Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пазителите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bay of Sighs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Заливът на въздишките

Преводач: Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 17.11.2016

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Петя Мешкова; Нина Славова

ISBN: 978-954-26-1599-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7165

История

  1. — Добавяне

6

С ръка в тази на Сойер, Аника се озова на малък чакълест бряг. Закътан между отвесните скали и осветен само от бледата луна, той й се стори едновременно романтичен и красив.

— О! Тук е много хубаво. Все едно си затворил вратата на стаята. Уединено е.

— Огледах наоколо, в случай че ти потрябва местенце.

Как би могла да не го обича? Как би могла да не му отдаде сърцето си?

— Много си добър! Добротата е сила, затова ти си силен. Ще плуваш ли с мен?

— Аз ще те пазя.

— Каза, че имаме време, преди те да дойдат.

— Да.

— Значи можеш да плуваш. — Тя го хвана за ръцете, затегли го към водата. Никога не би използвала песента на сирената, за да го примами, но очите й бяха прелъстителни. — Това ще ти помогне да заспиш.

— Нямам бански.

— Имаш ли другото? Под панталона.

— Да, имам. — Той се почувства като идиот. Извади верижка от компаса и я закопча около врата си, преди да свали тениската.

Аника просто се изхлузи от роклята си и застана гола под сребристата светлина.

Блин! Можеше да ме предупредиш!

— Каква е тази дума? Блин? — Тя вдигна роклята си и я метна на една скала.

— Това е… — Боже, къде да гледа? Къде да гледа? Та той е мъж! Погледна я. — Руска. Казваш я, когато си изненадан.

— Харесва ми да съм блин. — Тя затича към морето и изчезна в тъмните пенливи вълни.

Сойер просто остана на брега — така бе по-умно, по-безопасно. Но главата й се показа над вълните.

— Ела да плуваш с мен! Прекрасно е!

Той се надяваше водата да е хладна, докато сваляше джинсите си и изуваше маратонките си. Щеше да му дойде добре след този горещ дълъг поглед към нея, бледа и съвършена на лунната светлина.

Нагази във водата, скоро тя стигна до кръста му, стресна се, когато усети как нещо се увива около краката му. Когато Аника го затегли — той осъзна бързо, че беше увила опашката си около него — той се потопи под водата.

Не можеше да устои и погали с ръка гладката й извивка. После Аника я използва, за да го издигне на повърхността, изправи се до него.

— Сега целият си мокър.

— И ти.

Аника се преобърна бавно, великолепната й лъскава опашка заблестя на светлината, отново се плъзна във водата.

— Можем да плуваме надалеч — каза тя. — Аз ще те върна на сушата. — Когато той почука по компаса, тя кимна. — Да. И ти можеш да ни върнеш.

Все така с лице към него, тя започна да се отдалечава.

— Не бива да се бавим много — предупреди я той и заплува бързо, за да я настигне.

Тя се гмурна под водата, изплува над нея, прескочи го игриво. Може би той й бе позволил да навлезе по-навътре, отколкото бе възнамерявал, но трябваше да признае, че плуването с красива русалка под лунната светлина на остров Капри заема първо място в класацията му.

— Поеми си дълбоко въздух — каза му тя и като го улови за ръцете, го задърпа надолу, после забърза с него през тъмната вода.

Изтегли го нагоре — към нощта, въздуха и лунната светлина, само на сантиметри от скалите.

— Добре се охладих!

— Забавно ли ти беше?

— По-забавно не ми е било никога!

— Плуваш много добре. Силен си във водата, но все още се уморяваш. Можем да поседим на скалите, за да си починеш.

Тя сложи ръце на камъка, повдигна се ловко като гимнастик и му се усмихна, докато изстискваше водата от косата си.

„Може би съм малко запъхтян“, призна той, докато се повдигаше, за да седне до нея. А и сядайки, нямаше да му се налага да гледа тези голи, красиви гърди.

