Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (14)

Глава 13

— Какво е станало с ръката ти? — попита Уини.

— Какво е станало с брадичката ти? — отговори Катрин.

Бяха в библиотеката в жилището на Уини, където планираха да адресират поканите за бала. Но за Катрин все още беше трудно да държи перо и вече не беше в настроение да обсъжда плановете за бала.

Уини разтри брадичка.

— Ударих се във вратата.

— О, Уини, колко глупава мислиш, че съм? Къде още си наранена?

Уини стисна очи.

— Никъде другаде. Зашлеви ме, защото не исках да изпълня съпружеските си задължения.

— Зашлевил те е? По вероятно те е ударил с юмрук. Това ли е представата му как най-добре да те подмами в леглото си?

— Моля те, не казвай нищо повече! Ще ми мине до бала. Ако не, ти си единствената, която няма да повярва, че съм се ударила във врата. Всички други смятат, че съм непохватна.

Защото твърде често беше обвинявала всяка видима синина с малки злополуки, които са се случили.

— Ненавиждам Евъндейл! — измърмори Катрин.

— Казвала си ми в много случаи, но той ми е съпруг и аз трябва да го уважавам. Кажи ми за ръката си!

— Срязах се на парче стъкло. Беше злополука.

— Изглежда аз трябва да надпиша всички покани.

— Съжалявам, но да, мисля, че ще се наложи.

— Не възразявам. Това е задача, на която се наслаждавам. Предполагам, че ако бях обикновен човек, щях да се опитам да си намеря работа, свързана с адресиране на неща за хората.

— Винаги си имала толкова красив почерк.

Уини се изчерви.

— Благодаря ти. И аз така мисля.

— Бих искала да взема една ненадписана покана и плик за дневника ми.

Катрин се разтревожи, че успя толкова лесно да излъже доверената си приятелка за ранената си ръка и за причината да иска поканата. Тя обаче нямаше да бъде за дневника й. С малко късмет щеше да стигне до дома на Клейборн.

* * *

Цялото това време, което прекарваше, обсебен от Катрин, беше лудост.

Дори след като знаеше, че Джим я наблюдава по-внимателно и би направил всичко, за да открие кой я следи, Люк крачеше в задната си градина, докато чакаше пристигането й, беше напрегнат и с изопнати нерви. Бил щеше да докара Франи с каретата си. Щяха да пътуват през някои от най-лошите части на Лондон и все пак Люк изобщо не беше разтревожен.

Но мисълта за Катрин, която пътуваше от една скъпа част на Лондон до друга, го караше да настръхне. Убеждаваше се, че е, защото Франи е израснала на улицата и може да се грижи за себе си, докато Катрин би се хвърлила на пътя на опасността, без да помисли. Той трябваше да я научи да се защитава. Трябваше да й купи шпага в бастунче. Или може би пистолет.

Трябваше да я подмами да му каже това, което трябваше да знае. Трябваше да я попита защо иска някой да бъде убит и кого иска да убие. Тази игра на котка и мишка поставяше всички в опасност.

Люк чу резето на портата да се отваря и вече беше там. Сграбчи ръката на Катрин и я издърпа вътре.

— О! — ахна тя. — Какво има?

— Нищо. Аз… Имахте ли проблеми?

Дори в сенките, без друго осветление, освен фенерите в градината му, той можеше да види развеселената й усмивка.

— Тревожили сте се.

— Естествено, безпокоях се. Може би, ако бяхте по-открита относно причината, заради която искате да убия някого…

— Готов ли сте да извършите деянието?

Да извърши деянието? И как би го гледала тя тогава? Франи никога нямаше да разбере, но Катрин… Катрин щеше да знае най-лошото, на което е способен той — да отнеме живот, за да се сдобие със съпруга.

Какво го беше прихванало да се съгласи на тази сделка?

