Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (24)

Глава 23

— Колко сме печални в траурните ни тоалети — каза Уини.

Двете с Катрин седяха в градината на Уини, облечени в черно, както беше подходящо за положението им — едната вдовица, а другата скърбяща за загубата на баща си.

— Въпреки че си в траур, ти изглеждаш доста весела — каза Катрин.

Уини се усмихна потайно.

— Понякога говоря с доктор Грейвс и мисля, че той се опитва да събере средства, за да изгради болница.

— О, това би било чудесно и би ти дало нещо, което да ангажира времето ти.

— Точно това мислех. Той е доста мил мъж, въпреки че е обикновен, а и не мисля, че някога бих се омъжила отново. Смятам, че ти имаш право. Да си независима, да правиш каквото ти харесва, а не да бъдеш притискана от съпруг.

Всичко това изглеждаше чудесно по принцип, но на практика Катрин прекарваше твърде много време в мисли за Клейборн.

Сякаш знаейки къде са се отнесли мислите на Катрин, Уини каза:

— От достоверен източник научих, че мистър Маркъс Лангдън е оттеглил претенцията си за именията от съда.

— Той нямаше да спечели. Клейборн е законният наследник.

— Така казват хората. Чух, че дори са му били пратени покани за различни събития. И се носи слух, че мистър Лангдън е забелязан в компанията на Клейборн неколкократно. Смеели се, сякаш са най-добри приятели. Това не е ли странен обрат на събитията?

— Клейборн може да бъде доста чаровен, когато реши. А и те все пак са братовчеди.

— Чух също, че мистър Лангдън се грижи за някои от бизнес интересите на Клейборн и доходът за услугите му е повече от пет хиляди на година.

Да, Катрин знаеше, че Клейборн е много щедър.

— За вдовица, която не се предполага да излиза, ти определено наваксваш с клюките — каза тя кисело.

— Имам посетители понякога. Лейди Шарлот се отби вчера. Тя очаква да бъде сгодена преди сезонът да свърши.

— Мислех, че иска съпруг с титла.

— Предполагам, че ще се примири и с богат без титла.

Катрин се засмя весело, наслаждавайки се извънредно много на компанията на Уини. Уини беше почти толкова жизнена, колкото когато беше момиче и двете с Катрин бяха представени в обществото.

— Брат ти установи ли се като херцог? — попита Уини.

— О, да. Въпреки че бях забравила колко сериозен може да бъде. Все още не ми е простил всички скандални клюки, които предизвиках, поради което трудно общуваме.

— Мога да си представя.

— Можеш ли? — Тя се наведе през масата и хвана отпуснатата до чашата за чай ръка на Уини. — Тогава ще разбереш защо не мога да остана.

— Какво имаш предвид?

— Реших да замина за Америка.

— На почивка?

— Не. До края на живота ми.

Уини изглеждаше ужасена.

— Не, не можеш! Какво ще правя без теб тук?

— Ти си по-силна, отколкото осъзнаваш, Уини, и ще го разбереш много по-бързо, ако не съм тук.

— Но Америка… това е толкова далеч! Какво ще правиш там?

— Не съм сигурна. Предполагам, че ще трябва да си намеря някакво занимание. Но татко ми остави малка сума пари, които не са част от наследството. Ако ги инвестирам и живея пестеливо, мисля, че ще мога да се справя.

— Остани тук! Можеш да живееш при мен. Две сами жени…

— Не мога, Уини.

— Защо?

Имаше толкова много причини. Но само една беше истински важна. Тя стисна ръката на Уини.

— Чакам дете.

Очите на Уини се опулиха и челюстта й висна.

— Мили боже, не! Катрин, ти не си омъжена.

— Повярвай ми, напълно съм наясно с това. — Но все пак се усмихна, неспособна да сдържи радостта и вълнението си.

— Кой е бащата? Боже мой! Не е Клейборн, нали? О, той е!

Уини задаваше въпроси и им отговаряше, без да даде възможност на Катрин да се обади.

— И подлецът няма да се ожени за теб?

— Той не знае. А дори да знаеше, обича друга.

— Няма значение кого обича. Той ти е донесъл този срам…

— Не чувствам никакъв срам, Уини. Искам това дете. Искам го отчаяно.

— Но то ще бъде копеле.

Катрин поклати бързо глава.

— Никой няма нужда да знае. Ще нося пръстена на майка ми. Ще казвам на хората, че съм вдовица и че съпругът ми е умрял в железопътна катастрофа. Бог знае, че имахме достатъчно такива напоследък.

