Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (19)

Глава 18

Те излязоха от къщата в ранните часове на утрото. Той носеше кошница за пикник, а тя одеяло. Катрин беше облякла обикновена рокля, която той беше открил за нея в слугинските помещения, защото тя беше донесла много малко дрехи. Роклята не беше по нея, но Катрин я предпочиташе пред обичайното си облекло. Изненада се, че се чувства толкова спокойна, знаейки какво ги очаква.

Сутринта, след като се любиха бурно отново, Клейборн се беше опитал да убеди Катрин да отиде в селото и да го чака там. Но след като причината да са в това положение, беше тя, то нямаше намерение да се оттегли сега. Той мислеше, че ще мине още поне един ден, вероятно повече, преди Евъндейл да се появи. Катрин не беше сигурна, че изобщо ще се появи.

Но беше възхитена от идеята да отиде на пикник с Клейборн.

 

 

Те вървяха известно време, преди да стигнат до езерото. Докато Клейборн застилаше одеялото, тя попита:

— Тук има ли риба?

Той замръзна и я погледа, после погледна към водата.

— Надявам се.

— Ловил ли си риба в езерото?

Той затвори очи и поклати глава.

— Не си спомням. Не.

— Главата притеснява ли те?

Той отвори очи и се усмихна.

— Само малко. Ще ми мине.

— Чудя се какво причинява болката.

— Хората имат главоболия непрестанно. Нищо особено.

— Аз нямам.

— Тогава си много щастлива.

Той пое ръката й и й помогна да седне на одеялото. Катрин се огледа.

— Сигурен ли си, че не трябва да сме по-внимателни?

— Ще станем по-бдителни довечера, а съм пратил и мъже, да наблюдават пътищата. Нека се престорим, че всичко е наред сега.

Той наля вино и извади парче сирене от кошницата.

Тя отпи от виното.

— Искаш ли да чуеш нещо глупаво?

Той се наведе и я целуна бързо.

— Никога не съм те смятал за глупава.

— Може би просто ми се струва, но не мисля, че Франи би ни обвинила за това, което се случи между нас.

Челюстта му се стегна.

— Не възнамерявам да й казвам.

— Не, не очаквам да го направиш. Казвам го заради нещо, което тя каза.

Той присви очи.

— Какво?

— Когато й казах, че не искам да бъдеш сам, тя ме насърчи да дойда с теб. Дори каза, че не трябва да те оставям сам нощем. Мисля, че ми даваше разрешение да бъда порочна. — Казано на глас, звучеше още по-глупаво, отколкото докато си го мислеше. — Това звучи нелепо, нали? Ако ти беше мой, определено не бих дала на друга жена… — Тя спря и се огледа. — Дупката, която копая, е доста широка, нали?

— Чувстваш ли се виновна за снощи? — попита той.

— Странно, но не. А ти?

— Знам, че би трябвало, но не чувствам вина. Подозирам, че е защото Франи още не ме смята за неин. Започвам да осъзнавам, се съм просто едно от момчетата на Фейгън и ти имаше право. Трябва да прекарвам повече време с нея. Чувствата ни, боя се, се основават на детството ни, не на зрялата ни възраст.

О, да. Дупката, която копаеше, беше чудовищно голяма сега. Достатъчно голяма, за да я погребе. Искаше й се да беше запазила тези мисли за себе си.

— Ако те попитам за детството ти, ще ми кажеш ли, че не е подходящ разговор за пикник?

Той се ухили. Тя обичаше, когато той изглеждаше така, сякаш няма никакви грижи на света. Катрин допускаше, че той е имал много малко мигове като този и се наслаждаваше на всеки, който споделяше с нея. Клейборн се протегна на една страна, повдигна се на лакът и я огледа за миг, преди да попита:

— Какво искаш да знаеш?

Тя беше объркана… Проклятие! Не можеше да измисли и един въпрос или поне един въпрос, който нямаше да развали доброто му настроение. Но тя искаше да знае толкова много.

— Убил си Джефри Лангдън.

Той завъртя виното в чашата, отпи и кимна.

— Как?

— Намушках го.

— Как разбраха, че си бил ти?

— Имаше свидетел.

— Ще ме караш да задавам всичките въпроси ли? Защо просто не ми разкажеш историята?

