето ти. Всъщност, дори може да го подобри. — Тя усети сълзи да парят в очите й. — О, тате, направих нещо ужасно глупаво. Влюбих се в мъж, който обича друга. Странното е, че колкото и да боли, искам само да е щастлив. И ако тя го прави щастлив, искам той да я има.

Той стисна ръката й. Тя се придвижи нагоре и положи ръка върху гърдите му. Усети как ръката му се спря върху косата й.

— Мисля, че би го харесал.

Чу тих тътен в гърдите му.

— Знам, че според теб не е достатъчно добър за мен, но пък за теб никой мъж не е достатъчно добър за мен.

Тя се изправи.

— Евъндейл биеше Уини, тате. Едни приятели и аз я скрихме, за да не може да я намери. Смятам да отида да я видя тази вечер. Не искам да се тревожиш. Мисля, че един инспектор от Скотланд Ярд ме наглежда. Така че, всичко ще бъде наред. А утре ще отидем в градината и няма да спра да ти чета, докато не довършим историята на Оливър.

Катрин се наведе напред, целуна баща си по челото и прошепна думите, които никога нямаше да може да каже на Клейборн:

— Обичам те с цялото си сърце.

* * *

Портретът на баща му не се беше променил, но изглеждаше така, сякаш е. Или само той се беше променил. Или може би причината беше, че го гледаше през пиянско вцепенение — първата бутилка уиски бе пресушена и втората беше в ръката му. Трябваше да намери нов доставчик.

Странно колко различно изглеждаше всичко. Неща, които някога му се струваха чужди, вече не изглеждаха така. След като се беше върнал у дома, беше минал през всяка стая, оглеждайки нещата с различни очи — с очите на граф Клейборн. Спомни си как лъвската глава на ръжена на камината го беше плашила като дете. Спомни си как яздеше дървеното конче в детската.

Обикновено когато гледаше портрета твърде дълго, вглеждайки се в чертите на графа, главата му започваше да го боли. Но не и тази вечер. Тази вечер нямаше нищо, освен успокояващия алкохол, който се вихреше в кръвта му. Дори това беше необичайно. Обичайно търсеше забвение. Тази вечер просто искаше спокойствие.

Ръката го болеше от ударите по Джак. Сърцето го болеше от това, че Франи беше защитила Джак. Защо Люк беше мислил, че тя без колебание ще застане до него? Но реакцията на Франи беше нормална. Люк беше влязъл като луд, а за разлика от Катрин, Франи не знаеше всичко, което Люк си беше спомнил. Не беше станала свидетел на болката, която му бяха донесли спомените.

Люк беше живял в мизерията и нищетата на онази малка стая с Фейгън и неговата банда от деца-крадци и се беше чувствал в безопасност. Бяха делили с него дрехи, храна и легло. Бяха го научили как да не го хващат. Бяха го научили как да се крие. А в началото повече от всичко на света беше искал да се скрие. Да се скрие от чичо си, от крясъците на умиращия си баща, от писъците на майка си, молеща за милост. Когато беше минал през вратата на Фейгън, беше го направил с готовност, с потребността да остави зад себе си ужасяващия си друг живот.

Нищо не беше по-плашещо от мисълта, че някой, за когото беше рисувал картина на езеро, който му беше подарил малък издялан дървен кон, който го беше завивал в леглото, когато беше на гости, беше го целувал по челото, беше се смял с баща му, беше танцувал с майка му, можеше да стои отстрани и да се смее, докато някакви главорези убиваха родителите му. Но чичо му беше дълбоко вплетен във всички тези спомени.

Люк чу вратата да се отваря, чу леки стъпки. Извърна се в стола, поглеждайки назад към вратата. Проклинаше се за радостта, която го изпълни при вида на Катрин. Още повече презираше облекчението, което се разля в него от това, че тя беше тук. Тя го караше да се чувства слаб, защото необходимостта тя да бъде до него бе голяма. Трябваше да я махне от живота си и за да го постигне, трябваше да се погрижи за Евъндейл.

