Нора Робъртс
Заливът на въздишките (20)

19

Макар навън още да бе светло, те решиха да си съберат багажа. Можеше да се наложи да потеглят бързо. Сойер улови ръката на Аника, докато тя сгъваше енергично дрехи в пъстрата си чанта.

— Отдели ми няколко минути.

— О, Сойер, не мисля, че имаме време за секс.

— Не за това — макар да ми е приятно, че веднага си го помисли. Искам да те попитам нещо.

— Можеш да ме питаш за всичко.

— Искам да ми кажеш дали ако — макар да съм наясно, че това „ако“ е малко вероятно — но ако, когато свършим всичко, за което сме призовани, когато изпълним дълга си, а след това вашите старейшини, морската вещица и който там отговаря за тези неща, ако те ти позволят да останеш… да останеш на сушата, с мен… би ли го направила?

Сериозно, с проблясваща в тях тъга, прекрасните й очи срещнаха неговите.

— Бих останала с теб навсякъде. Ти си единственият, моят Сойер, моята любов. Но това е невъзможно. Краката са ми дадени временно. Мои са, докато приключи търсенето или защото трябваше да ви разкрия каква съм — три пълни луни. Останаха две. Те не искат да страдам, нито ти да страдаш, но е извън възможностите им да ми дадат това.

— Може би Бран…

— Попитах. — За миг погледът й се спусна към земята. — Знам, че не биваше, но щом разбрах, че ме обичаш, попитах. Не е по силите му. Обеща да направи приношения, но не може да премахне заклинание, направено за доброто, за светлината. Не мога да наруша клетвата си — дори заради любовта, заради теб.

— Добре, добре. — Той притисна устни към челото й. — Може пък аз да направя като Том Ханкс.

— Кой е той?

— Актьор. Игра в онзи филм, дето се влюби в русалка.

— О, бих искала да го гледам!

— Да, ще стигнем и до това. Както и да е, тя също се влюбва в него.

— Значи е хубава история.

— Но се намесиха лоши хора.

— А зли богове?

— Не, само лоши хора. Щяха да я наранят. Или по-зле. Тя не можеше да остане с него, затова накрая той скочи във водата с нея. И тя направи нещо, за да може любимият й да живее в морето.

Аника го целуна нежно по бузите, прокара пръсти през косата му.

— Би било прекрасно. Но аз не мога да сторя нищо, за да живееш под водата. Ти си от сушата.

— Може би морската вещица…

— Готовността ти да направиш това за мен изпълва сърцето ми с радост и сълзи. Но не е във властта й да те промени. — Тъй като сълзите заплашваха да бликнат, тя извърна глава. — Хайде да си събираме багажа.

— Добре, но има и още нещо. Не плачи, Ани, просто чуй още една възможност. Островът, където те заведох. Той притежава особена магия, нали така?

Как само й се искаше да не обсъждат възможности, които не могат да се осъществят.

— Да. Водата около него е свещена, а сушата е важна.

— Точно така. И не е на маршрута на корабите. И двамата сме свързани с него. Аз бих могъл да живея там. Сръчен съм и мога да построя малка къщичка — много ми се живее на брега. А ти можеш да живееш във водата. Ще бъдем заедно. Аз ще плувам с теб и ще седя на плажа, а ти — на скалите. Ще ти говоря, ще те виждам, ще те докосвам.

Сърцето в гърдите й потрепери и подскочи.

— А семейството ти?

— Ей, нали имам компаса. Ще мога да ги виждам, да ги водя да ни виждат — същото ще е и за твоите близки, ако искат. Защото истината е… — Вперил очи в нея, той плъзна нежно длани надолу по ръцете й, после нагоре. — Истината е, Аника, че и ти за мен си единствена. Не искам да живея в свят, където теб те няма. И няма да повярвам, че сме се открили, че сме се борили заедно и сме направили всичко, което е трябвало, само за да не сме заедно. Няма да приема това! Би ли останала с мен — ти във водата, аз на сушата?