Той довърши виното и си наля още.

— Това не е красива история, Катрин.

Тя се пресегна и прокара пръст по белега му.

— Нищо, което може да ми кажеш, няма да ме накара да мисля лошо за теб.

— Но историята не е само моя.

— Моля те! Знам, че си убил заради Франи, така че знам, че нещо ужасно се е случило с нея. Мога да си представя какво е било.

— Съмнявам се, че можеш да си представиш колко жестоко беше — той отпи още глътка от виното, сякаш се нуждаеше от него, за да укрепи смелостта му. — Някои мъже предпочитат девственици. Така възможността да хванат сифилис е по-малка. Младите момичета обикновено са девствени. Понякога младо момиче от улицата бива взимано против волята му в бардак, където бива връзвано за легло, за да е по-лесно да му бъде отнета девствеността.

Катрин беше ужасена.

— И това се е случило с Франи?

Той поклати глава.

— Джофри Лангдън я развързал, защото предпочитал момичета, които се борят, а Франи, благословена да е, се е борила. Джак, Джим и аз разбрахме къде е, но отидохме твърде късно. Тя беше ранена и кървеше. Носих я на ръце чак до Фейгън. Тя не заплака. Винаги ми се е струвало, че трябваше да плаче. Но не плака.

На Катрин й се искаше да не беше питала за подробности, но те й помагаха да го разбере много по-добре и не само него, а й отношенията му с другите. Силната връзка, която споделяха.

— Как научи кой е мъжът?

— Когато Франи укрепна, Джак и аз я отведохме обратно до бардака. Скрихме се на улицата и гледахме кой идва и си отива. Джак знаеше какво ще направя, но Франи мислеше, че просто ще го пребием. Когато го посочи, направих това, което бях планирал. Пресякох улицата и забих в него нож, преди да може да отвори вратата. За съжаление, вече беше почукал на нея и мадам я отвори. Тя ме видя и изпищя. По волята на съдбата едно проклето ченге беше точно зад ъгъла. Дори не се опитах да избягам. По-късно Джим откри, че Лангдън е посещавал бардака всяка сряда вечер за девственица. Но греховете му не бяха толкова тежки, колкото моят. Той беше изтъкнат наследник, затова моето престъпление беше много по-лошо.

— Той е заслужил това, което си му сторил.

Той се присмя на себе си.

— Винаги съм мислил така. Сега знаеш за долното ми минало. Когато старият джентълмен дойде в Скотланд Ярд, за да се изправи срещу момчето, което беше убило сина му, той реши, че съм негов внук.

— Защо?

— Очите ми. Сребристосивите очи са семейна черта.

— Познавам Маркъс Лангдън. И неговите са сребристосиви.

— Да.

— Но със сигурност има още нещо.

— Старият джентълмен зададе въпроси. „Помниш ли висок мъж с тъмна коса?“ „О, да, сър, да, наистина.“ „Баща ти?“ „О, да, сър. Той държеше ръката ми.“ — Клейборн поклати глава. — Той го направи толкова лесно.

— Ти нямаш нито един от тези спомени.

— Не, разбира се. — Той започна да разтрива челото си.

— Главата ли?

— Да. Мисля, че е от цветята тук. Ароматът им е толкова силен.

— Ела, сложи глава в скута ми!

Той не се поколеба да се приближи и да положи глава на бедрото й. Катрин започна да масажира слепоочията му. Той изстена тихо.

— Главоболията почти си струват, ако получавам нежните ти грижи.

— Тревожа се за тези твои пристъпи.

— Имам ги от години, Катрин. Те идват и си отиват. Не са застрашаващи. Ако бяха, сигурно щях да съм мъртъв досега.

Тя се усмихна на намръщеното му лице и отдели миг, за да прокара пръсти по носа му.

— Какво е станало с носа ти?

— Участвах в бой. В затвора не отделят децата от възрастните, докато чакат процес, затова бяхме оставени на милостта на големите побойници и на най-лошото, което обществото може да предложи. Някои индивиди в затвора заслужават да бъдат там, но това не е приятен разговор за пикник. Разкажи ми за брат ти!

— Стърлинг?

— Имаш ли друг?