— Значи русалките наистина обичат да седят на скалите, да гледат морето, корабите, брега?

— Да. Ние сме от водата и въздуха. Нуждаем се от известно време и на двете места, за да сме щастливи. Човеците могат да имат сушата, въздуха, водата. В миналото някои от нас са им завиждали и са примамвали мъжете от корабите на скалите или дълбоко под водата, за да ги удавят. Това е срамно. Положили сме клетва никога да не навреждаме на народа си или на хората от сушата.

— Като глутницата на Райли.

— Да. — Тя вдигна лице към луната и звездите. — Имам един въпрос.

— Слушам те.

— Защо не искаш да ме целунеш?

— Какво?

— Днес ме целуна тук. — Тя докосна с пръст челото си. — Но това не се брои. Разрешено ми е да те питам защо не искаш да ме целунеш.

— Ние сме от един отбор.

— Бран и Саша са от един отбор. Не мисля, че това е причината.

— Това е част от отговора — настоя той. — Виж, ти не знаеш как да… Ти си отскоро в нашия свят. Все още се учиш.

Аника вирна брадичка и изправи рязко рамене.

— Знам как да се целувам! Ти да не би да си спрял да се учиш? Според мен трябва да се учим постоянно.

— Така е, права си. Напълно. Но имаме сериозна работа и… приоритети. Както каза веднъж Саша, ти си много чиста душа и аз не искам… ами не искам да развалям нещата.

— Това не са истински отговори. Май те накарах да се почувстваш неловко — каза тя сухо. — Извинявай ме… Съжалявам. Беше много мило да ме пренесеш до морето. Време е да се връщаме.

— Не, не, почакай! Не искам да наранявам чувствата ти!

— Но го правиш, като не ми даваш верни отговори.

Чувствайки се безсилен, той прокара пръсти през косата си. Какво би трябвало да каже на наранена и ядосана русалка?

— Опитвам се да ти дам верните отговори. И наистина се опитвам да не нараня чувствата ти. Не очаквах този въпрос.

— И затова не можа да измислиш по-добри отговори, които да не са истинските?

Понякога тя проявяваше голяма проницателност.

— Не точно. Не че не искам да те целуна, просто…

— Как да разбирам това? — попита тя остро, поглеждайки го с гневните си зелени очи. — „Не че не искам“ означава ли, че искаш?

— Не. Може би. Да. По дяволите!

Той я улови за раменете, успя да се овладее достатъчно, за да докосне съвсем леко устните й със своите.

Бурята в очите й утихна, докато кимаше:

— Искаш да ме целунеш като брата на моя баща. Това е отговор. Благодаря ти. Трябва да вървим.

Преди да успее да се плъзне от скалата, той обгърна по-плътно раменете й.

— Това е отговор. Но не е истината.

— Не можеш да ми кажеш истината? — По лицето й се изписа смущение, докато слагаше ръка върху сърцето му. — Положил си клетва? Никога не бих те молила да нарушиш клетва!

— Не, не е клетва. Грешка, може би е грешка. — „Сега да те видя“, помисли си той. — Или може би това е грешка. По-добре да разберем, и двамата.

Ръцете му се плъзнаха от раменете й и обхванаха лицето й. Тя си пое дълбоко дъх, задържа го, сърцето й заби учестено, докато той я гледаше в очите.

Продължи да я гледа в очите, докато устните му докосваха нейните — леко, както преди. Не, не както преди. Бяха нежни, толкова нежни — като пеперуда върху цвят.

Тя се зачуди дали цветчето изпитва същото вълнение, същия копнеж.

После устните му се притиснаха по-плътно в нейните. И световете се разтвориха.

Тя въздъхна. Очите й се притвориха, докато той я въвеждаше бавно и нежно в тези светове. Светове на сладко удоволствие, на нови вкусове, на мълчаливи чудеса.