— Не мога да те даря с деца.

— Аника, просто ме дари със себе си.

— Ще го направя. Ще остана с теб. Не искам да живея в свят, където теб те няма! — Тя обви ръце около него. — Ще бъда твоя и ти ще бъдеш мой.

Сойер притвори очи, притисна я в обятията си.

— И това ще ни е достатъчно.

— Обичам те с всичко, което съм!

Когато той я целуна, и двамата забравиха за багажа и всичко останало, докато Саша не почука силно по рамката на вратата.

— Съжалявам, но трябва да свалим багажа долу и да преговорим стъпките. Вече е почти четири.

— Сойер ще построи къща на острова и ще живее там, а аз мога да живея във водата, така ще сме заедно.

— Любовта е изобретателна! — Развълнувана, Саша посегна да прегърне и двамата. — Намерили сте много добър начин. И не си мислете, че някакъв безлюден остров в Южните морета ще ни спре да ви идваме на гости!

— Разчитам на това — усмихна се Сойер.

— Но сега трябва да побързате. Нямаме много време.

— Пет минути.

Отне им малко повече, но свалиха всичко долу, извадиха мотоциклета на Дойл от пристройката.

— Поне ще мога да го карам отново, щом отидем в Ирландия.

— Обичам да се возя на мотоциклет!

— Когато кажеш, красавице.

— Докато този щастлив ден дойде, ни остават три часа и… — Райли погледна часовника си. — … трийсет и две минути до залез-слънце. Ако ще го правим, по-добре да се залавяме.

— И още нещо. Последното видение на Саша.

— Сойер, не! — Обезпокоена, Аника се притисна към него. — Тя е богиня!

— Но Бран и Саша й дадоха да се разбере в Корфу. Този път е мой ред. Мой риск, мой избор — така каза Саша, това обяснихме на всички. Е, аз правя този избор и вярвам, че мога да ни спечеля време. Обаче ще ми е нужна помощ.

— Само кажи, братче — увери го Дойл, — и я имаш!

— Моментът трябва да е подбран много точно и трябва да се приближа достатъчно близо до нея, за да осъществя връзката.

— Тя може да те разкъса на парчета. — При тези думи на Райли Аника притисна лице към рамото на Сойер. — Съжалявам, но по-добре да говорим без заобикалки. Предлагам да изчакаме, за да имаме време да планираме нещата.

— Не можем да отлагаме. И аз съжалявам. — Саша посегна и погали Аника по косата. — Но сега е точният момент. За звездата, за битката, за риска.

— Би могла да ме разкъса на парчета, но едва ли ще успее, особено ако Бран поотслаби силите й.

— Ще го направя, имаш думата ми.

— Ти отслабваш силите й, аз я приближавам достатъчно, притеглям я за преместване, а щом изчезнем, прекъсвам връзката с нея. Може да се получи.

— Ще бъдеш сам в това — промълви Аника.

— Не. — Той взе ръката й и я положи върху сърцето си. — Хайде всички да си обличат водолазните костюми! Освен ти. — Той притегли лицето на Аника и я целуна.

Сложиха си екипировката, която Райли и Дойл бяха докарали на количка от навеса — с немалко усилия. И макар това още да го караше да трепва, Сойер изчака Аника да свали розовата си рокля и да я метне встрани.

— Може да усетите леко разтърсване. Досега не съм го правил от суша във вода.

— И то през 1742 година — добави Райли.

— Времето е зададено, само помнете, че този път преместването няма да е обикновено. И когато… — Той нарочно не каза „ако“. — … Ани намери звездата, обратното пътуване също няма да е леко. Стойте близко един до друг, не се отделяйте. Колкото по-стегната е групата, толкова по-лесно ще е преместването. Бъдете готови!

Той нахлузи маската, намести я, нагласи мундщука. С подводния пистолет на едното бедро и ножа за гмуркане в колана, улови Аника за ръката.

Отправяйки последен поглед към приятелите си, Сойер кимна. Притвори очи и активира едновременно компаса и часовника.

