Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (18)

Глава 17

Каретата спря пред фамилното имение на Клейборн на следващата вечер в много късен час. Слугата отвори вратата.

— Останете тук! — нареди Клейборн.

— Няма да бъда принуждавана…

Той въздъхна нетърпеливо.

— Катрин, вярвате ли ми?

— Вие вярвате ли ми?

— Бих ви поверил живота си — отвърна той.

Боже мой, тя не беше очаквала да й стовари това бреме. Какво правеше тя тук? Как ги беше довела до този момент?

— Смятам, че нещата между нас ще вървят много по-добре, ако просто обяснявате причините за вашите заповеди — му каза тя. — Не искам да причинявам затруднения, но не искам и да бъда държана в неведение.

— Много добре. Ще пратя повечето от слугите си в селото по две причини — защото искам да са в безопасност, а по този начин ще подобрим вероятността да запазим репутацията ви. Затова искам да останете скрита, докато заминат. Ще останат само икономът и неколцина слуги.

Тя кимна и се настани отново в каретата.

— Ще чакам търпеливо, като добро малко момиче.

Той се засмя тихо.

— Имам чувството, че не сте били добра и за един ден в живота си.

Преди да може да го порицае за тази неправилна преценка за нея, той беше изчезнал. Не беше позволил да бъде видяна в никоя от странноприемниците, в които бяха спирали, за да сменят конете и да купят храна. Той винаги взимаше прекалено количество храна, сякаш имаше да храни няколко души. Ако Евъндейл спреше там, където и те, и ако разпиташе за подробностите, щеше да мисли, че Уини е била в каретата. Уини и Уит.

Щеше да бъде много разгневен, когато откриеше, че е бил измамен.

Катрин чу цвилене на коне и трополенето на колелата на карета и каруца. Допускаше, че слугите ще използват всички необходими превозни средства, за да стигнат до близкото село. Тя нямаше намерение да изгони всички. Но Клейборн беше прав. Там щяха да са в по-голяма безопасност.

Минутите се влачеха бавно. Най-после тя чу шум откъм багажника и предположи, че слугата взима чантите — на Клейборн и нейната. Вратата се отвори и тя извика тихо.

— Добре ли сте? — попита Клейборн.

Тя усети лека ирония в гласа му.

— Да, напълно.

Той протегна ръка.

— Тогава елате!

Тя сложи ръка в неговата, усети как силните му пръсти се сключват около нейните и всичките й съмнения и грижи се разсеяха. Това беше Клейборн. Той беше преживял много по-лоши неща, отколкото мерзавец като Евъндейл.

Заедно щяха да се погрижат Уини да бъде в безопасност завинаги.

Катрин излезе от каретата. Въпреки че се виждаше само силует, можеше да се каже, че къщата е огромна. Тя постави длан върху ръката му и му позволи да я придружи, а слугата бързаше напред с чантите им.

— При нормални обстоятелства гостите спят в източното крило, семейството в западното. Но тези обстоятелства едва ли са нормални. Наредих слугата да остави нещата ви в спалнята до моята. Искам да сте близо, Катрин, за да съм сигурен във вашата безопасност. Няма да се възползвам.

Последното беше казано тихо, с нотка съжаление. Тя не можеше да отрече, че и тя изпитва малко разочарование.

— Е, не е като да не съм прекарала нощта в леглото ви — каза тя.

Той се спъна и тя се пресегна, за да му помогне да запази равновесие. Когато възвърна стабилността си, той каза:

— Играете много опасна игра, лейди Катрин Мабри.

Твърде късно беше осъзнала този факт. Но нямаше да се оттегли сега. Щеше да направи всичко необходимо, за да постигне целта си.

— Мислите ли, че трябва да използвам фалшиво име, докато съм тук?

— Имате ли нещо предвид?

Бяха стигнали стълбището и се заизкачваха нагоре към вратата.

— Какво беше името ви като дете? Преди граф Клейборн да ви открие? — попита тя.

— Локи. Люк Локи. Бях много сръчен в отключването на ключалки^[1]. Почти всички ние бяхме сираци и не знаехме истинските си имена. Но Фейгън настояваше дори тези, които ги знаеха, да ги сменят. Когато идваха при него, те започваха живота си наново. Е, какво бихте искали да бъде името ви?

Сега, когато зависеше от нея, тя не можеше да измисли нищо.

— Аз нямам умения. Какво бихте предложили вие?