Люк преглътна още от уискито и се намести обратно в стола си.

— Не трябваше да идваш.

Тя коленичи на пода до него и постави ръце на коленете му.

— Казах на татко, че отивам да видя Уини, но не отидох. Използвах това извинение с ясното съзнание, че идвам тук. Не исках да бъдеш сам тази нощ.

— Катрин…

— Тук съм само като приятел — тя обърна лице към портрета и постави буза на бедрото на Люк. — Вече виждам приликите толкова лесно.

— Толкова малко помня за него.

— Мисля, че щеше да се гордее със сина си.

Люк се засмя тихо.

— Откъде черпиш вярата си в мен, Катрин?

— От това, че те опознах.

Тя остана с него, както беше обещала. В леглото му. Без да прави нищо друго, освен да го държи, позволявайки му и той да я държи. Нещо повече от приятел, нещо по-малко от любовница. Но беше утешително. И въпреки че Люк не заспа, той не се отнесе и в света на спомените. По-скоро се концентрира върху удоволствието тя да е в леглото му, върху усещането да е до него, върху аромата й и върху звука от дишането й.

Преди съмване я изпрати с обещанието да се погрижи за проблема й много бързо. Върна се у дома, за да закуси и да прочете „Таймс“. Беше благодарен да открие, че на челната страница не се мъдри съобщение, че лейди Катрин Мабри е била забелязана в игрален дом и още по-благодарен, че нито една клюка от станалото предишната нощ не е излязла наяве. Обаче щеше. Със сигурност щеше да се разчуе.

* * *

Беше късно сутринта, когато Люк пристигна в жилището на Маркъс Лангдън. Беше облечен в най-хубавите си дрехи и знаеше без никакво съмнение, че изглежда напълно като лорд, какъвто беше.

Икономът му каза, че господарят и майка му са в гостната. Люк ги намери там. Маркъс четеше книга. Майка му се беше концентрирала върху бродерията си. Колко суров живот водеха!

Мисис Лангдън остави настрани ръкоделието си, очевидно възмутена, че Люк се е появил в светилището й. Маркъс затвори книгата си.

Люк прочисти гърло. Това беше по-трудно, отколкото беше мислил.

— Исках да знаете, че спомените ми се върнаха. Ако продължите с усилията си в съда, ще изгубите парите си, защото аз съм граф Клейборн.

— Колко удобно да се върнат сега, когато позицията ви е застрашена — каза мисис Лангдън. — Но това няма да ни спре. Синът ми е законният наследник.

— Не, мадам, не е. Родителите ми бяха убити от вашия съпруг.

Тя ахна и пребледня.

— Това е лъжа!

— Иска ми се да беше. Имам свидетел — Джак. — Щеше да завлече Джак в съда, ако беше нужно, за да свидетелства за това, което беше направил. — Но нямам желание да донеса на тази фамилия повече срам, отколкото е понесла през всички тези години. Един убиец в семейството е достатъчен, а след като никога не съм отричал деянието си, не виждам причина да ви причинявам допълнително неудобство, като разкрия това, което съпругът ви и мой чичо, брат на баща ми, е извършил.

— Вие сте възпитан да лъжете, да мамите, да убивате и да крадете, за да вземете това, което не принадлежи на вас…

— Изгубихте сребърна огърлица с три червени камъка в нея.

Тя се вкочани.

— Какво знаете за скъпоценното ми бижу? Джофри ми го подари в деня, в който се оженихме.

Люк обърна очи към Маркъс, чието чене беше увиснало и шокиращият му поглед сочеха, че си спомня бижуто. Знаеше какво следва. Само те двамата го знаеха.