Устните й се разтвориха, откликнаха на неговите. Беше като потъване — все по-дълбоко и по-дълбоко — в нещо топло и прекрасно.

Той бе предчувствал, знаел беше, че ще е погубен, ако направи тази стъпка. Вече никакъв компас не бе в състояние да го върне на безопасно място. Тя му се отдаде напълно, ръката й се притискаше към сърцето му, сякаш искаше да го обгърне, езикът й се плъзгаше в устата му, сякаш бе създаден да го целува.

Уханието на морето и нейното ухание се смесваха, омайваха го. И винаги щеше да е така. Плискането на вълните в скалите — това вечно единение — и звукът на въздишките й се сливаха в едно. Омагьосваха го и винаги щеше да е така.

Всичко добро, правилно и достойно да се бориш за него се побраха в тази единствена целувка. Но той искаше още.

Ала изведнъж си спомни онова, което не биваше да забравя никога. Честта. И се отдръпна.

— Аника… — Задържа ръцете си върху лицето й, защото, о, божичко, колко им се искаше да се плъзнат надолу! Докато се мъчеше да каже правилните думи и да постъпи почтено, тя се усмихна. И светлината на усмивката й го заслепи.

— Сега и аз мога да те целуна.

— Току-що го направи.

— Не, не първа. Преди не можех, но сега…

Ръцете й го прегърнаха силно. Устните й се впиха в неговите със страстта на изследовател. Мисълта за почтеност излетя от главата му.

Тя пламтеше като факла, невъзможно топла и ярка. Той се гмурна в този огън, остави се да бъде погълнат, да погълне. Кожата й бе мека като кадифе. Гърдите й — твърди и съвършени — най-сетне изпълниха ръцете му. Опашката й — гъвкава и влажна — проблясваше пленително.

Сойер знаеше, че трябва да забави темпото, знаеше, че трябва да спре, но тя се усука около него, горната част на тялото й се изви подканящо и сега той чуваше единствено шума на собствената си кръв в ушите.

Вече отчайващо копнеещ да вкуси тези съвършени гърди, се отмести, за да я положи върху скалата. Тя се завъртя заедно с него, също толкова изгаряща от желание, и двамата се хлъзнаха от скалата във водата.

Зашеметен от страст, той потъна, започна да се издига към повърхността. Тя бързо го изтегли нагоре със смях.

— Бях твърде щастлива.

Отново се уви около него и като го прегърна през врата, го задържа на повърхността, сякаш без изобщо да се движи. Облегна глава на рамото му и се сгуши в него.

Страстта им не се охлади, по-скоро се примеси с обич, а той вече не се чувстваше толкова виновен.

— Не може да си твърде щастлива — каза и я погали по косата.

— Изпълних се с щастие. Можех да остана така и никога да не ми омръзне.

Само че не можеха да останат, напомни си той. Вече бяха далеч от къщата и от останалите — по-дълго, отколкото бе разумно.

— Знам, че не можем — прошепна тя, изпреварвайки думите му. — Само още минутка. Тъмнината е толкова приятна! Скоро няма да е така.

— Още една минута. — Сойер си позволи да се наслади на тази минута, понесе се над огряното от луната море, задържан на повърхността от русалка.

Аника не настоя за повече. Той почувства как опашката й раздвижи водата, когато тя я изви и го затегли.

— Какво искаше да кажеш с това, че преди не си можела да ме целунеш, а сега можеш?

— Не ни е позволено.

— Да се целувате?

— Не, това би било тъжно, нали? — Косата й се понесе над водата, черна коприна върху индиговосиньо. — Не ни е разрешено първи да целуваме някой от сушата или да молим за това. Целувката трябва да е дадена по собствено желание. После и ние можем да отвърнем.

— Като при Ариел?

Озадачена, тя се намръщи. Той поясни:

— Това е персонаж — русалка в една приказка.

— О! Не я знам тази приказка. Ще ми я разкажеш ли?

