Лорeйн Хийт
В леглото на дявола (20)

Глава 19

С парчета, откъснати от полите на Катрин, Люк върза Евъндейл и запуши устата му, след като си достави огромното удоволствие да го цапардоса по челюстта, когато видя, че започва да мърда. Люк нямаше намерение да бъде нежен или милостив. Не помагаше и това, че главата му беше започнала да пулсира безмилостно. Той всъщност завиждаше на Евъндейл за безпаметното му състояние.

С голямо усилие намести Евъндейл на рамото си и поведе Катрин обратно към имението. Нямаше пътека, по която да вървят, и теренът не беше много неравен. Дъждът се беше засилил, но Люк не се интересуваше сега от времето. С малко късмет, можеше да намали щетите от огъня върху имението.

— Ако къщата още гореше, не мислиш ли, че щяхме да виждаме огъня в далечината? — попита Катрин.

— Да. Слугите и пожарната команда на селото несъмнено са го потушили.

— Главата те боли, нали?

— Ще се оправя.

— Какво ще правиш с Евъндейл тази нощ?

— Ако имението е още цяло, ще го оставя в избата. Вратата се заключва здраво.

— А след това?

— Ти и аз ще отидем в Лондон. А аз ще се върна за Евъндейл, щом направя някои приготовления. Дотогава най-доверените ми слуги ще го държат затворен и нахранен.

— С какво ще бъдат свързани тези приготовления?

Той изстена и поклати глава.

— Не мога да мисля ясно точно сега, Катрин.

Тя прихвана ръката му, сякаш да го подкрепи.

— Боли те ужасно.

— Никога не е било толкова зле.

Той влагаше всичките си усилия, за да върви. Все още беше смаян от факта, че знаеше за прохода, но когато се фокусираше върху тази мисъл, главоболието му ставаше още по-лошо и той реши, че ако се засили още малко, може да загуби съзнание. Вместо това се концентрира върху ръката на Катрин, която го подкрепяше. Помисли за копринената кожа на тялото й под неговото, и болката намаля. Опита се да мисли за това колко е хубаво да се любят, да потъне в нея. Болката в главата му намаля още малко, но започна да го боли другаде.

Беше по-добре да се съсредоточи върху вървенето.

Накрая стигнаха до къщата. Изглеждаше невредима, докато не заобиколиха към крилото, където беше библиотеката. Част от нея се беше сринала и беше останало много малко, освен овъглени парчета.

— Милорд! — забърза към него икономът. — Страхувахме се от най-лошото.

Клейборн пусна Евъндейл на земята.

— Какви са щетите?

— Извадихме късмет. Само това крило претърпя някаква истинска повреда. Другото крило и основната част от къщата са невредими и обитаеми.

— Добре. — Люк прекрачи през останките от стена, близо до комина, който беше устоял на пожара. Тайната врата я нямаше. Зееща дупка разкриваше стълбището, което водеше към прохода.

— Беше ли наясно, че този проход съществува?

— Не, милорд — каза икономът. — Съжалявам! Къде води?

— До морето. Попитай другите слуги!

— Моля?

Люк притисна пръсти към челото си.

— Попитай слугите дали някой е знаел за този проход! Трябва да разбера кой ми е казал за него.

— Да, милорд — отвърна икономът и забърза.

Люк се огледа. Старият джентълмен толкова се беше радвал на книгите си, а сега те бяха унищожени. Люк изпита нелогичен гняв към безсмисленото унищожение. От миризмата на овъглено във въздуха му се гадеше.

Един звук привлече вниманието му и той се обърна навреме, за да види как Катрин се спъва. Той протегна ръка и я сграбчи навреме, за да не падне.

— Толкова много е погубено — прошепна тя и той усети тъгата в гласа й.

— Можеше да е по-лошо. Ще се погрижа Маркъс Лангдън да получи средства, за да върне предишната красота на къщата.