Иронично, но той щеше да остане верен на думата си. Въпреки че искаше да задържи остатъка от душата си да не отиде в ада.

— Не съм убеден, че Франи е научила нещо.

— Значи тази вечер ще бъде показателна, нали? — Катрин тръгна към къщата. — Гостите ви пристигнаха ли вече?

— Не зная. Бях тук навън.

— Що за домакин сте?

— Те са приятели. Няма нужда да ги посрещам в дома ми. Те знаят, че са добре дошли.

— Тази вечер важно е представянето.

Когато Катрин влезе в къщата и свали наметалото си, за да го подаде на иконома, Люк не можеше да отрече, че тя се представяше много добре. Носеше наситено синя рокля, отворена на раменете, която разкриваше заоблените й гърди.

— Доктор Грейвс и мис Дарлинг току-що пристигнаха, милорд. Поканих ги в гостната.

Люк придружи Катрин до гостната. Беше инструктирал Фицсимънс, че трябва да избягват използването на библиотеката тази вечер. Люк щеше да се разсейва с твърде много спомени за Катрин точно в тази стая. Хрумна му, че може да изпита същия проблем, когато отведе Франи в спалнята си за първи път. Че би се будил с мисълта да намери Катрин в леглото си. Не, това нямаше да се случи.

— А, ето ви — каза Бил.

Люк забеляза, че Катрин сякаш светна, когато го видя. Точно както вниманието на Бил към нея го беше ядосало предишната нощ, така и нейното към доктора ядоса Люк сега.

— Изглеждате прекрасно тази вечер — каза Бил, поемайки ръката й в своята и целувайки я.

— Каза ли на Франи, че изглежда прекрасно? — попита Люк.

Бил изглеждаше стреснат — несъмнено от язвителния тон на Люк, но се възстанови бързо.

— Да, всъщност й казах. Да не се дразниш от това, че намирам дамите в живота ти за прекрасни?

— Не, изобщо. Просто исках да съм сигурен, че Франи не се чувства пренебрегната. — Още докато го казваше, той осъзна, че е единственият, който я пренебрегва. Обърна се към нея: — Мина време, откакто беше тук за последен път.

— Да, но всичко изглежда същото.

Франи носеше тъмносиня рокля, закопчана до врата. Изглеждаше като нещо, с което би отишла на работа, а не на вечеря.

— Боя се, че като домакиня не знам какво да правя — каза тя.

— Как може да не знаеш? Минаха седмици — каза Люк.

— Не точно — отвърна Франи. — Не повече от две.

Люк се завъртя към Катрин, която отскочи назад, сякаш за да избегне удар. Можеше само да си представи какво е показвало лицето му.

— Какво правите всяка нощ? Казахте, че тя учи.

— И тя учи, но също така казах, че един игрален дом не е най-добрата среда да научи всичко, което е необходимо.

— Имам идея — каза Франи. — Защо не се престорим, за тази вечер, че лейди Катрин и Люк са женени? Бил и аз ще сме гости и тогава можете да ми покажете какво да правя. Уча много по-добре с примери.

— Искам да видя какво знаеш ти — каза Люк.

— Казах ти. Трябва да се науча как да съм домакиня на вечеря.

— Но, Франи, ние обсъждахме… — започна Катрин.

— Зная, но не мога да запомня всичко. Моля ви, просто ми покажете!

— Моля ви, направете нещо, за да продължим — каза Бил, — защото умирам от глад.

— Много добре — каза Катрин, вдигайки ръце, сякаш се предаваше. — Няма да се преструваме, че сме женени, но аз ще бъда домакинята. Първо трябва да проверим подготовката на вечерята.

— Чудесно. Да вървим в кухнята!

Франи хвана ръката на Катрин. Двете излязоха от стаята и Люк закрачи към страничната маса, където си наля щедро количество уиски и го обърна на една глътка, преди да налее друго за себе си и едно за Бил.

— Изглеждаш не на себе си — каза Бил, заставайки до него.

