Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (5)

Глава 4

Много бавно и внимателно Катрин топна златния връх на перото си в мастилницата. Баща й нямаше да е доволен от действията й, но тя мислеше, че няма никакъв друг избор.

Мой най-скъпи братко,

Надявам се, че писмото ми те намира в добро здраве…

„Надявам се изобщо да те намери“ — помисли тя отегчено.

… и че се наслаждаваш на пътешествията си.

Обаче имам отчаяна нужда от теб у дома.

Ръката й трепереше, когато отново топна перото в мастилницата. Тя разполагаше с графика на Стърлинг, но нямаше представа дали го спазва. Все пак тя не мислеше, че има голям избор, освен да се опита да влезе във връзка с него. Но тогава нахлуха съмненията.

Как би могла изобщо да помисли да помоли брат си за това, което беше поискала от Клейборн? Той не притежаваше тъмната душа на графа. Нейният брат беше мил и щедър. Тя го обичаше нежно. Дразнеше я единствено фактът, че тъй като беше с няколко години по-голям, той изглежда беше на мнение, че само това е важно. Това отношение без съмнение беше довело до кавгата с баща й, благословен да е.

Как би могла молбата й да промени Стърлинг? Щеше ли да го превърне в мъж като Клейборн? Искаше ли тя да е отговорна за превръщането на един ангел в дявол? Но беше прекалено много разтревожена, че следващия път, когато Евъндейл забие юмруците си в Уини, ще я убие.

Клейборн беше прав. Тя щеше да се погрижи за въпроса сама. Но, боже мой, къде щеше да намери сили? И как щеше да го направи? Пистолет? Нож? Отрова?

Колко пъти трябваше да го застреля или да го намушка? Никога не беше виждала мъртъв човек или поне не си спомняше. Майка й беше умряла при раждането на бебе, което не оцеля. Катрин беше дете по онова време. Майка й изглеждаше като заспала. Смъртта винаги ли беше толкова мирна?

Катрин беше извадена рязко от мрачните си мисли от почукване на вратата. Прислужницата й — Джени, надзърна вътре.

— Милейди, беше доставено писмо.

Сърцето на Катрин направо спря да бие. Дали не беше от Уини? Дали не беше се случило най-лошото? Или беше от нейния брат? Дали не се прибираше най-после? Щеше ли да получи отговор на молитвите си?

— Донеси го бързо! — треперенето й се засили, когато се пресегна за писмото. Нямаше печат. Само капка восък, която да го държи затворено. Колко странно. Тя плъзна сребърния си нож за писма под восъка, отлепвайки го от хартията. После разгъна писмото.

Нужно е да се срещнем.

Полунощ.

Вашата градина.

К.

К? Кой по дяволите…

Тя едва не ахна. Клейборн?

Бързо сгъна писмото и погледна към Джени.

— Кой го донесе?

— Едно момче.

— Каза ли нещо?

— Само че се отнася до спешен въпрос и трябва да ви бъде доставено веднага. Всичко наред ли е, милейди?

Катрин прочисти гърлото си.

— Да, всичко е наред. Тази вечер се чувствам малко неспокойна. Ще се разходя по-късно, около полунощ, след което можеш да ми помогнеш да се приготвя за сън.

— Да, милейди. — Джени направи реверанс и напусна стаята.

Катрин разгъна и отново прочете писмото. Мили боже, тя беше почукала на вратата на дявола, а сега той беше почукал на нейната. Това не предвещаваше нищо добро. Изобщо не предвещаваше нищо добро.

Тя сгъна отново писмото и го пъхна в една книга. После стана и започна да крачи. Какво да облече за среднощната среща? Наметало, може би — нещо, което да я скрие от бдителни очи. Въпреки че след като срещата щеше да се състои в нейната градина, единствените бдителни очи щяха да бъдат тези на слугите й, а тя просто щеше да им забрани да излизат в градината по това време.

Тя погледна часовника, който тиктакаше на полицата над камината. Оставаха й два часа, два часа тревоги. Несъмнено би било мъдро да пренебрегне призива му.

Нужно е да се срещнем.

Нужно е. Не беше ли посочил той, че има всичко, което му е нужно? Тогава какво би могла да предложи тя?

Още една целувка, може би? Беше ли се мятал и въртял в леглото всяка нощ като нея? Беше ли неспособен да спи? Беше ли посещавала сънищата му, както той посещаваше нейните?

Не можеше да отрече, че очакваше посещението му. Тя всъщност искаше да го види отново. Може би следващия път, когато го поканеше на бал, той щеше да присъства.

