Нора Робъртс
Заливът на въздишките (2)

1

За миг, продължил колкото едно плясване с криле, Аника долови мириса на морето, чу гласове, извисили се в песен. Първо ги имаше, после изчезнаха, мъглявина в мъглявината от цвят и скорост, но изпълниха сърцето й с любов.

После дойде въздишката, ехо от въздишки, друг вид музика. Сладко-горчива. И я заля като сълзи.

Падаше надолу, изпълнена едновременно с радост и тъга. Премяташе се, въртеше се спираловидно, спускаше се задъхано, което прибави безразсъдна тръпка и ненадейна паника към усещанията й.

Сега пляскаха хиляди криле, стотици хиляди, като плющене на вятър и стена от звуци. Нещо цветно пробяга в тъмното, докато тя се приземяваше толкова внезапно, че не успя да си поеме дъх.

За миг се уплаши, че са се озовали в дълбока и тъмна пещера, където пълзят паяци, и още по-лошо — много по-лошо! — където ги очаква притаилата се Нереза.

После зрението й се проясни. Различи сенки и подобие на лунна светлина, почувства стегнатото тяло под себе си, ръцете, които я прегръщаха здраво. Тя познаваше очертанията на това тяло, този аромат, прииска й се да се сгуши в него, пък да става каквото ще.

Беше цяло чудо, че чувстваше отново сърцето му, което биеше толкова бързо и силно, под своето.

Мъжът се размърда и едната му ръка се плъзна по косата й. Другата докосна леко дупето й и тя изпита прекрасно чувство.

Веднага се сгуши в него.

— Мммм. — Сега двете ръце се отпуснаха на раменете й, но гласът му бе толкова близо до сърцето й, че дъхът му я погъделичка. — Добре ли си? Ранена ли си? Добре ли са всички?

Тя си спомни приятелите — не че ги беше забравила, нямаше как да се случи. Ала никога досега не бе лежала така интимно върху мъж — върху Сойер — и това й харесваше извънредно много!

Чу сумтене, изохкване, ругатня. Раздразненият глас на Дойл наблизо произнесе отчетливо: „Да ти го начукам!“. Беше й ясно, че това не е покана за чифтосване, а ругатня.

Не се разтревожи за Дойл. Все пак той беше безсмъртен.

— Не чувам нищо. — Това беше Бран, на около метър разстояние. — Всички ли са тук? Саша е с мен. Райли?

— Страхотно пътуване!

— Стига да си махнеш коляното от топките ми! — изсумтя Дойл.

Аника чу тупване и реши, че Дойл избутва Райли и коляното й от себе си — вече знаеше, че топките не са само играчките, които подскачат, а и деликатна част от мъжката анатомия.

— Тук съм — провикна се и се потърка лекичко в чувствителното място на Сойер, за да си направи експеримент. — От небето ли паднахме?

— Почти. — Сойер прочисти гърлото си и Аника остана разочарована, когато се отмести от нея и седна. — Не можах да забавя приземяването. Никога не съм пренасял шест души, и то толкова надалеч. Предполагам, че преценката ми не бе съвсем точна.

— Но сме тук, и шестимата, това е важното — успокои го Бран. — Питам се само дали сме на точното място?

— Вътре сме — каза Саша. — Виждам прозорци, през тях прониква лунна светлина. Където и да сме, все още е нощ.

— Да се надяваме, че Сойер и неговият пространствено-времеви компас са ни пренесли на точното място в точното време. Хайде да разберем.

Райли се надигна от пода. Ученият археолог. Аника запремята думата в ума си, тъй като нейните роднини, морските хора, нямаха подобно нещо. Не бяха и ликани, мислеше си тя, така че в нейния свят не съществуваше нищо и никой подобен на Райли.

Доктор Райли Гуин — жилаво, стегнато тяло, шапка с широка периферия, която някак си бе успяла да се задържи на главата й, се приближи към прозореца.

— Виждам вода, но не е като изгледа от вилата в Корфу — по-нагоре сме. Път — стръмен, тесен. Стълби, които водят към него. Почти съм сигурна, че това е Капри, а ние се намираме във вилата. Право в целта, Сойер! Браво на пътешественика и вълшебния му компас.