Тя се наведе и целуна върха на носа му, преди да продължи да разтрива слепоочията му.

— Казах ти. Той и татко се скараха, но не зная за какво.

— Как е баща ти?

— Не е добре. Става все по-блед и по-слаб с всеки изминал ден. Не може да говори, не може да ми каже какво иска. Мислех да го изведа в градината за малко, но лекарят му не се съгласи.

— Смятам, че ако може да избира дали да прекара последните си дни в леглото, или в градина, един англичанин винаги би избрал градината.

— Мислиш, че трябва да пренебрегна съвета на лекаря?

— Мисля, че трябва да направиш това, което сърцето ти смята за правилно.

Тя го целуна нежно.

— Благодаря ти за това.

Той се вдигна, извъртя се и прилепи устни към нейните, целувайки я жадно и полагайки я да легне. Той имаше вкус на вино. Катрин помисли, че никога повече няма да може да пие червено вино, без да си спомни за него.

Тя прокара ръка през гъстите му къдри. Замисли се колко непокорна трябва да е била косата му, докато е тичал през пустите и сурови полета, когато е бил дете. Стори й се, че чува морето в далечината и предположи, че ако повървят още малко, накрая ще излязат на скалите.

Тя се отдръпна от устните му.

— Има ли твои портрети като дете?

— Не.

Понякога той не отговаряше, не защото беше твърдоглав (въпреки че определено беше такъв), а защото когато тя погледнеше в него, виждаше граф Клейборн. Когато той погледнеше в огледало, виждаше самозванец.

— Има ли портрети на внука на графа, преди да влезеш в живота му?

Той й се усмихна снизходително.

— Опитваш се да намериш нещо в мен, което просто не съществува.

— Значи има.

— В стаята, която старият джентълмен наричаше всекидневната на графинята.

— Ще ми покажеш ли?

— Катрин…

— Моля те! Не се опитвам да докажа, че си Клейборн. Честно. Но старият джентълмен трябва да е видял нещо в теб, така че това е най-близкото до теб като дете.

— Защо би искала…

Тя притисна пръст до устните му.

— Наистина ли искам толкова много?

Той вдигна вежда, карайки я да се засмее, докато извърташе очи.

— Добре. Предполагам, че искам.

Той целуна челото й, носа й, брадичката й.

— Но не искаш нищо, което не съм готов да ти дам.

Харесваше й това в него — когато не беше толкова мрачен и намръщен, той я дразнеше и я караше да се чувства ужасно доволна, че е с него.

Той се отърколи от нея и й помогна да се изправи. Заедно започнаха да прибират нещата от пикника.

Изви се вятър и зашумоля в листата на дърветата. Катрин погледна към далечния път и я побиха тръпки по гърба от лошо предчувствие. Тя не знаеше дали я тревожеше перспективата да види истинския граф Клейборн като дете, или нещо по-злокобно.

* * *

Люк беше влизал в тази стая само веднъж и това му беше докарало заслепяващо главоболие.

Старият джентълмен го беше довел тук, за да му покаже портрета и да му обясни как съпругата му е умряла в тази стая от скръб, заради загубата на първородния й син и на внука й. Стаята беше изпълнена с тежък цветен аромат тогава, несъмнено остатък от присъствието на графинята и Люк беше приписал на него главоболието си.

Сега стаята миришеше на масло за дърво, но главата му отново започна да тупти, докато гледаше как Катрин прокарва пръсти по лицата от портретите, без всъщност да докосва платното. Тя отстъпи назад.

— Изглеждат толкова щастливи.

— Старият джентълмен мислеше, че са били.

Тя обърна лице към него.

— Мислил ли си някога да пуснеш мустаци?

— Като мъжа на портрета? Не. — С нищо, което направеше, нямаше да заприлича на мъжа от портрета.

— Мога да видя прилики…

— Катрин.

— Знам, че не мислиш, че си Клейборн, но има прилики. Косата, очите… дори брадичката, мисля.

Той поклати глава.

— На колко си бил… е бил той, когато е правен портретът?

— На шест. Бил е завършен точно преди да бъдат убити.

— Защо някой би ги убил? — искаше да знае тя.

Люк нямаше отговор на това.

— Обир, най-вероятно.

— Но момчето? Какво е станало с него?

