Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пазителите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bay of Sighs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Заливът на въздишките

Преводач: Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 17.11.2016

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Петя Мешкова; Нина Славова

ISBN: 978-954-26-1599-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7165

История

  1. — Добавяне

16

Сойер разбра, че е на път да се възстанови напълно, когато сутринта Дойл му нареди да тренира, но с по-леки упражнения. Той успя да направи пет лицеви опори, преди болката в рамото му да започне да се обажда. Гордостта му пострада малко, когато Саша направи пет, а после, пряко сили, и шеста.

— Не съм последна! — Като се отпусна на земята задъхано, тя размаха победоносно юмрук. — Не съм последна!

— Хей, рамото ми беше простреляно. Едва не умрях!

— Не ме интересува! Днес, в този прекрасен ден, аз не съм последна! А ти имаш закуска за приготвяне.

Той си помисли, че май е избързал с връщането към предишната си програма.

Ала установи с облекчение, че вече не иска да се пъхне обратно в леглото след час работа. А когато пак се пъхна в него, с Аника, успя най-сетне да направи и друго, освен да спи.

Така че денят наистина се оказа много приятен.

Макар да се чувстваше неловко, той позира за Саша — най-вече защото тя не го остави на мира. Остана час — поредното постижение — с дясната ръка върху дръжката на пистолета, стиснал компаса с другата.

По едно време се появи Райли.

— Намери ли нещо? — полюбопитства той.

— Не. А ти и Дойл може да вървите по дяволите! Вземам си почивка! Утре ще говоря с човека, който знае това, което ни интересува.

— Дано успееш да се свържеш с него, преди да се превърнеш във вълк. — С наперена стойка и палец върху компаса, прибран в джоба му, Сойер й отправи бърза, нахална усмивка. — Хей, би могла да лаеш на морзовата азбука.

Райли просто му показа среден пръст и погледна картината.

— Да, съвсем точно си го уловила, Саша, включително мънистените му оченца.

— Трябва да нарисуваш Райли като вълк, Саша. В действие. Например когато се чеше заради бълхите.

— Аз нямам… — Райли издаде съскащ звук, а Саша просто продължи да работи.

— Вярваш ли в прераждането? — обърна се към Райли.

— Абсолютно. Защо питаш?

— Вярвам силно, че вие двамата сте били брат и сестра в предишен живот. И наистина искам да те нарисувам като вълк. И както си сега.

— Не мисля, че…

— Всичките ни страни — прекъсна я Саша и избра друга четка. — Сега, след като започнах, знам, че точно това трябва да направя. Имаш ли нужда от почивка, Сойер?

— Не, освен ако ти не искаш.

— Предпочитам да продължа, докато ми кажеш, че ти е нужна почивка. И да ми кажеш, чу ли! Рисуването ми помага да се фокусирам, а тя се опитва да влезе в мен.

— Какво? Нереза? — Райли стисна Саша за рамото. — Ще доведа Бран.

— Не, не, всичко е наред. — Саша продължи да работи спокойно върху златистата коса на Сойер, която той имаше в изобилие. — Добре съм, а и той е зает. Аника му помага да приготвя лековете си. Нека Нереза се опита да влезе в мен — щом почувствам, че успява, ще извикаме Бран. — Фокусирана, Саша продължи да рисува, като смени четките, за да изобрази извивката на пръстите на Сойер върху компаса. — Днес не искам да я държа далеч от мен, а само да я блокирам. Не мога да обясня защо…

— Няма нужда. — С ръка все още върху рамото на Саша, Райли се спогледа със Сойер. — Само трябва да кажеш на Сойер кога и дали имаш нужда от Бран или от нещо друго.

— Точно така. — Несъзнателно Сойер стисна по-здраво пистолета си.

— Тя сякаш… можеш да го кажеш на Бран, когато влезеш вътре, Райли — сякаш си играе с мен, опитва се да ме разсее. Знам, че изчаква, изчаква пълното трансформиране на Малмон. Има и друго, но… сякаш тя иска да видя нещо.

— Може би за да те насочи в погрешната посока?