Трусът бе по-силен, отколкото бе очаквал. Но пък преди бе правил подобно пътуване само с един придружител.

Въздухът свистеше, вихреше се край него, през него, около него, докато той стискаше ръката на Аника, докато поддържаше здраво връзката с останалите в главата си.

Светът се завъртя или така му се стори, въртеше се все по-бързо и по-бързо, докато край тях годините профучаваха като въздуха.

За миг Сойер си помисли, че чува песен и въздишки, които се смесиха с нея. После водата го погълна, завихри се над него, разплиска се около тялото му.

И настъпи плътен мрак.

Нощ е, помисли си той, при това безлунна. Райли не бе поела никакви рискове. А той не бе помислил за липсата на светлина в пещерата.

Ръката на Аника още беше в неговата, усети допира на опашката й до краката си. Но останалите…

Появи се мека светлина, идваше от дланта на Бран. Когато той махна с ръка над нея, тя се усили.

Облекчен, Сойер забави дишането си, опита да се ориентира.

Без слънце или луна, без отразена светлина пещерата беше тъмна като гробница, не толкова красива, почти неземно синя, както я бе виждал изобразена навсякъде.

Но успя да види усмивката на Аника, докато тя плуваше около тях и ги побутваше да се съберат по-близо един до друг.

После тя потупа ухото си.

Сойер понечи да поклати утвърдително глава, но не чуваше добре. Съвсем слабо долавяше някакъв хор от въздишки, като дихание на водата около тях.

Все така усмихната, с блеснали очи, красива, Аника посочи надолу. Изви тялото си, замаха плавно с опашка и заплува право навътре, в мрака.

Обезпокоен, той последва инстинкта си, заплува с всички сили след нея. Но само след секунди, дори със светлината на Бран, вече не я виждаше.

Тя слизаше все по-надолу и, о, какво блаженство беше отново да се гмурне в дълбините… Сега чуваше въздишките около себе си и долавяше скритите в тях думи.

Ние чакаме. Ние чакаме.

В песните звучаха молби.

Простете ни. Избавете ни. Освободете ни. Прегърнете ни.

Колкото по-навътре се гмуркаше, толкова по-добре виждаше. Тъмнината в дълбините не беше пречка за нея. Виждаше скалите, статуите, направени от хора, и колкото по-надолу се спускаше, толкова по-ясно се очертаваха формите и сенките на прокудените, онези, които чакаха, онези, които умоляваха.

С въздишки и песен.

Аника ги усещаше, чувстваше докосването на пръстите им, докато минаваше през тях. Макар страданието им да тегнеше над нея, тя само можеше да следва въздишките и вярата.

Богинята чакаше. Бяла в тъмното море, с прекрасно, царствено лице и надиплена одежда. Едната й ръка полегнала върху полите, другата поставена на кръста. Но в извитата й длан нямаше нищо.

Помогнете ни. Вижте ни. Върнете ни обратно.

„Виждам ви, помисли си Аника. Виждам ви. Чувам ви.“

Постави ръката си в ръката на богинята, погледна в каменните й очи.

„Във водата, от водата.“

Докато го казваше наум, всичко, което я заобикаляше, въздъхна.

Във водата, от водата. Каквато бе и тя.

Аника разтвори ръце сърдечно, като за прегръдка. И започна да се върти в кръг.

„Аз съм от водата. Избрана съм от моя свят. Аз съм пазителка. Аз съм избавителка. Аз съм онази, която търси. Аз съм от водата.“

Повтаряше го безспир в главата си, въртеше се все по-бързо и по-бързо. Почувства движение над себе си — Сойер, приятелите й.

„От водата, за да донесеш светлина в мрака. Избавителке, Водната звезда те чака. Ние те чакаме.“

„Аз съм от водата. Звездата е от водата. Богинята е от водата. От нейната ръка — в моята.“

Докато се въртеше все по-бързо и по-бързо, водата просветля, светлината засия. Меко, меко, меко. По-ярко, по-наситено, по-синьо.