— Продадено. Качено на кораб. Може би е умряло другаде. Няма как да знаем.

— Просто изглежда толкова странно. И също изглежда съвсем вероятно ти да си…

— Катрин, както ти каза, те са били щастливи. Защо да не помня това? Защо нямам спомени от него или от нея? Ти си била малка, когато майка ти е умряла. Имаш ли спомени от нея?

— Помня я. Смътно. — Тя вдигна поглед към него. — Разбирам логиката ти, предполагам.

— Добре. — Той зарови ръце в косата си, притискайки черепа си, в опит да облекчи болката, която беше започнала да го тормози, като се опита да не се издаде.

— Трябва да се погрижа за някои неща.

— Свободна ли съм да се разхождам из къщата?

— Свободна си да правиш каквото искаш, въпреки че те съветвам да не излизаш. Евъндейл може да се появи всеки момент.

— Няма да напускам тези стени.

Той се приближи и погали с палец устните й. Искаше да я отнесе до спалнята си и да прекара всеки миг, който им оставаше, като се любят. Но истината беше, че той вече не беше сигурен как да определи връзката им.

Тя беше поискала една нощ да прекара с него. Беше ли достатъчно за нея? За него определено не беше, но беше грешно да иска повече, когато не можеше да й даде вечност. Беше грешно, когато Франи…

Целуна я бързо по устните.

— Ще се видим на вечеря.

После излезе от стаята, молейки се Евъндейл да се появи, преди да полудее от желание по Катрин.

* * *

Дъждът заваля на стъмване. Вятърът шибаше полето и се чуваше тътенът на гръмотевиците.

Люк стоеше на прозореца в библиотеката, подпрял хълбок на рамката, и се взираше навън в мрака. Мълнии осветяваха земята от време на време.

Катрин седеше в един стол наблизо, положила книга в скута си. Четеше едно и също изречение трети път и все още не разбираше какво се опитваше да каже Джейн Остин. Не беше нещо сложно. Тя просто не можеше да се съсредоточи.

— Мислех за нещо, което ми каза веднъж — прошепна Клейборн.

Катрин се зарадва на възможността за разговор и затвори книгата.

— И какво е то?

Клейборн изучаваше нещо отвъд прозореца.

— Ти каза, че първият граф Клейборн е заслужил правото да предава именията и титлата си на наследниците си.

— Имам блед спомен…

Той обърна гръб на прозореца.

— Когато се върнем в Лондон, ще се явя в Камарата на лордовете и ще се отрека от претенциите си да бъда Клейборн.

Катрин бавно се изправи на крака. Имаше чувството, че всичкият въздух е бил изкаран от дробовете й.

— Защо ще го правиш?

— Защото се уморих да живея в лъжа. Защото имаше време, когато не оценявах напълно това, което ми беше дадено. Виждах само моя живот, не наследството зад титлата. Всичко това принадлежи на Маркъс Лангдън и ще се погрижа той да го получи.

Тя виждаше толкова много проблеми и трудности в неговия план, че не знаеше откъде да започне.

— Те ще те обесят.

— Съмнявам се. Свидетелят на престъплението ми умря преди няколко години. Какво доказателство имат? Освен това мога да си позволя най-острият правен ум в цяла Англия да ме защитава, ако се стигне до това.

— Но Маркъс Лангдън… той не е ти.

Той се засмя тихо.

— Да, това е добър довод.

Тя пристъпи по-близо.

— Не, имам предвид, че не мога да го видя като граф Клейборн. Ти изглеждаш толкова подходящ за ролята.

— В това е въпросът, Катрин. Беше роля, която играех. Играех през всички тези години.

Но тя знаеше, че доводите му са много повече, отколкото той разкриваше. Да бъде граф Клейборн, му пречеше да се сдобие с единственото нещо, което искаше истински — Франи.

Тя се приближи още. Усещаше как сълзи парят в очите й. Пресегна се и докосна бузата му.

— Ти си забележителен мъж, Лушън Лангдън. Франи е невероятна щастливка да има любовта ти.

— Не правя това заради Франи. Правя го заради теб. Когато гледам отражението си в очите ти, не искам да го виждам опетнено от измама, а докато съм граф Клейборн, не съм достоен за никоя жена.

