Нора Робъртс
Заливът на въздишките (4)

3

Със зората дойдоха меката, потрепваща светлина и диамантените капки на росата.

Със зората дойде и калистениката.

Аника обичаше калистениката. Упражненията наподобяваха танц, а пъшкането, сумтенето и задъхването — особено тези на Саша — винаги я разсмиваха.

Сойер нарече Дойл „проклет сержант“ и това също я накара да се засмее. Тя вече знаеше, че „проклет“ е ругатня, използвана доста по време на калистениката. Но единствените сержанти, които познаваше, бяха малките раирани рибки, които обичаха да плуват в рифа.

Сравняването на едрия красив Дойл с малка рибка, свряна в коралите, я накара да се засмее насред набиранията си.

— Кое е толкова смешно? — Запотена, с почервеняло от напъване лице, Саша се намръщи, докато се приготвяше да направи набиранията.

— Дойл е проклета риба сержант, така каза Сойер!

— Проклета… — Саша изгледа кръвнишки Дойл, който й правеше знаци да започва. — Ти си риба! — провикна се към него, после промърмори: — Помогни ми, Господи!

Направи едното набиране чисто, второто — сравнително добре, а третото горе-долу, лицето й почервеня от усилието и се покри с капки пот. Ръцете й видимо трепереха.

Аника понечи да изръкопляска и Саша изсъска.

— Остава ми още едно. По дяволите!

Аника задържа дъха си, защото Саша изохка, сякаш от ужасна болка, почти изкрещя, но успя да се набере на треперещите си ръце, след което се строполи на земята, като дишаше тежко.

— Справи се добре! — похвали я Дойл. — Има какво да се желае, но си упорита. Утре пробвай да направиш пет.

— Утре ще пробвам да те застрелям!

— На това му викам дух. — Като се наведе, той я вдигна на крака и я избута встрани. — Твой ред е, Гуин.

Райли зае позиция, направи дузина за времето, което бе нужно на Саша да сътвори четири.

— И теб ще застрелям! — изрече мрачно Саша. — Където едно убийство, там и две.

— Ти направи четири набирания — напомни й Аника. — В началото не можеше да направиш и едно, но днес направи цели четири.

— Да, да. — Саша въздъхна дълбоко. — Да — повтори по-високо. — А утре ще пробвам пет.

Закусиха и се заеха със сутрешните домакински задължения, които Саша бе записала в новия график. После дойде време да слязат до пристанището.

На Аника й се тичаше. Нямаше търпение да се гмурне в морето. Но й харесваше да гледа как Бран и Саша се държат за ръце, или как Дойл и Райли спорят кой да кара лодката.

Въздухът ухаеше прекрасно, бризът довяваше аромати от морето, цветята, лимоните, тревата. Разходката й даваше възможност да се наслади на градините, на полета на птиците. И да бъде по-дълго време със Сойер.

— Ще правиш ли снимки във водата?

— Да, мисля по въпроса.

— Ако ме научиш да боравя с апарата, може да те снимам. Когато ти правиш снимки, не си на тях.

— Имам няколко селфита. — Той й показа какво е, като протегна ръка и изимитира щракане на фотоапарат.

— О! Това е умно.

— Но не е зле да те науча. Добре е да имаме резервен вариант.

— Тогава аз ще ти помагам да правиш снимки във водата и извън нея. Надявам се, че ще можем да се разходим сред хълмовете. — Тя посочи към планините. — Знам, че Нереза може да е там, че трябва да се бием с нея и че търсенето на звездите е най-важното. Но разходката ще е приятна и интересна. Представи си колко нови неща ще видим!

Той я побутна по рамото със своето — тя вече знаеше, че това е израз на обич — и каза:

— Трябва да виждаме и светлата страна.

— Светлата страна ни помага да се изправим срещу мрака.

— Няма спор.

— В последната битка се боях. Вярвах, че ще спечелим, че ще си свършим работата, но се боях.