Създадена за това, тя вдигна ръце, събра длани. Над тях водата се завъртя, заблестя, затопли се.

Над тях звездата изригна ярко.

Аника се засмя, сърцето й преливаше от радост, край нея въздишките се изпълниха със сълзи, като ехо на радостта й.

Вдигнала високо ръце, тя започна да се издига, песните зазвучаха ликуващо.

Сойер я наблюдаваше, сърцето му биеше учестено, това бе образът от портрета, но по-ярък, по-изумителен. Със звездата, искрящо синя в леко разтворените й длани.

Докато се издигаше към приятелите си, тя сякаш летеше, великолепна птица, все по-високо и по-високо. Заля ги със светлината на звездата, върна се при тях.

Върна се при него.

Протегна към него звездата, като приношение.

Сойер внимателно притисна дланите й около нея.

Плъзна ръка около талията й, погледна всеки от приятелите си. Заедно, водени от синята светлина, те изплуваха в пещерата.

Сойер свали мундщука си.

— Аника!

И впи устни в нейните.

— Ти изчезна, изплаши ме! Ти си най-красивата! Ти си всичко за мен!

— Трябваше да се гмурна по-дълбоко. Не чу ли песните?

— Сърцето ми се късаше — промълви Саша.

— Вземи я! — Аника подаде звездата на Бран.

— Когато се върнем. Ти си вълшебно създание, Аника! Сега трябва да се върнем, да довършим това.

— Не може ли да отделим десетина минути? Много ми се иска да изплувам, да видя…

Дойл улови Райли за ръката, преди тя да успее да го направи.

— Тръгваме веднага!

— Веднага — съгласи се Сойер. — Дръжте се!

Само след няколко секунди мощният тласък сякаш ги изстреля от водата на пода във вилата.

— Мътните да те вземат, Сойер!

Самият той, с леко разширени очи, се ухили на Райли.

— Това се казва скорост! Пренесе ни за нула време. Сигурно е заради звездата. Бог ми е свидетел, че не бях аз.

— Толкова е красива! — Аника я погледна — сияйна, искряща, неописуемо синя в дланта й.

Сойер също погледна надолу, не само към звездата, но и към Аника, която седеше на пода, подвила опашката под себе си.

— Може би искаш, ъъъ… да се облечеш. — Той взе роклята и й я подаде. — Сложи си я.

— О, да, забравих. Виж, тя е като жива! Сякаш диша! — Предложи я на Сойер.

Звездата наистина пулсираше — без маса, но топла и осезаема в ръцете му.

— Невероятна е! Ето, вземи я!

Докато Бран я поемаше, Аника се изправи на крака, облече роклята си. Също както бе направил с Огнената звезда, Бран постави и Водната в прозрачно кълбо.

— За да я предпази и съхрани.

— Трябва да побързаме! Тя знае!

Като кимна към Саша, Бран застана до рисунката. Останалите се събраха около него, облени от вълшебната синя светлина.

— Както и първия път — всички поставяме ръка върху кълбото, изричаме думите заедно: „За да защитя тази лъчиста вода, тази чиста светлина, изпращам я там, където не може да я види око, да я докосне ръка, да я погълне мрак“.

Мощно сияние, рязко завъртане. Звездата в кълбото запулсира, светлината й заля къщата и скалите, насити мекото небе с цвят. После се плъзна в картината. И проблясвайки в синьо за последен път, потъна в нея.

— Вече е спокойна — промърмори Аника. — И на сигурно място.

— Ще е защитена и силна. — Бран протегна ръка. Картината изчезна. — Сега е още по-силна, защото са две.

— Нереза е бясна. — До Бран Саша потрепери. — Изтъкана е от бяс и лудост. Ще ни залее с огнен дъжд, ще ни изпепели.

— Значи трябва да потегляме към Ирландия. — Като се огледа наоколо, Райли отметна мократа си коса назад. — Не бягам от битки, но може би сега е моментът да отстъпим и да се прегрупираме.