— Не познавам друг, който да е по-достоен. — Тя се повдигна на пръсти и го целуна, неспособна да повярва колко силно го обичаше. Искаше й се не само да го целуне. Искаше да му покаже, че е успял да вземе не само тялото й, но и сърцето, и душата й.

Тя се чудеше колко време им остава, преди да се появи дяволът и се отдръпна от него.

— Кога мислиш, че ще дойде той?

Видя съжалението в очите му. Знаеше, че е разбрал какво пита тя и какво иска.

— Може да е всеки момент.

— Колко ще чакаме, преди да решим, че няма да дойде?

— Ще дойде.

— Защо си толкова сигурен?

Той й се усмихна снизходително, което можеше да я подразни преди, когато не го познаваше достатъчно добре, за да знае, че не се присмива на любопитството й, а по-скоро е развеселен от интереса й, може би дори малко впечатлен, че е загрижена.

— Играя карти с него от много години. Знам как мисли.

— Когато играхме карти, ти ме прецени грешно.

Усмивката му изчезна.

— Той не може да е толкова добър, за да скрие що за човек е.

— Знаеше ли, че бие съпругата си?

Той поклати глава.

— Не, но той мрази да губи. Особено мрази да губи от мен. Ще дойде тук, за да върне съпругата си. Не се съмнявам.

— Какво ще правиш, когато дойде?

— Няма да го убия, ако това ме питаш. — Той пое ръката й и я целуна, после започна да гали белега на дланта й. — Не е лесно да не изпитваш угризения, когато на съвестта ти тежи смъртта на човек, дори когато знаеш, че я е заслужил. Виждаш лицето му, когато затвориш очи, за да заспиш. А има моменти, когато не лягаш да спиш, защото не искаш да виждаш лицето му.

— Тогава как ще бъдеш сигурен, че ще остави Уини на мира?

— Като се погрижа да разбере, че тя е под моята закрила и ако някога отново я докосне, аз ще го убия. Без угризение. Без съжаление. Без милост.

По гръбнака й премина тръпка и косата й настръхна. Тя кимна.

— Той е насилник — каза Клейборн тихо. — Обикновено е нужно само да му се опълчиш, за да го накараш да се отдръпне.

Катрин повдигна косата от веждите му със свободната си ръка.

— А ако той те заплаши?

Той целуна дланта й.

— Имам моя ангел-пазител.

Вратата на библиотеката се отвори и вътре влезе икономът.

— Милорд, херцог Евъндейл е дошъл да ви посети.

— Виждаш ли? — попита Клейборн, усмихвайки се на Катрин. — Цивилизовано. — Той се обърна към иконома. — Ще го приема. И при никакви обстоятелства не трябва да ни безпокоите. Не ме интересува какво чувате или мислите, че чувате да се случва в тази стая. Всъщност, след като го доведеш тук, освободи останалите слуги за вечерта!

— Да, милорд.

Клейборн я пусна, отиде до бюрото, облегна се на него, кръстоса ръце на гърдите си и срещна погледа на Катрин.

— Не допускам ти да идваш при нас, ние с него ще обсъждаме…

— Няма да те оставя да се разправяш с него сам.

— Не се намесвай!

Тя отвори уста…

— Сериозен съм, Катрин. Това ще бъде като много сложна игра на карти и аз възнамерявам да блъфирам много.

Тя кимна. По коридора се чу тропот на решителни стъпки. Стомахът й се сви. Тя се оттегли настрани до библиотеките — достатъчно далеч, за да не пречи, но достатъчно близо, за да предложи подкрепата си, ако се наложи. Евъндейл влезе и щом премина вратата, икономът я затвори след него. Катрин усещаше колко е разярен херцогът. Тя също така беше наясно, че Клейборн изглеждаше напълно незасегнат.

Бяха запалени необичайно количество лампи, сякаш Клейборн искаше да вижда ясно противника си или може би искаше Евъндейл да го вижда ясно. За съжаление Евъндейл виждаше ясно и нея.

Той я погледна презрително.

— Трябваше да знам, че вие сте в сърцевината на този фарс.

— Ще се обръщате към мен, не към лейди Катрин — каза Клейборн. Гласът му беше спокоен, а държането му беше като на човек, който не познава страх.

