Нора Робъртс
Заливът на въздишките (15)

14

Сойер спеше дълбоко. Спохождаха го сънища, но бяха леки, приятни. Чуваше гласове. Нежното пеене на Аника го унасяше, към него се присъединиха успокоителният шепот на Саша и думите на Райли, които звучаха окуражително. В съня му се появи Бран, също и Дойл, чиято деловитост вдъхваше надежда.

Веднъж видя дядо си — седеше с него край лагерен огън. Под светлината на пламъците лицето на дядо му беше младо колкото неговото, докато двамата разговаряха за приемственост, звезди и богове, а бялата луна се носеше над главите им.

Сойер също се носеше, сякаш бе в прозрачен мехур. Плавно — над морета, над земи, над светове. Над остров, прозрачен като стъкло, със замък върху един хълм и каменен кръг.

Толкова беше красиво!

После мехурът се спука и той се събуди.

Аника седеше до него на леглото и държеше ръката му, затова първото лице, което видя, бе нейното.

И първата му мисъл беше, че тя е в безопасност. Той я бе спасил.

— Шшшт, не се опитвай да говориш, не още. Бран те приспа. — Тя вдигна ръката му към устните си, обсипа я с целувки, после целуна и все още болната му китка. — За да се излекуваш по-бързо. Те те измъчваха. Раниха те тежко.

— Аника…

— Не, не бива да говориш. Бран каза да го извикам, когато се събудиш.

— Чакай! Почакай малко! — Той понечи да се надигне, въпреки тревогата й, и ги почувства. О, боже, почувства следите от мъченията!

— Боли те! Бран каза да изпиеш това, ако се събудиш с болка. — Аника взе едно шишенце от нощното шкафче. — Това ще ти помогне да заспиш.

— Колко дълго? — Сойер трябваше да прочисти гърлото си и да диша през болката. — Колко дълго съм бил в безсъзнание? Заспал — допълни.

— Когато ни върна, беше нощ, после мина още една, а това е денят след нея. Не е сутрин, пладне е. Моля те, изпий го, Сойер.

— Достатъчно дълго съм спал.

— Ще доведа Бран.

Но той продължи да стиска здраво ръката й.

— Те измъчваха и теб.

— Бран и Саша ми помогнаха, аз също спах. Не толкова дълго, но не бях ранена като теб. Той те прониза с нож. Тук. — Тя внимателно докосна хълбока му. — Вече е много по-добре. Така каза Бран. Удряха те и в лицето, и…

— Да. — Той опипа предпазливо бузата си, челюстта си. — Счупиха нещо тук. Сега само малко ме наболява.

— Ти се върна за мен.

— Разбира се. Никога не бих те изоставил. Просто трябваше да… Не плачи. Хайде, не плачи!

— Знаех, че ще се върнеш за мен. — Дългите часове, в които бе чакала той да се събуди, я бяха смазали. — Не можех да се измъкна. Не можех да ти помогна. Те не спираха да те измъчват! Имах нещо, което не позволяваше на гривните ми да действат. Сега Бран ги оправи, но тогава не можех да счупя стъклото и да ти помогна. Исках да ги убия — особено мъжа с ножовете. Но не можех.

— Сега сме тук. — Той я погали по главата. — В безопасност сме и сме тук. Това е важното. Компасът?

Тя стана бързо, взе го от тоалетката си.

— Тук е. И той е на сигурно място. Ще доведа Бран.

— Какво ще кажеш за това? Имам нужда от някакви дрехи, защото съм напълно гол. Помогни ми да се облека и ще отидем заедно при Бран.

— Виждам болката в очите ти.

А под нейните имаше сенки.

— Не е толкова зле. Честна скаутска… уверявам те — поправи се той. — Трябва да се движа, Аника. Трябва да се движа, да хапна нещо и да разбера какво се случи, по дяволите.

— Райли каза, че няма да заспиш отново, когато се събудиш. — Като въздъхна, Аника се върна обратно при тоалетката. — Пренесох дрехите ти в стаята си. Искам да останеш при мен.

— Добре, и аз го искам. Просто ми дай някакъв панталон и риза.

Тя направи както я помоли, помогна му да се облече.