Тя седна, загледа часовника и зачака. Точно пет минути преди полунощ се изправи и наметна пелерината около раменете си. Погледна отражението си в огледалото, пъхна няколко немирни кичура от косата си на мястото им, после се засмя на глупостта си. Той едва ли щеше да може да я види в мрака. А тя определено не се интересуваше какво мисли за външния й вид.

Помисли да надене ръкавиците си, но това не беше официална разходка. Нямаше да имат причина да се докосват. Тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои, вдигна лампата от бюрото и излезе от стаята си.

Беше много тихо и повечето от светлините в къщата бяха вече загасени. Беше почти в дневната стая, чиято врата щеше да я изведе в градината, когато чу:

— Милейди, мога ли да съм полезен?

Тя се завъртя и се усмихна на иконома.

— Не, благодаря ти, Джефърс. Трудно ми е да заспя. Просто ще се разходя в градината.

— Сама?

— Да, това е нашата градина. Би трябвало да съм в безопасност.

— Искате ли да пратя слуга, който да ви придружава?

— Не, благодаря. Ще се радвам на самотата. Всъщност, погрижи се никой от слугите да не ме безпокои!

Той се поклони леко.

— Както желаете.

Тя се отправи към дневната стая. Вече там, тя отдели минута да събере решителността си като наметалото около себе си и пристъпи през вратата в градината.

Когато даваха приеми, палеха фенерите, които обграждаха пътеката. Сега тя не беше преценила, че има нужда от толкова много грижи или от толкова много светлина, но докато се разхождаше по пътеката, започна да се съмнява в решението си. Не беше осъзнала колко е тъмно между живите плетове, цветята и покритите с бръшлян подпори, колко злокобно, колко…

— Лейди Катрин.

Тя изписка тихо и се завъртя. Как не го беше видяла, че стои там? Той сякаш се беше надигнал от нощните сенки като самия принц на мрака.

— Стреснахте ме, сър — каза тя и се прокле, че е заговорила, преди сърцето й да върне нормалния си ритъм. Гласът й наподобяваше на несигурните трели, които мъчеха брат й, когато беше в пубертета.

— Моите извинения — каза Клейборн.

— В тона ви липсва разкаяние. Не се съмнявам, че го направихте нарочно.

— Може би. Не бях сигурен, че ще се срещнете с мен.

— Писмото ви сочеше, че имате „нужда“. За разлика от вас, аз не съм от тези, които пренебрегват хора в нужда.

— Нима?

Гласът му беше станал дрезгав и тя се зачуди дали неволно не му беше пратила послание, което нямаше намерение да праща. Беше разтревожена от неговото спокойствие и от своето вълнение. Тя пое дълбоко въздух и попита остро:

— Какво е това, от което се нуждаете, милорд?

— Да повървим, моля!

— Не и отвъд градината.

— Определено не. Но колкото може по-далеч от дебнещи очи и уши.

Той започна да върви, без да я изчака. Тя забърза, за да го настигне.

— Инструктирах слугите да не ни безпокоят.

Той спря рязко и тя едва не заби нос в рамото му, когато той се обърна към нея. Беше толкова невероятно висок и широкоплещест. Самото му присъствие караше сърцето й да препуска.

— Уведомили сте слугите си, че ще се срещнем тук? — каза той, а гласът му беше пропит с неверие.

— Не, разбира се. Изразих се грешно. Казах им да не безпокоят мен. Доколкото им е известно, имам проблеми със съня.

— Това обичайно ли е за вас? Да имате проблеми със съня?

Той изглеждаше любопитен, сякаш беше загрижен за нея.

— Не, обикновено не — каза тя. Освен в случаите, когато мислеше за него. Тогава ставаше невъзможно да заспи.

— Предполагам, че ще имате.

Какво имаше предвид с това?

Той отново започна да върви и противно на убеждението си, тя закрачи до него. Беше благодарна, че е взела лампата. Въпреки че не осигуряваше изобилие от светлина, тя предлагаше достатъчно, за да може да го вижда ясно.

— Искам да говоря с вас за вашето… предложение — каза Клейборн с толкова емоция, колкото имаше в буца въглища.

— Не мислех, че сте заинтересован. — Тя не му вярваше напълно. Беше отхвърлил предложението й и я беше накарал да се чувства доста глупаво, че го е направила.

— Не бях.

— Но сега сте.

— Изглеждате раздразнена. Намерихте ли някой друг, който да поеме поръчката ви?

