Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (11)

Глава 10

Не тази вечер.

К.

Катрин проучи посланието, което беше доставено по-рано вечерта. После го сравни с това, което трябваше да е изгорила. Беше невероятно, че са написани от една и съща ръка. Последното беше нечетливо и разкривено. Приличаше на нещо, което баща й в неговата слабост би надраскал.

Не на нещо, което дръзкият, силен и предизвикателен лорд Клейборн би написал.

Изпълни я неочакван страх. Той се беше бил с главорезите много преди тя да излезе от каретата. Беше изчезнал в сенките само за да се появи отново. Беше допуснала, че е невредим, но можеше да греши. Той можеше да е ранен. Сериозно. И би било напълно в стила му да се тревожи повече за нейната рана и да позволи неговата да остане непрегледана, като се опитва да бъде невероятно смел и жертвоготовен.

Точно в този момент той можеше да се бори с инфекция, да трепери от треска или да се гърчи от болка.

Почеркът му определено сочеше, че нещо не е както трябва. И посланието му беше толкова рязко, толкова кратко. След всичко, което бяха споделили, тя имаше право на обяснение. По един или друг начин тя възнамеряваше да го получи. Според нейния график, не според неговия.

Тя изчака да стане толкова късно, че никой порядъчен човек да не би си позволил да стои навън. После нареди да докарат каретата й. Точно както беше направила и първата нощ, когато беше посетила Клейборн, тя накара кочияша си да я остави в парка Сейнт Джеймс.

— Няма нужда да ме чакаш — каза тя.

— Милейди…

— Ще се оправя… — А после се отдалечи, преди той да може да възрази отново.

Като минаваше през уличките и се криеше зад дърветата, тя внимателно стигна до вратата на слугите. Почука бързо.

Пълна жена, която носеше престилката си върху нощница, отвори вратата. Готвачката, несъмнено, винаги готова да приготви ястие на мига.

— Трябва да се видя с негова светлост — каза Катрин.

— Той не приема гости.

— У дома ли е?

Жената се поколеба.

— Важно е да се видя с него — Катрин се промуши покрай жената, пренебрегвайки възраженията й.

— Мистър Фицсимънс! Мистър Фицсимънс! — изпищя готвачката.

Катрин никога не би търпяла такова кряскане в дома си. Клейборн се нуждаеше от съпруга, но Катрин осъзна, че придобиването на съпруга е на първо място в ума му. Иначе нямаше да са партньори.

Икономът влезе в кухнята, очите му се разшириха, когато забеляза Катрин.

— Трябва да се видя с Клейборн — обяви Катрин без предисловие.

— Той е в леглото, мадам.

— Болен ли е?

— Не обсъждам делата на негова светлост.

— Трябва да го видя. Въпрос на живот и смърт. Предполагам, че няма да бъде доволен, ако научи, че съм била тук и не съм била отведена при него незабавно.

Той я изучава дълго, сякаш можеше да прояви дързостта да спори, после се поклони леко.

— Ако бъдете така добра да дойдете с мен.

Тя го последва извън кухнята в коридора.

— Мадам…

— Никой не знае, че съм тук — прекъсна го тя, сигурна, че той планира да я отклони от целта й. Също така съвсем наясно, от начина по който се обръщаше към нея, че той няма представа за истинското й положение в обществото, което беше нейно предимство.

Той въздъхна, сякаш тя беше твърде голям товар. Докато я придружаваше нагоре по стълбите, Катрин се сети да попита:

— Той сам ли е?

— Да, мадам.

Катрин внезапно се зачуди какво, за бога, я беше накарало да дойде тук. Освен че беше неспокойна. Тяхната връзка беше на господар и служител, като тя беше господарят. Не, не беше. Беше съдружие. И тя се нуждаеше той да е в добро здраве, за да изпълни своята част от сделката. Така че, щеше да провери как е, да реши какво му е необходимо и да се погрижи той да го получи.

След като се изкачиха по стълбите, икономът тръгна по коридора към една затворена врата. Катрин сграбчи лампа от близката маса.