Той докосна ръката й със своята — тя знаеше, че това е израз на обич, успокоителен жест.

— Всички се страхуваме, Ани.

Изненадана, тя вдигна очи към него.

— Не си личеше.

— Бояхме се до един — увери я той. — Би било лудост да не се боим. Нали знаеш какво е кураж. — Това не беше въпрос, а заключение, но тя кимна.

— Означава храброст. Да се изправиш срещу мрака.

— Точно така. Да се изправиш срещу мрака, дори когато те е страх.

Тя наклони глава към рамото му, решавайки, че щом той я смята за смела, трябва да е смела докрай.

— Защо си нямаш половинка?

— Ъъъ… ами много обикалям. Трябваше да положа усилия, за да стигна дотук.

— Но е имало секс?

Той свали шапката си, прокара пръсти през гъстата руса коса със светли кичури, през която и тя искаше да прокара своите. След като отново върна шапката на мястото й, пъхна ръце в джобовете си.

— Виж, ако искаш да научиш повече за тези неща, трябва да говориш с Райли и Саша.

— О, знам за секса. В нашия свят не е много по-различно. Можем да правим секс, когато пожелаем. Това е светлата страна.

Той не се сдържа и се засмя.

— Определено.

— Но след като намерим половинката си и се вречем, вече няма друг. Както при Бран и Саша — има само един.

— Това е хубаво. Повечето хора си мечтаят да е така.

— Значи и при теб е имало секс, но не и половинка?

— Пристигнахме.

Пътят беше станал тесен заради появилите се сгради. Сойер отклони вниманието й от разговора за секса, като й посочи витрина на магазин.

— О, после може да се върнем тук! Обичам да пазарувам!

— На мен ли го казваш?

Той се ухили, но я прегърна през рамо, за да я отдели от витрината.

— Надясно.

— Виж каква хубава храна!

Торти и кексчета, красиви като бижута, изкушаваха зад стъклото.

— Определено трябва да вземем сладкиши за вкъщи. Виждаш ли по-надолу? Джелато^[1].

— Какво е това?

— Страхотно е.

— Страхотно — повтори тя, докато вървяха по стръмната тясна улица.

Сойер я хвана за ръката. Магазините още не бяха отворени, но той имаше опит от пазаруването й в Корфу и знаеше, че тя може да хукне импулсивно към тях като териер след катеричка.

— Ще ти купя джелато на връщане.

— Благодаря ти.

— Но сега трябва да отидем право при лодката.

— Това село — хем е голямо, хем е малко. О, там има зеленчуци и плодове! — Тя посочи една сергия. — Виж какви цветове и форми! Не ги познавам всичките. Стават ли за ядене?

— Да. Някои от тях. Други първо трябва да се сготвят.

Аника разглеждаше всичко, поглъщаше всичко. Според него това беше част от чара й. Прокарваше пръсти по стените на сградите, за да усети мазилката, и със сигурност щеше да изтича след една котка, ако той не я беше уловил здраво. Но успя да я отклони, за да не изостават от другите, докато минаваха край хора, седнали на маси пред кафенетата със своите кексчета и силно кафе, покрай скупчените колоритни къщи и хотелите с тенти и чадъри, след което се насочиха към лодките и пристанището.

— Ето там. — Райли посочи една лодка, много подобна на онази, която бяха използвали в Корфу.

„Надуваема с…“ Аника зарови в главата си за името, но накрая се сети. „Твърдо стъклопластово дъно.“

Райли кимна към мършав мъж с много зъби, който вървеше към тях. Изобилието от зъби, оголени в широка усмивка, напомни на Аника за акулите.

— Намерих тази.

Райли избърза напред, поведе оживен разговор на италиански. Аника знаеше част от думите и някои от тях бяха груби.

Саша извади скицника си и започна да рисува пейзажа край пристанището — опънатите тенти, масите, сградите, къщите, скупчени по високите хълмове.

