Нора Робъртс
Заливът на въздишките (14)

13

Когато Сойер посегна с окованите си ръце към компаса, Малмон го ритна злобно в ребрата. В аквариума Аника заблъска с опашка по стъклото.

Ядин се обърна към нея и размаха предупредително пръст.

— Да не си въобразяваш, че просто ще ти го дам?

— Трябва да го държа. Това е единственият начин да го предам на друг човек. Аз… — Сойер печелеше време, мислите му препускаха, докато го разтърсваше жестока кашлица. — Първото пътуване трябва да се направи с мен. Това е единственият начин да се предаде компасът и друг да получи правото да го използва. По дяволите, Малмон, не аз измислям правилата!

Той вдигна поглед, вече бе изпитал толкова болка, че сякаш бе претръпнал към нея.

— Моля те само да не я нараняваш! Ти ще ме убиеш, щом получиш компаса. Разбирам го. Но няма причина да нараняваш нея. Вече сте я хванали.

Малмон се наведе, сграбчи Сойер за гърлото. Дълги нокти, по-остри от обичайното, се впиха в кожата му.

— Къде е Огнената звезда?

— Аз не…

— Копчето, Ядин!

— Не, не, не! Бран я е скрил с магия. Ще те отведа на мястото, но, кълна се в Бог, не знам дали мога да стигна до самата звезда. Ще те отведа да ти покажа. Дявол да го вземе, Малмон, казвам ти истината! Ще направя всичко, каквото поискаш! Само не я наранявай!

— Значи, магьосникът я е скрил? Доведи Бергер и кажи да повикат командир Трейк! — нареди Малмон на един от мъжете, изправи се и отиде до аквариума. Докато гледаше към Аника, заговори на Ядин: — Направи му дупка, но да не е смъртоносна.

Аника заудря по стъклото, когато Ядин избра един нож. Очите й го гледаха умолително.

— Истината ли ми казва? Ако ме лъжеш… — Малмон наблюдаваше лицето й, докато Сойер сподави вик. — … ще накарам да му отрежат палците.

Тя задържа очи върху тези на Малмон, върху тъмните му очила, притисна и двете си ръце към сърцето в знак, че се кълне.

— Това ми е достатъчно.

Малмон се обърна. Ядин измъкна ножа между ребрата на Сойер. В този момент в пещерата влезе друг мъж.

Висок, строен, с викингски сини очи и късо подстригана коса, толкова руса, че изглеждаше почти бяла.

Вторачи се в Аника.

— Значи е истина. — Гласът му беше енергичен, с лек акцент. — Светът е пълен с мистерии. Ще я чукаш ли?

— Няма нужда да си груб, Франц.

— Просто съм любопитен. Аз бих се пробвал, да видя дали е възможно. — Той погледна към Сойер. — Много кърваво. Куршум в главата върши по-добра работа.

— Предпочитам моите си начини — изсумтя Ядин.

Бергер сви рамене и насочи вниманието си към Малмон.

— Останалите мишени току-що се прибраха в базата си.

— Ригс, ясновидката. Ти имаш описанието й.

— Да. Блондинката. Хубаво парче.

— Може да й пуснеш куршум в главата. — Малмон наблюдаваше реакцията на Аника и остана доволен, когато тя се сви и просълзи. — А магьосника — него само го рани.

— Имаш ли предпочитания къде?

— Ти си експертът. Командир — продължи Малмон, когато се появи Трейк, — първо ще действа господин Бергер. Вземи ударна група, изчакай го да приключи и вземи в плен оцелелите. Гуин и Килиан ги искам живи. Макклиъри можеш да обезвредиш както намериш за добре. И гледай после да е здраво завързан.

— Да, сър.

— И претърси вилата им. Искам всички компютри, бележки и карти, всичките им документи — в моята.

Малмон освободи мъжете, като просто им обърна гръб, и пристъпи към Сойер.

— Ставай!

Стискайки зъби, Сойер успя да се изправи на крака.

— Какви са координатите за местоположението на Огнената звезда?

Сойер му даде дължината и ширината. Малмон отиде до един компютър, включи го.

— Остров в Южния Пасифик? Колко обикновено.

— Необитаем е, звездата е скрита и защитена. Нашият магьосник направи заклинание. Не знам как се неутрализира. Мога да те пренеса там, но не знам дали това ще премахне заклинанието. Няма нужда да убиваш Саша. Чуй ме, тя може да ти е полезна. Нереза иска дарбата й. Ти би могъл да…

Мощното кроше на Малмон го запрати на три метра разстояние.