— Сойер?

— Да.

— Ти си моят герой.

— И ти си героиня, Ани! Какво ще кажеш да ми помогнеш да сляза долу, за да поговоря и с останалите герои?

Болеше го, но няколко аспирина щяха да свършат работа. И малко храна. И бира. Докато излизаха от стаята на Аника, Райли се подаде от своята.

— Аз просто… Хей! Ето те и теб!

— Не искаше да изпие лекарството, точно както ти каза.

— Защото е добре, нали, каубой? — Райли пристъпи по-близо, нежно потърка с ръка неколкодневната му четина. — Малко си брадясал, но ти отива. Изкара ни акъла.

— Съжалявам.

— Хайде да те свалим долу. Сигурно искаш да хапнеш нещо.

— Да, гладен съм. Много.

— Добър знак. — И Райли като Аника го прегърна през кръста и заедно му помогнаха да слезе по стълбите. — Хайде навън — насочи го Райли. — Чист въздух, слънце. Държа го, Ани. Защо не му донесеш голяма чаша изстуден слънчев чай?

— Бира.

— Не още, приятелю. И малко храна. От снощи остана паста и…

— Да, да, отивам. — Аника забърза към кухнята.

— Тя ни разказа всичко — обясни Райли с нисък глас, щом пристъпиха навън. — Но ни е нужен и твоят поглед. Аз само ще ти кажа, че тя е разкървавила опашката си, докато се е опитвала да ти помогне, и не се отдели от теб, след като Бран те приспа. Не е излизала и от стаята. Има голяма нужда от слънце и вода.

— Знам. — Видимо олюлявайки се, той приседна в беседката. — Басейнът е колкото да дойде на себе си. Тя се нуждае от морето. Нека Бран я отнесе до водата. Аз още не мога.

— Ще се погрижим за това.

Райли го пусна, забеляза Саша, която рисуваше на терасата, направи й знак.

— Сойер се събуди, долу е. Би ли извикала Бран?

— Веднага идваме.

После, поглеждайки към горичката, Райли пъхна два пръста в устата си и изсвири силно и продължително.

— Хей, страхотно изсвирване! Личи си вълкът в теб.

Райли погледна зад гърба си, усмихна се кисело.

— Радвам се, че си върна дебелашкото чувство за хумор. О, по дяволите! — Тя отиде при него, обгърна с длани лицето му и го целуна силно по устата. — Ще отида да помогна на Ани. И да си взема бира.

— И аз искам.

— Никакъв алкохол, докато господин магьосникът не разреши.

Сойер понечи да се нацупи, но докато Райли се отдалечаваше, Саша го приближи тичешком. И също като Райли, го целуна.

— Май трябва да ме измъчват по-често. Така ще получавам повече целувки.

— Цветът ти е добър. Как са болките?

— Още ме боли. Не силно, но боли.

— Ще се погрижим за това. Гладен ли си?

— Умирам от глад.

— Дай да видя раната от ножа. — Без да се церемони, тя повдигна ризата му, внимателно я огледа, докато Дойл крачеше през моравата. — Започва да зараства. Сега рамото… по-добре е. Китките ти са още по-добре. Остани с него — помоли тя Дойл. — Бран ще слезе всеки момент, а аз отивам да помогна с готвенето.

Като кимна, Дойл седна срещу Сойер, огледа го изучаващо.

— Няма ли да ме целунеш? Всички го правят.

— Ще пропусна. Зверски са те пребили, братле, и здравата са те накълцали. Използвали са и електрошокова палка, нали? Ако съдя от онова, което ни описа Аника.

— Нещо подобно. Малмон?

— Изчезна безследно. В пещерата не е останало нищо, никакви оцелели. Според източниците на Райли не се е връщал във вилата. Нещата му още са там, но не са го виждали.

— Ако ми бяха дали шибаната бира, щях да пия за това!

— Предвид обстоятелствата, май ще взема и за двама ни.

— Не за Сойер, не още. — Бран дойде, понесъл един от медицинските си комплекти.

— Имай милост! Едва не умрях!

— А ти имай малко търпение! — Райли се появи с поднос — чашата със слънчев чай, пастата. — Идва и още, но можеш да започваш.