— Харт^[2]. Заради благородното ви сърце, което ни доведе до това приключение.

Той отвори вратата.

— Така ли го виждате? — попита тя. — Като приключение?

— Засега.

Тя влезе във фоайето. Дървеният под блестеше. Бюстове и статуетки украсяваха масичките. По стените висяха картини. Не ги очакваше иконом.

— Казах на останалите слуги, да не се появяват, освен ако не са повикани.

— О! Можехте да го кажете, вместо да ме оставите да си измислям фалшиво име.

Той се усмихна топло.

— Никога не се знае кога може да ви потрябва едно фалшиво име.

— Мисля, че ми се присмивате.

Той стана сериозен.

— Никога не бих ви се присмял, Катрин.

— Не сте ли поне малко загрижен какво ни очаква с Евъндейл?

— Имаме малко време. Няма нужда да се тормозим, докато не настъпи моментът. Нека ви покажа стаята!

Беше както й каза — точно до неговата. Тя го разбра, защото вратата, разделяща стаите им, беше отворена и се виждаше как слугата изважда нещата на Клейборн. Чудеше се дали е извадил и нейните.

— Предполагам, че не сте оставили слугини — каза Катрин.

— Не. Нежният пол е наречен така неслучайно — той вдигна пръст. — Знам, че вие сте изключение. Ако се нуждаете от помощ за събличането — той прочисти гърлото си, — ще направя каквото мога.

— Ще се справя. Вече бях в леглото, когато прислужницата на Уини дойде да ме вземе. — Тя разпери ръце. — Както виждате, съм облечена възможно най-просто, защото трябваше да се облека, колкото е възможно по-бързо.

— Ако искате да се изкъпете, ще накарам слугата да донесе гореща вода.

— Бих искала — каза тя, — преди да си легна. Точно сега трябва да ви призная, че съм доста гладна.

— Съжалявам, но пратих готвачката в селото. Един омлет ще е достатъчен ли?

Тя се усмихна.

— Напълно. Благодаря.

* * *

Люк знаеше, че трябваше да бъде по-убедителен. Трябваше да настоява Катрин да остане, но стореното — сторено. Той не можеше да отрече, че изпитваше известна гордост (незаслужена, разбира се) да й показва различни стаи, докато я придружаваше към кухнята. Наследството на Клейборн беше огромно.

Нито можеше да отрече удоволствието, което му носеше възможността да й приготви омлет, или пък колко се наслаждаваше тя да го гледа от мястото си на голямата маса, където слугите обикновено сядаха да хапнат набързо и да разменят малко клюки. Той смяташе да се изправи срещу Евъндейл сам. Просто трябваше да убеди Катрин да замине. Но не бързаше да го направи.

— Кога мислите, че ще пристигне Евъндейл? — попита тя.

Той усети тревогата в гласа й. Не мислеше, че е уплашена. Загрижена, може би. Той наля чаша червено вино и й я подаде.

— Изпийте това! Ще ви помогне да се отпуснете.

Тя го изпи, без да спори. О, да. Тя изобщо не беше толкова спокойна, колкото изглеждаше.

— Няма да се появи скоро — увери я Люк, припомняйки си един друг случай, в който й беше приготвил омлет. — Пратих бележка до Джак. Той ще го отрупа с алкохол. Това би трябвало да го забави с ден, а подозирам, че на Евъндейл ще е нужен още един ден поне, за да си вдъхне смелост и да дойде тук.

Той изсипа омлета в чиния, която постави на масата.

— Все още ли не сте усвоили приготвянето на два едновременно? — попита тя с вдигната вежда.

— Боя се, че не.

Тя отряза хапка от омлета и загледа Люк.

— Вие изобщо не се тревожите, нали?

— За Евъндейл? Не. Щях да се чувствам по-удобно, ако вие не бяхте тук.

— Няма да ме убедите да замина и няма да изпия достатъчно вино, за да изгубя разсъдъка си.

— Някога пили ли сте толкова много?

Тя кимна и му се усмихна дяволито.

— В нощта преди Уини да се омъжи за Евъндейл, всъщност. Останах с нея и взехме няколко бутилки от винарската изба на баща й. На следващия ден бях изключително нещастна. Мислех, че може да ми стане лошо в църквата.

Той й се усмихна сардонично.

— Имал съм много случаи, в които ми е ставало лошо. — Той отряза парче омлет. — Тя обичаше ли го?

