Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (22)

Глава 21

Полунощ.

Моята библиотека.

Л.

Посланието достигна до трима от тях. Имаше време, когато щеше да отиде и при четвърти.

Незабелязано влязоха в библиотеката на Люк, тихи като нощта, влизайки в дома му през техните различни любими входове. Бил влезе през кухнята. Джим се покатери по дърво и влезе през отворения прозорец на една от спалните. Франи предпочиташе да се промъкне през врата, която водеше към терасата.

Катрин беше там. Тя беше дошла през предната врата, сякаш вече нямаше нужда да крие какво правеха. Но Люк знаеше истината. Трябваше да отнесат това, което бяха на път да направят, в гробовете си. Всички седяха на столове, подредени в кръг.

— Да започваме! — каза Люк.

— Не трябва ли да чакаме Джак? — попита Бил.

— Той не е поканен.

Бил погледна другите, сякаш очакваше някой да възрази и да защити Джак, но когато никой не го направи, се облегна назад. Той беше лечителят сред тях. Винаги искаше да оправя нещата. Но някои неща, разрушени веднъж, никога нямаше да са същите.

— Както сте наясно, уредих възможност да се изправя срещу Евъндейл в Хедърууд. Понастоящем той е мой затворник, държан е в избата на имението. Той е опасен. За жена си, за сина си, за Катрин и за мен. Ако бях само аз, щях да го оставя и да се справя сам с него, но не желая да поставям на риск живота на другите — особено този на Катрин.

— И какъв е планът? — попита Джим.

— Ако някой от вас има съмнения, нека си тръгне сега!

Всички останаха по местата си.

Люк усети стягане в гърдите при тази проява на вяра в него и прочисти гърлото си. Очевидно Джим не беше единственият, който би го последвал през ада, без да пита защо са поели на това пътешествие.

— Благодаря ви.

Пое дълбоко въздух и насочи вниманието си към Бил.

— Нужен ни е труп. Мъж, наскоро погребан несъмнено би било най-добре. Искаме го облечен в тези неща, трябва да носи и тези два пръстена. Добавих бележка, която указва кой пръстен на кой пръст и на коя ръка да бъде сложен. — Люк взе един вързоп, който беше поставен до стола му и го подаде на Бил. Беше взел дрехите и бижутата на Евъндейл, преди да напусне Хедърууд.

Бил пое пакета без колебание.

— Мина време, откакто за последен път обирах нечий гроб, но това е умение, което веднъж научено, никога не се забравя.

— Утеши се, че последното му място за покой ще бъде много величествено! — Люк се обърна към Джим. — Търся човек, на когото му предстои да бъде транспортиран до наказателна колония доживот. Възрастта няма значение, стига документите да могат да бъдат променени така, че да отразяват мъж на трийсет и четири години.

Джим кимна мрачно.

— Едно момче на четиринайсет наскоро беше осъдено на заточение в Тасмания за джебчийство. Мисля, че беше доживот.

— Проклятие, това можеше да е всеки от нас — каза Бил. — Чии джобове е обрал? На принц Албърт?

— Това си помислих и аз. Ако не бяха уроците на Фейгън, и аз щях да съм там. — Джим погледна към Франи. — Можеш ли да направиш така, че четиринайсет да изглежда като трийсет и четири?

Тя се усмихна наперено.

— Дори насън.

— Ще ти донеса документите му.

— Ще трябва да уредим и почтено назначение за момчето — каза й Люк.

Тя го изгледа странно, преди да кимне. Вероятно защото обикновено Джак се грижеше такива момчета да бъдат настанявани на сигурно място.

— Ще се погрижа — каза Франи.

Люк погледна към Катрин, която седеше до него. Той искаше да вземе ръката й, но това изглеждаше грешно, тъй като Франи беше там.

— За теб остава най-трудната част.

— Каквото и да е, ще го направя.

— Никога не съм се съмнявал дори за миг, че би се отказала. — Но той знаеше, че ще бъде трудно за нея. Въздъхна. — Трябва да уведомиш херцогиня Евъндейл, че съпругът й е умрял при пожара в Хедърууд. Пожарът започнал, след като от огнището изскочила искра и никой не забелязал, докато не станало късно.

— Но не това се случи.

— Ето защо казах, че твоята част е най-трудната. Ти ще трябва да излъжеш, Катрин, да излъжеш всички. След като ние свършим нашите задачи, ще изглежда, че си казала истината. Ще й предоставим изгоряло до неузнаваемост тяло, носещо дрехите и пръстените на Евъндейл. И тя никога повече няма да го види.

— Не разбирам защо не мога да й кажа истината.

— Защото колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Ние нарушаваме закона, Катрин. Всички сме изложени на риск. Възможно е тя да си държи езика по въпроса, но той е неин съпруг. С времето тя може да забрави какъв е бил бракът с него или да реши, че предпочита брак със звяр, отколкото да е вдовица. Може да се опита да намери начин да го върне. Щеше да е много по-лесно, ако го бях оставил в огъня, но не го оставих, затова трябва да направим най-доброто и да не допускаме някой да се усъмни, че граф Евъндейл е мъртъв, така че синът му да може да го наследи.

— Но не трябва ли поне да им кажем как наистина започна пожарът? Нещата, които той каза, нещата, които направи…

— Синът му ще трябва живее с наследството от действията на баща си, Катрин. Ще бъде по-лесно да не знае що за мъж е бил той. Ако се съмняваш, попитай братовчед ми!