— Изглежда си го обмислила.

Всяка нощ, сама в леглото си, копнееща за Клейборн до себе си, тя правеше планове за всичко, което би направила, за да защити сина си, да му даде по-добър живот, отколкото беше имал баща му. Тя изобщо не се съмняваше, че носи момче.

Беше научила много онази нощ в библиотеката на Клейборн, когато беше станала част от кръга разбойници, които планираха как да уредят смъртта на Евъндейл. Тя знаеше при кого да отиде, ако трябва да бъдат фалшифицирани документи. Не се съмняваше, че може да се сдобие със свидетелство за брак, както и с такова за смърт. Тя кимна.

— Да. Мислих много и няма да бъда разубедена.

— Не бих могла да имам твоя кураж.

— О, Уини! Не съм сигурна, че е толкова кураж, колкото любов — любов към детето ми и любов към баща му.

* * *

Люк не беше виждал Франи от нощта, когато бяха уредили да пратят Евъндейл на веселото му пътешествие. Беше странно колко рядко беше мислил за нея през тези толкова много седмици и колко често беше мислил за Катрин. Бил го беше уверил, че Катрин е добре, но Люк все още беше преследван от станалото. След всичко, което беше преживяла, защо би припаднала при вида на брат си? Завръщането му изглеждаше маловажно, съпоставено с моментите, в които беше рискувала да изгуби живота си.

Това го озадачаваше и занимаваше мислите му, докато чакаше пристигането на Франи близо до сиропиталището. Сградата беше завършена. Тя му беше изпратила бележка и го беше помолила да се срещнат тук. Искаше да го разведе. Той предполагаше, че този миг, днес, би предоставил идеалната възможност да я помоли да се омъжи за него. Детският дом беше нейната изпълнена мечта, а бракът с нея винаги е бил неговата най-нежна мечта. Изглеждаше подходящо да й предложи тук днес.

Забеляза файтона и се загледа как спира близо до сградата. Кочияшът помогна на Франи да слезе. Люк приближи и му плати.

Нито той, нито Франи проговориха, докато файтонът не се отдалечи.

— Изглеждаш чудесно — каза Люк. И наистина изглеждаше така. В нея се усещаше щастие и радост. Под ръководството на Катрин беше добила самоувереност. Самоувереност да стане негова съпруга.

— Благодаря — каза тя тихо. — Вече не идваш в Доджърс.

— Бях зает.

Тя му хвърли поглед, който казваше, че може да различи лъжата, когато я чуе.

— Кои сме ние, за да съдим какво би направил всеки от нас, за да се защити? — попита тя. — Той знаеше, че ако ти разбереш истината, ще загуби твоето приятелство, а то беше много по-важно за него от всичко останало. Не можеш да си представиш колко страда напоследък.

— Обичаш ли го, Франи?

Тя изглеждаше изненадана.

— Обичам всички момчета на Фейгън.

Той не се съмняваше в истината на тези думи. Беше се грижила като майка за всички тях, въпреки че беше по-млада от повечето.

— Знаеш какво е да живееш, както живяхме ние, да имаш толкова малко — каза тя. — Всички ние имаме нашите тайни. Никой не е напълно честен с другите.

— Дори ти?

— Особено аз. Но Джак…

Омръзваше му да обсъждат Джак и тя да го защитава.

— Накрая ще му простя, Франи. Но още не съм готов.

Тя кимна.

— Добре тогава. Искаш ли да видиш дома?

— Много.

Тя хвана ръката му и го поведе към сградата. Влизаше се в огромна стая със стълби, водещи нагоре към другите етажи.

— Децата ще спят там горе. Три етажа. — Тя стисна ръката му. — Представяш ли си за колко много деца ще можем да се грижим?

— За доста, предполагам.

Имаше класни стаи, трапезария, стая за четене. Всичко от най-добро качество. Здраво. Добре направено. Без нейно знание той беше платил доста повече, отколкото тя планираше да инвестира, за да е сигурен, че всичко ще е качествено.

Тя го поведе през кухнята към градината. Ограда обикаляше обширен район.

— Децата ще играят тук — каза тя. — Ще бъдат в безопасност.

— Кога планираш да започнеш да водиш деца тук?

— След като получа мебелите.

— Поръчай каквото искаш! Аз ще платя.

— Ти направи твърде много…

— Франи, моля те! Просто го направи!

— Ти си твърде мил с мен, Люк. Винаги си ми давал всичко. — Тя протегна ръка и прокара пръсти по брадичката му. — Винаги си бил най-добрият от нас.