О, как й се искаше да беше! Искаше й се да може да се обърне и да си тръгне. Той я объркваше. Тя мислеше за топлите му пръсти на шията й, които караха пулса й да се учестява. Спомни си парещите му устни…

— Не, не съм намерила никой друг.

— Погрижихте ли се за въпроса?

— Не.

— Тогава вероятно можем да сключим сделка. Има една млада дама, която много бих искал да направя своя съпруга.

Катрин спря, опитвайки се да не се издаде колко са я шокирали тези думи. Интересуваше ли я, дали той ще си вземе съпруга? Никак. Абсолютно не я интересуваше, но все пак не можеше да отрече разочарованието. Беше прекарала много години, мечтаейки за него, въпреки че си забраняваше. Той просто нахлуваше в мечтите й, сякаш мястото му беше там.

Той я изучаваше, сякаш беше нещо странно. Какво показваше лицето й? Нищо, надяваше се тя. Или може би просто се опитваше да реши колко да разкрие. Той беше толкова затворен, колкото е ковчег, преди да бъде спуснат в земята.

— Но тя има опасения относно омъжването си за мен — продължи той.

— Заради порочните неща, които правите?

Подигравателната му усмивка беше още по-ясно различима в мрака.

— Порочните неща, които правя, лейди Катрин, са причината да сте привлечена от мен.

— Не съм привлечена от вас.

— Нима? Не си спомням да бяхте прекалено разстроена, че ви целунах. Подозирам, че сте се надявали да вкусите от порочността.

— Не знаете абсолютно нищо за моите надежди, милорд. — Тя преглътна и се опита да си върне хладнокръвието. — Значи младата дама има опасения. Едва ли мога да я обвиня.

— В преговори, лейди Катрин, обидата не помага на този, който търси услуга.

— Да, обяснихте го онази нощ. Моите извинения, ако съм ви обидила. Тя няма да се омъжи за вас, а това ви е накарало да ме призовете, защото…

— Тя се страхува от нашия свят. Чувства, че няма да си е на мястото сред благородници.

Обикновена жена? Той щеше да се ожени за обикновена жена? От друга страна какъв избор му оставаше? Тя не можеше да се сети за никоя дама, която би поощрила вниманието му, за нито един баща, който сериозно би обмислил да даде на Клейборн ръката на дъщеря си.

— Не съм забелязала да се опитвате да се впишете в обществото.

— Честно казано, лейди Катрин, доскоро не ми пукаше дали се вписвам, или не. Но с Франи несъмнено ще имаме деца и не искам за тях да се шушука така, както за мен.

Франи. Беше произнесъл името й с толкова топлота. Кой да си помисли, че е способен на такава велика емоция каквато е любовта?

— За вас не се шушука, милорд. Хората не говорят за дявола.

— Не, лейди Катрин, знам, че това не е истина. Иначе откъде щяхте да знаете, че трябва да дойдете на моята врата?

Той измърка името й с такава интимност, че в стомаха й се разгоря огнена топка. Колко бързо беше спечелил предимство. И колко отчаяна нужда имаше тя да си го върне.

Катрин вдигна глава и също му се усмихна.

— Разбирам. Значи искате да се погрижите децата ви да бъдат приети сред аристокрацията. — Трудно можеше да си го представи като баща, още по-малко като съпруг.

— Така е. Но преди да се хвърля към този проблем, трябва да дам на Франи увереността да ми окаже честта да се омъжи за мен. И тук се появявате вие.

— Аз?

— Да. Имам нужда да я научите на всичко, което трябва да знае, за да се движи уверено сред нас. След като изпълните тази задача, аз ще ви освободя от лицето, което сте избрали.

— Вече нямам увереност в способността ви да изпълните молбата ми, милорд. Казахте, че не сте убили.

— Не, казах, че не съм убил чичо си.

Тя проучи лицето му — познатите черти, които я бяха преследвали в сънищата й толкова дълго.

— Мили боже! Вие не вярвате, че наистина сте граф Клейборн.

— В какво вярвам или не вярвам, не е от значение. Старият джентълмен вярваше, че съм, а също и Короната — той протегна ръце. — И ето ме тук.

— Имате странна представа за честност.

— Имаме ли сделка?

— Казахте, че ще се погрижите за вашата част, щом аз се погрижа за моята. Но моята задача може да отнеме месеци. Как да знам, че когато свърша, вие ще се погрижите за вашата?

— Имате думата ми.

— На джентълмен?

— На разбойник. Не сте ли чули, че има чест сред крадците?

Боже мой, тя се страхуваше, че играе много опасна игра.