— Предполага се да се държа като проклет граф тази вечер. Не мислиш ли, че тя ще съди моето поведение толкова отблизо, колкото и това на Франи?

— Какво те интересува нейното мнение?

Люк отпи още една глътка уиски.

— Искаш да я впечатлиш? — попита Бил.

— Не, разбира се.

— Просто бъди истински! Старият джентълмен те научи.

Люк се страхуваше, че когато опре до това, ще предаде стария джентълмен.

— Понякога мисля, че щях да съм много по-щастлив да се върна в света на Франи, отколкото да я карам тя да дойде в моя. Ами ако успея само да направя и двама ни нещастни?

— Ти я обичаш, откакто те познавам. Всичко, което си правил, е за да й осигуриш щастие. Не виждам как можеш да я направиш нещастна.

На Люк му се искаше да е също толкова сигурен.

* * *

— Нервна ли сте за тази вечер? — попита Катрин, когато тръгнаха с Франи по коридора към кухнята. Все още се опитваше да разбере странната реакция на Франи и странното й предложение.

— Малко. Напомня ми на времето, когато живеехме с Фейгън и трябваше да се науча да измъквам кърпички или монети от джоб, без да бъда забелязана. Но не допускам, че ще зазвъни камбанка, за да извести грешките ми на всички.

— Не разбирам — каза Катрин. — Каква камбанка?

Франи се усмихна и спря.

— Фейгън окачваше палтата на въже с камбанки. Трябваше да бъркаме внимателно в джоба на палтото, така че да не раздвижваме камбанката. Ако тя зазвънеше, усещахме ужилването на пръчката на Фейгън по кокалчетата. — Тя се изчерви. — Е, аз никога не го усетих. Люк винаги слагаше ръка върху моята, за да поеме удара. Странно, но това ме караше да уча по-усилено, защото мразех да гледам как той страда.

— Изглежда двамата винаги сте били близки.

Франи кимна.

— Първата нощ, когато Джак го доведе при нас… Не мога да го обясня, но в него имаше нещо различно. Той очакваше да правим разни неща за него, но Фейгън бързо изби това от главата му.

— Смятате ли, че е възможно, той да е законният граф Клейборн?

— Разбира се, че е. Старият джентълмен му зададе въпроси и той знаеше отговорите. Знам, че понякога се съмнява и не го разбирам. Той знаеше отговорите.

„Не — помисли Катрин, — той някак е успял да даде правилните отговори, въпреки че не ги е знаел.“ Наистина ли беше толкова добър в заблудата? После й хрумна доста странна мисъл и по гръбнака й премина тръпка. Ами ако Клейборн не беше заблудил предишния граф? Ако беше заблудил себе си?

* * *

Вечерята беше абсолютна катастрофа.

Половин час след началото й, бяха приключили с рибата и чакаха да им бъде сервирано телешкото, когато търпението на Катрин се изчерпа. Беше се опитвала да започне разговори за времето, за театъра и за парка. Отговорите на Франи и на Клейборн бяха сбити, сякаш нито един от двамата нямаше представа как да продължи разговора с нещо интересно. Доктор Грейвс беше направил вял опит, но изглежда животът му не беше нищо повече от грижа за болните и имаше опасност да бъдат въвлечени в обикновен разговор. Клейборн пиеше вино, сякаш то беше основното ястие. Присвиваше очи всеки път, щом доктор Грейвс отвореше уста, а Катрин не се съмняваше, че докторът е наясно с язвителните погледи и вероятно е объркан от тях, както и тя.

Клейборн очевидно не беше щастлив. Но пък и тя не беше. Тя искаше той да види, че Франи се учи, защото Катрин вече отчаяно се нуждаеше той да се погрижи за проблема с Евъндейл. Но Франи не съдействаше. Държеше се така, сякаш не знаеше нищо. А проклетият лакът на Клейборн беше на масата. Изглеждаше така, сякаш ще се изплъзне от стола си.