— Ти може да не си истинският граф Клейборн, но е очевидно, че си загрижен за мястото.

Той не можеше да отрече, че го е заобичал. Да се откаже от него, щеше да е по-трудно, отколкото мислеше. Но той беше решен да го върне на законния му собственик, главно защото беше заобичал това място. Много неща щяха да се променят с решението му. Включително фактът, че Франи вече нямаше да има извинение да му отказва.

Някой беше поставил високи факли в земята. Пламъците им озаряваха Катрин, и Люк виждаше саждите и мръсотията, покриващи лицето й. Не, не всичко беше мръсотия. Там, където я беше ударил Евъндейл, се оформяше синина. Люк изпита силно желание да го убие само заради това. Той нежно докосна бузата й. Странно, но помисли за мъжа, който ще има честта да докосва бузата й, когато остарее. Той се надяваше този мъж да оценява факта, че силата и красотата й никога нямаше да остареят.

— Стаите ни вероятно са обитаеми. Добре ще ми дойде една гореща баня.

Тя му се усмихна. Той беше смаян, че след всичко, което бяха преживели, тя все още можеше да се усмихва.

— Много би ми харесало — каза тя.

И той осъзна, че тя му дава позволение да прекара още една нощ с нея.

* * *

Докато водата се плискаше около нея, Катрин помисли, че завинаги ще остане разглезена, що се отнася до банята. Беше просто възхитително да бъде потопена в топла вода, докато се гушеше в мъж, особено когато този мъж беше Клейборн. За щастие ваната беше голяма. Според легендите е била направена специално за мъжете от семейството, защото били високи и обичали да имат повече място около себе си. Тя също така подозираше, че не им е харесвало да се къпят сами.

Бяха заключили Евъндейл в избата и бяха оставили двама пазачи да го пазят. Части от библиотеката продължаваха да тлеят, но няколкото слуги, които Клейборн не беше отпратил, при пристигането им с Катрин, наблюдаваха и потушаваха всеки малък огън, който избухнеше. Беше странно, че в момента не се тревожеха за нищо, и Катрин се наслаждаваше на спокойствието. Искаше й се главоболието на Клейборн да отмине.

Той не се оплакваше, но свитите му вежди и стегнатата челюст говореха за неразположението му. Той не успя да намери нито един слуга, който да знае за тайния проход. Беше разтревожен от факта, че знае за него, но Катрин беше убедена, че предишният граф му го беше показал някога и Клейборн просто беше забравил. Това беше единственото логично обяснение.

Той нежно галеше ръката й с длан, докато тя плъзгаше пръсти по гърдите му. Искаше й се да може да измие белезите — доказателство за суровия му живот, но пък този живот го беше оформил в мъж, който подкрепяше другите. Дори да не беше лорд, пак щеше да бъде мъж, на когото да се възхищава.

Егоистично й се искаше да можеха да отложат заминаването, защото след като се отправеха на път обратно към Лондон, всичко между тях щеше да се промени и щеше да свърши. Неегоистичното й желание, и то с нетърпение, бе да види Уини и баща си. Знаеше, че за тях се грижат добре, но от това те не й липсваха по-малко, пък и тя не спираше да иска да направи каквото може, за да им донесе утеха.

— За какво мислиш? — попита тя Клейборн.

— Опитвам се да не мисля.

Водата се разплиска около Катрин, когато се надигна. И когато не намери достатъчно място във ваната, тя го възседна. Тялото му реагира мигновено. Той изстена, усмихна се и отвори очи.

— Мисля, че намери лечението за главоболията ми. Пращаш болката другаде.

— Не може да изчезнат толкова бързо.

— Не напълно, не. Но няма да им позволя да ме спрат да получа това, което искам.

Тя му се усмихна, като се надяваше, че изглежда прелъстително.

— И какво е то?

Очите му потъмняха.

— Теб.