— Не знам, Райли. Но чувствам, знам, че се опитва да ме подмами, а аз няма да се хвана. Просто както знам, че почивката ни, това наистина прекрасно откъсване от битки и кървища, е към края си.

— Тогава да й се насладим, докато трае. — Като стисна за последно рамото на Саша и се спогледа още веднъж със Сойер, Райли отиде да предаде разговора им на Бран.

Той я наблюдаваше зорко, докато тя го рисуваше. Само веднъж отмести поглед, когато видя, че Бран излиза на терасата — явно проверяваше сам дали е необходим.

Скоро след това Дойл също излезе, премести един стол, седна и впери очи в гърба на Саша. Явно Райли си беше свършила работата, помисли Сойер, и Саша щеше да е предпазена по един или друг начин.

Той се поотпусна, позволи на ума си да се отнесе за малко. Искаше му се Аника също да излезе. Зачуди се дали когато вече имат звездите, намерят Стъкления остров и ги върнат там, ще има време, само няколко дни, да бъде с нея. Без война и отмъстителни богове, без отговорности и рискове.

Не искаше много, само няколко дни.

— Казал ли си й, че я обичаш? Чувствам мислите ти — поясни Саша. — Толкова са ярки, не мога да не ги усетя. Казал ли си й?

— Какъв смисъл има? Само ще я натъжа. Не искам, когато се разделим, да изпитва съжаление.

— Едва ли сърце като това на Аника ще съжалява, че е обичало. А и вярвам, че любовта може да сътвори чудо.

— Луната скоро ще се изпълни. — Той виждаше призрака й скрит зад синевата на небето. — След това й остават още две пълни луни. Някои хора получават цял един живот, други — само мигове. Все си повтарям, че най-важното е какво ще направиш с онова, което имаш.

— И аз съм на това мнение. Вече вярвам, че е точно така. Не бива да съжаляваш, че не си казал или предприел нещо.

Като свали четката и огледа платното, Саша отстъпи назад.

— Засега е достатъчно. Мога да я довърша без теб. — Тя разкърши рамене, за да ги отпусне. — Малко почивка ще ни се отрази добре и на двамата.

Готов за тази почивка, той я приближи и застана до нея, за да види рисунката.

— Леле!

— Харесва ли ти?

— Да. Тя е… нямам думи!

Саша го беше нарисувала на фона на хълмовете, които се издигаха зад него, всичко беше окъпано в слънце, красиво, живо.

— Как успяваш да нарисуваш светлината така, сякаш се лее в картината?

— Трикове на професията.

Той поклати глава.

— По-скоро въпрос на талант. Знам, че е тук, защото познавам тези хълмове, но начинът, по който си нарисувала фона, може да е навсякъде, където има хълмове, планини и небе.

— Тъкмо това исках — да предам колко специален дар имаш. И да гледаш от картината, знаейки, че го притежаваш. Райли ми помогна да го постигна.

— Райли?

— Не можех да получа от теб каквото исках, докато не се появи тя — ти се отпусна, започна да се закачаш с нея, смееше се. Това си ти, Сойер. С ръка на пистолета, готов да се биеш, ако се налага. С компас в дланта, готов да пътуваш, ако има нужда. Но също така готов да се забавляваш с приятел.

— Нарисувала си го, че свети — компаса.

— Защото наистина светеше.

— Не, не е светел. Щях да видя.

— За мен светеше. — Тя се поколеба, когато той го извади и го погледна. — Може да съм видяла какво ще направи или е направил — обясни тя.

Но знаеше, че не е това. Компасът бе излъчвал мека, равна светлина, когато той бе мислел за Аника.

 

 

След вечерята той не се противопостави на решението да изчака още един пълен ден, преди да се гмурне отново. Не искаше да спори — надяваше се да направи нещо, за което този допълнителен ден щеше да му е необходим.

— С малко повече късмет скоро ще имам местоположението или поне посоката. Ще знаем къде трябва да сме — осведоми ги Райли.

— Това е добре. А сега Аника има нужда от морето.

Бран кимна към Сойер.

— Аз ще я сваля долу.