— Той иска повече пари — обясни им Дойл. — Тя му казва по различни начини да върви на майната си.

Очевидно уверен, че Райли ще спечели битката, Дойл скочи в лодката.

— Тя спомена… — Аника затърси думите. — … задните му части.

Сойер се засмя и я затегли към лодката.

— Просто го нарече „задник“. Това е обида.

— „Задникът“ дава обещания, а после не ги спазва.

— Освен другите си недостатъци.

Райли се върна, а мършавият мъж вече не си показваше толкова много зъбите.

— Фабио, запознай се с моя отбор. Отборе, това е Фабио. Клубът по гмуркане е ей там. Фабио любезно се съгласи да ми помогне с екипировката, но може да ни потрябва помощ.

— Аз ще дойда с вас. Come va^[2], Фабио?

Фабио показа изобилието си от зъби на Сойер.

— Bene.

— Ще отида с тях. — Бран целуна Саша по челото, отдалечи се със Сойер.

Не се бавиха много. Докараха на количка кислородните бутилки и неопреновите костюми, оборудването, необходимо на човеците за оцеляване под водата. Също и охладител, пълен с лед и вода, и дори любимите й плодови сокове, както и кока-кола — тя харесваше и нея.

Докато товареха нещата и ги обезопасяваха, имаше много приказки на италиански, но вече без грубите думи.

И накрая — най-накрая — всички бяха на борда, а мършавият Фабио отвърза въжетата, които ги придържаха към пристанището.

Райли потупа периферията на шапката си с два пръста.

— Ciao, Фабио. Копеле… — промърмори под нос.

— „Копеле“ същото ли е като „задник“? — попита Аника.

Райли смъкна леко слънчевите си очила и жълтеникавите й очи се засмяха насреща й.

— Копелето е много голям задник. Приятелката ми Ана-Мария, която не е нито едното, нито другото, казва, че можем да оставяме лодката на кея на водолазния клуб. Така по-лесно ще товарим и разтоварваме.

Райли отиде напред към онова, което наричаха рубка, където Дойл разглеждаше копчетата.

— Разбрахме се аз да карам днес, нали?

— Просто ни откарай по-далеч от това копеле.

Но той се отмести, отстъпи й кормилото.

Заплъзгаха се по водата почти толкова добре, колкото ако бяха вътре в нея. Дойл излезе от рубката и отиде при оборудването.

— Аз нямам нужда от кислородна бутилка — напомни му Аника.

— По-добре използвай същото оборудване като нас.

— Може да попаднем на други водолази — обясни Сойер. — Хората ще забележат, че се гмуркаш без бутилка.

— Значи просто да се преструвам?

— Точно така.

— Мога да го направя.

— Ще плуваме заедно — напомни им Бран, докато Аника се събличаше, за да остане по бански, а Сойер се опитваше да не гледа как го прави. — Макар да е малко вероятно Нереза да ни намери толкова бързо, не бива да рискуваме. Никой да не се отделя от групата. — Той хвърли бърз поглед към Саша.

— Не чувствам нищо. Но нека всички ме държат под око — в случай че получа видение под водата.

— Аз ще те наблюдавам — обеща й Аника.

— Знам.

— Значи, както го правехме досега — Сойер и Аника отпред, Саша и аз след тях, Дойл и Райли във фланга. Съгласни?

— Не възразявам. — Сойер вдигна ципа на неопреновия си костюм. — За пръв път ще се гмуркам с русалка. — Той се усмихна широко на Аника. — Не звучи зле.

— Но си остани с крака, красавице — предупреди я Дойл, а Райли обърна лодката към високите отвесни скали.

— Обещавам. Освен ако ни нападнат.

— Като говорим за това, как вървят нещата със стрелите, куршумите и остриетата? — попита Дойл, докато вземаше един харпун.