— Ако ме почакате тук… — започна той, докато отваряше вратата.

Но Катрин нямаше намерение да чака, да рискува Клейборн да настои икономът да я отведе от помещението. Преди икономът да може да я обяви или да обсъди посещението й с Клейборн, тя се промуши и каза:

— Услугите ви вече не са необходими.

Докато затваряше вратата, Катрин видя смаяното изражение на иконома, но бързо обърна лице към този, който лежеше в огромното легло с четири колони.

Клейборн метна чаршафа върху бедрата си, но не преди тя да зърне голяма част от гол крак, стегнато бедро и закръглен задник. Той не носеше нощница. Очевидно не носеше нищо.

— Какво правите тук? — каза той грубо, притискайки дланта си към челото. — Пратих… послание.

— Изпитвате болка.

— Напълно съм наясно с това.

— Бяхте ли ударен снощи?

— Не бъдете глупава! Просто си вървете!

Тя си спомни как баща й страдаше от ужасни главоболия, а после една нощ…

— Трябва да пратите за вашия лекар — доктор Грейвс.

— Той вече беше тук. Това е просто главата ми. Ще се оправя до утре. Просто ме оставете!

— Казвате го така, сякаш сте го изпитвали и преди.

Тя пристъпи по-близо. Стаята не миришеше на болен. Не миришеше като тази на баща й. Тук се усещаше силен, тръпчив аромат на мъж. По някаква странна причина тази миризма й хареса повече, отколкото аромата на цветя в градина.

— Не бяхте ли ранен снощи? — попита тя отново.

— Не — той дишаше тежко, усилено.

Тя постави лампата на масичката до леглото, свали наметалото си и го остави на близкия стол. После седна на ръба на леглото.

— Това не е под-…

— Шшшт! Откога ви интересува кое е подходящо? Просто лежете неподвижно!

Тя се наведе напред, постави ръце от двете страни на главата му и започна нежно да масажира с пръсти слепоочията му. Веждите му бяха дълбоко сбръчкани, а челюстта стегната. Тя виждаше болката в сребристосивите му очи, докато той я гледаше настойчиво.

— Играете опасна игра, Катрин.

— Никой не знае, че съм тук. Взех предпазни мерки и бях много внимателна. Дори мъжът, който ме следи, не беше наоколо.

— Какво? — Той скочи в леглото, изстена, хвана се за главата и отново се строполи в леглото си. — Проклятие, проклятие, проклятие! — промърмори той, дишайки накъсано.

— Тройното проклинане по-ефективно ли е от еднократното? — попита тя.

Той се засмя тихо.

— Едва ли. Но носи повече удовлетворение. Сега ми кажете… за този мъж, който ви преследва.

— Само ако затворите очи и ми позволите да направя каквото мога, за да облекча болката ви. Баща ми страдаше от ужасни главоболия. Прилагането на натиск в слепоочията му помагаше.

Тя беше достатъчно близо, за да забележи, че Клейборн е изпитвал и преди болката. По тялото му се виждаха малки белези, но иначе имаше необикновено привлекателна гръд. Тя не можеше да понася дори мисълта той да изпитва и най-малкото неудобство. Какво беше направил, за да заслужи толкова суров живот? И дори сега, когато имаше почти всичко, все още да страда.

— Затворете очи — нареди тя.

За нейна огромна изненада, той се подчини, без да спори.

— Не трябва ли…

— Шшшт! — прекъсна го тя. — Просто се отпуснете! Тихо! Ще намаля светлината малко.

Тя се отмести, за да намали пламъка на лампата. Той изстена, сякаш болката се беше увеличила. Катрин отново постави ръце на лицето му и започна да движи пръстите си в кръгове по слепоочията му.

— Ръката ви.

— Не ме притеснява — излъга тя. Не беше сигурна защо изпитва такава голяма нужда да облекчи страданието му, дори за сметка на собственото си удобство. Може би снощната схватка беше изградила връзка между тях. Бяха се борили в една и съща битка и бяха оцелели.