— Първо — болката. От едно до десет?

Сойер погледна Бран и сви рамене.

— Може би четири и половина.

— Това означава твърдо шест — обади се Райли. — Той се опитва да замаже положението.

— И аз мисля така. — Бран взе едно шишенце от комплекта. — За болката — обясни. — Не за да спиш. Само да я облекчим малко.

— Чудесно. — Сойер изчака Бран да прибави няколко капки към чашата и изгълта чая. — Искам да ям!

Напъха два огромни залъка в устата си, облегна се назад, възкликна:

— Леле! И казваш, че е за болката?

— Ще ти даде и малко енергия.

— Вече я усещам! Бран, трябва да отнесеш Аника до водата — морската вода.

И Саша, и Аника се появиха с подноси.

— Имаме още паста — обяви Саша. — Хляб, сирене, плодове, маслини, чушки и всичко, за което успя да се сети Ани.

— Страхотно! А какво ще ядете вие? — ухили се Сойер и си взе голяма филия хляб.

— Как е болката?

— Едва я усещам — каза той на Саша.

— Тогава да я премахнем напълно. Вече съм добра в това. Просто се отпусни и продължавай да се храниш.

— А ще мога ли да пийна бира?

— За начало може половин чаша вино — омекна Бран. — Да видим как ще се почувстваш. Готов ли си да ни разкажеш какво се случи?

— Определено. Благодаря ти, Ани, страхотно е.

— Не подредих красиво масата.

— Следващия път. Ето какво стана. Когато се върнах във водата, те я бяха уловили в проклетата мрежа. Тя беше изпаднала в безсъзнание. Броят на нападателите беше намалял, но не достатъчно. Пронизаха ме с нещо, май беше упойка. Сигурно са я използвали и за Аника. И когато се опомних, вече ме бяха провесили в онази пещера. Много оборудване плюс главорези с оръжие и онзи аквариум. Държаха Аника в аквариум, пълен с вода…

— Не скачай, Саша. Добре съм — наистина.

— Ти имаше скъсани мускули и в раменете, не само където беше прострелян. И изгаряния по гърдите. — Но Саша седна.

— Вече съм добре. После влезе той. Господин Мъчение.

— Ядин — обади се Райли.

— Представи се много любезно. И се залови за работа.

Сойер пропусна най-лошото — какъв смисъл имаше? — но им описа положението в общи линии.

— Ядин беше прекарал електричество в аквариума. Кучият син непрекъснато й пускаше ток.

— И на теб също — обади се Аника.

— Не беше много силен, докато не дойде Малмон — продължи Сойер. — Изглеждаше някак променен. Бих казал, че ходеше различно — сякаш обувките му стягаха. Освен това носеше очила в пещерата и риза с дълъг ръкав. И — знам, че звучи странно — но пръстите му бяха твърде дълги.

— Пръстите му? — повтори Райли.

— Да, знам, странно е. Аз вече не бях съвсем във форма, когато той се присъедини към купона.

— Сойер е прав. Той не беше като останалите мъже. Почувствах, че не е… — Аника затърси думата. — Завършен? Нито едното, нито другото.

— Шестото чувство на седмата дъщеря на седмата дъщеря — засмя се Райли, — която вече заприличва на нашата ясновидка. Видяхме го да подписва договор с Нереза с кръв. Отново бих гласувала за „демон“.

— Приличаше си на човек — продължи Сойер. — Но някак настръхнал, изнервен. А ти знаеш, че това не му е в стила, Райли.

— Не, държи се хладно и с превъзходство. От хората, които ще ти прережат гърлото — или по-скоро ще платят на някой да го направи — без да им мигне окото.

— Освен това беше ядосан, защото не можеше да накара компаса да проработи.

— Удари много силно Сойер и връзките, които ти свали от него, Бран, се впиха в кожата му. Другият мъж му каза нещо и той спря.

— Да, да, за минута изгубих съзнание. Малмон прекали. Но Ядин успя да го успокои.

— Накара мъжа да прободе Сойер с нож, да нарани и мен отново.

— Увеличи волтажа. Каза, че ще я изпържи. И не се шегуваше. Вече не мислеше каква печалба може да извлече от нея.