— Ние сме домакини на светска вечеря. Човек не се изляга по време на светска вечеря — му каза Катрин накрая.

Той отпи още вино.

— Франи се нуждае от уроци, не аз.

— Това едва ли е видно от поведението ви в момента. Или ще го правим както трябва, или изобщо няма да го правим.

— Гласувам изобщо да не го правим. Отегчен съм от това усилие. Сигурен съм, че Франи е схванала същината на нещата.

Катрин си беше направила труда да се облече подходящо за случая. Заради тези хора беше отменила вечерното четене на баща си, който беше по-слаб и по-блед от всякога. Беше прекарала следобеда да уверява Уини, че Евъндейл няма да я убие. Беше се срещнала с предприемача на баща си, за да открие, че някои от инвестициите, които той беше препоръчал, нямаше да се изплатят толкова добре, колкото се беше надявал. Нямаше да се изплатят изобщо. Не беше чула и една дума от брат си от доста време и когато той най-после се върнеше в Англия, щеше да открие, че вече не притежава източник на доходи и че именията са в упадък, заради рискованите сделки, които тя беше одобрила.

А Клейборн беше отегчен! Той имаше късмета, че ги разделяше цялата дължина на масата, иначе тя щеше да се пресегне и да избие скуката от лицето му. Но след като не можеше да го достигне физически, тя го нападна словесно.

— Изглежда не разбирате аристокрацията. Вярвате ли, че всичко, което правим, е за наше удоволствие? Мога да ви уверя, сър, че не е. Правим го, защото се изисква. Правим го, защото е задължение. Правим го, защото се очаква от нас. Много по-трудно е, да се правят неща, защото са правилни, защото са подходящи и се изискват. Животът би бил много по-лесен за всички ни, ако можехме да правим нещата от немай-къде, както ни изнася. Самият факт, че разбираме отговорността и се придържаме към нея, ни издига над обикновения човек. Вече започва да ми омръзва да ми се присмивате. Смятате ли, че за мен е лесно в тези късни часове? Вероятно вие можете да се излежавате цяла сутрин, но не и аз. Аз трябва да се грижа за домакинството.

Внезапно осъзна, че сълзи се стичат по бузите й.

— Катрин? — Клейборн вече не се излягаше. Той се изправи от стола си.

— О, простете ми! Това… Това изобщо не беше любезно. Моля да ме извините! Нуждая се от минутка. — Тя се изправи и излезе от стаята.

Люк гледаше след нея. Беше се държал нахално и грубо. Беше разстроен, че Франи не се старае повече. Беше ядосан на Катрин, че има навика да докосва горната си устна с върха на езика — едно бързо докосване, едва забележимо, което не оставаше скрито от неговия поглед — след всяко отпиване от виното, сякаш искаше да събере и последната капка. Беше ядосан на Бил, че се усмихва на Катрин, че се преструва на заинтересуван от количеството дъжд, което е паднало в Лондон това лято. Беше бесен на себе си, защото му се искаше той да изпие виното от устните на Катрин сам. Беше бесен, защото се интересуваше от Катрин, защото забелязваше толкова много неща у нея. Например начина, по който светлината се отразяваше в косата й, разкривайки, че не е цялата в един и същи оттенък на русото. Някои кичури бяха по-светли от други. Той си каза, че интересът му към Катрин е само защото не я познава добре, докато за Франи знаеше всичко. Бяха израснали заедно. Не беше останало много, което да не знаят един за друг. Но Катрин беше напълно друг случай.

Той погледна Бил и Франи.

— Трябва да проверя как е.

— Разбира се — каза Франи, — трябваше да го направиш преди повече от минута, всъщност.

Той излезе от стаята и погледна в гостната. Не беше там. Обзе го страх. Ами ако си беше тръгнала? Ако беше навън и ходеше по улиците сама? Ако беше налетяла на беда?