— Не, аз ще я сваля. — Дойл поклати глава, но Сойер му отправи решителен поглед. — Нямаше да го предлагам, ако не бях сигурен, че ще се справя. Освен това Нереза няма да души там. Избрал съм място, където Аника ще се чувства свободна.

— Не си се възстановил на сто процента, Сойер — предупреди го Райли.

— Не, но съм много по-добре и знам какво мога. Не бих рискувал с Аника, нито с някой от вас.

— Басейнът е много хубав. Достатъчен ми е.

— Имаш нужда от морето. Ще те направи по-силна. А и аз ще използвам и други мускули, освен бицепсите си. Имам нужда да заякна, а там е подходящо и за двама ни. Ще ми се довериш ли?

— Да. Доверявам ти се за всичко — каза Аника.

— Трябва да знаем местоположението ви и времевата рамка. — Бран огледа масата. — Не подлежи на обсъждане!

— Два часа. Аника ще има много време за морето, а аз — възможност да презаредя батериите, ако се наложи. Едва ли ще имам нужда, но ако имам, това е достатъчно. Къде ще бъдем?

Той примигна два пъти и пред тях се появи карта.

— Фукльо. — Но Райли се усмихна.

— Само показвам, че вече си възвръщам формата. Тук ще бъдем.

— Но… Тихият океан? — Саша погледна към Бран с безпокойство в очите. — Много е далеч.

— Това е едно от моите места… все едно се връщам у дома.

— Можеш ли да стигнеш дотам? — обърна се Саша към Бран.

— Ако се наложи, да.

— А какво ще кажете за това? Да се постарая да мисля и чувствам толкова съсредоточено, че ти да ме усетиш? Така ще разбереш дали ни заплашва нещо.

— Ще се опитам — кимна Саша. — Ще се опитам. Бран ще ми помогне. Но наистина е далеч.

— Това е едно от моите места — повтори Сойер и измъкна малка платнена чанта изпод масата.

— Какво има вътре? — полюбопитства Райли.

— Нищо особено. — Той подаде ръка на Аника. — Готова ли си?

— Девет часът е. Вечерен час до единайсет. Нула, нула — натърти Саша.

— Да, мамче! Да вървим.

Когато изчезнаха, Дойл надигна бирата си.

— Мислите ли, че отиде чак в Тихия океан, за да я чука?

— Не само, но и това.

Саша смушка Райли в рамото.

— Сойер има нужда да си върне самочувствието. Едва не умря, после беше слаб и разтърсен. Ани се нуждае от морето, а той копнее да й го даде.

— Значи сексът е допълнителен бонус — реши Райли.

— Има два часа за морето, за възвръщане на самочувствието, за секс. — Бран завъртя китка и в средата на масата се появи старинен пясъчен часовник. — Отмерва два часа. Падне ли и последното зрънце пясък, аз потеглям.

— Харесва ми. Вече включих алармата на ръчния си часовник — добави Райли, докато разглеждаше пясъчния. — Но твоят е много по-готин.

— Той иска да се насладят на малкото време, което имат — каза Саша, после внезапно млъкна. — Аз… — Посегна към ръката на Бран, пое сила от него. — Чувствам ги! Чувствам ги! В безопасност са.

 

 

Сойер ги пренесе на един бряг, точно където прибоят се плискаше тихо и кротко, под обсипано със звезди небе. Беше все едно се е оттласнал силно и уверено и прехвърлянето му успя.

— О, Сойер! — Очарована, Аника се завъртя, после застана с единия крак във водата, а с другия на брега.

— Страхотно местенце, нали?

— Прекрасно е! Била съм тук и преди.

— Така ли?

— Да, със семейството ми. Много пъти.

— Откъде знаеш?

— Познавам водата, морето — както ти познаваш път, по който си минал. Не мога да ти го обясня по-добре. Това място, тези води, ние идваме тук на… — Ядосана на себе си, тя поклати глава. — Не помня думата. Пътуване до специално място. Свято място.

— Поклонение?