— Вие ни четяхте „Айвънхоу“, лелче Клара — каза тихо Люк и побърза да продължи, преди тя да възрази срещу интимното име, което беше използвал. — С Маркъс взехме огърлицата…

— Това не е вярно — каза Маркъс, ставайки на крака. — Аз сам я взех. Ти беше едва на шест, аз бях на осем. — Той погледна майка си. — Поставихме камъните на дървените си мечове, но след като татко се разяри и започна да разпитва слугите за изчезналото украшение, ние изхвърлихме доказателството за това, което бяхме направили. Той използваше върху мен пръчката неведнъж. Исках да избегна поредния бой.

— Какво доказва това? — попита майка му.

Маркъс погледна към Люк.

— Доказва, че той е мой братовчед. Никога не съм казвал на никого какво направихме.

— Нито пък аз — каза Люк. Всъщност, до вчера дори не си спомняше. Той отново се обърна към мисис Лангдън. Тя изглеждаше шокирана. Едва ли можеше да я вини. — Нямам намерение да разкривам истинската натура на съпруга ви, но ако упорствате в опитите си да ми отнемете това, което по право е мое, всичко ще излезе наяве. Няма да се откажа лесно от това, което баща ми се бореше да задържи и което дядо ми повери на моите грижи.

Маркъс прочисти гърлото си.

— Ще говоря с адвоката си този следобед и ще се погрижа искането ни да бъде оттеглено от съда.

Люк кимна.

— Много добре. — Обърна се, да си тръгне…

— Клейборн?

Погледна отново към Маркъс.

— Може ли да поговорим насаме?

— Разбира се.

— Не може да му вярваш — каза мисис Лангдън.

— Ще говорим, когато се върна, майко. — Той последва Люк в коридора и го огледа така, сякаш за първи път го вижда истински. — Наистина си ти. Мисля, че знаех. Мисля, че винаги съм знаел.

— Аз не знаех — призна Люк.

— Ще говоря с майка ми. Тя ще се усмири.

— Ще ти бъда благодарен. Последните години бяха тежки. Бих искал да оставя трудностите зад нас.

Маркъс облиза устни и стрелна поглед по коридора, сякаш очакваше там да се крие някоя опасност.

— Ето за какво исках да говоря с теб. Каза, че си бил нападнат една нощ.

— Да.

— Беше дело на Евъндейл.

Люк го знаеше, но откъде знаеше Маркъс? Люк се загледа в него и го обзе подозрение.

— Евъндейл? Какво те кара да мислиш така?

— Очевидно е изгубил много пари от теб. Затруднен е финансово и е много ядосан от това.

— И откъде ти знаеш това?

— Защото той дойде при мен и ми каза, че ще ми помогне да получа титлата, ако обещая да му платя това, което си откраднал от него, щом получа наследството.

— Да ти помогне да я получиш, като бъда убит?

— Не знаех, че това е част от плана. Казах му, че искам да го направя законно чрез съда. Мислех, че е разбрал, но научих твърде късно, че е напълно луд.

— И не помисли, че трябва да знам това, когато дойдох преди?

— Беше ме срам, че съм се забъркал с него. И честно казано, бях ужасен. Той твърдеше, че е убивал и преди и не се съмнявах, че говори истината.

— Оценявам честността ти.

— По-важното е, че винаги съм смятал, че си свестен човек… е, като изключим това, че си убил баща ми, разбира се.

— Той брутално изнасили дванайсетгодишно момиче. Това е причината да го убия. А доскоро нямах спомени от убийството на родителите ми. Може би част от мен го е разпознала, защото изобщо не се поколебах да въздам това, което смятах за справедливост.

— Не можеш винаги да познаеш какъв е човек от пръв поглед.

Люк постави ръка на рамото на Маркъс.

— Мисля, че не си като баща си.

— Благодаря ти за доверието. По-добре да се връщам при майка ми. Може да не е очевидно, но подозирам, че е приела всички тези новини доста тежко.

Люк проследи с поглед как братовчед му изчезва в гостната и отново се замисли за Евъндейл. Щеше да му достави огромно удоволствие да се отърве от него.