— Пратихте ли съобщение до Франи?

Той помръдна леко глава настрани.

— Те ще разберат.

Значи беше нещо, от което беше страдал и преди, несъмнено беше страдал сам. Защо Франи не беше тук да облекчи болката му?

— Какво препоръча доктор Грейвс?

— Даде ми прах. Не помогна.

Дишането му ставаше по-малко тежко.

— Сега ми кажете за този мъж.

Дори с такава силна болка той беше загрижен за нея. И въпреки че тя беше сама в спалнята му, в леглото му, ако трябва да сме точни, той беше съвършен джентълмен. Винаги беше мислила, че Лушън Лангдън е мошеник, разбойник и някои далеч по-неласкателни неща, но сега откриваше, че легендата за него е много далеч от истината. Тя харесваше мъж, който заслужаваше презрение, според обществото, а действителността беше друга. Тя искаше да сложи край на неудобството му и да му донесе успокоение.

— Не знам. Вероятно просто съм наивна, но непрестанно виждам един господин. Мисля, че е същият. Трудно е да кажа, защото успявам да зърна само лицето му. Той винаги се обръща настрана, а би било напълно неприлично да го доближа.

— Тогава вероятно не е нищо важно.

— Това искам да си внуша и аз, но фактът, че той се опитва да не привлича внимание, само грабва моето. Вчера ходих до различни магазини, правих ненужни покупки, а той изглежда винаги ме чакаше, когато излизах. Когато погледнех настрана, за да видя дали има някой друг наоколо, и после поглеждах там, където стоеше той, него го нямаше.

— Вероятно е един от многото ви обожатели.

Тя се засмя.

— Нямам обожатели.

— Трудно ми е да го повярвам.

Той звучеше сънливо и тя беше убедена, че нейните грижи карат болката му да намалява. Тя се опита да потуши искрата на завист, която пламна при мисълта, че Франи може да е тук и да се грижи за него. Тя харесваше Франи. Наистина я харесваше. Франи беше сладка, мила и толкова непринудена. Катрин разбираше защо младата жена се страхува да стане част от аристократичните среди, където дамите са много по-самоуверени.

— Този приятел… има ли причина да ви преследва? — попита Клейборн.

— Не мога да измисля нито една. Не допускам, че той е отговорен за снощното нападение, а вие?

Очите му се отвориха и грижа набразди челото му.

— Защо мислите така?

— Просто съвпадението изглежда твърде голямо. Не мога да измисля причина някой да ме преследва.

— Сигурен съм, че за снощното нападение причината съм аз, а не вие. Описание на този приятел би ми помогнало.

— За какво?

— Да определя кой е той.

— О, вие познавате всички престъпници в Лондон, така ли?

— Познавам голяма част от тях. Е, как изглеждаше той?

— Носи голяма увиснала шапка, затова не съм сигурна за цвета на косата му. Мисля, че е тъмна. Чертите му изглеждат много остри, трудни за описване, защото няма нищо отличително в тях.

— Можете ли да го разпознаете, ако го видите отново?

— Възможно е, но не трябва да се тревожите за това сега — каза тя меко. — Болката ви трябва да отмине.

Той едва кимна, преди отново да затвори очи.

— Продължавайте да говорите! — нареди той толкова нежно, че беше по-скоро молба.

— За какво?

— Кажете ми… как върви с Франи?

Тя въздъхна. Трябваше да очаква, че той ще иска да говори за своята любов.

— Върви много добре. Тя е умна, както казахте. Но мисля, че ще трябва да разширим уроците извън нейния кабинет. Смятам, че може би е по-добре да ги провеждаме тук. Например при Доджър няма сервиз за чай. Няма приемна. Клубът не е свят на дами.

— Тук… не е свят на дами.

— Но ще бъде, щом се ожените. Ще го обсъдим, когато се почувствате по-добре.

Той се усмихна.

— Не обичате да губите спорове.