— Да! Поклонение, поклонение — повтори тя, за да запамети думата. — Ние вярваме в Аника — аз нося нейното име. Тя е била свята и силна и е преплувала всички морета, за да разпространява любов и доброта.

Той поднесе ръката й към устните си.

— Значи носиш подходящото име.

— Чест е да си кръстен на някого, който е толкова обичан. Едва не е била пленена и е била тежко ранена от моряци, ловували в тези води. Но един я намира, помага й, грижи се за нея, докато се възстанови. Спасява я и тя го спасява. Той се бил загубил, нали разбираш? И тя му помага да намери пътя към дома. Дава му дар, за да не се губи повече никога — нито на сушата, нито в морето.

Сойер остави платнената си чанта на пясъка.

— Това прилича много на историята, която се предава в моето семейство — за компаса. Но е било в Северно море, така че…

Той погледна надолу към компаса, все още в ръката му.

— Освен ако не е било там. Морякът и русалката, които се спасяват един друг. Дарът за намиране на посоката. Има много паралели. Може да е същата история, но мястото в твоята и моята версия се е променило през годините. Ти си Аника.

— Да, аз съм Аника.

— А аз съм Сойер Алексей Кинг — Алексей е било името на моряка, който е получил компаса. Кръстен съм на него. Паралели… или може би просто съдба.

— И дядо ти те е довел на това свято място?

— Да, направихме си лагер точно тук, на брега.

— Значи и двамата сме били тук преди. Мястото е важно и за двама ни. Това също е паралел, нали?

— Според мен — да. Хайде, влизай в морето. Вечерта е чудесна за плуване.

— Плувай с мен. — И по своя безгрижен начин тя свали роклята си, метна я встрани.

Затича се към водата, гмурна се във вълните на прибоя. Опашката й се мерна над водата, течна като нея, и изчезна в индиговото море.

Секунди по-късно Аника отново се показа, само до раменете, със сияйна усмивка.

— Плувай с мен!

— Стой там!

Той трябваше първо да организира нещата и го направи бързо, а тя отново се плъзна във водата. После се съблече и също като Аника се гмурна в прибоя. Отдалечи се от пенливите вълни, доволен, че рамото му не напомня за себе си, а хълбокът не го боли от движението.

Понесе се в хладната вода, докато бялата луна плаваше над главата му, а звездите приличаха на пръснати диаманти. И осъзна, когато всичко в него се отпусна, че се е нуждаел от това не по-малко от нея.

Както Саша бе имала нужда да рисува, така той се нуждаеше от нещо оптимистично и красиво.

А оптимистичното и красивото се появи, отметнало назад глава с развети коси. Аника сякаш засенчи луната, преди да се обърне и гмурне отново. Опашката й се уви около кръста му. Той започна да се смее, когато се оказа издигнат нагоре, към небето. Чу и нейния смях, щом падна от опашката й във водата и я разплиска шумно.

— Как цопна само!

— Направи го пак!

— Забавно ли ти беше?

— Много!

Този път, вече подготвен, Сойер опита да се гмурне красиво. Никога нямаше да го направи като нея, но реши, че заслужава седем точки от десет.

Забавляваха се, гмуркаха се, подскачаха нагоре, падаха шумно във водата, плъзгаха се в нея.

После се понесоха над нея.

— Как са рамото ти, хълбокът? Болят ли?

— Не. Явно съм се възстановил почти на сто процента.

— Ти си силен.

— Не съвсем, но ще бъда.

Тя се завъртя във водата, уви ръце около него.

— Силен си — повтори. — Саша и Бран са добри лечители. Затова се оправи толкова бързо. Много се боях. В пещерата, а и след това.

— И аз. Но сега сме тук.

— Да. — Тя му поднесе устните си. — Ще ме погалиш ли? Липсва ми докосването ти, когато ме желаеш.

— Винаги те желая. — Той прокара ръце през лъскавата й коса, дълга до под кръста, и надолу по кожата, по странния и прекрасен преход от кожа към люспи. И двете гладки, и двете красиви.

Автоматично зарита с крака, за да се задържи над водата, после опашката й се уви около него и задържа и двамата на повърхността.