Той влезе в библиотеката и я откри да стои до прозореца и да гледа към градината, както през онази първа нощ. Само че този път тя не подскочи от изненада при влизането му. Когато се обърна към него, той видя гняв и разочарование в очите й. Тя не му остави време да каже и дума, преди да продължи тирадата си.

— Казвате, че сте готов да направите всичко, което е необходимо, за да имате Франи за съпруга, но не виждам да правите това, което се изисква. Виждам да правите само това, което ви изнася и го наричате достатъчно, за да постигнете това, което искате. Докато аз трябва…

Той притисна устата й в страстна целувка, преди дори да го обмисли. Можеше да си казва, че е отегчен от вечерята, отегчен от разговора, но истината беше, че се побъркваше да гледа как тя отпива от виното, да се втренчва в стройната й шия и рамене, да вижда как се усмихва на Бил, когато Люк искаше да се усмихва на него.

Когато плъзна език между устните й, той знаеше, че е грешно, но я искаше. Искаше я по начин, по който никога не беше желал Франи. Искаше Катрин страстно, искаше я нежно. Никога не беше мислил да заведе Франи в леглото си. Мислеше да се ожени за нея, да я има като съпруга, но никога не си беше представял как ще я обладае. Когато мислеше за Катрин, той виждаше като на калейдоскоп страстно притиснатите им голи тела.

Тази вечер той усещаше страстта да се надига в него, усети я и в нея, когато тя се изправи на пръсти, обви ръце около врата му и вплете пръстите си в косата му. Устните й гризнаха долната му устна, дръпнаха…

Той изстена и помисли за най-близкото канапе…

Тя го изблъска и се отдръпна в сенките на завесите.

— Боже мой! — каза задъхано тя. — Годеницата ви е в края на коридора…

— Тя още не ми е годеница и се съмнявам, че някога ще бъде. Мислите ли, че ако й предложа тази вечер, тя ще каже да? Убедихте ли я, че може да се справи да бъде графиня? Тя дори не иска да бъде домакиня на една скапана вечеря!

Той се завъртя. Не искаше да види, че я е уплашил. Че е уплашил Катрин, която се беше изправила срещу главорез с нож.

Той зарови пръсти в косата си.

— Моите извинения! Поведението ми беше противно. Не знам какво ми става. Няма да се повтори.

Той чу несигурна стъпка, после още една. Усети докосването на ръката й върху рамото си и се стегна. Искаше да се обърне и отново да я прегърне.

— Франи ми каза, че никога не сте я целувал.

— Не мисля за нея по този начин.

— Не мислите за това да я целувате?

— Тя не е плътско същество.

— Вие сте.

Той се отдръпна от нея, преди да й докаже, че е права.

— Да. Е, напълно способен съм да се въздържам, когато ситуацията го изисква.

— А аз не изисквам въздържане?

Той се обърна към нея.

— Искам да се оженя за Франи, но мисля за вас ден и нощ. Седя на скапаната маса за вечеря и се чудя какъв е вкусът ви с вино върху езика ви. А когато изляхте яда си върху мен, само ви пожелах още повече. Но това е само похот, Катрин. Само физическо привличане. Аз съм с вас всяка нощ. Логично е тялото ми да реагира на близостта ви. Започвам да свиквам с вас.

— Правите ли някога нещо с Франи? — попита тя.

Промяната на темата изглеждаше рязка и странна, но той беше благодарен да отклони вниманието си от мисълта, че се е държал лошо.

— Какво имате предвид?

— Водите ли я понякога на театър или в парка, или на лодките? Познавате ли я извън дома на Доджър?

— Ами да, разбира се.

— Какво сте правили заедно?

— Когато бяхме деца…

— Не когато сте били деца. Наскоро. Откакто сте възрастни.

Той обмисли въпроса й. Изглежда всичко винаги включваше Доджър. А преди това Фейгън.