— И това не му е присъщо. Вероятно е блъфирал.

— Съмнявам се — обърна се Сойер към Райли. — Видях, че Ядин се колебае. Не му се щеше играта да свършва толкова бързо, но беше готов да го направи. Дадох на Малмон координатите, защото искаше да знае къде е Огнената звезда.

— Какви координати? — попита рязко Дойл.

— На онзи необитаем остров — в Южния Пасифик.

— И как така ги помнеше? — учуди се Райли.

— Там ме заведе дядо, когато ме обучаваше. Там го е завел и баща му. Лагерувахме на острова няколко нощи. Сънувах го — припомни си той. — Когато бях припаднал. Както и да е, казах, че Бран я е скрил там.

— Успял си да запазиш самообладание — похвали го Бран.

— Само това имах. Затова им казах част от истината. Че няма да се получи, докато не предам лично компаса, но поукрасих нещата. Как трябва да взема Малмон на първото пътуване. Не мога да му го предам без този ритуал. Реших, че единственият ми шанс е да го махна оттам, да го взема със себе си и след като се отърва от него, да се върна за Аника. Но той искаше пробно пътуване, затова избра един червеноризец.

— Мъжът с пистолета нямаше червена риза. Беше кафява.

Сойер се усмихна.

— „Стар Трек“. Имаш да наваксваш.

— Означава човек, от когото можеш да се лишиш — обясни Райли. — Човекът от екипажа с червената риза, който отива на мисия, но няма да се върне.

— Защо не си смени ризата?

Сойер започна да се смее и се смя, докато болката в хълбока му не се появи отново и го накара да простене.

— Боли те.

— Само когато се смея.

— Не се смей.

Той хвана Аника за ръката, стисна я.

— Почувствах се добре. И така, Малмон нареди на Ядин да отвърже веригата, на която висях, и накара червеноризеца да опре пистолет в ухото ми и да ме улови през врата. Даде ми минута и половина — бях му казал, че ми трябват две. Не беше вярно, но знаех, че може да ги намали. Ако не се върнех до деветдесет секунди, той щеше да отмъсти на Аника — да й пусне достатъчно ток и да увреди мозъка й. Накара Ядин да я разтърси няколко пъти, за да ми държи влага. После ми върна компаса и аз зададох координатите.

— Червеноризецът не се ли запита какво, по дяволите, прави на някакъв остров в Тихия океан? — учуди се Райли.

Сойер поклати глава, вдигна проклетата половин чаша вино. Изпи я на един дъх.

— Не. Не можех да рискувам. Не можех да го взема на еднопосочно пътуване, а и времето ми… Затова го пуснах.

— Пусна го? — повтори Дойл.

— Скъсах връзката. Просто го оставих да падне. Вече не е между живите. — Цветът, който храната бе върнала на лицето му, отново се оттече. — Кълнеш се никога да не използваш компаса за подобни неща, но аз го направих. Не е като да убиеш в бой, но аз просто го пуснах.

— Той е опрял пистолет в главата ти — припомни му Райли. — А и животът на Аника е висял на косъм.

— Знам. Знам това. Но…

— Мислиш си, че с голямата власт идва и голямата отговорност.

Той кимна към Райли.

— Чичо Бен е прав.

— Онзи от рекламата на ориза?

Сойер отново се засмя и се смя, докато се задъха.

— Господи, Саша, по-зле си и от Аника! Чичото на Питър Паркър. „Спайдърмен“. И това за отговорността е вярно. Не бях убивал човек, докато не ни нападнаха под водата онзи ден, но това си беше битка. А червеноризецът…

— Същото е — настоя Дойл. — Имал е оръжие, ти също. Използвал си всичко, за да спасиш Аника и себе си. Това е било твоя отговорност, братле.

— Не навреждай никому! — Бран изговори думите тържествено. — Моята свещена клетва. Никога не бях използвал дарбата си, за да навредя на друго човешко същество. Досега. И на мен ми тежи, но знам, че го направих за защита, за борба със злото.