— Ще направя нещо по-добро. Ще ти покажа. Сигурно ще можем да вземем дивиди или да гледаме филма в интернет. Както и да е, в историята тя трябва да чака принцът да я целуне.

— А ти си крал! Сойер Кинг. — Тя се засмя, вдигна глава и отново го целуна. Опашката й се замята напред-назад. После, когато водата вече едва покриваше кръста й, се появиха краката й.

— Ще ме целунеш ли сега, когато съм с крака? Вече мога да попитам.

Очарован, омаян, той отново обхвана лицето й с длани, целуна я.

— Трябва да се връщаме… и да си облечеш роклята. Едва ли ще се появи polizia, но може да ни арестуват.

— Защото се целуваме?

— Защото си гола и нарушаваме обществения ред.

— Тук имате странни закони и правила.

Но тя нагази във водата, отиде до скалата и нахлузи роклята през главата си. Той взе джинсите и ризата си, навлече джинсите върху мокрите си боксерки.

Вместо да я улови за ръката, я прегърна през талията.

— Готова ли си?

Тя също обви ръце около кръста му.

— Да.

Когато отново застанаха пред вилата, все още прегърнати, тя се притисна още по-силно към него.

— Пътуването е различно, когато ме прегръщаш. Всичко е различно, когато ме прегръщаш. Ако дойдеш в стаята ми, можем да легнем заедно и ти да ме прегръщаш.

Той призова всички възможни богове на помощ.

— Утре ни чака дълъг, напрегнат ден. Ти трябва да се качиш горе, да поспиш.

— Трудно е да правиш каквото трябва, но и ти имаш нужда от сън.

— Да. Ти отивай. Аз ще вляза след минутка.

Сойер я целуна, после още веднъж и още веднъж. В очите й се появи копнеж, преди да се откъсне от него и да се отдалечи.

— Лека нощ.

— Лека — пожела й и той, докато вратата се затваряше след нея, после седна на стълбите, за да се поуспокои.

Миг по-късно скочи на крака, стиснал ножа, който извади от канията на колана си.

Дойл излезе от сенките.

— Спокойно, войниче! Просто последна проверка преди лягане.

Докато Сойер пъхаше обратно ножа в канията, Дойл пристъпи към него.

— Току-що отказа страхотно предложение. Не знам дали да ти се възхищавам за силната воля, или да те съжалявам.

— И аз не знам.

— Щях да те посъветвам да пробваш студен душ, но ти вече си мокър. Разходка до морето, а? Е — продължи Дойл, когато Сойер запази мълчание, — дори достойната за възхищение или съжаление воля си има граници.

— Повече те харесвах, когато си мълчеше.

— Не те виня. — Докато минаваше край него, за да влезе в къщата, Дойл го потупа приятелски по ръката.

Сойер обаче реши да остане навън още няколко минути, макар и мокър.

 

 

Поне не беше дежурен по кухня, а предвид изкачването, което им предстоеше, нямаше да има и калистеника. Успя да поспи час, наваксвайки пропуснатото през нощта, като се опитваше да не сънува голата Аника.

Реши, че кафето ще компенсира останалото.

В кухнята Бран приготвяше единствения си специалитет — запържени зеленчуци. Тъй като Сойер не се оплакваше, измърмори поздрав, взе си чаша за кафето.

— След десет минути съм готов — осведоми го Бран. — Дойл иска да потегляме веднага щом опразним чиниите.

— Аз съм готов. — Буквално, тъй като бе прекарал част от неспокойната нощ в подреждане на раницата си. — Имаш ли нужда от помощ?

— Всичко е под контрол.

— Тогава ще изнеса това.

Той пристъпи навън и видя Аника в панталон с много джобове, боти и шарена тениска, която бе поискала, защото цветовете й напомняха дъгата. Тананикаше си тихо, докато подреждаше масата. Пирамида от чаши за сок с плитчици от малки цветчета и детелина, които преливаха от тях и падаха в езерце в основата.