— Мисля, че я беше омаял. Може да бъде доста очарователен. Честно казано, имах основание да вярвам, че има интерес към мен, преди да прехвърли вниманието си към Уини.

Стомахът на Люк се сви и апетитът му изчезна. Щом помислеше за Катрин с мъж като Евъндейл…

— След нощта, когато се появихте на бала, спря да се отбива. — Тя извика изненадано и очите й се разшириха. — Мили боже, нали не допускате, че е променил решението си, защото бях дръзка, когато вие ме погледнахте?

— Допускам, че е възможно.

— Повече от възможно, бих казала. Той не би искал жена, която да му се опълчва. Изглежда ви дължа повече, отколкото осъзнавам.

— Не ми дължите нищо, Катрин.

— Нашата уговорка не беше такава.

— Както казахте на бала, ние станахме приятели. Затова като приятел, ще ви отърва от проблема с Евъндейл.

* * *

Час по-късно, докато Катрин четкаше косата си след банята, тя си призна, че се е наслаждавала на късната им нощна вечеря в кухнята. Отпускаше се, докато минутите течаха и не толкова заради виното (беше изпила повече, отколкото възнамеряваше), колкото заради способността на Клейборн да я разсейва от предстоящите събития. Бяха говорили за незначителни неща — за дъжда, който беше завалял, докато се хранеха, за изкусно изработените мебели, които бяха в семейството от три поколения, за портретите, нарисувани от най-известните художници. Обеща й да й покаже земите си на следващия ден.

— Ще има време — каза той.

Тя беше благодарна, че е дошла и че имаше това време с него насаме. Само за тях двамата.

Продължаваше да мисли за коментара на Франи, че Катрин е по-добрият избор да го придружи и настояването й Катрин да се грижи за него. Тя не се съмняваше, че Клейборн обича Франи, но наистина се съмняваше, че Франи го обича така силно, както той заслужаваше… така дълбоко, както го обичаше Катрин.

Оставяйки четката, тя осъзна, че никога няма да има такава възможност отново. След като се изправеха срещу Евъндейл или той се изправеше срещу тях, след като въпросът бъдеше уреден, щяха да се върнат в Лондон. Сделката им щеше да е приключена и Клейборн нямаше да бъде нищо повече от име, написано на ръка върху поканите за баловете й.

Катрин знаеше, че след като е танцувала в ръцете на Клейборн, репутацията й несъмнено е съсипана, дори никой никога да не разбере, че е пътувала сама с него.

Онази първа нощ той й беше казал, че цената да танцува с дявола, е да живее в ада. Е, тя беше танцувала с него и ако адът се задаваше, тя искаше нещо много повече от един танц.

Той спеше в стаята до нейната. Близо. Толкова близо.

Но тя знаеше без никакво съмнение, че той няма да дойде при нея. Че няма да се възползва от близостта й. Той беше разбойник и джентълмен.

Той беше мъжът, в когото тя се беше влюбила лудо. И ако можеше да има само една нощ с него, щеше да направи така, че да й стигне за цял живот.

* * *

Люк стоеше до прозореца в стаята си, взирайки се навън в нощта. Беше се изкъпал по-рано и сега не носеше нищо, освен копринена роба. Беше се надявал топлата баня да му донесе покой, но никога не беше спал добре тук. И за да бъдат нещата още по-лоши, той не можеше да спре да мисли, че Катрин е в съседната стая. Какво го беше обладало, да отстъпи на настояванията й и да й позволи да го придружи?

Той не мислеше, че тя ще бъде в опасност. Чувстваше се напълно уверен, че може да се справи с Евъндейл. Но беше безразсъдно да я води тук. Още повече след като осъзна истината — той я искаше до себе си.

Тя го беше въвлякла в тази ситуация и беше решена да се изправи срещу нея заедно с него.

О, само ако и неговите мотиви бяха толкова безкористни. Но не, те бяха напълно егоистични. Щом се справеше с Евъндейл, частта на Люк от сделката им щеше да бъде изпълнена и Катрин нямаше да бъде нищо повече от дама, която среща случайно на балове. В случай че той и Франи посещават балове. Нямаше да я принуждава, ако Франи не искаше. Така че Катрин може би изобщо нямаше да бъде част от живота му.

Той се изненада от отчаянието, което точно тази мисъл му донесе.