— Прави сте. Не обичам да се бия и съм против убийството, но щях да съм мъртва, ти също. Нямаше те само секунди, така ми се стори — продължи Аника. — Бях толкова слаба и се молех да не се върнеш. Сърцето ми обаче казваше, че ще го направиш, защото ти си Сойер. Знаех също, че ще убият и двама ни. Чувствах го. Веднага щом този Малмон получеше каквото иска, Ядин щеше да ни убие по ужасен начин. И изведнъж ти се появи в аквариума при мен, под водата с мен. Знаех, че ще живеем, защото ти имаше куража и волята да постъпиш мъжки. Ако мислиш, че това е грешно, то тогава бъркаш. Ако някой мисли, че си се провалил, защото не си зачел клетвата си, значи е глупак!

— Добре казано! — Тъй като очите на Аника бяха пълни със сълзи, Райли се пресегна през масата за ръцете й. — Браво, Аника!

— Това ни тежи. — Саша се изправи, наля още половин чаша вино на Сойер. — На всички ни. Ние убихме хора. Човешки същества. И ни тежи.

— Умирането тежи повече — отбеляза Райли.

— Но най-лошото, по-лошо дори от това — продължи Саша, — щеше да е да се провалим. Ние сме пазителите — звездите са нашата сила и отговорност. Никой от нас не е нарушил клетвата си, нито е изгубил вярата си. Те ни наблюдават — богините, пазителките. Те наблюдават шестимата, които дойдоха от тях, и виждат, че ние използваме силата си, изпълняваме отговорностите си и вярваме в мисията си. Тъжно е да отнемеш живот, но ако ние изгубим живота си, това ще е провал. След този провал във всички светове ще настане мрак.

— Това ти ли беше? — попита Райли след кратко мълчание. — Или ясновидката в теб?

— По малко и от двете. — Саша въздъхна шумно. — Откъдето и да идва, е истина. Има и още. — Тя се обърна към Сойер. — Съдейки от разказа ти и от онова, което ни описа Аника, ти си пътувал с пистолет, опрян в главата, и то след като си бил ранен, прободен и изтезаван. След което си прекъснал връзката с пътника си, което е било трудно за теб, но абсолютно необходимо, после си се върнал за Аника в аквариума. Това означава ли, че си я използвал като… фар?

— Да, може и така да се каже. Имах координатите на пещерата, но не и точното място, където беше Аника. Трябваше да се съсредоточа върху нея, да вляза вътре, за да я измъкна.

— При това бързо — продължи Саша. — После отново си пътувал дотук с нея. Това са три премествания в рамките на — колко? — деветдесет секунди?

— Там някъде.

— И това пътуване те е изтощило. Изгубил си много кръв, бил си провесен като овнешки бут и бит. И още по-лошо — вършели са го, докато си гледал как нараняват Аника, което е допълнително мъчение. Но си направил каквото трябва и си се върнал полужив. Права ли съм? — попита тя Бран.

— Да, добре го описа, макар да звучи ужасно.

— Именно! Затова не искам да слушам повече глупости по въпроса.

— Точно така! — подкрепи я Аника. После отпусна глава на масата и се разрида.

— О, не! Не плачи, не плачи, моля те! — Отчаян, Сойер я погали по косата, потърка я нежно по гърба. Когато се опита да я притегли върху скута си, установи, че няма сили. — Убиваш ме, Ани!

— Не, не, това са сълзи от щастие… — Тя се сгуши в него. — Ние сме тук, тук сме и си говорим. И те чувам да се смееш, макар че от това те боли, чувам те да се смееш!

Тя обсипа лицето му с леки целувки, притисна устни към неговите и просто се удави в него.

— Искате ли да се уедините? — предложи Райли.

— Де да можех! — промърмори Сойер. — Но още съм твърде слаб.

— Не се безпокой, пак ще правим секс. — Аника му се усмихна през сълзи. — Когато се излекуваш. Ще бъда много нежна, докато отново станеш силен.

Сойер не обърна внимание на дрезгавия смях на Дойл.

— Благодаря ти, Ани. Добре, никакви глупости повече. — Той вдигна виното си, загледа се в него. — Използвал съм правилно силата си, изпълнил съм дълга си. Но да продължа. Имаше още една причина да бързам, да направя каквото трябва. Малмон извика Бергер. Каза му да убие Саша. Искаше Бран ранен, но Саша мъртва. Искаше останалите да бъдат заловени живи, затова нареди на Трейк да дойде тук с хората си и да се погрижи за това, докато Бергер се занимава със Саша.