А там стояха фигурки, или поне му заприличаха на такива, които бе направила от клечки за зъби, листа и още детелина.

Когато той тръгна към нея, Аника вдигна глава.

— Добро утро! — Тя изтича към него и скочи в обятията му. Целувката й беше светла като майска утрин и тъмна като късна доба.

— Леле! — Райли излезе със своето кафе. — Какво съм пропуснала?

— Сойер ме целуна!

— Ясно. Поздравления. Бавно и сигурно, така се печели, а, готин? — обърна се към Сойер.

В момента той не се чувстваше бавен и сигурен, затова седна. Естествено, каза си. Просто трябва да се държи естествено.

— Цветопад? — попита шеговито.

— Да! И всички празнуваме. Виж — огледалцето, върху което пада, е Стъкления остров. Можем да изкараме един чудесен ден, след като намерим звездите и ги върнем.

— Ще ми дойде добре — отбеляза Райли.

— Такъв ще бъде! Исках да направя градина, но нямаме време.

— Цветопадът е градина сам по себе си.

Доволна от коментара на Сойер, Аника вдигна лице към слънцето.

— Може би и днешният ден ще е чудесен.

 

 

Ако под чудесен ден се разбираше трудно изкачване с обилно потене, значи и този беше такъв.

— Финикийските стъпала. — Докато Саша ги обхващаше с поглед, Райли се ухили. — Казват се така, защото преди се е смятало, че са построени от финикийците. Сега знаем, че са наследство от древните гърци. И — продължи тя, когато поеха по тях — някога са били единственият достъп до Анакапри. Спомнете си това, преди да започнете да пъшкате и охкате, защото мускулите ви болят. Жените, които трябвало да слизат по тези близо хиляда стъпала за вода, после я носели в делви на главите си по целия път догоре.

— Хиляда ли каза? — попита кисело Саша.

— Деветстотин двайсет и едно, ако трябва да сме точни.

— Понякога ми се иска да не знаеш толкова много!

— Но е красиво. — Като се оглеждаше наоколо, Аника буквално танцуваше нагоре по стъпалата. — Всички тези цветя и зеленината!

— А и изкачването е по-лесно от слизането — отбеляза Райли.

— Едва не изгубихме двама души при едно срутване миналия път, когато катерех тези стъпала — припомни си Дойл.

— Затова са мрежите сега.

Продължиха да се изкачват покрай къщи и поляни с диви цветя и жълтуга. Подминаха кестенови дървета и миниатюрно лозе с все още зелено грозде.

Когато стигнаха върха, Райли погледна часовника си.

— Трийсет и шест минути. Добро време.

— По-нататък няма стъпала. — Като каза това, Дойл продължи, а Райли завъртя очи зад гърба му.

Слънцето напичаше безмилостно и дори подобието на пътека, което бе избрал Дойл, на места бе затрупано от камъни. Аника се катереше по тях или ги заобикаляше също толкова упорито, както и миниатюрните диви цветя, които си пробиваха път през пукнатините към слънцето.

Над главите им се носеха птици, от време на време някоя се стрелкаше край тях в пълна тишина. Гущери се припичаха на слънце или се шмугваха в своите цепнатини, когато нечия обувка стъпеше върху камъка.

Сойер разсеяно си помисли, че може да има и змии, а той определено не ги харесваше.

Но когато Аника възкликна рязко, мисълта му тутакси се върна към тях. Едната му ръка улови нейната, другата стисна пистолета.

— Какво има?

Тя посочи към висока скала и храстите, които се бяха вкопчили в нея. Ръката на Сойер върху пистолета се отпусна.

— Коза. Планинска коза.

— Коза. — Тя се загледа в козата и козата се загледа в нея. — Не прилича на сиренето. Ние ядохме от него. Козето сирене.