— Знам какво иска Нереза! Не смей да изричаш името й! Кажи го пак и ще изпържа мозъка на русалката!

— Ще направя каквото поискаш!

— Колко време ще отнеме отиването до звездата и връщането обратно?

— Самото пътуване? Две минути.

— Имаш минута и половина. Ти! — Той махна към един от мъжете. — Ще пренесеш там него.

— Но…

— Наистина ли помисли, че ще ти позволя да вземеш мен? Да изпробваш какъвто там план се върти в трескавия ти мозък върху мен? Ако се забавиш повече от минута и половина и се опиташ да избягаш, да вземеш компаса, тя ще умре в мъки.

— Минута и половина не е…

— Толкова имаш. — Малмон погледна часовника си. — Ядин!

Макар на лицето му да се изписа леко неодобрение, Ядин завъртя копчето.

— Отново!

— Спрете! Боже, казах ти, че ще направя каквото искаш!

— Сега знаеш цената, ако не се върнеш. Включете тока, бъдете готови да го пуснете в аквариума. Извади пистолета си, тъпако! И те съветвам да му приложиш хватка „ключ“.

Мъжът пристъпи зад Сойер, уви месестата си ръка около разранения му врат, притисна пистолет в ухото му.

— Отлично. Минута и половина. Започвам да броя. — Малмон постави компаса в окованите ръце на Сойер.

Сойер прикова очи в Аника, произнесе името й и изчезна.

 

 

Във вилата Бран се зае да лекува раната на Райли, докато останалите двама събираха оръжията.

— Сигурно са в пещерата, нали? За там ги предупреди Саша. Знам, че той може да ги е отвел и във вилата, но…

— Не може да се каже със сигурност. Трудно е да се пренесат двама ранени и изпаднали в безсъзнание пленници през хълмовете. Недей да мърдаш, докато не свърша с раната ти.

— Това е просто драскотина! Трябва да действаме!

— Не е просто драскотина! И трябва да знаем къде да действаме!

— Казах, че ще ги върнем. — Дойл влезе в стаята с пистолети, окачени на двете бедра, меча на гърба и нож в ботуша. — Войник съм от няколкостотин години. Никога не изоставям бойните си другари или приятелите си.

— Няма да ги върнем, ако си губим времето с разни ранички!

— На тази раничка щяха да й трябват поне десетина шева, ако не беше Бран! — Саша влезе с арбалет, колчан със стрели и пистолета, с който бе стреляла само по мишени, в кобур, окачен на бедрото.

— Добре, добре. Тогава е време за онази верижна реакция.

— Аз се присъединявам към доктора — каза Дойл.

Когато Бран не отвърна нищо на Райли или Дойл, Саша седна до него.

— Ако грешим, значи напразно ще поставим капана. Трябва да усетя къде са. Никой не го казва, но всички го мислите. Мислите, че не мога да усетя, нали?

— Е, би било добре, Саша, но сме наясно, че не можеш да се насилиш.

— Въпросът е защо не мога, Райли. Защо дарбата ми бездейства, когато се нуждаем от нея? В подобен момент, когато двама от нас са… Защо не ми кажеш какво да правя? — обърна се тя към Бран. — Защо не ми кажеш?

— Защото дарбата си е твоя, любима. — Той я прегърна през раменете, целуна я по челото. — Защото само ти можеш да я задействаш.

— Тогава ще я задействам! Направи някаква магия, направи заклинание! Помогни ми!

— Искам го от цялата си душа, но няма такова заклинание. Става дума за твоята дарба, твоя ум, твоето сърце. Само ти можеш да го направиш.

— Нуждая се чист въздух! Нуждая се от пространство! — Отчаяна, Саша се втурна навън, мъчеше се да се успокои, да се съсредоточи. Когато Бран я последва, тя притисна пръсти към очите си.

Той ги издърпа.

— Повярвай в себе си, както ти вярвам аз!

— Както ти вярваме ние! — поправи го Райли и погледна зад гърба си към Дойл.

— Да. Вярваме в теб.

— Помогнете ми!

Бран взе ръката й и я притисна към сърцето си.

— Почувствай ме, разтвори душата си.

— Любов, доверие, вяра. Бран.

— Отвори се към себе си, любима. Позволи на дарбата ти да се върне. Ти си силна. Загърби страха си за другите! И просто разтвори душата си.

Тя усещаше равномерния ритъм на сърцето му под ръката си. Равномерен. Притвори очи и започна да отброява ударите. Неговите. Нейните. На двамата. Нейните. Нейните.