Не можеше да отрече, че я харесва. Наслаждаваше се на компанията й. Удивляваше се на смелостта й, на верността към приятелката й. Възхищаваше се на начина, по който носеше бремето си, без да се оплаква. Обожаваше извивката на шията й, на пълнотата на устните й…

Той изстена и заби пръсти в ръба на прозореца. Щеше да се хвърли през него, защото преди да люби Франи за първи път, искаше да примами друга жена в леглото си, а вече беше помолил Франи да се омъжи за него. Но тя още не беше негова съпруга. Дори не беше негова годеница. Тя беше просто жената, която той обожаваше, тази, с която винаги си беше представял, че ще прекара живота си. Той притисна чело към ъгъла на прозореца. Беше ли обожанието любов?

Познаваше Франи много повече години, отколкото Катрин, но точно в този момент не можеше да си спомни формата на устните й. Цвета им. Тъмночервени ли бяха, или розови? Тези на Катрин бяха като червеното на ябълка, току-що паднала от дърво.

Нямаше причина Катрин да заема толкова голяма част от мислите му, след като Франи беше тази, която той искаше за съпруга.

Но Бог да му е на помощ, той желаеше Катрин.

И не само физически. Той очакваше с нетърпение разговорите им всяка вечер. Нейната усмивка караше сърцето му да бие малко по-бързо. Той искаше да опознае всичко у нея — не само извивките на тялото й, а и интелекта й. Тя го очароваше, изкушаваше и подмамваше така, както никога не беше очарован, изкушаван или подмамван досега. Втълпяваше си, че причината е, че тя е нещо ново, докато с Франи се познават цял живот. От първия миг, в който я беше забелязал на онзи бал преди години, когато се беше взрял в очите й, бе помислил, че ако все още притежаваше душа, то неговата е срещнала сродна в лицето на Катрин. Но от душата му беше останало съвсем малко, а и то щеше да изчезне напълно съвсем скоро.

Дори не беше сигурен, че може да помоли Франи да се омъжи за него. И тя като Катрин заслужаваше по-добър мъж от този, който толкова лесно можеше да даде дължимото на дявола.

Вратата се отвори и преди да се обърне, той знаеше кой е влязъл в стаята. Трябваше да й каже да излезе. Трябваше да скочи през прозореца.

Вместо това той остана на мястото си и започна да се моли да има силата да устои на това, което се страхуваше, че тя ще му предложи.

* * *

С тихи стъпки на босите си крака Катрин прекоси стаята до мястото, където Клейборн стоеше до прозореца.

— Не можех да спя. Мислех, че и вие не можете. За Евъндейл ли гледате?

— Не, просто наблюдавам дъжда. Никога не съм спал добре тук, никога не съм се чувствал удобно. Страдам от многобройни главоболия.

— Страдате ли сега?

— Още не.

— Но ще страдате.

— Най-вероятно.

Тя също се загледа навън през прозореца. Беше много по-лесно да говори, когато гледа навън, отколкото директно в него.

— Подозирам, че никога няма да се омъжа — каза тя тихо.

— Нима?

— Знам, че имам силна воля и съм пряма, а мъжете предпочитат покорни жени, когато става дума за съпруга. Не умея да се подчинявам.

— Нима?

Тя усети иронията в гласа му.

— Ако нямате намерение да разговаряте, поне не бъдете снизходителен!

— Моите извинения. Не мога да добавя много, когато се казва истината.

Той щеше да я затрудни или може би беше твърде глупав и не схващаше накъде водеше тя с този разговор. Тя изви глава, за да го погледне и откри, че той я наблюдава, а очите му тлеят както в онази нощ на първия бал, който беше посетил. Той я желаеше. Тя знаеше това толкова сигурно, колкото и че тя желае него.

Той имаше вид на джентълмен, но беше разбойник по душа и сега тя зависеше от тази страна на характера му, надяваше се, че това няма да я подведе.

— Не искам да умра, без да позная какво е да бъда с мъж…

— Няма да умрете — каза той през стиснати зъби и с разгорещен глас. Тя осъзна, че според него тя има предвид предстоящата й смърт, когато се изправят срещу Евъндейл.

Тя разбираше, че възможността е съвсем истинска и това правеше решението й да дойде в стаята му да изглежда още по-правилно.

— Не очаквам ранна смърт — увери го тя. — Знам, че ще се погрижите за Евъндейл. Говоря за след години и говоря за тази нощ. Искам първия ми път да е със страстен мъж. Знам, че обичате Франи, но вие още не сте официално сгодени, затова мислех, че бихте могъл… — тя сведе поглед. — Харесвам ви. Не искам да бъда сама тази нощ.