Той сплете пръсти в мократа й коса и я приближи. Катрин се изви, за да посрещне целувката му. Жаждата на устните му върху нейните прати водовъртеж от желания чак до пръстите на краката й. Той пусна косата й, насапуниса ръцете си и започна да гали тялото й, връщайки се на гърдите й отново и отново, сякаш бяха центърът на нейното съществуване, градът, от който тръгваха и в който се връщаха всички пътища.

В очите му видя признателност и наслада.

Тя взе сапуна и повтори действията му, наслаждавайки се на кожата му. Отпусна глава назад и изстена от невероятните усещания, създадени от допира му и от насладата самата тя да го докосва.

Ръцете му се впиха в бедрата й и я повдигнаха.

— Ако водата не беше толкова мръсна, щях да те обладая още тук — каза той. Вместо това я измести настрани, изправи се и я издърпа да стане. Обграждаха ги кани с вода. Той вдигна една и изля водата върху нея, отмивайки сапуна и задържалата се мръсотия. После още една кана, след което обля с чиста вода и себе си.

— Стой! — нареди той, когато излезе от ваната.

— Не съм куче, което да командваш.

Той се засмя тихо, грабна кърпа и енергично се изсуши.

— Трябва ли винаги да си толкова упорита?

— Не се държиш така, сякаш наистина ме смяташ за упорита.

Той я обви с кърпата и я вдигна в ръцете си.

— Смятам те за възхитителна.

Той я отнесе до леглото и много нежно я подсуши, после хвърли кърпата настрани. С едно плавно движение проникна в нея и замря.

— Когато го видях да те удря, когато ти падна… — гласът му беше дрезгав от емоция.

— Не мисли за това! — настоя тя.

— Защо трябва да си толкова проклето храбра? — попита той, докато целуваше врата й, ухото й, шията й и брадичката й.

Тя се чудеше дали щеше да я иска, ако беше по-слабохарактерна, но не беше достатъчно смела да попита и може би не беше толкова храбра, все пак.

— Не говори! — прошепна тя, докато целуваше слепоочията му.

Той я облада бавно, сякаш осъзнаваше, че това е последният път, в който са заедно, като се наслаждаваше на всеки тласък и създаваше спомени от всяко докосване. Нямаше нищо диво в любенето им. По-скоро беше просто признателност, че са избегнали пожара, празненство на оцеляването и може би донякъде сбогуване.

Когато удоволствието достигна своя връх, тя трепереше в ръцете му, а той тръпнеше в нейните. Дишайки тежко, той я целуна по слепоочието, преди да се изтърколи встрани от нея и да я привлече близо до себе си. Сгушена в него, тя заспа дълбоко.

 

 

— Мамо!

— Тихо, скъпи! Тихо! Трябва да сме тихи. Играем една игра. Ще се скрием от тате.

— Страх ме е.

— Шшшт! Не се страхувай! Тихо! Мама никога няма да позволи нещо лошо да се случи. Ще се забавляваме. Виждаш ли вълшебната ръчка? Това е малката ни тайна.

 

 

Катрин се събуди от агонизиращ стон. Първоначално помисли, че е гръмотевица, но после осъзна, че е в леглото сама и чу накъсано дишане в стаята. Пресегна се към страничната масичка и засили пламъка на лампата.

Светлината прогони сенките и разкри Клейборн. Беше коленичил на пода гол и се полюляваше, а с ръце притискаше корема си, сякаш страдаше от невероятна болка. Катрин се измъкна от леглото и клекна пред него.

— Люк! Люк, какво има?

Той вдигна лице и тя видя сълзите, търкалящи се по бузите му.

— Спомням си — каза дрезгаво той. — Боже мой, спомням си.

Чувствайки се безсилна да спре агонията му, тя докосна раменете и лицето му.

— Спомняш си какво?

Тя го чу как преглъща. Усети как потрепери под пръстите й.

— Родителите ми. Боли!

— Главата ли?

— Не, сърцето ми. Беше чичо ми.

— Люк, скъпи, не разбирам.