— О, те са ранени! Болката… Ужасна е, а страхът е още по-лош. Тя се бои за него, опитва се да се бори, но те го нараняват. Той се бои за нея, опитва се да се бори. Те я нараняват. Уловена, тя е уловена в капан. Заобиколена е от вода, но по жесток начин. Той изпитва удоволствие да ги наранява. Знае как. А Малмон — той не е само човек. Очите му, очите му, крие ги, но…

— Къде, Саша? Къде са Аника и Сойер?

— В пещерата. Кръв и смърт в пещерата. Заключена в аквариум, нараняват я, губи кураж. Пролива сълзи. Сойер, толкова много кръв. Един шанс, той усеща, че има шанс. Не виждам всичко. Толкова много болка. Сойер… Чакайте, чакайте! Той изчезна! Изчезна!

— Мъртъв ли е? Не, не, не!

Тя поклати глава към Райли.

— Изчезна. Някъде другаде. Аз не…

Докато говореше, светлина, ярка като слънце, избухна в хълмовете, последва я силен гръм.

— Снайперистко гнездо! — Дойл улови Райли за ръката. — Вътре, влизайте вътре!

— Време е за онази верижна реакция, магьоснико! — Райли се втурна вътре, грабна оръжията си. — Време е да действаме!

— Те идват! — Изпълнена със сила, Саша вдигна арбалета си. — Мъже, хората на Малмон! Идват тук! Искат да ни заловят!

— Няма да успеят! — Бран вдигна ръце в юмруци, удари ги един в друг.

Хълмовете над вилата се обляха в светлина.

 

 

Единствен шанс, помисли си Сойер, молейки се да е изчислил точно времето. Той можеше и да не оцелее, но имаше шанс да спаси Аника. Чувстваше пистолета до главата си, ръката, стегнала гърлото му. И направи нещо, което не бе правил никога досега.

Пусна пътника си.

Ръката се свлече, вече нямаше нищо. Не се чу никакъв звук. Сойер стисна компаса, извика Аника в ума си. Никога не бе пробвал преместване в преместването, но вече беше отброил шестдесет скъпоценни секунди.

Трябваше да се върне обратно при нея. Ако не успееше да я измъкне, поне нямаше да я остави сама.

 

 

В аквариума Аника лежеше неподвижно, със затворени очи. Щеше да се бори отново, да продължи да блъска по стъклото, когато силите й се възвърнат. Сега тялото й бе слабо, наранено. Единствено волята я крепеше да не се раздели с живота.

Надяваше се да я убият. Вече бяха решили да убият Сойер — това й беше ясно. Той щеше да умре, ако се върне, а щеше да се върне.

Бе твърде почтен, за да я изостави.

Тя знаеше, че Сойер не е казал цялата истина на Малмон — все още предпазваше звездата. Вярваше, че той има план, че ще опита нещо. Но беше ранен, кървеше, едва се държеше.

От цялото си сърце искаше Сойер да продължи да пътува, да се спаси. После чу нещо като гръм. Водата в аквариума потрепери.

Когато се оттласна нагоре, всичко й изглеждаше сиво, но видя, че Малмон се втурна навън от пещерата, закрещя. Видя Ядин да посяга към копчетата.

Изведнъж Сойер се появи във водата до нея — беше като някакъв сън! Вдигна вързаните си ръце, прегърна я здраво.

Проблесна ослепителна светлина. Аквариумът се олюля и потрепери, сякаш разклатен от гигантска ръка. Аника чу писък, ужасяващ писък. После те полетяха.

Тя обви ръце около него, почувства кръвта му — влажна и топла — върху кожата си.

— Измъкнах те! — прошепна той в ухото й.

— Ти се върна за мен! — Преди да успее да заплаче, двамата тупнаха на пода.

Тя чу изстрели, викове, видя да проблясват нови светлини. Почувства как Сойер се отпуска до нея. Успя да вдигне глава, да го погледне. Лицето му, бледо като платно под кръвта и синините. А от рамото и хълбока му се процеждаше още кръв.

Аника искаше да стане и да се бие, но нямаше сили дори да превърне опашката си в крака. Затова направи каквото можеше — опита се да предпази тялото му със своето.

И се унесе за един кратък миг, за час — нямаше представа колко. Смътно чу някакъв глас. Райли.

— Проклетниците няма да припарят скоро! Сега да обърнем внимание на… Исусе, Исусе Христе! Бран!

Тя почувства нечии ръце, усети как я повдигат.