Той постави пръсти под брадичката й и изви главата й назад, докато не срещна погледа й.

— Не мога да те допусна в леглото си, без да те имам, Катрин. Не съм светец.

— Не искам светец. Винаги съм била на мнение, че ако една жена е решила да се отклони от правия път и търси порочност, ще бъде много по-задоволена, ако е в леглото с дявола.

Пръстите му обгърнаха лицето й.

— Трябва да си напълно сигурна, Катрин, защото това е нещо, което веднъж сторено, не може да бъде върнато.

Съвсем бавно и съвсем преднамерено тя разкопча халата си и го пусна да се свлече от раменете й по голото й тяло и падна на купчинка на пода. Напълно наясно бе как дишането му се накъсва, а очите му потъмняват от желание.

Той се пресегна и обгърна лицето й с големите си длани. Тя познаваше силата, която притежаваха те, познаваше утехата, която можеха да донесат. Палците му докосваха нежно бузите й, галеха ъгълчетата на устата й, а погледът му не се отделяше от нейния, сякаш измерваше доколко е готова тя, сякаш това, че стоеше гола не беше достатъчно доказателство.

— Не знам дали съм познавал толкова красива жена като теб, лейди Катрин Мабри. Ти ме покори, като дойде при мен тази нощ.

— Трябва ли да говориш толкова много?

Той й се усмихна с топла усмивка, изпълнена с разбиране.

— Изобщо не трябва да говоря.

После той сведе устни към нейните и всяка следа от вежливост между тях беше отнесена, когато я целуна страстно. Дълбоко от гърдите му се откърти стон, на който тя откликна. Той прокара ръце до тила й, погали косата й и вплете пръсти в разпуснатата й коса, навеждайки главата й, за да може да я целуне по-дълбоко, сякаш би я погълнал, сякаш никога не би могъл да й се насити.

Бог знаеше, че тя никога нямаше да може да му се насити. Тя се притисна силно към него. Ръцете й потърсиха и намериха завързания колан на робата му. Пръстите й лудо се опитваха да освободят възела, докато коланът не падна и робата не се разтвори. Без мисъл, без срам, тя притисна голите си гърди към неговите. Топлината на кадифената му кожа беше чудесна. Зърната й се втвърдиха в стегнати малки пъпки, които сякаш извираха от същината на нейната женственост. Тя обви ръце около него, притисна го близо и прокара длани нагоре и надолу по широкия му гръб.

През цялото време той я целуваше.

Мускулите му се стегнаха под пръстите й, когато той се измъкна от робата. Вече нищо не ги разделяше. Тя усещаше възбудата му, притисната към корема й. Твърда. Гореща. И усети как става все по-влажна.

Той откъсна устни от нейните.

— Преди дори да те отнеса в леглото, ще свърша, толкова съм възбуден.

— Това добре ли е?

— Ще бъде — каза той дрезгаво. — Не се съмнявам, че ще бъде.

Той я вдигна на ръце и я понесе към леглото. Тя прокара длани по раменете и гърдите му. Искаше да знае как се е сдобил с всеки белег, към който притискаше устните си и прокарваше език. Той имаше съвсем малко косми в центъра на гърдите и тя ги погали. Целуна врата му, влажен от пот, гризна меката част на ухото му, чу как той изръмжа и я захапа леко. Ръмженето му се засили.

Той я положи върху леглото. Завивките вече бяха отметнати. Чаршафът беше хладен под гърба й. Но на Катрин й беше горещо, много горещо. Дъждът продължаваше да ромони навън и те не можеха да отворят прозореца. Нямаше надежда. Тази вечер тя щеше да гори в ада, а никога не беше искала нещо повече.

Тя се отмести, за да може той да легне до нея, но вместо това той седна в края на леглото и прокара ръце по глезените и по прасците й. Целуна пръстите на краката й, коленете й, вътрешната част на бедрата и корема й, като се взираше в очите й. Тя мислеше, че трябва да чувства срам от начина, по който я гледаше, но изпитваше само радост, защото виждаше, че той я намира за красива.

— Толкова си хубава — каза той дрезгаво. — Повече, отколкото си представях.

— Мислил си за мен?

— О, да, Катрин. Онази нощ на първия бал си те представих точно така, просната на леглото ми в цялата ти гола прелест. И оттогава ме преследваш.