— Не смятах, че спорим, но честно казано, кой обича да губи? — Тя се наведе и прошепна в ухото му: — Спете сега! Ще се събудите без болка.

Ръцете й започваха да се изморяват. Тя се премести нагоре, за да може да подпре лактите си на леглото. Дори и не помисли, че при смяната на позицията ще опре гърдите си в неговата гръд. Но той беше твърде отнесен, за да забележи, докато тя беше напълно наясно, че зърната й се втвърдяват. Почти болезнено. Може би и двамата щяха да изпитват болка, преди нощта да свърши.

Но тя не можеше да отрече, че е доволна да остане там, където беше.

Тя продължи да разтрива слепоочията му. С палците си започна да гали бузите му.

И през цялото време се опитваше да запомни фините линии, гравирани върху лицето му. Той беше на не повече от трийсет, но суровият живот в детството беше издялал чертите му. Онази първа вечер в библиотеката тя беше проучила портрета на мъжа, който трябваше да е граф преди него. Не беше трудно да види приликите. Въпреки че Клейборн твърдеше, че не би намерила никакви прилики, тя почти си представяше, че ги има. Колко различен би изглеждал портретът, ако мъжът на него беше живял толкова тежко, колкото Клейборн, за когото тя сега се грижеше.

Тя не искаше да признае колко силно беше разтревожена и колко много беше започнала да го харесва. Като приятел. Мислеше за него като приятел за приятел. Никога нямаше да има нещо повече между тях.

Той беше влюбен във Франи, а Катрин… Е, Катрин щеше да срещне някой, който да претендира за сърцето й. Но Катрин не можеше да отрече, че нещо у Клейборн определено я смущаваше. Странната му честност. Готовността му да я защитава. Дълбочината на любовта, която изпитваше към друга жена и докъде би стигнал, за да я има в живота си.

Катрин не можеше да си представи да има друг толкова предан мъж. След като беше срещнала Клейборн, тя не знаеше дали би се примирила бъдещият й съпруг да притежава по-малко качества от Клейборн.

Катрин усети как Клейборн се отпуска от напрежението и се унася в сън. Можеше да си тръгне сега, но нямаше никакво желание да го направи. Против здравия разум, тя положи глава на гърдите му и заслуша равномерното туптене на сърцето му.

Той беше изпитвал невероятна агония, но все пак беше достатъчно внимателен да й изпрати бележка.

Внимателен. Не беше очаквала това от него.

Мил. Честен. Смел. Нежен. Грижовен.

Беше мислила, че ще си има работа с дявола. А той бавно, поне в нейните очи, започваше да прилича на ангел.

Мрачен ангел, със сигурност, но въпреки това ангел.

 

 

— Мамо!

— Тихо, скъпи! Тихо! Трябва да сме тихи. Играем една игра. Ще се скрием от тате.

— Страх ме е.

— Тихо! Не се плаши, скъпи! Тихо! Мама никога няма да позволи да се случи нещо лошо…

 

 

Люк се стресна и се събуди с тежест върху гърдите. Сънят връщаше главоболието, с което се беше борил цял ден, откакто напусна Маркъс Лангдън. Но не за Лангдън продължаваше да мисли той. Беше в уличката… ножовете, тоягите, свирепото нападение. Люк продължаваше да вижда Катрин, както я беше видял миналата нощ — да го защитава, да вдига ръка, за да поеме удара, предназначен за него.

Обикновено караше кочияша си да минава по обиколни пътища към дома, защото беше попадал на такива нападения неведнъж. Но откакто започна сдружението си с Катрин, беше станал безразсъден. Искаше да я изпрати у дома й възможно най-бързо. Не искаше да прекарва повече от необходимото време в каретата, вдишвайки сладкия й аромат, да поддържа разговори, да я опознава, да я разкрива като нещо повече от една разглезена херцогска дъщеря.

Той избягваше аристократите, защото не искаше да вижда прилики. Не искаше да осъзнае, че са хора, които би могъл да уважава. Чрез Катрин беше започнал да разбира, че и те имат страхове, мечти, надежди и бреме. И те имаха проблеми като всеки друг и се изправяха срещу тях като всеки друг.