— Тя ще ни последва и ще изпрати дъжд от огън. Огън е — усещам изгарянията.

— Ако въпросът е тук или там, предпочитам да е там. — Всъщност Сойер копнееше за това. — Мога да ни спечеля време и да я върна назад — така ще трябва да ни търси отново, вместо просто да ни следва по петите. Но и в двата случая трябва да се преоблечем.

Сойер разкопча калъфа на подводния пистолет.

— И да се борим срещу огъня с огън — продължи.

— Срещу огъня с огън — съгласи се Бран и добави с остра усмивка, — но да не забравяме и водата.

— Значи горещи и влажни — май долавям сексуален подтекст. Така де… Екипировката за гмуркане — в беседката! — нареди Райли. — Ще им кажа да я вземат оттам. — Тя сви рамене. — И без това ме смятат за ексцентричка.

Аника последва Сойер в стаята му, където той бе оставил дрехи за преобличане, ботушите си и оръжията си.

— Тя е богиня, Сойер! Ами ако не те пусне?

— Няма да й дам тази възможност.

— Но тя…

— Чуй ме. — Той спря, прегърна я през раменете, погледна я в очите. — Трябва да ми се довериш, както аз ти се доверих в пещерата. Да, вярно е, че изпаднах в паника за момент, когато ти потъна в мрака и не те виждах.

И се бе наложило и Дойл, и Бран да го държат, за да не я последва.

— Но се овладях. Защото знаех, че ти правиш каквото е необходимо, каквото трябва. И че ще успееш. Сега искам ти да ми се довериш, да повярваш в мен. Иначе няма да се справя.

— Ще ти помогне ли, ако повярвам?

— Не можеш да си представиш колко!

— Тогава ти вярвам. — Тя обгърна лицето му с длани, допря устни до неговите, изля всичко, което бе, в този единствен миг. — Вярвам ти с цялото си сърце!

— Тогава няма да пострадам!

Той се преоблече бързо, присъедини се към останалите.

— Пригответе се за пожар и наводнение — предупреди ги Бран. — Ще направя каквото мога да ги отблъсна, да ги отдалеча от вас, но играта ще загрубее.

— Обичам грубите игри! — Дойл изтегли меча си, хвърли поглед към Райли. — И в това има сексуален подтекст.

— И още как! — Тя извади пистолета си, стисна ножа.

— Дръжте гадовете й настрана от мен, когато можете. — Сойер погледна нагоре и осъзна, че няма нужда Саша да му казва, че идват. Над главите им небето вече вреше и кипеше. — Ако Нереза е с тях и получа потвърждение от ясновидката, трябва да я приближа достатъчно, за да я притегля с компаса. Може да имам нужда от повдигане — обърна се той към Бран.

— Имаш го.

Небето се разтвори, разтърси света. И от недрата му се изля смъртоносният огнен мрак.

— Вярвам ти с цялото си сърце — повтори Аника.

В този момент ги нападнаха.

Той избегна огъня, който се сипеше под формата на пламтящи копия от небето и съскаше на земята. Каквато и да бе защитата, изградена от Бран около къщата, тя успяваше да държи този огън настрана — той отскачаше от нея като от силово поле. И някои от огнените топки и копия рикошираха в острите криле на спускащите се птици.

„С вашите камъни по вашите глави“, помисли си той, помитайки няколко с куршумите си.

Във въздуха изригнаха огнени искри и Сойер усети горещия им дъх.

Стреляше и стреляше, зареждаше с нови пълнители и пак стреляше. Всичко бе огън и пушек, свирене на куршуми, свистене на метал, съскане на стрели. И светкавици.

А после дойде наводнението.

Той беше предупреден, напомни си Сойер, когато над него заплющя бурята, предизвикана от Бран. Вятър и пороен дъжд, светкавици, пронизващи мрака.

Видя как гривните на Аника проблясват, изстреля откос над главата й, за да унищожи нападателите й.