— Заведоха ме в една менажерия. Толкова много животни. Лъв. И жираф. И раиран кон. Не исках да си тръгвам. Но започна да се стъмва и тълпата оредяваше. Имаше толкова много хора, че каретата беше паркирана далеч. Уморих се да вървя. Татко ме вдигна на раменете си. А после момчето…

Гласът му заглъхна, но тя все още беше объркана. Какво говореше той?

— Какво за момчето? — попита тя.

— Хлапак от улицата. Каза, че майка му умира в уличката и се нуждае от помощ. Татко ме свали от раменете си и забърза след момчето. Майка ми сграбчи ръката ми и затича след него. Но баща ми тичаше толкова бързо, а ние не можехме да го настигнем. Когато завихме зад ъгъла, видяхме баща ми, нападнат от мъже. Приличаха на диви животни. Тояги и ножове. А чичо ми стоеше отстрани и се смееше, сякаш това беше любимата му лудория. Майка ми ми извика да бягам и аз побягнах. Но бях достатъчно близо, за да чуя виковете й, когато се нахвърлиха върху нея.

Катрин хвана лицето му между дланите си.

— Съжалявам, Люк, но не разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Не разбирам какво значи това.

Сърцето я болеше от опустошението в очите му.

— Означава, че аз съм Клейборн. Знаех за тайния проход, защото мама и аз го използвахме, за да играем една игра. Криехме се от татко, но той винаги беше там и ни чакаше на изхода. — Клейборн й се усмихна сърцераздирателно. — Той я вдигаше на ръце и те се смееха. После играехме в морето, сякаш нямахме никакви грижи.

Той си пое дълбоко въздух и избърса сълзите си.

— Защо чичо ти ги е убил?

— Защо ли? За титлата и за всичко, което носи тя.

Тя приседна на пети.

— И ти си спомняш всичко това сега?

— Само откъси от миналото. Помня тайния проход, менажерията, уличката. Помня чичо ми и противното му лице. И помня как избягах като страхливец.

— Бил си дете.

Той разтри лицето си с ръце.

— Не можех да ги спася.

— Те не са очаквали това от теб. Това, че си се спасил, е било най-големият ти подарък за тях.

— Защо не можех да си спомня нищо досега?

— Защо би искал? Изглежда ужасяващо.

Той задържа погледа й.

— Копнеех да знам истината за миналото си, а сега не искам нищо повече от това да я забравя.

Той прилепи устни към нейните, сякаш тя имаше силата да му върне загубената невинност. Защото въпреки че беше израснал на улицата и беше видял най-лошото у хората, за Катрин беше ясно, че до тази вечер не беше знаел най-лошото за семейството си. Беше убил чичо си, чичо му беше убил родителите му. Измама, омраза, предателство, алчност… Всички елементи за семеен скандал и разрушение живееха в сърцето на семейството на Клейборн. Животът му на улицата, въпреки престъпленията, които беше извършил, беше по-честен и тези, с които беше живял, бяха заслужили по-голямо доверие.

Някак успяха да се върнат в леглото, притиснати един към друг. Той искаше да забрави това, което според нея беше жизненоважно да си спомни. Но не можеше да му откаже няколко мига облекчение. Ако можеше, цял живот щеше да го утешава.

Устните му бяха горещи, отчаяни и нетърпеливи. Тя беше повече от готова за него, когато той нахлу в нея като обсебен мъж, като мъж, който бяга от миналото си, мъж, неспособен да види бъдещето си. Тласъците му бяха бързи и яростни. Тя бе също нетърпелива да изживее удоволствието, впивайки пръсти в стегнатия му задник.

Мощните му тласъци караха таблата на спалнята да се блъска в стената. Удоволствието заливаше Катрин на вълни. В това имаше лудост, но на нея не й пукаше. За нея беше важно единствено, че той е изцяло обсебен от нея, както и тя от него.