— Напредвам, но има още работа — отвърна Бран. — Още няколко дни, после ще видим. Засега — да кажем, по един харпун на двойка? В нашата двойка ще го използва Саша, предвид уменията й с арбалета.

Дойл й подаде харпун.

— Ще можеш ли?

Саша го огледа внимателно, провери тежината му.

— Да. Ще се справя.

— Аз не искам харпун — каза бързо Аника.

— Няма проблем, аз ще го взема.

— Сойер, Саша. — Дойл погледна към рубката и Райли. — Ти имаш ли претенции?

— Ще се сменяме. Аз карам лодката, ти вземаш харпуна. Ти караш лодката, аз съм с харпуна.

— Съгласен.

Райли спря лодката, посочи с ръка.

— Първата пещера в днешния списък е на два часа, до входа й има около четири метра под водата. След около дванайсет метра тесният канал преминава в каньон. Не е за новаци.

— Ще се справя — увери я Саша, докато обличаше неопреновия си костюм.

— Ти вече се гмурка в Корфу, така че не си новак. — След като свали дрехите си, Райли също посегна към своя костюм. — Входът е тесен — трябва да влезем един по един — и трудно се забелязва.

— Аз ще го намеря! — Облечена във водолазния си екип, Аника седна отстрани на лодката. После направи това, което искаше най-много в момента — претърколи се заднешком в морето.

Макар че изпитваше желание да продължи да се спуска, веднага изплува на повърхността. Засега й беше достатъчно просто да чувства морето около себе си. Помаха на останалите.

— Дай ни минутка. — На палубата Райли надяваше кислородната бутилка.

Доволна, Аника заплува около лодката и под нея, като се стараеше да не се отдалечава, да бъде нащрек, но се наслаждаваше на чувството, че си е у дома.

Когато отново закръжи, видя Сойер. Той посочи фотоапарата си, затова тя спря и се преобърна с главата надолу, сякаш прави стойка на ръце.

Почувства как Саша влезе във водата, после Бран. Миг по-късно се присъединиха Райли и Дойл. По сигнал на Бран тя смени рязко посоката и се понесе напред.

Но не бързо, напомни си, като плуваше редом до Сойер и се обръщаше към останалите, както би го правила за пасаж риби или русалки като нея.

Край тях минаваха риби и сякаш не ги забелязваха. Тя почувства бавния пулс на морска звезда, която спеше на една скала, чу тихото полюшване на морските треви.

Почувства сърдечния ритъм на Сойер — не толкова бавен както на морската звезда, но стабилен и спокоен. Движенията му и тези на останалите достигаха до нея като шепот.

Още по-дълбоко видя входа, направи знак, но осъзна, че останалите не го виждат. Затова отново направи знак и продължи да се спуска. Изчака останалите, преди да се плъзне в пещерата.

Безстрашна, помисли си Сойер. Във водата тя беше безстрашна. И невероятно грациозна. Движеше се през тесния канал плавно като самата вода. Стените се стесниха, едва можеше да се мине, светлината стана мътна. В това тясно пространство с мътна светлина тя се обърна и заплува обратно. Макар да не виждаше лицето й, Сойер знаеше, че се усмихва, вероятно ги брои, след което отново се обърна и продължи напред.

Той зърна змиорка, сгушена в пукнатина в скалата, и се помоли да си остане там. Не беше любител на змиите и подобните им.

Стените се разшириха, появи се каньонът. Тук беше малко по-светло. Високо горе той видя отвори в скалата, от които проникваше светлина.

Шестимата се пръснаха, двама по двама, за да търсят. „По-внимателно!“ — помисли си той, надявайки се, че Саша ще почувства нещо, както бе направила с Огнената звезда. Огледа се за нещо необичайно: скално образувание, промяна във водата или проблясване на светлина.