— Ти си заплаха за Нереза, фейд. — Под масата Бран я хвана за ръката. — Не може да наложи волята си върху теб, не може да отнеме силата ти и да си я присвои, както вярваше, че ще стане. Ти си се тревожил за всички нас — обърна се той към Сойер. — Но ние бяхме готови.

— Знаех, че Бергер ще си намери майстора, но въпреки това се безпокоях. Аквариумът се разклати. Така беше, нали? — попита той Аника. — И светлината… тя експлодира?

— Да. Тъкмо когато ти дойде за мен. Малмон хукна да бяга от светлината, но не беше достатъчно бърз.

— Докато ти си се връщал при Аника, ние се разправихме с Трейк и шайката му — продължи Райли. — Бяхме подготвени. Бран задейства верижната реакция на хълмовете, а тук ги очакваха още изненади. От тях не остана нищо… Когато раняваш с магия, болката е ужасна. Но ако решиш да убиваш, тя просто ги изтрива от лицето на земята. От тях не остава нищо.

— Никакви тела, от които да се отърваваме. Колкото и сурово да звучи — добави Дойл, когато Саша трепна.

— Прав си — каза тя. — Знам, че си прав. Бран и Райли вчера отидоха до пещерата. Трябваше да проверим и след разгорещен спор отиде Райли, а Дойл остана. Не можехме да рискуваме Бран да отиде сам, нито да ни остави тук незащитени. Затова…

— Нищо не беше останало — увери го Бран. — Пещерата е просто пещера. Във въздуха се усещаше нещо… тъмно, зловещо. Но съвсем слабо.

— Аз поръсих земята със сол, а Бран се погрижи за почистването.

— Значи спечелихме този рунд. Трябва да се върнем към търсенето — каза Сойер. Трябва да действаме, преди тя да измисли как да ни нападне отново.

Саша отново взе виното си.

— Не.

— Как така „не“?

— Или се заемаме и шестимата, или не правим нищо. Докато не укрепнеш, няма да действаме.

— Мога да се справя с малко гмуркане! Още една доза от вълшебния тоник на Бран и ще мога да участвам и в триатлон!

Без да каже нищо, Дойл се наведе, тупна го леко по рамото. И пред очите на Сойер изскочиха искри.

— По дяволите!

— Щом не можеш да понесеш едно дружеско потупване, значи не си излекуван.

— Дружеско потупване! Друг път!

— Звездите са чакали векове — намеси се Бран. — Могат да почакат още няколко дни. Ще имаме нужда от теб, когато Нереза ни атакува отново.

— Ще се е възстановил, когато спре да го боли при секс — каза Аника.

— Добра отправна точка! — Райли вдигна бирата си. — Но за какъв секс точно говорим?

— И колко ще продължава — добави Дойл и Райли се ухили.

— Те се шегуват, Аника.

— Напълно сериозна съм. — Райли обърна глава към Дойл. — А ти?

— И аз. Дръж ни в течение, красавице.

— Добре. А когато Сойер се излекува, ще намерим Залива на въздишките. Трябва да е наблизо, защото ги чух отново.

— Какво? Кога?

— Когато ти ме върна. Не ги ли чу да въздишат, не ги ли чу да пеят?

— Аз… — Той се помъчи да си спомни. — Мислех, че си ти. Наистина чух нещо. Да, чух нещо!

— Аз също имам нещо — каза Райли. — Докато ти беше в изкуствено предизвиканата от Бран кома, успях да се поровя и открих някои неща.

— И сега ще ги споделиш с нас — подкани я Дойл.

— Открих ги точно преди Сойер да се събуди. Тъкмо щях да ви разкажа. Съществува легенда. Познавам човек, който познава друг, който я знае. Но човекът, който я знае, в момента отсъства и ще мога да се свържа с него чак след няколко дни. Междувременно правя собствено проучване. Както повечето легенди, и тази има няколко варианта, но онзи, който привлече вниманието ми, е свързан със Залива на въздишките на Стъкления остров.