— Не мога да си спомня последния път, когато сме правили нещо.

— Трябва да правите нещо заедно, не мислите ли?

Беше срамно да си признае, че никога не е правил нищо с дама, което да не е съмнително.

— Какво предлагате?

— Били ли сте на Голямото изложение^[1]?

Той не можеше да приеме, че Катрин му говори с ентусиазъм за излизане с Франи, сякаш никога не я беше целувал. Осъзна, че тя издига стена. Все пак тя беше дъщеря на херцог, жена с благородна кръв. А и двамата знаеха, че няма нищо благородно в него.

Франи беше жената, за която щеше да се ожени. Трябваше да се съсредоточи да я спечели.

— Не съм бил — отговори.

— Нито пък аз. Казват, че кралица Виктория е ходила вече пет пъти. Представяте ли си? Надявам се да отида утре. Вероятно можете да заведете Франи някой път. Би било приятна разходка.

— Ще го обмисля.

Тя кимна. Езикът й се стрелна навън, да оближе устната си, както правеше, след като е пила вино. Той се чудеше дали усеща вкуса му. Тя прочисти гърлото си.

— Вероятно трябва да се връщаме при гостите си.

— Вероятно. — Само че той не искаше. Вечерите бяха досадни.

— Трябва да забравим какво се случи по-рано. Няма да позволя това да се повтори — каза тя.

Той я огледа в сенките на библиотеката.

— Имате предвид целувката?

Тя кимна и той също кимна. Тя може би бе в състояние да я забрави, но той се съмняваше, че ще може. Че някога би могъл да забрави и най-малката подробност, свързана с Катрин.

* * *

— Някога познавала ли си някой, който да му се опълчва като нея? — попита Бил, докато отпиваше от виното си.

Франи се усмихна.

— Не. И съм убедена, че той добре я познава.

— Той винаги те е обичал, Франи. Защо го правиш толкова дяволски трудно за него? Ти не си покорна, не си страхлива. Смятам, че ако искаше всичко това, нищо не би могло да те спре да го получиш.

— Това е въпросът, Бил. Не искам всичко това. Твърде огромно е, твърде… Е, просто е твърде много.

— Помисли за всички добри неща, които би могла да направиш!

— Мога да ги правя и сега. Аз ги правя и сега.

— Но би могла да правиш още повече. Като съпруга на Люк би имала влияние, би…

— Бих била спъвана на всяка крачка. Не разбирам защо той остава в този свят. Наистина. Виждам как го гледат в клуба. Той няма приятели аристократи. Те го презират.

— Не виждаш ли иронията? Съдиш ги толкова сурово, колкото те съдят нас. Какво знаеш наистина за тях? Не харесваш ли Катрин?

Тя нацупи устни.

— Решен си да ме затрудниш.

— Ти се тревожиш какво мисли аристокрацията за теб.

— А ти?

— Не. Това, което научих в младостта си, докато обирах гробове, е, че всички изглеждат еднакво, когато са мъртви. Тогава всички сме равни. И когато срещна някой, който гледа отвисоко, си го представям мъртъв. Тогава не е толкова заплашителен.

Тя се изкикоти.

— Ти си ужасен.

Той й се усмихна. Имаше толкова подмамваща усмивка. Винаги беше толкова тих и самовглъбен. Когато го беше срещнала за първи път, се беше уплашила, че ще умре, ако той я докосне. Вярваше, че всички деца се страхуваха от него или поне, че благоговееха пред него. Той беше единственият, когото познаваха, който не се страхуваше от мъртвите.

* * *

Млад мъж дойде до дома на Люк скоро след вечеря, за да уведоми Бил, че състоянието на един от пациентите му се е влошило и Бил бързо си тръгна.