— Благодаря. — Той стана, поколеба се, протегна ръка към Аника, за да й помогне да се изправи. Макар краката й да бяха силни и гъвкави, тя прие помощта му.

— Да видим дали ще намеря осветлението — каза Райли.

— Аз ще ти помогна.

Бран, също на крака, прегърнал Саша през раменете, протегна ръка. Топката светлина, която увисна над дланта му, освети стаята.

 

 

Това, че видя всичките си приятели около себе си, сгря сърцето й като песента. Саша, ясновидката, с коса като слънцето и очи като небето. Бран, магьосникът, толкова красив, одухотворен от магиите си. И Райли, с една ръка върху дръжката на пистолета на бедрото си, готова да го използва, и тъмнозлатисти очи, които обхващаха всичко наведнъж, докато Дойл, воин от главата до петите, стоеше, извадил вече меч.

И Сойер, нейният Сойер, с компаса на пътешественик в ръка.

Може да имаха синини и рани след последната битка, но сега бяха в безопасност.

— Това ли ще е домът ни? — попита тя. — Много е хубав!

— Освен ако Сойер не е сбъркал адреса, това е новата ни щабквартира. — Макар ръката й да остана върху дръжката на пистолета, Райли се отмести от прозореца.

В стаята имаше цветни декоративни възглавници върху дълго легло — не, напомни си Аника, диван. И столове и маси с красиви лампи. Подът — всички вече го бяха разбрали от собствен опит — беше твърд, с големи керамични плочки с цвета на избелял от слънцето пясък.

Райли отиде до една от лампите, натисна ключа и благодарение на магията, наречена електричество, тя светна.

— Дайте ми време да се ориентирам, да се уверя, че сме на правилното място. Не ни трябва посещение от местната polizia.

Райли излезе от стаята през широка арка. След миг нахлу още светлина. Като пъхна меча си в ножницата, Дойл я последва навън.

— Доколкото виждам, всичките ни неща са тук. И изглежда, са се приземили по-меко от нас.

Аника надникна навън. Не знаеше как да нарече пространството с голямата порта с изглед към морето и арките, водещи към други пространства. Но чантите и кутиите им бяха струпани в средата му.

С приглушена ругатня Дойл изправи мотоциклета си.

— Пуснах първо нещата ни, за да не се приземим върху тях — обясни Сойер. — Е, Райли, улучил ли съм мястото?

— Отговаря на описанието, което ми дадоха — потвърди Райли. — И на мястото. Трябва да има голяма всекидневна с френски прозорец, водещ към… А, ето я.

Още светлини и както каза Райли, просторна стая с дивани, кресла и красиви малки неща. Но най-хубавото, о, най-хубавото от всичко бе огромният прозорец, през който се виждаха морето и небето.

Когато Аника се втурна да го отвори, Райли задържа ръката й.

— Не! Не още. Има алармена система. Аз имам кода. Първо трябва да я изключим.

— Ето го панела — каза Сойер и почука по него.

— Една секунда. — Райли извади къс хартия от джоба си. — По-добре да не се предоверявам на паметта си — в случай че пътуването ми е разбъркало мозъка.

— Преместването не разбърква мозъка. — Като се ухили, Сойер почука с кокалчетата на пръстите си по главата на Райли, докато тя набираше кода.

— Хайде, Аника, отвори прозореца.

Тя го направи и се озова на широка тераса, където я очакваха нощ, луна и море с всичките му ухания, примесени с аромата на лимони и цветя.

— Красиво е! Никога не съм го виждала толкова отвисоко.

— Но си го виждала и преди, нали? — попита я Сойер. — Капри?

— От морето. И от долу, където има сини пещери, дълбоко море и костите на кораби, плавали в него много отдавна. Има цветя! — Тя протегна ръка и докосна венчелистчетата на цветята, които преливаха от големи ярки саксии. — Нека аз да ги поливам и да се грижа за тях. Нека да е мое задължение.

— Дадено. Това е мястото. — С доволно кимане Райли подпря ръце на бедрата си. — Още веднъж — браво, Сойер!