— Не е вярно. Бях само много различен. Родителите ми ме бяха научили да различавам правилно от грешно. За мен никога не е било игра.

Тя прокара пръсти по косата му.

— Винаги си бил специален за мен. От самото начало. Винаги съм знаела, че ще ме защитиш. Просто имаше нещо в теб.

Той пое ръката й и я задържа между своите.

— Обожавам те, Франи. Знаеш това. Винаги съм те обожавал.

Тя го дари с усмивка, която винаги го стопляше, но не беше такава, която да подкоси краката му. Би могъл да убие, за да запази тази усмивка на лицето й. Но за да запази усмивката на Катрин, би умрял с готовност.

— Но обичаш Катрин — каза тихо Франи.

Той се почувства така, сякаш е бил зашлевен, но в същото време го заля облекчение. Да, това беше най-подходящата обстановка да помоли Франи да се омъжи за него, но не искаше да се възползва.

— Откъде знаеш?

— Ако можеше да видиш начина, по който я гледаш. Винаги си пазил емоциите си толкова добре, но любовта, която изпитваш към нея, не може да бъде скрита. Ако някой мъж някога ме погледне така, както ти нея, не се съмнявам, че ще се омъжа за него, дори да е крал.

Той пое ръката й и целуна пръстите й.

— Прости ми, Франи, но след всички тези седмици, през които настоявах да научиш всичко необходимо, за да бъдеш моя съпруга, не мога да се оженя за теб.

— Никога не съм мислила, че ще можеш. Или че трябва. Аз също те обожавам, но както сестра обича брат.

— Не исках да се влюбвам в нея. Но ти си права. Влюбих се. Ужасява ме мисълта, че я обичам толкова много.

— Подозирам, че ужасява и нея. Тя знае ли как се чувстваш?

— Не, Боже, не! Ами ако ме отблъсне? Не знам как ще живея с това.

— Ти си страхливец.

Той се засмя тихо и стисна ръката й. Колко пъти Катрин му беше посочвала същия недостатък?

— Когато става дума за сърцето, да.

— Тя няма да чака вечно, Люк.

— Зная, но се боя, че съм недостоен за нея.

— Ако бях някоя дребнава жена, щях да се обидя. Смяташ себе си за достатъчно достоен за мен.

Той се ухили.

— Нямах намерение да прозвучи така. Знаеш ли, че се мъчих цяла година, преди да поискам твоята ръка?

— Не чакай толкова дълго, за да поискаш нейната! Ако наистина я искаш, не чакай и ден!

* * *

Катрин мина през предната врата със смесени чувства. Беше развълнувана, че ще пътува до Америка и тъжна, че ще напусне Англия. Но беше купила билета си тази сутрин. Щеше да замине от Ливърпул и да пристигне в Ню Йорк за няколко седмици. Там щеше да потърси квартира. Изглежда много англичани бяха започнали да емигрират в Америка. Тя нямаше да е сама и щяха да си помагат един на друг.

Свали шапката и ръкавиците си и постави чантата си (със скъпоценния билет вътре, заедно с документите, които Франи беше подготвила за нея) на масата във вестибюла.

— А, ето те! — каза Стърлинг, излизайки от коридора. — Имаш посетител. Чака те в библиотеката.

— Кой е?

— Клейборн.

Сърцето на Катрин заблъска в гърдите й.

— Какво прави той тук?

— Очевидно иска да те види. Чака те два часа. Какво правеше навън?

— Не ти дължа отчет за действията си. — Тя тръгна по коридора, а Стърлинг тръгна след нея. Тя спря и се обърна към него. — Нито се нуждая да ме придружаваш, когато говоря с Клейборн.

— Една жена не влиза в стая с джентълмен сама.

— Стърлинг, докато ти се наслаждаваше на пътуванията си, прекарах доста време сама с Клейборн. Не се нуждая от теб, да надзираваш срещата ни. Уверявам те, че няма причина за тревога. Той ще бъде съвършен джентълмен.

Той погледна към вратата, където слугата чакаше, после погледна към нея.

— Катрин, знам, че не бях най-добрият брат, но съм решен да поема отговорностите си по-сериозно.

Ако ги поемеше още малко по-сериозно, щеше да се озове заключена в кула.

— Няма нужда. Напълно способна съм да се грижа за себе си. Затова, моля те, не ни безпокой!