Евъндейл се обърна към Клейборн.

— Не сме сред благородници, сред които трябва да се преструвам на вежлив, затова нека говоря честно. Вие сте нищо. Вие не сте законният граф и аз няма да ви призная за такъв. Тук съм, за да взема съпругата си и нашия наследник. Ще ми ги доведете, и то веднага.

— Първо имам някои въпроси, на които искам да отговорите.

— Аз не отговарям пред вас.

— Защо наредихте да следят лейди Катрин?

— Къде е съпругата ми?

— Отговорете на въпросите ми и аз ще отговоря на вашите!

Евъндейл погледна Катрин, без да си дава труда да скрие лошото си мнение за нея.

— Тя влияе зле на съпругата ми и затова реших, че си струва да я държа под око.

— А причината да се опитате да ме убиете?

— Защото не ви харесвам, нагло псе. Вие сте поквара за аристокрацията. Сега ми доведете съпругата и сина!

— Малко е трудно да изпълня искането ви, понеже те не са тук.

— Лъжете.

— Не съм лъгал, откакто бях на четиринайсет. Претърсете къщата — всяка стая, всяко ъгълче! Няма да ги намерите тук, защото те никога не са напускали Лондон.

— Смятате да ги държите далеч от мен?

— Ако се налага, за да ги защитя. С вас ще се разберем…

Евъндейл отметна глава назад и изкрещя. Ръцете му се свиха в юмруци. Когато отново погледна към Клейборн, яростта, с която беше нахлул в стаята, сега беше десетократна.

— Няма да позволя да отнемете нищо друго, което по право принадлежи на друг!

Той замахна с юмрук и събори една лампа върху стол, замахна на другата страна и запрати друга лампа към завесите. И преди някой да може да реагира, той се нахвърли върху Клейборн.

Лампата от бюрото падна на пода, пръсна се и разля газ и огън. Катрин грабна възглавничка от един стол и тръгна към пламъците, за да ги загаси…

Внезапно пред нея се появиха тъмни очи, луди очи. Без предупреждение. Тя усети заслепяваща болка да се стрелва през челюстта й и още болка, когато главата й се блъсна в нещо. С пода, осъзна тя. Усети, че някой я дърпа за ръката, след което чу рев и който я дърпаше, я пусна.

Катрин с мъка отвори очите си и видя Клейборн и Евъндейл да се бият из стаята, а пламъците да танцуват около тях, сякаш бяха в някакъв ужасен кръг на ада. Пламъци. Огън. Трябваше да се изправи. Трябваше да намери помощ.

Тя се изправи с мъка на колене. Стаята се завъртя около нея. Стиснала бюрото, тя се издърпа нагоре. Колко време беше лежала на пода? Тя извика за помощ, но пламъците вече ограждаха стаята, блокирайки пътя й към вратата и прозорците. Тя помисли да скочи през тях, но полите й със сигурност щяха да се запалят.

Катрин повдигна полите си, като възнамеряваше да свали фустата си, за да има с какво да гаси огъня и погледна към Клейборн. Той беше притиснал Евъндейл към пода. Удари го веднъж, два пъти…

Евъндейл успя да се освободи от Клейборн. Още нещо се пръсна. Поредната лампа. Катрин издърпа фустата си и започна да удря пламъците, които препускаха нагоре по рафтовете, поглъщайки книги и документи по дървените стелажи…

Боже мой, имаше ли по-неподходяща стая, която да бъде обхваната от огън? Толкова много пламъци пълзяха все по-високо и по-високо. И бяха горещи, ужасно горещи. Сивият пушек, който се издигаше на вълни, й пречеше да вижда. Очите й пареха. Дробовете я боляха.

Чу пухтене и погледна през рамо. Евъндейл беше притиснал Клейборн върху бюрото и удряше с юмруци. Катрин взе една стояща наблизо статуетка. Олюля се, като кашляше и дишаше тежко.

Евъндейл се отдръпна от Клейборн и с ужасен блясък в очите я удари отново. Катрин залитна назад и отново се озова на пода. Беше забравила с какъв садизъм Евъндейл се наслаждава на възможността да бие жени.