— Трябва да го претърсим, за всеки случай. — Бран стоеше на терасата, тъмните му напрегнати очи оглеждаха небето.

Нереза често идваше от небето.

— Ще прибавя защита към алармената система, защото е от по-обикновените — продължи той. — Причинихме й болка и едва ли ще има достатъчно сили да ни нападне отново тази нощ, ако въобще успее да ни открие. Но всички ще спим по-спокойно, ако сме предпазени от слой магия.

— Да се разделим. — С меч, пъхнат в ножницата, и коса, падаща безредно върху красивото му строго лице, Дойл кимна в знак на съгласие. — Да огледаме мястото и да се уверим, че е чисто и безопасно.

— Тук долу трябва да има две спални, още четири горе и обща дневна. Вилата не е голяма и луксозна като онази в Корфу и няма да имаме просторна градина.

— Нито Аполон — вметна Аника.

— Да. — Райли се усмихна. — Това куче ми липсва. Но вилата е удобна и локацията й е добра. Аз ще огледам горе.

— Просто искаш първа да си избереш спалня.

Райли се усмихна широко на Саша, после се намръщи.

— Добре ли си, Саша? Бледа си.

— Боли ме главата. Обикновено главоболие — повтори тя, когато всички очи се обърнаха към нея. — Вече не се опитвам да блокирам виденията. Просто денят беше много дълъг.

— И още как! — Бран я притегли към себе си, прошепна нещо в ухото й и тя се усмихна и кимна. — Ние също ще огледаме горе — обяви той и двамата със Саша изчезнаха.

— Не е честно! Ще използват магия! — Райли хукна нагоре по стълбите.

— Трима горе, оставаме трима долу. Да огледаме този етаж. Аз предпочитам да се настаня тук — каза Дойл, докато се оглеждаше. — По-лесен достъп до околността.

— Значи ти и аз сме долу — реши Сойер, което разочарова Аника. — По-близо до кухнята и храната. Да видим с какво разполагаме.

Двете спални бяха една до друга. Не толкова големи като онези, които бяха оставили в Корфу, но с хубави легла и красив изглед.

— Става — заяви Дойл.

— Става — съгласи се Сойер, след като отвори друга врата към баня с душ.

Вратата се прибираше навътре, което толкова очарова Аника, че тя започна да я отваря и затваря. Направи го няколко пъти, докато Сойер не я издърпа оттам.

Намериха още една стая — с нещо, което Сойер нарече „бар“, голям телевизор на стената (тя обожаваше телевизията) и дълга маса с топки в различен цвят, подредени в триъгълник на зелена повърхност.

Аника прокара ръка по нея.

— Не е трева.

— Филц — обясни й Сойер. — Това е маса за билярд — вид игра. Пробвал ли си? — попита той Дойл.

— Че кой мъж, живял няколко века, не е играл билярд?

— Аз съм живял само няколко десетилетия, но съм си отиграл.

Имаше и тоалетна с мивка, после бяха кухнята с трапезарията. Аника веднага разбра, че Сойер е доволен.

Той я огледа. Високо, стегнато тяло, което се движеше така, сякаш не бърза за никъде. Пръстите й копнееха да се заровят в тази негова тъмнозлатиста коса, изсветляла от слънцето и разрошена от вятъра по време на пътуването. А очите му — сиви като морето, когато го огряват първите сребристи лъчи на зората — я накараха да въздъхне.

— Италианците умеят да готвят. И да се хранят. Това тук е страхотно!

Тя вече знаеше доста за готвенето, дори се беше научила да прави няколко ястия, затова веднага разпозна голямата печка с многото горелки и фурната за печене на месо и сладкиши. Големият кухненски остров разполагаше със собствена мивка, което я очарова, а под един от прозорците имаше и втора — по-широка.

Сойер отвори кутията, която изстудяваше храната — „хладилник“, припомни си тя.

— Вече е зареден. Райли няма грешка. Бира?

— С удоволствие! — ухили се Дойл.

— Ани?

— Не обичам много бирата. Има ли нещо друго?

— Да, твоите безалкохолни. Има и плодов сок. Чакай малко. — Той посочи към стойка с бутилки. — Вино.