Тя очакваше всеки път, когато свършваха заедно, да е последният. Всеки път беше дар. Да даваш, да приемаш, да вземаш. Те бяха равни. Ако можеше да му даде нещо повече, щеше да го направи. Вместо това тя яздеше удоволствието, докато стигнаха върха, викайки неговото име. Чуваше как той вика нейното. Усещаше свирепия му трепет и лицето му, заровено в шията й.

Тя го държа близо, докато се успокоят и после се освободи от тежестта на тялото му. Беше искала да знае какво е да бъде с него. Сега трябваше да намери сили да се откаже от него, да го отстъпи на друга. Да го отстъпи на Франи.

Усети как в очите й парят сълзи, защото тя нямаше да е тази, която ще споделя радостите и тревогите му. Нямаше да носи децата му. Нямаше да бъде до него, докато той оставяше отпечатъка си върху света. А тя не се съмняваше, че е способен да остави след себе си великолепно наследство. Той беше изкован в огньовете на ада. И всички в Лондон скоро щяха да разберат, че той беше мъж, с когото да се съобразяват.

* * *

Беше вече тъмно, когато каретата най-после пристигна в Лондон. Катрин все още беше облечена в дрехи на прислужница, а и Люк не изглеждаше много по-добре. Той знаеше, че трябва първо да отиде у дома, да се приведе в приличен вид, но имаше един въпрос, за който трябваше да се погрижи… спешно. Беше казал на кочияша къде да кара и когато разпозна сградите, които показваха, че приближават мястото, той усети как яростта го разкъсва.

— Не се ли прибираме у дома? — попита Катрин.

Каретата спря.

— Стой тук! — нареди Люк. Отвори вратата и изскочи от каретата, преди слугата да може да му помогне. Той влезе в игралния дом на Доджър с определена цел. Забеляза Джак веднага.

Мъжът, известен като Доджър, се обърна от игралната маса и се усмихна весело.

— А, ето те. Погрижи ли се за…

Люк заби юмрук в лицето на Джак, пращайки го на пода и събаряйки масата. Чу ахванията на клиентите и писъците на дамите, които се опитваха да привлекат господата в стаите си.

— Стани! — настоя Люк.

Джак изтри кръвта от устата си и погледна опакото на ръката си, преди да се взре в Люк.

— Не съм сигурен…

— Стани!

Джак се вдигна на крака и Люк го удари в корема. Джак залитна назад и Люк заби юмрук в брадичката му. Главата на Джак се отметна назад и той се просна на пода.

— Люк! — извика Франи някъде зад него. — Какво правиш?

Тя коленичи до Джак и погледна към Люк с ужас в очите.

— Всичко е наред, Франи — каза Джак. — Сигурен съм, че има основателна причина да удря човека, който му е спасявал задника повече от веднъж.

Люк пристъпи напред и със задоволство видя как Джак трепна.

— Ти ме намери да се крия зад онзи боклук в уличката, защото си ме проследил. Проследил си ме от мястото, където родителите ми бяха нападнати. През всичките тези години си знаел истината. Знаел си, че съм внукът на стария джентълмен, но си запазил мълчание, защото в противен случай щеше да разкриеш своето участие в убийството на родителите ми. Знаеше, че се измъчвам, но ме остави да се давя в съмненията си. Би трябвало да те убия.

От очите на Джак сякаш падна воал. Люк видя истината там, видя, че това, което си беше спомнил, беше точно това, което се беше случило.

— Моля те, направи го! — изръмжа Джак. — На всяка цена. От нощта, когато бяхме в затвора, и аз предложих себе си на онези мерзавци, за да пощадят теб, се молех за смърт. Така че, направи го! Ти уби чичо си. Убий и приятеля си! Предизвиквам те!

Люк внезапно осъзна, че в ръката си държи бастунчето и шпагата е извадена. Не си спомняше да е носил бастунчето със себе си, но сега щеше да му послужи добре. Той направи стъпка напред и усети една ръка да стиска неговата. Погледна назад…

Катрин. В сините й очи имаше сълзи.