Тя кимна и вирна брадичка, показвайки решимостта си.

— Ще направя нещо по-добро от това да говоря с Уини и Уит. Ще им помогна да уредят погребението. — Тя погледна към Бил. — И наистина ще бъде величествено.

— Много добре. — Люк огледа заобиколилите го. — Има ли въпроси?

— Аз имам един — каза Катрин.

Люк вдигна вежда.

— Каква задача остава за теб?

— Най-добрата от всички. Аз имам честта да уредя Евъндейл да бъде качен на кораба за транспортиране към новия му живот — накрая на света.

* * *

Катрин настоя да отиде с него. Люк трябваше да се досети, че ще поиска.

Мъглата беше гъста и тежка, смразяваща костите. Огромният кораб скърцаше и стенеше, опъвайки въжетата, сякаш нямаше търпение да отплава, но трябваше да изчака гостите му да се настанят на борда, с тракащи железни окови на краката в предутринната тишина.

— Херцогинята как прие вестта за кончината на съпруга й? — попита Люк.

— Тя всъщност плака. Не го очаквах. — Катрин се загледа в него. — Не изглеждаш изненадан.

Той поклати глава.

— Хората се боят от самотата. Предпочитат да живеят с неприятна личност, отколкото сами.

— Не знам дали това е достатъчно. Изглежда сякаш се измъкна доста лесно, след всичко, което направи.

— Той е мъж, свикнал някой друг да му връзва вратовръзката. Ще бъде на колене, жулейки палубата. Ръцете му ще се изприщят, краката му ще загрубеят и подозирам, че преди да свърши пътуването, ще се окаже бит с камшик повече от веднъж. Не знам дали има ад след смъртта, но знам, че има ад преди нея. Чакал съм в преддверието му. Не е приятно място. Евъндейл ще проклина деня, в който се е родил. Той ще бъде наказван, Катрин. Всеки ден, докато е жив. Въпреки че успя да направи и нещо добро, като зае мястото на Томас Ларк и по този начин даде на момчето възможност за по-добро бъдеще.

— Едно момче. Изглежда толкова малко, а те са толкова много.

— Не можем да спасим всички, Катрин. Затова сме доволни, когато спасяваме тези, които можем.

Те гледаха, докато двеста и трийсет затворници маршируваха по мостика и се качваха на палубата на кораба.

— Ето го! — каза Люк тихо. — Този със сивото палто, с лошо разкъсаното рамо.

— Мислех, че ще се съпротивлява повече.

— Бил ми даде нещо, което да изсипя в устата му, за да стане кротък като агне.

— Все пак съм изненадана, че не крещи името и титлата си.

— Малко е трудно със счупена челюст.

Тя обърна рязко глава, за да го погледне. Той сви рамене.

— Не искаше да съдейства.

Останаха, докато и последният затворник зае мястото си на борда и корабът отплава.

Люк чу Катрин да въздъхва облекчено.

— Не мога да повярвам, че свърши.

— Повярвай!

* * *

Зората беше почти отвъд хоризонта, когато каретата на Клейборн спря в уличката зад дома на Катрин.

„Клейборн.“ Тя беше убедена, че той не е свикнал със знанието за своя произход, но не се и съмняваше, че и това ще стане с времето. Той беше законният граф. Искаше й се да може да му помогне, да го успокои, да стои до него, докато той истински заеме мястото си сред аристокрацията, но не беше тази, която той искаше до себе си. Тя го знаеше. Беше го приела, преди да влезе в спалнята му в Хедърууд.

Не бяха говорили за нищо лично от нощта на неговото откритие. И това също беше в реда на нещата.

Вратата на каретата се отвори. Клейборн излезе навън, после протегна ръка към Катрин.

За последен път тя постави ръката си в неговата и почувства как силните му пръсти се затварят върху нейните. За последен път излизаше, вдишвайки мъжествения аромат, който беше само негов. За последен път вървяха един до друг до портата, без да говорят, сякаш имаше твърде много недоизказано и прекалено малко време.

Тя прочисти гърлото си.

— Ще уредя чай за Франи, така че да започна да я представям в обществото.

Той кимна. Тя протегна ръка.

— Тогава благодаря, милорд. Нашето споразумение беше… задоволително…

Той сграбчи ръката й, дръпна я в обятията си и я целуна почти диво — този момент беше толкова болезнен за него, колкото и за нея. С огромно желание тя обви ръце около врата му. Тя не искаше да го пуска. Не искаше друга жена в леглото му, в живота му и в сърцето му.

Едва не му каза, че би направила всичко, всичко, което той иска, само за да избере нея, но го обичаше твърде много, за да го лиши от възможността да сбъдне мечтите си. А Франи, не Катрин, беше част от тези мечти.

Той се откъсна, отстъпи назад, дишайки тежко в предутринната тишина.

— Сделката ни е завършена. Нищо друго не се изисква от вас.

Той се завъртя на пети и закрачи към каретата. Тя остана да гледа, докато кочияшът завъртя камшика, подкара конете и каретата затрополи напред. Когато вече не можеше да я вижда, Катрин влезе вътре.

След като затвори портата след себе си, болката от изгубената любов я застигна, Катрин се свлече на студената трева и заплака.

Нищо друго не се изисква от вас.

Тук беше сбъркал. Още нещо се изискваше от нея. Да оцелее, след като сърцето й беше разбито.