Ако ги виждаше такива, каквито бяха наистина, действията, които беше предприел, за да стане един от тях, щяха да накарат съвестта му да проговори още повече. Той беше възпитан да взима това, което не е негово по право, за да оцелее. Ако обяви, че не е граф Клейборн, щяха ли да му простят греховете? Или щеше да затанцува на вятъра, увиснал на бесилото?

А той предпочиташе да танцува с Катрин.

Изтръгна се от летаргията си. Защо мислеше за Катрин, мечтаеше за Катрин… защо ароматът й беше толкова силен?

Люк отвори очи и погледна към гърдите си, върху които усещаше известна тежест.

„Катрин. Какво прави тя…“

После си спомни как тя беше пристигнала, как беше разтрила слепоочията му и явно той е заспал дълбоко. Беше ли спал някога толкова добре?

До този сън. Когато се опита да си го спомни, главата му започна да тупти безмилостно, затова той го игнорира. Главоболията не бяха изобщо толкова чести в Лондон, но когато беше в провинциалното си жилище, те се случваха почти ежедневно. Нещо във въздуха там му беше неприятно. Беше почти сигурен в това.

Той обърна леко глава и видя превързаната ръка на Катрин, нацапана с кръв, да почива на възглавницата му, където несъмнено беше паднала, след като Катрин беше потънала в сън. Беше я боляло да разтрива слепоочията му и той трябваше да я накаже за това.

Но беше толкова успокоително да не е сам с болката. Можеше да измисли хиляди причини защо тя не трябва да е там. Най-лошата от които беше, че тя го изкушаваше така, както не беше изкушаван от много време.

Защото беше живял твърде дълго време без жена. Така си каза. Искаше да повярва, че е така. Както старият джентълмен беше искал да вярва, че Люк наистина е неговият внук, така и Люк искаше да повярва, че това, което започва да изпитва към Катрин, е само похот, че става въпрос само за потребностите на тялото му, че тя предизвиква желанията на плътта му и нищо повече.

Защото един мъж не може да обича две жени. А сърцето му принадлежеше на Франи. Винаги беше принадлежало на нея. Катрин беше просто… смела, силна, решителна. Вбесяваща.

Докато мислеше колко досадна е тя и как никога не би се подчинила на волята на един мъж, той пое няколко разхлабени кичура между палеца и показалеца си, галейки ги нежно и започна да си представя как освобождава цялата й коса и как копринената мекота пада по гърдите му. Как би искал да зарови лице в нея. Как би искал да усети нещо повече от мекотата на косата й. Как би искал да почувства кадифето на кожата й. Как би искал да се потопи дълбоко в нея, обграден от топлината й, от аромата й и от мекотата й.

Стонът на желанието дойде неканен.

Очите й трепнаха и се отвориха, и тя му се усмихна, невинна за мъчението, което бушуваше в тялото му.

— Как е главата ви? — попита тя, сякаш да се буди в спалнята на мъж беше толкова естествено, колкото да отпива чай на закуска.

— Много по-добре.

— Добре.

Тя се изправи и той осъзна с тревога, че възвишението в средата на леглото му ще го издаде и че е невъзможно тя да пропусне неговата реакция. Всяка друга неомъжена жена можеше да не знае какво означава това, но не беше ли казала Катрин на Джак, че фантазира за мъже? И ако фантазира, тогава знае…

Той обгърна с длан бузата й, за да не й позволи да обърне лице в посоката, която несъмнено би причинила неудобство и на двамата.

— Дайте ми минутка!

Тя сбърчи вежди.

— Да съм сигурен, че главоболието няма да се върне.

Тя прокара пръсти по косата на слепоочието му.

— Не би трябвало, поне за известно време, да го има.

Това изобщо не помогна. Дори накара възвишението да расте още по-високо.