Люк трябваше да прибере и двете дами. Тъй като не вярваше, че може да се довери на себе си, ако остане сам с Катрин, той отведе първо нея до дома й. Изглежда Франи не подозираше, че между тях се е случило нещо неподходящо, докато Люк и Катрин бяха извън стаята. Но тя никога не допускаше лоши неща за него.

След като изпрати Катрин до задната порта, той остана насаме с Франи в каретата. Беше странно да осъзнае колко рядко, всъщност, са пътували заедно. Когато той и Катрин пътуваха вечер, те говореха за много неща. Може би защото се познаваха отскоро и знаеха много малко един за друг, докато той и Франи бяха израснали заедно и се познаваха доста добре.

— Мисля, че Бил работи твърде много — каза Франи след малко.

— Кой от нас не го прави? — попита той.

— Предполагам, че си прав. Много харесвам Катрин.

— Направи нещата доста трудни за нея тази вечер.

— Мисля, че всички го направихме, но наистина не бях в настроение за официална вечеря. Ще го направя както трябва, когато е важно, Люк.

— Знам, че ще го направиш. За мен също изглеждаше досадно. Съмнявам се, че ще каним гости често.

Тя повдигна завесата и погледна навън.

— Джим ми разказваше за Голямото изложение. Беше доста впечатлен от него.

— Би ли искала да отидеш?

Тя пусна завесата на мястото й.

— Бих искала, да.

— Утре удобно ли е?

Тя се усмихна нежно.

— Утре ще бъде чудесно.

— Идеално.

Те пристигнаха пред къщата на Доджър и той изпрати Франи до стаите й. После слезе по стълбите и мина през задната врата, която водеше в заведението. Мина по коридора до стаята, където знаеше, че ще намери Джак. Слуга с големи юмруци кимна на Люк и отвори вратата. Люк знаеше, че той е по-скоро пазач, отколкото слуга. Присъствието му показваше, че Джак брои парите си.

Точно това правеше, когато Люк влезе в стаята. Джак вдигна поглед от подредените си купчини с монети и хартиени банкноти.

— Как мина изисканата ви вечеря?

— Досадно и толкова изискано.

Джак се пресегна назад за чаша, наля уиски в нея и я бутна към края на бюрото. Люк седна в стола, грабна чашата, пресуши съдържанието й и я постави обратно. Джак веднага я напълни отново. Люк допусна, че лицето му разкрива, че се нуждае от едно или две питиета.

— Какво те тревожи? — попита Джак.

Джак беше единственият човек, за когото Люк знаеше, че разгадава хората по-добре от самия него.

— Някога обичал ли си някого?

— Имаш предвид, освен мама?

Люк се взря смаяно в Джак. Знаеше историята на приятеля си.

— Тя те е продала, когато си бил на пет.

Джак сви рамене.

— Това не значи, че аз не съм я обичал. Означава само, че тя не ме е обичала.

Отпивайки бавно от уискито, Люк обмисли думите на Джак. Винаги беше приемал, че след като той обича Франи, то и тя го обича. Можеше ли любовта да бъде само от едната страна и пак да бъде любов?

Някой беше ли го обичал, преди неофициално да бъде осиновен от Фейгън и неговата весела челяд? Ако го беше обичал, нямаше ли да помни?

— Онази нощ, когато ме намери в уличката зад боклука, аз казах ли нещо?

— Например?

Люк прокара пръст по ръба на чашата.

— Нещо, което да ти подскаже какво правя там.

— Не ми трябваше нищо, което да ми подскаже. Беше очевидно. Ти умираше.

— Но как съм се озовал там?

— На мен ми изглеждаше, че някой те е изритал. Ти беше кльощав, дрехите ти бяха разкъсани. Наистина ли искаш да знаеш истината?

Люк разтри челото си, когато болката започна да пулсира. Късният час и срещата с Катрин оказваха своето въздействие.

— Не мислиш, че наистина си Клейборн, така ли? — попита Джак.