Той сведе устни към нейните, езикът му не срещна съпротива, защото тя искаше да го вкуси толкова, колкото и той искаше да вкуси нея. Усети аромата на уиски върху езика си — аромат, който я опияняваше и й напомняше за нощта, когато едва не го бе изгубила. Отчаянието разпали страстта й — отчаяние да го опознае по всеки начин, по който една жена би могла да познава мъж.

Люк осъзнаваше, че не е бил с жена толкова ентусиазирана, колкото Катрин. Тя го докосваше навсякъде, сякаш не можеше да му се насити. Не само с ръцете си, а и с устните и езика си. Целуна всеки белег с нежност, после прокара език по гърдите му, сякаш беше котка, а той беше мляко, което тя жадно се опитваше да изпие. Беше дръзка и срамежлива, очакваше неговото одобрение, а прекрасните й сини очи потъмняваха от желание, когато той й го дадеше.

Тя беше всичко, което един мъж би могъл да иска от любовница.

„Клейборн е всичко, което една жена би могла да иска от любовник“, мислеше Катрин, докато той прокарваше ръце по тялото й. Той беше последователно внимателен и нежен, буен и настоятелен.

Тя се бе оплакала, че той говори твърде много и той й беше казал, че изобщо няма нужда да говори, но говореше. Говореше й с дрезгав глас, с което предизвикваше дързостта й.

Да го докосне там и там, и там.

Да го държи здраво. Да го гали бавно.

А когато пръстите й се поколебаха, той положи ръка върху нейната, насочвайки движенията й. Погледът му задържаше нейния, предизвиквайки я да не поглежда встрани, а да види тлеещата страст и да знае какво е способна да му причини. Тя беше способна да го докара до лудост. Той не беше тих любовник и всеки звук, който издаваше, беше музика за ушите й, примамвайки я да му даде повече, за да може тя да получи повече.

Фина пот покриваше врата му. Потта беше нещо типично за работниците, не за джентълмените, но тя все пак целуна врата му и усети учестения му пулс. Усети собствения си пулс да се ускорява, когато той зарови пръсти в косата й и притисна устните си в нейните.

Тя не знаеше какво да очаква. Може би нещо бързо и болезнено, но все пак някак изключително. Но това беше повече, отколкото някога си беше представяла. Красиво в своята дълбочина и плашещо, защото тя не знаеше как ще живее без него, когато свърши.

Той я докосваше интимно навсякъде с пръстите и с устните си, сякаш ценеше всеки сантиметър от нея. Сякаш тя означаваше толкова много за него, колкото той за нея.

Клейборн отново целуваше бедрата й и успя да се вклини плътно между бедрата й.

— Иска ми се да можех да го направя, без да те боли — каза той дрезгаво.

Тя се надигна от леглото и целуна гърдите му, преди да се отпусне обратно на възглавницата.

— Ще ме заболи, само ако не довършим това, което започнахме.

Тя усети как той нежно се опитва да влезе в нея, наблюдаваше концентрацията на лицето му и едва не му каза, че го обича…

Но тогава дойде болката — остра и бърза, а той изстена толкова шумно, че тя помисли, че и него го е заболяло, но когато той отвори очи, в тях нямаше нищо друго, освен върховно задоволство.

— Толкова си стегната — каза задъхано той. — Толкова гореща. Възхитителна.

Той я целуна. Езикът му се стрелкаше и въртеше в синхрон с бедрата му. Тя не можеше да отрече, че изпита дискомфорт, но той стана нежен, за да може тя да изпита удоволствие.

Хлъзгавите им тела станаха още по-хлъзгави. Горещата им плът стана още по-гореща.

Той сграбчи ръцете й и сплете пръсти в нейните, задържайки ги от двете страни над главата й, докато сливаше тялото си с нейното. Дълбоките му диви стонове отекваха около тях.

— О, Боже! — тя не беше познавала усещане като това. Мислеше, че може да се разпадне, докато той я любеше.

После настъпи оргазмът — възхитителен в своята наситеност. Тя се стегна и започна да стене. Смътно осъзнаваше, че тялото му потръпва, а нейното пулсира. И двамата дишаха тежко, когато той целуна извивката на рамото й и се претърколи встрани от нея. Тя едва имаше време да усети липсата му, преди той да плъзне ръце около нея и да я придърпа до себе си, полагайки главата й в сгънката на рамото си — идеалното място да слуша дивото туптене на сърцето му. И тя се вслуша и го усети, когато докосна с ръка гърдите му.