— Точно така. Правят сиренето от мляко. Козе мляко. Доят козите. — Той осъзна, че подхваща опасна тема. — Попитай Райли. Тя знае всичко. Ще ти обясни.

— Добре. — Аника продължи да се катери, пъргава като проклетата планинска коза, за да попита Райли.

— Умно се измъкна — от обяснението за бозките. — Бран се изкатери нагоре, обърна се и помогна на Саша.

— Иначе нямаше да знам откъде да започна.

— Аз бих започнала, като спра за десетина минути. — Саша обърса челото си и посочи напред. — Ей там има мижава сянка. Един бог знае кога ще се появи друга.

— Права си. Дойл! — След като извика, Бран направи знак на групата отпред. — Десет минути почивка под онази сянка. Бас държа, че нашият безсмъртен би могъл да марширува оттук чак до Неапол, ако имаше мост.

Седнаха на каменистата земя под сянката на надвисналия от скалите храсталак. Над главите им козата изблея присмехулно.

— Лесно й е на нея — промърмори Саша и отпи вода от бутилката си. — Май трите места, които сте маркирали за бомбите, няма да са достатъчно.

— Но е добро начало. — Бран я потупа по коляното.

— Страхотен изглед!

Саша се канеше да се намръщи при тези думи на Райли, но погледна надолу и успя само да въздъхне.

— Да, страхотен изглед, с удоволствие бих го нарисувала. Но до пещерата на Дойл има още километър.

— Каква пещера? — попита остро Дойл.

— Онази, която помниш от времето ти на войник. Онази, към която отиваме.

— Не съм споменавал никаква пещера.

Тя се взря в спокойните му, немигащи очи.

— Така е, не си споменавал. Но там ни водиш.

— Вече четеш мисли?

— Не, не. Аз просто… — Тя поклати глава, надигна се. — Дайте ми минутка. — Изправи се, отиде до козята пътека, вгледа се на северозапад. — Виждам я. Не знам дали това, което виждам, е твоят спомен за пещерата, или нещо, което предстои. Не знам дали Нереза ще я използва, но тя не е в нея, не и сега. Прилепи, паяци, изпражнения в хладно и сухо място. Но Нереза не е там…

Саша се обърна на югозапад.

— Тя ще устрои двореца си в голямата планина. Онези, които се покатерят по нея, любуват се на изгледите и правят пикници, за нея са като мравки. Не означават нищо. Тя ще бъде там много скоро. Но още не е дошло времето, а и не е това мястото, където ще нанесе финалния удар. Оръжието й е готово, а нашето не е. Ние няма да я унищожим тук, но ще има унищожен живот.

Внезапно Саша хвана главата си с ръце.

— Тя ме усеща! Бран!

Той се втурна към нея, постави ръце на главата й.

— Блокирай я! Знаеш как да го направиш!

— Тя е впила нокти в мозъка ми! Много е силна!

— Както и ти, фейд! Погледни ме, погледни тук!

Очите й, изпълнени с болка, се повдигнаха към неговите.

— Заедно сме по-силни. Вземи енергия от мен!

Тя кимна, затегли от енергията му, потрепери веднъж, после отпусна глава върху рамото му.

— Тя дойде много неочаквано. Не бях подготвена.

— Но ти я блокира, и то бързо. С всеки изминал ден ставаш все по-добра и по-силна. — Бран я отведе обратно при сянката, после прокара ръце по бутилката й с вода, за да я охлади. — Саша се нуждае от почивка.

— Само докато главата ми се избистри.

— Пийни вода. — Аника отново побутна бутилката към нея. — Бран я охлади. А това… това е енергийно блокче. Но не са много вкусни.

— Не са, така е, но имам нужда от енергия.

— Ти говореше за Монте Соларо — заключи Райли.

— Щом казваш.

— В тази посока е, голяма планина. В Анакапри.

— Сега сме от страната на Анакапри — потвърди Дойл. — Но сме на километри разстояние от Соларо.