Огнените езици бяха удавени в дъжда, хладната, чиста влага облекчи изгарянията му. Той мерна неясна сянка, помисли, че е Малмон. Бърз, но не както преди. „Все още се възстановява“, реши Сойер, докато се прицелваше.

Ала земята се надигна, захвърли го обратно в плъзналата мъгла, която съскаше и хапеше. Той се преметна във въздуха, за първи път истински благодарен за тренировките призори. Едва не изгуби Малмон в мъглата, видя, че петното се насочва към Саша.

Извика предупредително, обърна се бързо, за да стреля по него. Но светкавицата на Бран улучи петното и го запрати надалеч. Сойер зърна за миг Райли и Дойл, който я улови за крака и я повдигна така, че тя се преметна високо във въздуха и стреля в кръга от птици.

Той се запита кога, по дяволите, бяха научили това движение, после не му остана време да мисли.

Нереза изникна от мрака, разтърси въздуха и той почувства как зарядът в него наелектризира космите по ръцете и тила му. Тя отново бе яхнала триглавия звяр, но сега носеше някакво подобие на броня, черна като нощта.

Изпращаше гръмотевици, заля дъжда с течен огън, който пламтеше в зловещо оранжево, докато се опитваше да се промъкне през бурята.

Целта й е Бран, досети се той, виждайки как приятелите му се втурнаха и го обградиха. Иска да унищожи магьосника, после да изпепели останалите. Церберът нададе тържествуващ вик, от езиците му лумна още огън, очите му бяха луди като тези на ездачката му. Светът потрепери, когато се сблъскаха стихия със стихия, Сойер вкопа крака в земята, прицели се.

Куршумите му поразиха и трите глави, накараха ги да се отметнат рязко назад и тържествуващите викове на цербера се превърнаха в писъци от болка.

— Сега! — извика той към Бран. — Повдигни ме!

Захвърли бързо оръжията си и стисна компаса.

Излетя във въздуха, благодарен на съдбата, че вече е имал подобен опит с Бран, иначе щеше да е непохватен. Докато Нереза се опитваше да овладее звяра си, насочила яростта си срещу петимата, Сойер вложи всичките си умения в този миг.

Ръката му сграбчи косата й, която се стелеше във въздуха, и разтърсен от допира до нея, започна прехвърлянето.

Подобно на торнадо, мракът около него се превърна в тунел, пълен със звуци, изгарян от беса й. Жилещият камшик на мощта й шибаше ръката му, лицето му, тялото му. Но той устоя.

После очите й срещнаха неговите, усмихнаха му се лудо.

 

 

— Всички вътре! — нареди Бран. — Вътре! Бъдете готови! Има ли ранени?

— Изгаряния, порязвания, гадости. И още гадости — успя да каже Райли. — Слънцето залязва!

За да разреши проблема и понеже тя накуцваше, докато тичаше, Дойл просто я взе в обятията си, отнесе я като футболна топка във вилата.

— Ще лекуваме раните в Ирландия. Нека ти помогна. — Саша се наведе, за да свали ботушите на Райли.

— Виж, не искам да съм гадна, но защо не ме оставиш сама да… По дяволите, няма време!

Тя захвърли скромността заедно с ризата си.

Дойл откопча колана й.

— Не можеш да тичаш.

— Знам, знам. Сойер…

— Той ще се върне при нас. Трябва да вярваме. — Саша улови Райли за ръката, макар тя вече да бе започнала да се променя. — Всички трябва да вярваме.

Единственият отговор на Райли бе вой, докато заставаше на четири крака, предаваше се на луната.

— Виждаш ли го? — Аника коленичи, уви ръце около вълка, притисна лице в топлата козина, за да успокои и двете. — Саша, можеш ли да го почувстваш? Моля те, моля те!

— Не, не мога, когато той пътува. Сойер е силен, Ани, и умен. Отдалечил я е от нас.

— Успя да я изненада — добави Дойл. — Хвана я неподготвена. Това хлапе има топки от стомана. Ще се справи. Ще се върне при нас.