— Не, не! — запротестира. — Първо Сойер! Той е ранен! Те го измъчваха. Сойер!

— Бран е при него, красавице. Всичко е наред.

— Дойл, отнеси я отвън, в басейна. Тя има нужда от вода. Райли, още хавлиени кърпи! Трябва да спрем това кървене, за да може Бран да започне да го лекува. — Саша се отпусна на колене до Бран. — Колко е зле?

— Много. Загубил е доста кръв. Мисля, че скулата му е строшена, а окото му…

— Нека ти помогна! Мога да отнема част от болката.

— Твърде много е, Саша.

— Мога да го направя. Мога да ти помогна. — Тя докосна бузата на Сойер. Извика шокирано: — О, господи!

— Спри! Това не е по силите ти.

— Напротив! Работи през мен! — В нея се бяха преплели отчаяние, жалост, обич. — Ти каза, че ми вярваш. Докажи го!

Райли влезе забързано, видя бледото потно лице на Саша, пълната концентрация на Бран. Отпусна се на пода, притисна хавлиена кърпа към ранения хълбок на Сойер.

— Хайде, Точно око, съвземи се. Проклета да съм, ако ти позволя да изцапаш пода с кръв. — Тя вдигна поглед към Дойл. — Не биваше да я оставяш сама.

— Аника е добре, помоли ме да видя как е Сойер. Ще се почувства още по-добре, като й кажа, че… Мили боже, гадовете не са си поплювали!

— Достатъчно, Саша!

— Още малко. Мога да понеса още. Дойл, кажи й, че той ще се оправи, после донеси големия комплект на Бран. Райли?

— Кръвта намаля, но не мога да я спра.

— Бран ще я спре. Ще успее. Виждам ни заедно. Всички. На хълм с каменен кръг и морето е синьо. Виждам го. Шестима сме. Донеси комплекта, Дойл, и кажи на Аника, че той ще се оправи.

— Тук съм. — Тя влезе гола, с треперещи крака. — Вярвам ви.

— Ето, красавице. — Дойл свали шлифера си, уви го около нея. — Студено ти е.

— Сойер дойде за мен! Успя да ги излъже и дойде за мен. Рискува всичко заради мен, заради нас, заради звездите. Той е кураж. — По лицето й се застичаха сълзи, докато коленичеше край него. — Нека ви помогна.

 

 

Малмон пълзеше. Светлината, ужасната светлина, го беше ослепила. Виждаше само мрак. И тази болка! Дори сега, когато писъците и гръмотевиците бяха отстъпили на брутална тишина, тялото му продължаваше да гори.

Той подуши собствената си обгорена кожа и топла кръв.

Но беше жив, затова запълзя по изпепелената каменна земя. Копнееше за вода, хладна вода за своето тяло, за своето гърло. Би дал половината си богатство за чаша вода.

После чу нейния глас и потрепери:

— Ти се провали!

— Не, кралице моя! Не! Устроиха ни засада, подмамиха ни, но моите войници пак могат да ги заловят. Ще получиш всичките шестима. Моля те, те ме раниха!

— Твоите войници се провалиха и си отидоха от този свят както всички останали, които ти доведе тук.

— Умолявам те, любов моя, моя кралице, светлината ме опърли. Очите ми! Помогни ми!

Виещ от болка, той запълзя към звука на гласа й, но беше отблъснат с удар.

— И защо да помагам на някой, който е оплескал всичко? Дадох ти дар, а какво ми даде ти?

— Всичко, което съм, всичко, което имам! — Той посегна сляпо към нея.

— Ти си нищо! Нямаш нищо, освен онова, което ти дадох аз. Имаше две задачи, скъпи мой. Звездите и пазителите. За тези две задачи щях да ти дам вечен живот, вечна младост и всичко, което пожелаеш! Ти не се справи с нито една от тях.

— Ще ги изпълня! Кълна се, няма да се проваля!

— Ти си сляп. Слаб. От теб е останала само черупката!

— Помогни ми! — Макар всеки сантиметър от тялото му да пламтеше, той отново запълзя към нея. — Помогни ми да прогледна, помогни ми да се излекувам. Ще ти доставя звездите. Ще ти ги доставя окъпани в кръвта на пазителите.

— Искаш да виждаш?

— Излекувай очите ми, умолявам те! Не мога да намеря звездите, не мога да убия онези, които ти се противопоставиха, ако съм сляп.

— Искаш да виждаш? — повтори тя и смехът в гласа й го накара да потрепери. — И ако ти върна зрението, ще се закълнеш да ми служиш?