— Малмон няма да разположи базата си там, нито своите наемници — каза Саша, вече поуспокоена. — Мястото е за нея. Тя ще се настани в него, вероятно ще извика Малмон, но твоята пещера… Може да я използва той. Надявам се да видя повече, когато стигнем до нея.

— Аз мога да ви пренеса там. — Сойер я потупа по коляното. — Изкачването е доста уморително.

— Не, няма нужда. Сигурно ми беше трудно, защото това се натрупваше, а и тя… опитвала се е да се добере до мен, а аз не знаех какво е. Вече съм добре.

— Ако си промениш решението, ще те пренеса дотам.

За да докаже, че може да се справи, Саша се изправи на крака.

— Още около километър, нали?

— Горе-долу — кимна Дойл. — Гледай да се справиш, русокоске, иначе утре сутринта ти удвоявам клековете.

— Майната ти! — Като метна отново раницата на гърба си, тя пое по каменистата пътека.

Аника избърза и тръгна редом с нея.

— Ние сме планински кози.

— Движиш се като тях. Много си пъргава.

— Дали са ми много добри крака. Ти си се родила с твоите, те също са много добри.

— Вече се сдобиха с мускули, каквито не са имали никога. Но точно сега крещят от болка.

— Трябва да пеем.

— Да пеем?

— За да не мислиш за болката. Чух го от хората в една лодка, когато бях малка, а и да пееш е забавно. „Приятел, ти си момче, което вдига много шум…“

— „Куин“ — каза Саша с лек смях.

— Каква кралица?

— Не, „Куин“ е групата, която пее това. Името на групата.

— Но гласовете, които чух, не бяха женски, а мъжки.

— Трудно е да ти обясня. Както и да е, това е класически рок, но не знам целия текст.

— Аз го знам. — Когато Райли изпя следващия ред, Аника се засмя и запя с нея.

— Фреди Меркюри щеше да се гордее с вас — обади се Сойер, щом запяха и трите.

— Нашата русалка е права. Неслучайно войниците пеят по време на дълъг поход. — Дойл погледна Бран. — Саша ще се справи.

— О, изобщо не се съмнявам. — От думите му бликаха гордост и любов. — Волята й е силна и ще продължи, въпреки че краката й са уморени. Има повече кураж от всички нас, взети заедно, като се има предвид, че се боеше повече и знаеше по-малко.

— Сега знае повече, защото се е насочила право към пещерата, която избрах.

— Остави я да върви напред, да видим къде ще ни отведе.

— Не възразявам да съм в ариергарда — обади се Сойер. — Пеенето не е единственият начин да се разсееш по време на поход.

— Факт е, че дупетата им са радост за окото — засмя се Бран.

— Но е опасно да ги гледаш — отбеляза Дойл. — Ако избера дупето на русокоската, рискувам светкавица от теб. А ако се спра на дупето на морската нимфа, ще ми се нахвърли Сойер.

— Има и още едно — изтъкна Бран.

— Вълчицата? — Дойл сви рамене. — Не е зле.

— Да изпеем още една! — Аника скочи върху една скала — пъргаво като планинска коза.

— Знаеш ли друга? — Саша си помисли, че може да се задъха, но беше готова да продължи.

— О, да. Обичам да слушам музика от лодките или от брега. Знам ето тази, но повечето думи не ги разбирам.

Тя притвори очи, размаха ръце във въздуха за миг, сякаш търсеше ритъма. После, за всеобщо изумление, извиси глас в трудна ария.

Твою мат! — възкликна със страхопочитание Сойер. — Тя е… Това опера ли е?

— Със сигурност звучи като опера. При това красиво изпълнена — допълни Бран, докато Аника продължаваше да се катери, а гласът й се носеше във въздуха.

— „Травиата“. Мина от Куин към Верди.

— Знаеш името на операта?