— Пожелах те още щом те видях за първи път.

Тя го погали по бузата.

— Истината ли казваш?

— Абсолютната истина. Ти беше просто рисунка в скицника на Саша, но аз те пожелах. — Той пак потърси устните й. — А когато те видях на брега в Корфу, на лунна светлина, в бялата дреха, те пожелах отново.

— Но ти беше само мой приятел.

— И сега съм твой приятел, но не беше лесно да остана само такъв.

Сърцето й въздъхна, тялото й потрепери, когато той погали гърдите й.

— И защо не?

— Мислех, че не е редно. Ти имаше толкова да учиш. Не исках да те обърквам.

— Не съм объркана.

Тя се издигна по-високо във водата, предложи гърдите си на устните му. Когато той ги докосна, тя отпусна глава назад. Косата й се понесе над водата — черно копринено езеро върху тъмното море.

„Силен“, помисли си тя отново. Как само бе жадувала за тези силни ръце върху тялото си. Устата му я вкусваше, наслаждаваше се по начин, който й казваше, че е желана.

Възбудата я изпълни, тя се понесе нагоре с него, закръжи на повърхността все по-бързо и по-бързо.

Притисна се силно към него, притегли главата му към своята, отново бе разтърсена от силна тръпка. Продължи да кръжи, вече по-бавно, водата се диплеше гальовно около тях, докато устните им се срещаха, езиците им се докосваха в целувка, която изведнъж стана настоятелна.

Ръцете й го галеха, пръстите й проследяваха зарастващите рани.

— Боли ли?

— Нищо не ме боли. — Но кръвта му пулсираше навсякъде. — Трябва да отидем на брега. Искам да съм върху теб! Искам да те изпълня! Господи, трябва да те имам!

— Не може ли да ме имаш тук?

— Да! Да! — Едва сдържайки страстта си, той покри устните й с целувки. — Приближи се още малко. Трябва да съм прав.

— Не, тук. — Тя обхвана лицето му с ръце, за да го задържи. Виждаше желанието му, нуждата му, отражение на нейните собствени. Но… — Искаш ли ме така? В истинската ми форма?

— Искам те, Ани! Това си ти!

— Мога да се отворя за теб.

— Отвори се за мен! — Вече неспособен да разсъждава, неспособен да се сдържа, той я притегли към себе си. — Поеми ме в теб!

Беше дар, откровение! Тя го гледаше в очите, докато се отваряше за него. Гледаше го в очите, докато го поемаше в себе си. А когато значението на мига, на дара я заслепи, тя притвори очи, докато светлината пулсираше върху клепачите й.

Разкошното изумително усещане, което той изпита, когато проникна в нея, го разтърси. Почувства как Аника се затваря около него, стегнато като юмрук.

Тя потрепери, двамата продължиха да се носят по водата — любовници, приласкани от морето.

Сойер започна да се движи в нея съвсем бавно, съзнавайки какво чудо е, че тя му принадлежи абсолютно, съзнавайки вълшебството на този миг. Миг, който не биваше да пришпорва. Поддържан от нея във водата, той обсипа с леки целувки бузите й, клепачите й, устните й, като през цялото време я галеше, напасвайки ритъма си към лесния танц на морето, което ги поддържаше.

Любовта премина през него като топъл бриз, понесъл нейния аромат.

Отдадена на собственото си блаженство, тя отново се надигна, закръжи с него. Потопи го във водата, с уста върху неговата, за да му даде своя дъх с целувката си.

Обвит от тъмното море, той се движеше в нея, предусети, че тя скоро ще свърши, пое дъха й, за да й даде още. Знаеше, когато любовта го разтърси целия, че ако може да стане чудо, той би живял с нея, би направил нейния свят свой.

После тя го вдигна над водата, на въздух, под светлината на луната и звездите, под звуците на водата, която се разбиваше в брега. И там, между двата свята, Аника още веднъж се стегна около него. Произнесе името му, докато устните й бяха върху неговите.

И го разтърси, целия.

Държеше го до себе си, главата й беше на рамото му, прекрасното й симетрично тяло се притискаше към неговото.