— Откъде знаехте какво да направите? — попита той, търсейки нещо, което да отклони вниманието му, което да я държи заета и да даде на него възможност да си върне контрола върху мъжествеността.

— Казах ви, баща ми имаше главоболия.

— Чух, че е болен.

Тя кимна, седна малко по-изправена и сложи ръце в скута си.

— Да, получи апоплектичен удар.

Той отпусна ръка и вече не я докосваше.

— Съжалявам! Това е голямо тегло за вас. Не трябва ли брат ви да е тук?

— Брат ми не знае. Той и татко имаха кавга, преди Стърлинг да замине. Не знам за какво беше. Чух само крясъците. Бих се обзаложила, че не знаехте това.

— Не, не знаех.

— Всички смятат, че Стърлинг е безотговорен, че е мерзавец. Обмисляла съм да му пиша, но татко се вълнува, когато спомена за него. Напоследък мислех за това, което казахте за предишния граф и за това, че е искал толкова силно да сте неговият внук. Ами ако най-силното желание на татко е да види сина си още веднъж, преди да умре, но е твърде горд, за да го признае? Дали Стърлинг ще ми прости, ако не му пиша, ако не му кажа истината за ситуацията? Вие бихте ли го направили?

Думите й го слисаха достатъчно, за да възвърне тялото му обичайното си състояние. „Слава богу! Слава богу!“

— Искате аз да пиша на брат ви?

Тя се усмихна сладко.

— Не, разбира се. Но трябва ли аз да го направя? Дори след като знам, че татко не иска? Ако беше ваш баща, вие бихте ли искали да знаете?

— Мисля, че трябва да търсите собствения си съвет по този въпрос. Направете това, което ви казва сърцето!

Тя се засмя кратко и той усети, че тя се смее на себе си. Познаваше ли той друга жена, която да се чувства толкова удобно в кожата си, колкото Катрин? Когато убиеше вместо нея, какво би убил у нея? Как щяха да й се отразят действията му? Той мислеше, че ако направи нещо, което да я промени, това би било по-лошо престъпление от убийството, непростим грях.

— Знаете ли, че преди нощта, когато се появих в библиотеката ви, смятах, че сте мъж без сърце?

— И сте били права.

Тя поклати леко глава.

— Не, не мисля. Вие сте много сложен мъж. Дори не съм сигурна, че оценявате колко сте сложен. — Тя прокара пръсти по рамото му. — Как сте получили тези белези?

Тялото му реагира мигновено. Той сграбчи ръката й, наранената й ръка. Тя ахна. Той изруга.

— Съжалявам! — Той поднесе свитите пръсти към устните си и положи върху тях нежна целувка. — Вие просто наистина не би трябвало… просто не би трябвало.

Очите й се разшириха, сякаш едва се беше събудила напълно и беше осъзнала…

— Боже мой, разбира се, че не трябва. Аз съм в спалнята на мъж. Простете ми, не знам какво съм мислела. Трябва да тръгвам сега.

Тя стана от леглото и забърза към вратата. Той се завъртя настрани, далеч от нея, но обърна глава, за да я погледне.

— Катрин?

Тя спря до вратата с ръка на дръжката. Лицето й беше обърнато настрани.

— Кажете ми, че не сте дошли с каретата си до предната ми врата!

Тя поклати глава.

— Дойдох до парка и казах на кочияша да не ме чака.

— Тогава ме изчакайте, за да се приведа в приличен вид и ще ви придружа до дома!

Тя кимна, отвори вратата и се измъкна навън.

Той се претърколи по гръб и загледа кадифения балдахин над леглото си. Никога не беше допускал жена в спалнята си, без да прави любов с нея. Изглеждаше невероятно, че се беше случило тази нощ, но това, което беше дори още по-невероятно, беше огромното задоволство, което той изпитваше от факта, че тя беше там. Беше достатъчно.

О, той искаше повече, искаше много повече, но това, което тя му беше дала, беше достатъчно.

Той обичаше Франи. Винаги беше обичал Франи. Но напоследък изглеждаше в състояние да мисли само за Катрин.