Едва не изпадна в паника, когато изгуби Аника от поглед. Завъртя се бързо. Извади ножа си, зачука с дръжката по скалата, за да привлече вниманието на останалите. После я видя да се появява от тъмнината отдолу.

Тя го хвана бързо за ръцете и ги стисна, за да го успокои.

Дойл им направи знак, че е време да излизат. Аника отново улови Сойер за ръката, затегли го към канала и се плъзна вътре пред него.

Когато той се изтегли в лодката, тя вече сваляше маската си.

— Сърцето ти биеше толкова бързо!

— Какво?

— В каньона, накрая, биеше. — Тя потупа своето. — Защо?

— Не можех да те открия.

— Бях точно под теб. Малко по-дълбоко, за да огледам. Виждах те през цялото време.

— Аз не те виждах. Ние не те виждахме — поправи се той.

— О… — Тя откачи бутилката си. — Забравих. Забравих, че ти не виждаш като мен във водата. Съжалявам.

— За какво съжаляваш? — Райли се изтегли в лодката.

— Слязох по-дълбоко и не бях наблизо. Съжалявам. Няма да се повтори. Виждах всички ви, но забравих, че вие не виждате като мен във водата. Накарах сърцето на Сойер да забие по-бързо.

Райли се усмихна над рамото на Аника, докато й помагаше да свали бутилките.

— Бас държа, че не му е за първи път.

— Странно. Как така знаеше как бие сърцето ми, когато аз дори не те виждах?

— Почувствах го. Във водата мога да… Не е същото като да почувствам ръката ти — каза тя и взе неговата. — Но го усещам.

— Интересно. — Бран й хвърли бърз поглед и отвори охладителя. — Можеш да почувстваш сърдечния ритъм на живите същества, когато си във водата?

— Да. Може би усещам е по-точната дума?

— И виждаш много по-далеч от нас — продължи Бран.

— Забравих за това. Аз можех да почувствам, да усетя сърцето на Саша онзи ден в Корфу, знаех къде да я търся. И я видях. Краката ми не бяха достатъчно бързи, затова трябваше да ги сменя.

— Но дори с краката можеше да чувстваш и виждаш? — Райли си взе една кока-кола, а на Саша подхвърли сок.

— Във водата мога. Сърдиш ли ми се? — попита тя Сойер.

— Не. Не, не ти се сърдя. Просто ме изплаши. Не забравяй, че сме екип.

Тя седна до него и отпусна глава на рамото му.

— Няма да забравям.

— Хубаво. Ти как се чувстваше, Саша?

— Добре — не мога да кажа, че ми харесва да плувам в такива тесни пещери, но бях добре. Само че не долових нищо, за разлика от Аника.

— Да я зачеркнем. — Райли приглади гъстата си коса, за да изтръска водата от нея. — И да поемаме към следващата. Днес трябва да огледаме три. Всичките са в този район. Чакат ни и още на източния бряг, после на юг. Но днес ще отметнем три.

 

 

Сойер си помисли, че Аника би могла да се гмурка цял ден, както и цяла нощ, но на останалите им стигаха пет часа под водата и на лодката, само с кратко прекъсване за бърз обяд.

Не откриха нищо, освен красотата на морския свят, скални формации, а в една пещера — грубо изрязано сърце в скалата с имената Грета и Франц в него и датата „15/8/05“.

Той се надяваше Грета и Франц да са останали заедно и да живеят щастливо в малка ферма край Рейн.

Не беше очаквал да попаднат на звездата още първия ден — едва ли и другите от екипа се надяваха на такъв късмет. Подобно начинание изискваше време, усилия, пот и поемане на рискове.

А когато са замесени и богове — и кръв.

Но трябваше да направят необходимото и днес го бяха сторили. Най-хубавото бе, че не попаднаха на никой от слугите на Нереза. Всеки ден, в който не се проливаше кръв, за него бе добър.

Щом оставиха лодката на кея и върнаха кислородните бутилки, той надяна раницата си. Чакаше ги доста ходене пеш, но в къщата щеше да има бира.