— Нали не си разочарован? — промърмори.

— Аника, аз съм… Нямам думи, но съм точно обратното на разочарован!

— С крака може да се прави повече.

— Аника. — Той докосна с устни косата й. — Ти си сбъдната мечта. По-красива, по-вълшебна от всяка жена, която съм познавал.

— И ти си същият за мен. Същият!

Като се претърколи по гръб, тя не спря да му се усмихва по целия път до брега.

Когато застана с него в плитчините, притисна ръка към сърцето си.

— Донесъл си одеяло и свещи, вино, дори цветя! Толкова е хубаво!

— Ти ще го направиш още по-хубаво! — Той я затегли към брега. — Студено ли ти е?

— Не, а на теб?

— Чувствам се почти идеално. — След като измъкна запалка от платнената чанта, той я поднесе към малките свещи, използва тирбушона от комбинираното си джобно ножче, за да отвори виното.

— Имаме ли време?

— Останало ни е малко. — Той я притегли към одеялото, наля виното. — Време за теб и мен.

— Харесва ми да имаме време за теб и мен, много! Но трябва да го използвам, за да ти кажа нещо. Не знаеш цялата истина.

— За какво?

Тя сведе очи.

— Ти вярваш, че аз те видях, когато ме видя и ти за първи път, на брега в Корфу. Но това не е истина.

— Не е ли?

— Когато ме обучаваха за търсенето на звездите, морската вещица ме отведе на друг остров и те видях там, на брега, под луната, както сме сега. Ти беше сам, но не изглеждаше самотен.

Заинтригуван, Сойер обърна лицето й към себе си и очите им се срещнаха.

— Какъв остров?

— Казаха ми да запомня как го наричат земните хора. Айл о Хаут.

— Мейн? Не съм бил там от… сигурно има поне пет години. Колко дълго те обучаваха?

— Още преди да ме изберат, после по-дълго, а също и когато разбрах, че трябва да дойда при теб, защото съм избрана.

— Виждала ли си другите преди?

— Само теб. Морската вещица ми обясни, че тъкмо ти ще ми кажеш кога и къде трябва да започна. Ти беше достатъчен. Сърдиш ли се, че не ти казах истината?

— Не. — За да го докаже, той вплете пръсти в нейните. — Не се сърдя.

— Тогава те пожелах, но още не беше дошло времето и трябваше да чакам.

А пък Сойер си мислеше, че седмиците, през които бе чакал той, са безкрайни!

— Пет години! Това е ужасно много време!

— Не и когато имам това!

Тя се сгуши в него, главата й беше на рамото му, погледът й — като неговия — към морето. Той просто бе искал да й даде морето и малко романтика, малко време извън времето, на място, което му беше скъпо.

Без да знае, че и на нея й е също толкова скъпо.

Не беше възнамерявал да й даде повече, да иска повече. Но му се стори редно тук, на това място, което беше скъпо и на двамата, в това време, принадлежащо само на тях, да й даде повече. Без съжаления.

— И аз не ти казах цялата истина.

— Каква е тя?

— Желая те, но това не е всичко. Приятел съм ти, но и това не е всичко. — Той закрепи столчето на своята чаша в пясъка, за да я улови за ръцете, поднесе едната, после другата към устните си. — Влюбен съм в теб.

Тези очи, тези очи, които го омагьосваха, се разшириха. Тя затаи дъх, после от гърлото й изля нещо опасно близко до ридание.

— Ти ме обичаш… Имаш предвид… както обичаш Саша и Райли?

— Не. Тях ги обичам като семейство. Като сестри. Но в теб съм влюбен. Това означава…

— Знам. Знам. — Очите й заблестяха от радост, от сълзи. — Знам — повтори. — И аз обичам, но ти си единственият, в когото мога да се влюбя. Не можех да ти кажа. — Тя го прегърна, притисна буза към неговата. — Това е като с първата целувка. Не мога да ти кажа, ако не ми кажеш ти. Ако не си с мен.