Остави го да стои там и мина през вратата, която слугата беше отворил. Припомни си онази първа нощ в библиотеката на Клейборн, само че сега той стоеше до прозореца и стаята беше изпълнена с топлината на слънцето, вместо с прохладата на полунощните сенки.

— Милорд Клейборн, толкова мило от ваша страна да ме посетите.

— Толкова официалности, след всичко, което сме споделили? — В тона му         нямаше нищо подигравателно, по-скоро беше несъмнено чувствен.

Само мисълта за всичко, което бяха споделили, накара тялото й да се сгорещи и тя помисли, че има опасност отново да припадне. Той изглеждаше невероятно и беше облечен толкова официално. Красив като грях. Сърцето й пърхаше от близостта му, а ръцете й искаха да се пресегнат към него. Щеше да й липсва ужасно, но винаги щеше да има и да пази скъпоценния спомен за времето им заедно, който той неволно й беше дал.

— Как е Франи? — попита тя. Думите й излизаха бързо и тя горещо се надяваше той да си тръгне, преди тя да се разчувства. Въпреки че беше видяла Франи едва тази сутрин, тя не искаше да повдига съмненията му, като не попита.

— Тя е добре. Видях я тази сутрин, всъщност.

— Поиска ли ръката й най-накрая?

Той бавно поклати глава.

— Извиних й се.

— За какво? Не си й казал какво стана между нас…

— Не.

С хищническа походка, която тя беше свикнала да свързва с него, той приближи към нея.

— Извиних се, защото направих всичко по силите си да я убедя да стане моя съпруга, щях да направя всичко, за да я имам като моя съпруга, но внезапно осъзнах, че не бих могъл да се оженя за нея, че трябва да се оженя за теб.

Сърцето й биеше в гърдите.

— Защо? — Преди той да може да отговори, тя прозря истината. — Проклети да са! Казали са ти, нали? Не исках това. Аз не…

— Какво? Кой? За какво говориш?

— Доктор Грейвс и Уини. Те се противопоставяха на плановете ми от самото начало. Но не е честно към теб, само защото чакам дете…

— Какво? — Клейборн хвана ръката й, дръпна я по-близо и застана над нея — той беше много ядосан.

На Катрин й хрумна, че може би точно така се е чувствал Давид, когато се е изправил пред Голиат.

— Боже мой, те не са ти казали.

— Ти чакаш дете? — попита той, сякаш това, което беше казала най-после му беше направило впечатление. Погледът се насочи към корема й. Състоянието й още не беше видно. Той плъзна пръсти по корема й благоговейно. Погледна я в очите и попита: — Защо не ми каза? Заради онова, което ти казах първата нощ в библиотеката, че няма да ти върна порядъчността, ако ти направя дете ли?

— Не, не. — Тя се пресегна към него със сълзи в очите и пое обичното му лице в ръцете си. Погледна го продължително, за да няма съмнение той, че тя говори истината. — Не ти казах, защото знаех, че щеше да постъпиш правилно спрямо мен и по този начин щеше да пожертваш собствената си мечта. Щеше да се ожениш за мен и щеше да се откажеш от Франи, от жената, която обичаш повече от самия живот. А аз те обичам твърде много…

Внезапно се озова притисната към него, устата му поглъщаше нейната, ръката му се зарови в косата й, пръскайки фибите и тежки кичури се развяха около нея.

Той откъсна устни от нейните.

— Обичам те! Обожавам Франи, но теб обичам отчаяно, Катрин. Ти си храбра, дръзка и ме предизвикваш на всяка крачка. Готова си да рискуваш всичко за тези, които обичаш. Готовността ти да се жертваш не познава граници. Аз съм недостоен за теб, но ако се омъжиш за мен, ще се постарая никога да не съжаляваш.

От искреното му обяснение по бузите й потекоха сълзи.

— Ти си най-достойният мъж, когото познавам. Имаш нещо от дявола в себе си и нещо от светец, но си всичко, което някога бих могла да желая от мъж, от съпруг. Отговорът е да. С радост ще се омъжа за теб.

Той отново я целуваше и тя усети огъня, който се разгаряше между тях. Чудеше се дали би могла да го заведе тайно в спалнята си, за да му даде подходящ отговор.

Вратата внезапно се отвори рязко. Катрин просто погледна през рамо и видя Стърлинг да стои там, ръцете му бяха скръстени на гърдите, а изражението му беше заплашително.

— Катрин, ти ме увери, че мерзавецът няма да се възползва. Уверявам ви, сър, че ще се планира сватба.

Катрин погледна Клейборн. Той й се усмихна.

— Ще бъде уредена — обеща той.