— Сега можем да пазаруваме — обяви бодро Аника.

Останалите петима я изгледаха като по команда.

— Пълно е с магазини и хубави неща! А и Сойер обеща да ми купи от „страхотното“.

— На мен по бира ми звучи страхотно — каза Дойл.

— Тя има предвид джелато. — Отново очарован, напук на здравия разум, Сойер намести раницата. — Никога не забравя нищо.

— „Джелатото“ не звучи лошо — реши Райли.

— А на мен ми трябва още един бански. Имам само един.

Райли повдигна вежди.

— При това доста оскъден.

— Но носен много грациозно — отбеляза Дойл и накара Аника да се усмихне.

— Мисля, че джелатото е чудесна идея. — Прибрала влажната си коса в конска опашка, Саша огледа пристанището. — Бас държа, че ще го намерим лесно и че ни е на път.

— Хайде тогава. — Бран я улови за ръката.

След пет минути, през които държаха Аника по-далеч от витрините и лъскавите предмети, те се сблъскаха с твърдата й решимост.

— В този магазин продават бански. Трябва ми един.

— Иди с нея, Сойер.

— А, не! — Той поклати глава със същата твърда категоричност. — Това са женски работи, Райли.

— Сойер е прав. — Бран го потупа солидарно по рамото. — Нека жените се заемат с това, ние тримата ще сме ей там. — Той показа с ръка. — Можем да си вземем бира.

— Отивам с тях. — Райли пристъпи към мъжката групичка.

— Чакайте малко… — поде Саша.

— Ще разбера какви са съставките за белини^[3]. Определено се нуждаем от белини.

— Белини. — Саша въздъхна, погледна към магазина, представяйки си хаотичното пазаруване вътре. — Е, добре, Аника, ще дойда с теб, но ми обещай, че няма да мериш всичко. Само бански.

— Обещавам. После ще си вземем страхотно джелато. — Тя се втурна в магазина.

— Дано белинито си струва жертвата — промърмори Саша и последва Аника.

Тя намери прекрасен бански на червени цветя и яркозелен плажен шал — ефирен като въздух, както отбеляза Саша, и обувки с красиви морски миди, които бяха много изрязани. С помощта на Саша тя купи всичко, както и още един плажен шал на сини вълни върху бял фон за Саша.

— За теб. — Подаде й малката торба. — Благодаря ти за помощта.

— О, не, Аника, няма нужда да ми купуваш нищо.

— Но тя е за теб! — Аника пъхна твърдо торбата в ръцете на Саша. — Синьото е като очите ти. Това е подарък, доставя ми удоволствие да подарявам.

— Благодаря ти. Красив е. Време е да тръгваме. Не забравяй, че трябва да носим всичко това.

— Хубавите неща не тежат много.

Саша си помисли, че чифт оскъдни бикини няма как да тежат много, но избута Аника навън от магазина.

— Ето ги. — Тя внимаваше да държи Аника здраво за лакътя, докато вървяха към мястото, където останалите разпределяха бутилки по раниците.

— Ти няма да носиш нищо — обърна се Райли към Саша, докато вдигаше пълната си раница. — Така е честно.

— Аз мога да нося още нещо. — Аника се обърна с гръб към тях, предлагайки раницата си. — Не е тежка.

Дойл пъхна вътре две бутилки италианска бира.

— Стига ти толкова. Ние ще носим останалото.

— Това е джелато! — Аника се втурна нагоре по стръмната улица, сякаш новите й сандали имаха криле.

Беше повела оживен разговор с двойка американски туристи, когато останалите я настигнаха.

— Джесика обича шоколад, но Марк предпочита с шамфъстък. Това е вид ядка.

— Ясно. Как сте? — Райли направи знак на Сойер да отведе Аника и се зае да разсейва двойката с общи приказки, докато двамата се отдалечаваха.