— С теб съм. — Той се намести, притисна устни към нейните. — Влюбен съм в теб, Аника. Знам, че не можем да…

— Не, не! Моля те! Не казвай „не“ на любовта. Ние имаме любов. Ти си моята любов, единствената. Аз преплувах Залива на любовта и ти дойде при мен.

— Залива? В Корфу?

— Влюбих се в теб, когато те видях преди това на брега. И зачаках. А когато ти ме затегли към себе си, аз преплувах залива. Има поверие, че ако го направиш, ще срещнеш истинската си любов. Аз го направих и ти дойде при мен. Но не можех да ти кажа.

Пръстите й запърхаха гальовно по бузите му, челюстта му, устата.

— Познавах лицето ти, усмивката ти, но не и името ти. До онази нощ. И все още не можех да ти кажа. Дори когато се биеше редом с мен или ме целуваше, или се чифтосваше с мен, или ме спасяваше от смърт. Но мога да ти върна думите. Влюбена съм в теб.

Тя разля виното си, когато прекатури и двамата върху одеялото, но изобщо не забеляза. Целувката им премина от лека в дълбока, от нежна в страстна.

— Исках да ти дам дар в морето.

— Направи го.

— Но ти беше този, който ми даде такъв. — С благоговение, с радост тя положи ръка върху сърцето му. — Няма по-ценен дар от любовта. Ще пазя твоята непокътната. Можем ли пак да сме заедно? Има ли време? Искам да отпразнувам този дар.

— Ще си създадем време. Ще си създадем наше собствено време.

 

 

— Закъсняват. — Неспокоен, Бран стана и закрачи из беседката, където се бяха събрали всички в нещо като бдение.

— Добре са — увери го Саша. — Дай им още малко време. Добре са. Щастливи са. Не бива да забравяме какво ни предстои много скоро.

— Ако един мъж не може да го свърши за два часа…

— Задръж си мнението, Дойл! — сряза го Райли. — Не всеки иска просто да се изчука.

— Сделката беше два часа — настоя той и Бран кимна, когато посочи пясъчния часовник.

— Именно.

— Изминали са само десет минути повече. И са добре. Няма нужда да… Те идват!

При тези думи на Саша Дойл скочи на крака и се улови за меча.

— Не, не лошите! Сойер и Аника. Спокойно!

Появиха се още докато Саша го казваше.

— Можех да ви заблудя — каза веднага Сойер, усмивката му можеше да огрее целия остров. — Да върна времето назад.

— Искаше му се, но му казах, че ще е лъжа, а имахме нощ на откровенията.

— Да, така е. — Все още широко усмихнат, той притегли Аника по-плътно към себе си. — Наказани ли сме?

— Времето има значение — поде Бран.

— Не се сърди. — Аника се протегна и го прегърна. — Аз съм твърде щастлива, за да се сърдиш! Сойер ме обича.

— И това ако не е новина! — подсмихна се Райли.

Все така прегърнала Бран, Аника се намръщи.

— Знам, че това е… сарказма.

— Сарказъм — поправи я Бран.

— Сарказъм. Знаела си, че той ме обича?

— Ако си го разбрала едва тази вечер, значи си единствената, която не го е знаела. А сега, след като децата се върнаха, аз отивам да поспя. — Райли погледна към луната. — Утре вечер няма да мога.

— Сойер също се нуждае от сън. Правихме много секс и сега трябва да почива. Готов е да се гмурка отново — обърна се Аника към Дойл. — Но заради секса по-добре да мине още един ден.

Райли завъртя очи и продължи да върви. Дойл се надигна.

— Ще отида да направя последна обиколка. Почини си, братле. Гмуркането е вдругиден, но утре си на тренировки.

— Ясно. Е, ние отиваме да поспим.

Саша се загледа след тях със сантиментална усмивка.

— Толкова са влюбени! — Тя стана, хвана Бран за ръката. — Няма смисъл да им се ядосваме. Всичко е наред. Точно сега е повече от наред. А и ние също имаме нужда от почивка.

— Значи ще я получим. След много секс.

За да й е забавно, той я пренесе с магия на терасата, а после и в леглото.