— Аз съм твой слуга! Ще бъда твой слуга! Имай милост!

— Милостта е слабост. Аз съм сила. Ще ти върна зрението, скъпи мой. Ще ти позволя да виждаш.

Очите му сякаш завряха в главата. Той запищя и продължи да пищи, докато гърлото му прокърви, притисна пламналите си очи, докато се опитваше да смекчи ужасната болка.

Сълзите, които проливаше, бяха кървави.

През виковете, през агонията чуваше смеха й.

И през мрака започна да вижда.

Навити като змии кичури падаха около лицето й, а на него бе изписано садистично удоволствие, докато той се гърчеше и пищеше. Въпреки това мъжът и онова, в което се бе превърнал този мъж, протегна ръце към нея.

Просител.

— Никога не моли за милост! — Нереза му се усмихна почти мило. — И не се проваляй отново. А сега се върни обратно в дупката си. — Тя махна към пещерата. — И чакай благоволението ми.

— Не ме изоставяй! Вземи ме със себе си! Вземи ме със себе си, за да мога да ти служа!

— Искаш да дойдеш с мен? — Тя започна да обикаля мястото, където той лежеше, сякаш обмисляше молбата му, дългата й черна коса шумолеше като криле.

— Отново ще стана силен! Ще ти доставя звездите! Ще ти доставя главите на пазителите!

— Думите и обещанията не значат нищо. Дай ми каквото искам! — Тя се наведе към него. — Или болката, която те ти причиниха, ще е нищо в сравнение с моето недоволство.

— Аз ще се излекувам! Ще ти дам каквото искаш! Вземи ме със себе си, кралице моя!

— Много добре! Хвани ме за ръката.

Разтреперан от благодарност, той се протегна. Дланта, която положи в нейната, беше почерняла, кожата се лющеше, а ноктите бяха дълги няколко сантиметра — дебели, жълти и извити като на граблива птица.

— Ако не беше онова, в каквото те превърнах, в каквото се превръщаш, щеше да изчезнеш като останалите, които доведе тук, които се провалиха. Не го забравяй, скъпи мой.

Болката се върна. Беше разтърсваща, сякаш от огъня го хвърлиха в ледена прегръдка. Студът едва не го уби. Косите му запукаха и засъскаха.

После дойде мракът, пълен мрак.

Когато отвори очи, виждаше замъглено. Нещо като стая или зала с белезници и окови, които висяха от каменни стени.

Птиците, които не бяха птици, седяха превити върху пръчки, жълтите им очи проблясваха в тъмнината.

— Тук ще живееш. Когато се промениш докрай, ще ми бъдеш от полза.

— Тъмнината… Студът…

— О, да, все още го има в теб — това, което копнее за светлина, за топлина. Много добре.

Лумнаха свещи и факли. На пръчките си птиците, които не бяха птици, нададоха остри писъци и разпериха криле. Стените от камък, излъскан до блясък, отразиха хиляди светлини.

Нереза стоеше в своята черна роба с кървавочервен рубин на шията.

И някой — нещо — приклекна на пода. Кожата му бе почерняла, лющеше се и висеше, разкривайки… нещо отдолу. Ръце и крака като птичи нокти, коса, изгоряла до скалпа, покрит с проблясващи израстъци. Очи — жълти като на птиците, със змийски клепачи, които гледаха с неподправен ужас.

Създанието започна да се движи, когато и той се раздвижи. Надигна се на ноктестите си крака, когато и той се надигна.

— Какво съм?

— Още си нещо междинно. — Нереза перна с пръст висящата му кожа. Когато тя се откъсна и падна на пода, птиците я връхлетяха и започнаха да се бият за нея.

— Аз съм… чудовище!

— Полудемон. И мой слуга. Не забравяй болката, скъпи мой. Не забравяй кой възстанови зрението ти. Помни клетвата си!

— Аз съм човек.

— Ти си мой и ще бъдеш такъв вечно… или докато приключа с теб. — Тя отиде до една врата, която той не бе видял, отвори я. — Ще разбереш, когато имам нужда от теб.

Той се опита да изтича до вратата, препъна се и падна. Отново запълзя, но вече нямаше врата, нямаше изход, само камък, излъскан като стъкло. Полиран като огледало, което му разкриваше истинския му облик, накъдето и да погледнеше.

Малмон допълзя до един ъгъл, сви се там и остана така, а онова, в което се бе превърнал, го гледаше отвсякъде.

Той започна да се смее с луд смях и се смя, докато залата заехтя.