— Все пак вие искате от мен много повече, отколкото аз искам от…

Той стисна брадичката й в облечената си в ръкавица ръка и се наведе. Катрин можеше да види как мускулите на челюстта му се стягат.

— Вие искате от мен да предам последната част от душата си. Веднъж сторено, това не може да бъде върнато. Аз искам от вас само да научите една жена как да бъде домакиня на следобеден чай.

Преглъщайки с мъка, тя кимна и заговори през стиснати зъби.

— Напълно сте прав. Сега, ако бъдете така добър да ме пуснете…

Той изглеждаше изненадан, че все още я държи. Отпусна ръка.

— Моите извинения. Аз…

— Не се тревожете! Не вярвам да сте ме натъртил.

Той се обърна настрани и ако тя не знаеше, че е измамник, можеше да помисли, че се бори със съвестта си.

— Честно казано, милорд, не съм сигурна, че това, което искам от вас, може да чака месеци, преди да бъде изпълнено.

Той погледна през рамо към нея и светлината на фенера се отрази в очите му, придавайки им нечестив блясък.

— Франи е доста умна. Не се съмнявам в нейната способност да учи, а по-скоро във вашата способност да я научите. След като видя, че можете да изпълните вашата част от сделката, аз ще се погрижа за моята.

— Няма да ви кажа името, докато не сте готов за задачата.

— Съгласен съм с тези условия.

— И никога няма да ви кажа защо.

— Изглежда трябва да знам поне какво е направил, за да заслужи да умре.

Последните няколко думи накараха стомаха й да се свие болезнено. Тя знаеше какво иска, знаеше какви щяха да бъдат последствията. Ако можеше да измисли друг начин да спаси Уини, щеше да го използва. Но знаеше, че заплахите няма да подействат на Евъндейл. И Уини беше права. Законът не им беше от полза. Затова Катрин подсили решителността си, преди да каже:

— Въпросът е личен.

— Точно тази част от уговорката ни е неприемлива за мен.

— Мъжът, когото убихте — Джефри Лангдън, защо го убихте?

— Причините са лични.

— Той заслужаваше ли това, което му причинихте?

— Не, той заслужаваше нещо много по-лошо.

— Вярвам ви.

— Не давам пукната пара дали ми вярвате, или не.

Тя пристъпи напред.

— Имах предвид, че приемам думата ви, че той го е заслужавал. Защо не можете да приемете моята, че другият джентълмен заслужава смърт?

— Защото, лейди Катрин, вие живеете в свят, където дамите плачат, защото не са получили покана за бал. Това, което вие може да сметнете за обида, аз просто бих приел за неудобство.

— Мислите, че след като сте израснали на улицата, само вие сте наясно с тъмната природа на човека? Колко ужасно самомнителен сте!

— Виждал съм най-лошото у хората, виждал съм и най-доброто. Можете ли да кажете същото?

Можеше ли? Можеше ли дори да започне да проумява на какви ужаси е бил свидетел?

— По този въпрос, вярвам, че съм виждала най-лошото.

Той кимна много бавно.

— Много добре тогава. Ще приема думата ви, че той заслужава това, което ще направя.

Беше мислила, че ще бъде облекчена. Вместо това я тормозеха съмнения. Тя ги отхвърли. Не беше сега времето да става придирчива към действията си.

— Тогава имаме сделка. Да подготвя ли документи?

Мъжът, който рядко показваше емоция, изглеждаше ужасен.

— За бога, не! Не трябва да има доказателство, нищо написано, което ще ме отведе до Нюгейт. Дори писмото, което ви пратих по-рано, трябва да бъде изгорено.

— Тогава как ще скрепим сделката?

— Ще си стиснем ръцете. — Той свали ръкавицата си и протегна дясната си ръка към нея.

Тя изтри длан, която внезапно се беше изпотила, в полата си, преди да я притисне в неговата. Дългите му пръсти се сключиха около нейните и той я привлече към себе си, толкова близо, че тя можеше да види тесния черен контур, който обграждаше сребристосивите му очи.

— Вече сте съюзена с дявола, милейди. Дано спите по-добре от мен нощем!

Сърцето й биеше тежко, когато той освободи ръката й, обърна се леко и започна да надява ръкавицата си.

— Трябва да бъдем дискретни. Ще пратя каретата си да ви чака в уличката утре в полунощ. Чакайте ме там и ще ви придружа до Франи!

— Сигурно я обичате много, за да сте готов да направите всичко това.

Той обърна глава леко и задържа погледа й.

— Не правя нещо, което не съм правил за нея и преди.