— Добре ли си? — попита той.

— Чудесно.

„Без дъх, отпусната, цялата изтръпнала, но чудесно.“

Смехът му беше дълбок и се усещаше задоволството му.

— Добре.

Дишането му започна да се успокоява. Тя се надигна леко лицето си, и видя затворените му очи и осъзна, че е заспал. Ако самата тя не се чувстваше толкова сънлива, можеше да се разочарова, че нощта им заедно вече е свършила.

Вместо това тя целуна гърдите му и го последва в съня.

* * *

Люк се стресна и се събуди. Обикновено не спеше, когато идваше в имението, защото сънищата му тук бяха толкова тревожни. Винаги беше преследван, опитваше се да се скрие…

Но този път не се събуди от кошмари.

Той погледна към жената, която лежеше наполовина върху тялото му, чиято малка ръка почиваше свита върху гърдите му. Ако не беше усетил, че е девствена, щеше да помисли, че е опитна като всяка куртизанка. Но не беше изненадан, че тя не е свенлива. Не и неговата Катрин.

Неговата Катрин. Тя не беше негова. Поне не отвъд времето им в Хедърууд.

Верен на дамгата, която го белязваше като крадец, той отмъкваше мигове с нея — мигове, които не принадлежаха на него по право. Трябваше да й устои, но не изпитваше съжаление. Винаги се беше чудил. А сега знаеше. Тя беше невероятна във всичко.

Очите й трепнаха и се отвориха, и тя му се усмихна.

— Бях права. Дяволът е по-добър от светец.

Той се извъртя, докато тя се озова по гръб, а той встрани до нея.

— Откъде знаеш? Никога не си имала светец.

— Но не мога да си представя, че той би могъл да ми донесе толкова много удоволствие. — Тя взе ръката му и целуна белега, който обезобразяваше вътрешната част на палеца му. — Мисълта, че са направили това с теб, е непоносима.

Той пое ръката й, разтвори дланта й и погледна възпаления червен белег. Прокара език по него и си помисли за всичко, което бе рискувала тя, за да го спаси.

— Мисълта, че направиха това с теб, е непоносима.

— Не и за мен. Ако не се бе случило, нямаше да целуваш и облизваш дланта ми.

— Ще облизвам дланта ти и още много други места преди тази нощ да свърши.

— Мисля, че говориш много повече в леглото, отколкото извън него.

— Обичайно не. — Той направи гримаса. Беше лошо да намеква, че е бил с други жени, но истината беше, че тази нощ беше много различна от всяка негова предишна среща с дама. Катрин беше забележителна. Той не беше сигурен, че някога ще може да й се насити.

Той обгърна гърдата й, прокара палец по зърното й и изпита удоволствие да гледа как то се втвърдява.

— Не би трябвало да боли толкова много следващия път.

— Ще има ли следващ път? С теб, имам предвид.

Стомахът му се сви при мисълта тя да бъде с някой друг, а не с него, но помисли, че е успял да скрие мислите си. Вместо това той й се ухили и каза:

— Ако постигна своето.

— Кажи ми какво мога да направя, за да бъде по-добре за теб!

— Ако го направиш още по-добре, Катрин, вероятно ще умра от вниманието.

Тя се усмихна и той видя, че думите му са й доставили удоволствие.

— Но би било чудесен начин да си отидеш така, нали? — иронично попита тя.

— Предпочитам да се задържа тук, ако не възразяваш.

— Не. Изобщо. Но искам да знам, че ти доставям удоволствие.

— Доставяш ми. Огромно. Никога не си ми правила впечатление на жена, която се нуждае от уверения.

— Независимо дали една жена се нуждае от тях или не, тя обича да ги получава. — Катрин прокара пръсти по гърдите му. — Обичам да те докосвам.

— Обичам да ме докосваш.

Тя сви вежди.

— Иска ми се да не беше имал толкова суров живот.

— Има хора, които са имали много по-суров живот от моя. Някои все още имат.

— Това е причината да работиш за реформата в затворите.

Той сви рамене.

— Ще работя, щом лордовете ме приемат, но това не е приятен разговор за леглото.

— Е, тогава какво е?

— Това… — Той сведе глава и я целуна, наслаждавайки се на нетърпението, с което тя отвърна на вниманието му.