— Ти не си убиец.

— Аз убих чичо си. Нека няма съмнение в това!

— Той е отнел невинността на младо момиче. Но ти не си убиец.

Той посочи Джак.

— Той ни заведе в уличката. Той беше хлапакът, който твърдеше, че майка му умира. Той беше този…

— Няма да ти позволя да се откажеш от последната част от душата си. Ще застана пред теб, ако трябва.

Но беше достатъчно, че стои до него. Той погледна отново към Джак.

— Колко ти плати той?

Джак само го изгледа намръщено.

— Проклет да си! Отговори ми!

За негова изненада Джак не извърна поглед от срам.

— Шест пенса.

Люк стисна очи.

— Не знаех какво е планирал — каза Джак тихо. — Трябва да ми повярваш, Люк. Не знаех.

Люк отвори очи. Беше заслепен от ярост и едва сега всичко около него застана на фокус. Чесни и Милнър, които се взираха в него с отворени усти. Други лордове и обикновени господа — порокът ги правеше равни.

Франи се взираше в него, сякаш не го познаваше.

— Ти знаеше ли какво е направил? — попита Люк тихо.

Тя бавно поклати глава.

Катрин стискаше ръката му, сякаш само тя имаше силата да го спре да не направи нещо прибързано и необратимо. Катрин, облечена в дрехи на слугиня и с разчорлена коса. Катрин, която не беше останала в каретата, както й беше наредил. Катрин, която стоеше посред игралния дом.

Какво си беше мислил, като дойде първо тук? Какво беше мислила тя, за да го последва вътре? Имаше ли възможност никой да не я е познал?

Той изпита нуждата да направи нещо, да каже нещо, да доведе този момент до заслужения край. Но в него нямаше нищо, освен мъка и загуба. Изминалите двайсет и пет години от живота му бяха изпълнени с лъжи. А истината не предлагаше утеха.

* * *

Когато се качиха в каретата, Катрин беше ужасена от това колко тих е Люк. Беше излязъл от игралния дом, без да каже нищо повече. Тя седеше до него и държеше ръката му — ръка, която беше толкова студена, сякаш беше на мъртвец.

— Не трябва да си сам тази нощ — каза тя.

— Аз съм този, който се предполагаше, че съм, а внезапно и необяснимо се чувствам недостоен. Бях самозванец през всички тези години, но не по начина, по който мислех.

— Ти не си бил самозванец.

— Мислех, че съм разбойник, маскиран като лорд. Вместо това се оказа, че съм лорд, маскиран като разбойник. Мислех, че съм един от тях. Мислех, че съм едно от децата на Фейгън. Мислех, че улиците са общото между нас.

Сърцето й се късаше за него.

— Бил си. За известно време.

Той погледна към нея с нежност в очите, която тя се страхуваше, че е загубена завинаги.

— Мислиш ли, че има някаква вероятност благородниците у Доджър тази вечер да не са те познали?

Тя въздъхна.

— Много малка, може би.

— Не трябваше да се опитваш да ме спреш, Катрин. Репутацията ти не заслужава скандала, който ще избухне.

— Да видим! Баща ми лежи на прага на смъртта. Брат ми се шляе по света. Нямам съпруг, нито деца. Репутацията ми има значение единствено за мен, а ти си много по-важен за мен от нея.

Той обгърна лицето й и докосна устните й със своите. Страстта между тях се беше охладила, както и трябваше да бъде. Когато всичко това отминеше, той отново щеше да се върне при Франи. Тя не се съмняваше в това.

— Трябва да те приберем у дома — каза той тихо. — А аз трябва да реша какво да направя за Евъндейл. — Бяха го оставили в избата на имението на Люк, докато всичко бъде уредено. Той въздъхна дълбоко. — Никога не съм мислил, че спомените ще донесат много повече проблеми от забравата.