— Ще живеем на острова. — Докато Аника го изричаше, подобно на молитва, по бузите й се затъркаляха сълзи. — Ще построи къща, а аз ще остана в морето. Ще плуваме заедно.

— Знам. — Чувствайки усилието на Аника да сдържа отчаянието си, Саша коленичи до нея и я прегърна заедно с вълка. — Звучи прекрасно. Всички ще ви идваме на гости, ще плуваме с вас.

— Той ще се върне при мен! — Аника си пое дълбоко дъх, вирна глава. — Както преди! Ще се върне при мен!

Любимият й падна в краката й.

— Сойер, Сойер! — Тя се отпусна върху него, обсипа лицето му с целувки. — Ти си ранен!

— Не е толкова зле. — Той също я целуна и изпъшка от болка, докато се изправяше на колене. — Всъщност е доста зле — призна. — Едва прекъснах връзката с нея. Тя е дяволски силна. Не знам къде я изхвърлих, нито колко време ще мине, докато се окопити, но трябва да изчезваме оттук.

— Изстискала те е, братко.

— Не съм толкова слаб! — изстреля той, но прие ръката на Дойл, за да се изправи на крака.

— Аз вярвах в теб! — Аника хвана окървавената му ръка, притисна я към бузата си.

— Чувствах го. Продължавай все така.

— Имаш координатите, нали?

Той кимна към Бран, потупа се по слепоочието.

— Зададени са. Но малко енергийна помощ ще ми дойде добре.

— Имаш я.

— Да не забравиш мотоциклета ми — напомни му Дойл.

— Няма. — Сойер погледна Райли. — За първи път ще пътувам с ликан. — Ухили се, когато тя изръмжа глухо. — Окей, банда, втората звезда вдясно и направо до сутринта^[1].

— Обичам те, Сойер Кинг!

— Продължавай все така! — Той притисна устни към устните на Аника, наум събра по-близо приятелите си, понесли тежка битка.

С ръцете на Аника, обвити около него, ги поведе — натам, където двете звезди светеха кротко, а третата чакаше да засияе отново.

 

 

Майката на лъжите се търкаляше през времето и пространството. Край нея фучеше буря от вятър и звуци. Прелитаха светове, драскаха я с ръбовете си, докато пропадаше през тях.

Докато кървеше — кървеше! — силата се отцеждаше от нея капка по капка. Тя улови юздите на яростта в разранените си ръце, събра всичко, което беше, което имаше.

Най-сетне успя.

Спусна се през световете като ледена комета и земята потрепери, когато падна на пода в пещерата, до сребърните стъпала, които бе сътворила.

Усети вкуса на собствената си кръв в устата, преглътна, но нямаше сили да се изправи. Затова остана да лежи в обятията на болката.

Смътно чу потракването на нокти по камък.

— Кралице моя, богиньо моя, любов моя!

Ръце, покрити с люспи, повдигнаха главата й, загалиха я, докато звярът, който тя бе създала от мъжа, напяваше гърлено.

— Ще ги убия всичките — обеща й той. — Ще ти помогна да се излекуваш, да станеш силна. Пий. — Допря бокал до устните й. — Пий и си почивай, лекувай се.

Тя отпи, но няколкото капки от кръвта на ясновидката едва докоснаха болката, успяха да разсеят съвсем малко от мъглата в главата й.

Но Нереза успя да види, отразен многократно в полираните камъни на залата, звяра, който я беше прегърнал. Видя, че одеждите й са раздърпани, парцаливи, обгорени. Видя втора бяла нишка, прокрадваща се в косата й.

Бръчките около устата й се бяха врязали по-дълбоко.

В очите й заблестя отмъстителна лудост.

Тя й даде сили.

— Ти ще спиш. Аз ще те храня, ще се грижа за теб, ще промивам раните ти. Ти ще се излекуваш, кралице моя, и аз ще отмъстя за теб.

Вътре в болката й, в яростта й прошава нещо, което би могло да мине за благодарност. После, докато звярът я отнасяше към спалнята й, тя заспа и потъна в кървави сънища.