Клейборн се озъби и се хвърли към Евъндейл, поваляйки го. Главата на Евъндейл се удари в ръба на една ниска масичка и той остана да лежи неподвижен. Клейборн се наведе над него и притисна ухо към гърдите му.

— Жив е.

— Няма откъде да излезем, нито къде да се скрием — извика Катрин.

Изглежда едва тогава Клейборн осъзна опасната ситуация, в която се намираха.

— Насам! — нареди Клейборн. Той дръпна Евъндейл, намести го на рамото си и го вдигна, докато сам се изправяше. С дълги крачки стигна до огнището.

— Какво, по дяволите, смяташ, че ще направим? — извика Катрин. — Ще се изкатерим по комина?

— Не. Ще се спуснем надолу. Вземи лампа!

Тя не вярваше, че има останала здрава лампа, но забеляза една на малката масичка в ъгъла. Грабна я и видя как той направи нещо встрани от огнището — бутна нещо, притисна, дръпна… Тя не можеше да види ясно заради целия този пушек. Из стаята отекна стържещ стон, докато една от големите библиотеки се премести напред, създавайки проход зад стената.

Нещо се счупи. Имаше чувството, че кръвта й започва да кипи.

— Хайде! Бързо! — Той притисна длан към кръста й, избутвайки я в тъмния проход.

Лампата освети стълбище.

— Надолу! — нареди той.

— Къде води?

— Аз не… Не знам, по дяволите. Знам само, че е безопасно. Върви!

Тя забърза надолу по стълбите. Тук беше хладно и въздухът, въпреки че миришеше на плесен, беше по-лесен за дишане. В дъното стигнаха до тунел.

— Продължавай! — нареди Клейборн.

Тя се промуши под паяжините. Стори й се, че чува писукане на плъх, но да се изправи срещу плъх беше по-добре, отколкото срещу огъня. Стигна до разклонение в прохода и спря.

— Дръж вдясно! — каза Клейборн.

Тя погледна назад към него.

— Къде води другият?

— Обратно в къщата.

— Определено не искам да отида там.

Тя последва дясното разклонение, както й каза той. След малко дочу бушуването на океана и подуши соления въздух. Излязоха на брега в мрака. Тъмни облаци плуваха пред луната, но светлината се отразяваше в морето, което бе съвсем наблизо. Дали семейството не беше натрупало състоянието си с контрабанда?

Клейборн пусна Евъндейл на брега, после залитна към един камък. Седна на него и загледа вълните, които покриваха ботушите му, преди да се стрелнат назад в морето. Продължаваше да вали лек дъжд, но това беше най-малката им грижа. Катрин коленичи пред него и вдигна лампата, за да може да вижда лицето му.

— Люк?

— Катрин, откъде знаех? Откъде знаех за прохода ли?

— Не разбирам.

Той поклати глава.

— Не знаех, че съществува. Не знаех, че е там.

— Как може да не си знаел? Някой трябва да ти го е показал.

— Не. Никой не ми го е показвал.

— Предишният граф?

— Не.

Той изглеждаше толкова сигурен.

— Но ти отиде право към изхода. Знаеше какво трябва да направиш.

— Едва след като ти каза, че няма къде да се скрием. До този момент… — Той притисна длани към челото си. — Мили боже, главата ми! Сякаш се опитва да се пръсне.

Дишайки тежко, той отпусна глава назад.

— Ще трябва да се тревожа за това по-късно. Точно сега трябва да решим какво да правим с Евъндейл. И да се уверим, че слугите са в безопасност.

Той се изправи и падна на колене. Катрин клекна до него.

— Люк, плашиш ме.

Той вдигна поглед към нея и обви с длан лицето й.

— Моето смело момиче.

Наведе се и я целуна. Когато се отдръпна, тя попита:

— Какво ще правим с Евъндейл?

— Ще намерим начин да го убием, без някой от нас да бъде пратен на бесилото.

— Ако това беше намерението ти, защо просто не го остави на огъня?

— Защото искам смъртта му да изпълни определена цел. Нужен ми е жив, за да стане това.

— Не разбирам какво казваш.

— Вярваш ли ми?

— Бих ти поверила живота си.

Катрин внезапно се озова в ръцете му, трепереща и плачеща. Чувстваше се такава глупачка, но бяха живи, Клейборн беше жив и само това имаше значение.