Тя знаеше най-лошото за него и все пак дойде в леглото му. Знаеше най-лошото за него и все пак го прие. Без колебание, без да го отклони, защото се страхува от неговия свят или се тревожи, че не е достатъчно добър.

Той не искаше никоя друга в това легло. Катрин заслужаваше да бъде единствената, за която да мисли, единствената, която иска да задоволи.

Тя беше единствената, която той искаше да задоволи.

В този момент никой друг нямаше значение. Нищо друго нямаше значение. Нито възможната опасност, която ги грозеше и то съвсем скоро. Нито невинните, които се нуждаеха от защита. Нищо нямаше значение, освен Катрин в леглото му сега.

Той вдиша дълбоко мускусния аромат на разгорещен секс, смесен със сладката й миризма на рози, изпълвайки ноздрите си с уникалния парфюм, който бяха създали заедно. Целувайки я страстно, той плъзна ръка по корема й, прокара пръсти по влакънцата, сгушени между бедрата й. Тя беше влажна и гореща, готова за това, което той предлагаше.

Той плъзна ръка по ханша й и целуваше нежно шията й.

— О, боже! Моля те, не спирай! — каза тя задъхано.

Той сгуши лице в извивката на рамото й, целуна я точно под ухото и каза дрезгаво:

— Някога фантазирала ли си за това?

— Повече, отколкото допускаш.

— Откъде знаеше какво да фантазираш?

Тя завъртя глава настрани, сякаш изгубена в екстаз.

— Инстинкт, предполагам. Трябва ли да говорим?

Той се засмя тихо, прегърна я и се претърколи по гръб, повличайки я със себе си. Чу как тя изписка тихо, когато се озова върху него, гледайки надолу към него, докато великолепната й коса оформяше завеса около тях. Той провря пръсти през златните кичури, наведе главата й и я целуна нетърпеливо и жадно.

Харесваше му, че тя беше открита и не се преструваше на свенлива. Тя не се срамуваше от голотата си. Някак той не беше изненадан от това. Неговата скъпа дръзка Катрин беше в леглото с него сега, точно както беше в задната стая на Доджър, когато го би на карти, точно както беше в онази уличка, борейки се за живота му, точно както беше дошла в библиотеката му посред нощ, за да му направи дръзко предложение, за да спаси приятелка.

Не познаваше никоя като нея, не познаваше никоя, която да го хипнотизира като нея. Не познаваше никоя, която да беше желал повече.

Тя откъсна устни от неговите и го погледна, дишайки тежко.

— Може ли да стане по този начин?

Той се усмихна.

— Може да стане по всеки начин, който искаме.

Тя прокара ръка по тялото му. Той обхвана гърдите й, наслаждавайки се на заоблеността им. Нямаше нищо в нея, което да не обожаваше.

Тя повдигна ханша си и обви с пръсти члена му. Той изстена в очакване.

— Боли ли? — попита тя.

— Боже, не.

Тя се плъзна надолу, обгръщайки го с копринената си влага. Той все по-трудно се въздържаше. Вместо това стисна зъби и се опита да се контролира. Прокара ръце по нежния й гръб, плъзна ги отново около гърдите й и започна да ги гали.

Тя отпусна глава назад и изстена. После започна да се движи все по-бързо.

Той мислеше, че би могъл да умре от усилието да се въздържи, но искаше преди това да я задоволи. Тя беше прекрасна. Страстта й подпалваше кръвта, бушуваща във вените му.

Виковете на Катрин ставаха все по-силни. Той повдигаше ханша си, докато тя се спускаше надолу. Пръстите й се забиваха в раменете му… Той никога не беше изживявал нещо толкова дълбоко.

Трябваше да се сдържи заради нея.

Но възбудата му бе огромна. Той се раздвижи под нея, дълбокият му див стон почти заглуши нейния вик на задоволство. Гърбът й се изви, на лицето й се появи изражение на благоговение и учудване. Тръпки разтърсиха тялото му, докато удоволствието препускаше през нейното.

Тя се отпусна и падна върху гърдите му изнемощяла. Той не беше сигурен откъде намери сили да обвие ръце около нея, но твърде много искаше да я задържи до себе си. Мислеше, че може да лежи там завинаги. Ако умреше в този момент, щеше да умре доволен.

Никога в живота си не беше познавал такова спокойствие и такава радост. Беше мислил, че още веднъж с нея би му било достатъчно. Но докато я държеше и слушаше дишането й, се страхуваше, че може никога да не й се насити.