Люк поклати глава. Клейборн, истинският Клейборн щеше да заслужава жена като Катрин. Нещо, което Люк никога нямаше да постигне. Тя беше дама, а той — разбойник.

— Лейди Катрин научи ли Франи на това, което трябва да знае? — попита Джак.

Люк въздъхна.

— Сякаш не я е научила на нищо.

— Затова ли изглеждаш като мъж, изгубил най-добрия си приятел?

Люк се наведе напред, подпря лакти върху бедрата си и хвана чашата с две ръце, изучавайки няколкото капки на дъното.

— Бил съм с няколко жени през годините, Джак. Независимо от всичко обаче, никога не съм имал чувството, че изневерявам на Франи. А дори само като говоря с Катрин, имам усещането, че съм неверен на Франи.

Той нямаше да признае, че е правил нещо повече от това да говори с нея.

— Понякога се безпокоя, че Франи не ме обича и просто не знае как да ми го каже. — Люк проследи начина, по който Джак изпи уискито си. — Ако беше такъв случаят, ти би ми казал, нали? Ако знаеше? Нямаше да ме оставиш да се правя на глупак.

— Любовта е непозната за мен, Люк. Освен майка ми, никоя жена не е била обект на чувствата ми.

— Нито дори Франи?

— Харесвам я достатъчно, но това не е любов, нали?

Люк беше съвсем сигурен, че Джак лъже. Определено не беше честен за нещо.

Люк постави чашата си на бюрото и се изправи.

— Не. Харесването не е любов.

Нито похотта. А това, което изпитваше към Катрин, беше дълбока, почти неудържима похот.

Когато се върна у дома и вече вървеше към библиотеката за чаша уиски, което да му помогне да заспи, погледът му падна върху плика, който стоеше върху сребърна поставка на масата във вестибюла. Той разпозна почерка, въпреки че сега той не беше толкова изискан, колкото обикновено. Катрин несъмнено отново го канеше на един от глупавите си балове.

Той се чудеше дали е оставила поканата преди или след срещата им в библиотеката. Чудеше се дали очаква той да заведе Франи.

Клейборн се отправи с въздишка към библиотеката. Последната й покана беше просто поредната, която щеше да остане неприета.

* * *

От дневника на Лушън Лангдън

Малцина дойдоха на погребението на стария джентълмен. До този момент не бях осъзнал какво му е коствало да ме прибере и да обяви на света, че аз — заподозреният в убийството на втория му син, всъщност съм неговият внук.

Седмица след смъртта му посетих един бал. Знаех, че е неподходящо. Че когато някой скърби, не посещава събития, на които се веселят. Но също така знаех, че на господата често бива простено, че не се придържат към ограниченията на обществото.

Освен това трябваше да заявя тезата си. Исках никой да не се съмнява, че поемам мястото си като наследник на стария джентълмен.

Спомням си малко от бала, освен че от мига, в който започнах да слизам по стълбите, съжалих, че съм отишъл. Хората ме зяпаха, сякаш съм необичайно изглеждащо същество, изложено в менажерия и при тази мисъл главата ми започна да тупти. Отчаяно копнеех за чаша уиски. Отчаяно исках да съм при Доджърс.

Дамите свеждаха очи. Господата поглеждаха встрани. Някои отстъпваха назад, сякаш се бояха да не бъдат заразени от присъствието ми.

И тогава забелязах нея.

НЕЯ.

Прекрасна, елегантна и дръзка, тя не само срещна погледа ми, но го задържа, сякаш беше толкова очарована от мен, колкото и аз от нея. За кратък миг помислих да поискам честта да ме удостои с един танц, но знаех, че такова действие би опетнило репутацията й. Онази нощ за първи път в живота си разбрах жертвите, които се изискваха, за да бъда истински джентълмен.

Със съжаление се обърнах. Усещането за тялото й в ръцете ми щеше да остане мистерия, която често щеше да ме преследва.