Дойл охлади изненадата на Сойер.

— Живей няколко века и също ще научиш доста неща. Например да разпознаваш гласа на сирена, когато го чуеш. Внимавай да не те оплете в мрежите си, братко.

— Вече е оплетен. — Бран потупа Сойер по рамото.

Когато и последната нота отекна във въздуха, слушателите й я аплодираха, а Аника се засмя и им се поклони.

— Поздравления за гласните струни! Къде си научила това? — зачуди се Райли.

— Има един голям театър край морето, далеч оттук. В продължение на три вечери разказват тази история с песни. Не е много щастлива, защото жената, която пее песента, умира.

— Такива са те, оперите! — изсумтя Райли.

— Но песните и гласовете са много красиви. Отивах да ги слушам всяка вечер. Мога да те науча на песента.

— Не можеш да ме научиш да пея така и след сто години!

— Пристигнахме! — Саша спря. — Там е пещерата.

Входът се показа в скалата — висок и тесен. Отгоре се бяха вкопчили жилави храсти, увисналите им клони образуваха рехава стряха. А над тази стряха се плъзна черна змия.

— Стенен гущер — отбеляза Райли.

— Никакъв гущер не е! — Пръстите на Сойер го засърбяха да извади пистолета, пъхнат отзад в колана му.

— Просто камшичеста змия — не е отровна. — Като се усмихна самодоволно, Райли извади бутилката си с вода. — Но обичат да хапят.

Тя отпи бързо, върна бутилката, закрачи към пещерата. Като мърмореше за змии, Сойер я последва.

— Чакайте! Спрете!

Саша скочи след него, улови го за ръката. Почти стигнали до входа на пещерата, Дойл и Райли се обърнаха.

— Не влизайте! Не… — Очите й потъмняха, станаха по-дълбоки. — Не влизайте вътре. Не се приближавайте. — Тя се обърна към Сойер. — Болка, страх, сенките на смъртта. Кръв и ярост. Вода и капани. Не знам. Не виждам ясно. Ти. Аника.

— Аника?

— За теб не е безопасно. За вас двамата. Не влизайте! Стой надалеч, Ани!

— Тук съм. Не се тревожи. — С успокояващ тон Аника хвана свободната ръка на Саша. — Няма да влезем.

— Той ще го използва! Ще ви използва! Един срещу друг! Не му вярвайте!

— Малмон.

— Малмон. Не каквото е бил, не е и каквото ще бъде. А неин. Не бива да влизате!

— Добре. Ще останем навън. Оставаме тук — увери я Сойер. — Ами останалите?

— Какво?

— Безопасно ли е за нас? — Бран избута леко Сойер. — Останалите можем ли да влезем?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не чувствам нищо за нас. Само Аника и Сойер. За тях е въпрос на живот и смърт. За нас? Просто пещера.

— Добре тогава. Те ще останат отвън, а ние влизаме. Да видим какво ще открием.

Саша кимна.

— Моля ви! — Тя отново хвана ръката на Сойер, улови Аника за лакътя. — Обещайте ми!

— Дадено. Оставаме тук.

Но когато другите влязоха, той продължи да гледа отвора.

— Обещай ми!

— Какво?

— Обещай ми — повтори Аника. — Няма да влизаш вътре. Няма да използваш компаса, за да влезеш и да видиш какво има там.

Той се поколеба, тъй като си беше помислил точно това.

— Обещай ми. Аз ти обещавам. Трябва да вярваме на Саша.

По дяволите!

— Права си. Добре. Обещавам, че няма да вляза… освен ако нямам друг избор. Освен ако някой от нас не изпадне в беда. Така става ли?

— Да. И аз ти обещавам същото.

Тя обгърна лицето му с длани, целуна го.

— Това вече е клетва и не може да бъде нарушена.

Той си помисли за думите на Дойл — внимавай да не те оплете в мрежите си — но не виждаше да има голям избор.