— Бяха много мили, но не знаех кого да послушам — Джесика или Марк. А и има толкова различни цветове!

— Избери си два — предложи Сойер и очите й се разшириха.

— Може ли?

— Две различни топки във фунийка.

— Две различни топки във фунийка — повтори тя. — Ти кое избираш?

— Ти избери първа. Няма да сбъркаш.

— Мисля… да взема розовото и… от това, зеленото? Ще си отиват. Като цвете.

— Ягода и мента. Хубава комбинация. Аз черпя — каза той на останалите.

Когато, дори след като беше платил, Аника все още продължаваше да се възхищава на фунийката си, той й показа как да яде джелатото.

Тя го близна деликатно, после още веднъж.

— О! Все едно ядеш радост!

Странно, помисли си Сойер, докато вървяха с раниците, торбите и фунийките — тя го караше да се чувства като герой, задето й бе показал как да яде „радост“.

Затова изкачването по стръмния път беше леко.

На връщане се пръснаха. И понеже Сойер вървеше бързо, успя да се докопа до душа преди Дойл. Отми солта, морето, потта, почувства се блажено и изпи половин бира под душа.

Когато излезе от банята, чу смях от кухнята. И макар той да го изкуши, реши, че е по-разумно да поддържа известна дистанция между себе си и Аника.

Коефициентът му на копнеж по нея продължаваше да се покачва, без значение колко се стараеше да го потисне.

Взе останалата бира отвън, издърпа един шезлонг под сянката и се настани в него с таблета си. Трябваше да изпрати имейли на близките си, да ги информира как вървят нещата. И може би да прочете една-две глави от някоя от книгите, които бе свалил.

Написа набързо имейлите, обеща да изпрати снимки. Каза си, че ще почете или подремне един час, а после ще направи проучване.

Райли го водеше в това отношение, но той също имаше контакти.

И тогава излезе тя, русалката, в една от своите ефирни, прозрачни рокли, с разпусната коса, леко къдрава заради времето, в което бе стояла на плитка. Носеше табла с високи чаши, пълни с пенлива течност в прасковен цвят.

— Райли каза, че е време за белини. — Тя остави таблата на масата, избра две чаши. — Тя го направи, а ние го опитахме — Саша и аз. — Подаде му чашата, седна на тревата, подвила великолепните си крака. — Също като джелатото е — все едно пиеш радост.

Той отпи, за да й достави удоволствие.

— Оригинално. Хубаво. Хубаво и оригинално.

— Саша каза, че шампанското го е измислил — създал — един монах. И каза, че е все едно пиеш звезди^[4].

— Чувал съм този израз.

— Звездите означават красота и светлина — за всички светове. Нереза няма да ги изпие.

— Дяволски си права! — Сойер се надигна, чукна се с нея.

— Дяволски права.

Саша и Бран излязоха с питиетата, избраха си друга сянка. Саша носеше скицника си. Райли се настани на слънце с едно белини и с таблет, също като Сойер. Дойл дойде последен, изгледа подозрително белинито, сви рамене и си взе едно. Той също избра слънцето.

— Обичам да сме заедно — промърмори Аника. — Дори малко разделени както сега, но заедно. Това ще ми липсва, всички ще ми липсвате, когато върнем звездите на Стъкления остров.

— Ще си организираме събиране.

— Събиране?

— Това е когато хора, които са били заедно и после поемат в различни посоки, се събират отново, за да празнуват. За една вечер или няколко дни.

— Събиране. — Тя си помисли, че тази ще е сред новите й любими думи. — Ти ще дойдеш ли?

— Разбира се. Бас държа, че Бран може да го организира — на някое закътано място, близо до морето. Ще хапваме джелато и ще пием белини.

— И пица.

— Това се разбира от само себе си. — Той не се сдържа и я погали по косата. — Ще сложим край на Нереза, но не и на дружбата ни.