— Интересно. — Бран се приведе напред. — Какво научи?

— Не много. Във версията, към която клоня, някога, много отдавна, заливът и островът са били свързани. Според легендата заливът се е преместил и може да се види само от малцина избрани.

Тъй като бе пропуснала обеда заради проучването, Райли си хапна малко паста.

— После имаме раса, която си поделяла острова с други обитатели. Раса, която можела да живее и на сушата, и във водата. И го правела мирно. Всичко било цветя и рози, докато не се появил някакъв тип — името варира, но най-често срещаното е Охран.

— Това е ирландско име — вметна Дойл.

— Ще го имам предвид. Та този Охран си казал: „Хей, щом можем да живеем и на сушата, и в морето, защо да не получим всичко? Те притежават онзи красив замък на хълма. И аз искам да го имам. При това ние сме по-добри и по-силни от тях“.

Бран кимна.

— Класическото оправдание за война.

— Да, и тя започнала. Първо подмамили хората в залива, издавили ги.

— С песни?

— Не е ясно — обърна се Райли към Аника, — но е възможно. После опожарявали и грабили, докато щурмували замъка. Но кралицата на другия народ не се побояла да отвърне на удара. И го направила. Тук отново имаме различни варианти. Огнен дъжд, земетресения, кралицата язди крилат кон и размахва прочутата огнена сабя и тъй нататък. Но резултатът във всички варианти е един и същ. Когато бунтовниците побягнали и опитали да се върнат в залива, кралицата ги обградила. Дала им избор. Смърт или изгнание. Охран избрал смъртта и я получил — според повечето легенди. Последвали го още неколцина. Но останалите избрали изгнанието. Тогава кралицата издухала залива в морето. Щяла да пощади живота на бунтовниците, а и някои от тях били невинни. Но щели да се носят по водата и да се скитат вечно, прокудени от дома си. Според част от версиите — докато някой, произлязъл от тях, не им даде опрощение. Тогава те ще могат да се съединят с острова и да живеят в мир.

— Русалките? — Докато говореше, Сойер погали Аника по косата.

— Никога не съм чувала тази история — отвърна тя. — В нашия свят няма песни за нея.

— Всичко е много неясно — продължи Райли. — И още не съм открила източника. Но както каза Дойл, името на бунтовническия водач е ирландско. Или английско. Някъде се изписва „Одран“, а това е английският вариант.

— Трябва да има още нещо.

Райли кимна към Бран.

— Продължавам да търся, това е първият пласт от историята. Опитвам се да преведа версии от гръцки, латински и староирландски.

— Мога да ти помогна.

Заинтригувана, тя погледна към Дойл.

— Знаеш гръцки, латински и староирландски?

— Справям се.

— Добре тогава. А щом успея да се свържа с онзи тип, който се води специалист по въпроса, може да науча повече. Но като цяло всичко сочи към Залива на въздишките.

— Номерът е да го намерим. Аника е чула нещо два пъти, докато сме пътували. Аз бих могъл…

— Да се възстановиш. — Саша го прекъсна решително. — Никакво гмуркане, никакво вдигане на тежки неща, никакво пътуване, докато не се излекуваш напълно. В това отношение сме петима срещу един, Сойер. Няма смисъл да спориш.

Тъй като действието на онова, което му бе дал Бран, започваше да отслабва и той почувства, че би могъл да спи цяла седмица, не възрази.

— Трябва да полегнеш. — Аника стана и го улови за ръката.

— Аника е права. Чувствам, че болката ти се връща — каза Саша. — А сънят е лекарство. Ани, имаш ли достатъчно от балсама?

— Да, ще се погрижа за Сойер.

— Утре ще съм готов. — Но колкото и да му се искаше да е така и да бе решен да се възстанови бързо, усети как главата му се замайва дори от усилието да се изправи на крака.

Докато се изкачваше по стълбите с помощта на Аника, по кожата му бе избила пот. Когато заспа веднага, дори без помощта на лекарството, Аника внимателно го разсъблече и старателно намаза раните му с балсама.

После легна до него и положи ръка върху сърцето му, за да усеща туптенето му. И за първи път след пленяването им потъна в дълбок сън.