— Обичам вино!

— Значи си уредена. — Той избра бутилка, подаде бира на Дойл, взе и за себе си, после пристъпи към една врата. — Килер, също зареден. Имаме си всичко, от което се нуждаем!

Започна да отваря чекмеджетата, докато намери инструмента, с който да отвори виното. Тирбушон — ама че странна дума!

— Не знам за другите, но аз умирам от глад! Това дълго преместване направо ме изтощи.

— И аз бих хапнал — реши Дойл.

— Ей сега ще спретна нещо. Райли беше права — Саша изглежда бледа. Ще хапнем, пийнем и разпуснем.

— Действай тогава. Аз ще проверя наоколо. — С меч в ножницата, все още преметната на гърба му, Дойл излезе през широката стъклена врата.

— Мога да ти помогна в приготвянето на храната.

— Не искаш ли да си избереш спалня?

— Обичам да помагам в кухнята. — „Най-вече на теб“, помисли си тя.

— Добре, ще изберем нещо бързо и лесно. Паста с масло и билки. Имаме също… да, домати и моцарела. — Той извади сиренето от хладилника, подаде й домат от купата на плота. — Вече знаеш как да ги нарежеш, нали?

— Да, научих се да режа много добре.

— Първо ги нарязваш, после намираш голяма чиния или плато. — Той разпери ръце, за да й покаже размера.

Имаше силни ръце, но ги използваше деликатно. Аника си помисли, че деликатността е своего рода сила.

— И нареждаш сиренето върху домата — продължи той. — Поръсваш ги с този зехтин. — Постави една бутилка на плота.

— Поръсването е като дъжд, но съвсем лек.

— Точно така. После взимаш това. — Той отиде до перваза на прозореца, където имаше няколко саксии, и отчупи едно клонче с листа. — Босилек.

— Помня го. Придава аромат.

— Да. Нарязваш го на ситно, поръсваш го върху всичко, смилаш малко черен пипер и си готова.

— И съм готова?

— Означава, че си го направила — обясни той.

— Ще съм готова за теб.

Доволна, тя сплете дългата си до кръста черна коса в плитка и я преметна на гърба. Залови се за работа, докато Сойер поставяше тенджера с вода на печката, след което й наля вино и отпи от бирата си.

Харесваха й спокойните мигове с него и се беше научила да им се наслаждава. Щеше да има още битки — тя го знаеше, приемаше го. Щеше да има още болка. Приемаше и това. Но й бе даден дар. Краката, които й позволяваха да се движи на сушата, макар и не за дълго. Приятелите, които бяха по-ценни от злато. Целта, която беше неин завет и дълг.

И най-вече Сойер, когото обичаше, преди той дори да знае за съществуването й.

— Мечтаеш ли си за разни неща, Сойер?

— Какво? — Разсеян, той я погледна, докато търсеше гевгир. — Да. Разбира се, кой не го прави?

— Мечтаеш ли си за това, което ще е, когато сме изпълнили дълга си, когато намерим и трите звезди? Когато са защитени от Нереза? Когато няма да има повече битки?

— Трудно е да видиш толкова далеч в бъдещето, при положение че сме още по средата. Но, да, мисля си за това.

— Какво искаш най-много, когато всичко свърши?

— Не знам. От толкова време е част от живота ми — търсенето, да не кажа битките.

Ала той спря и се замисли. Тя си каза, че вниманието, което обърна на думите й, също е сила.

— Може би и на шестима ни ще е достатъчно, след като сме изпълнили мисията си, да поседнем на някой топъл плаж, да погледнем нагоре и да ги видим. Да видим Трите звезди там, където им е мястото. И да знаем, че ние сме причината за това. Ето ти една голяма красива мечта.

— Не мечтаеш ли за богатство и дълъг живот? — Тя плъзна поглед към него. — Или за жена?

— Ако можех да потъркам някоя вълшебна лампа, бих бил идиот да не си пожелая всичко това. — Той помълча за миг, зарови пръсти в косата си. — Но приятелите, които са се били с мен, и един топъл плаж ще са ми достатъчни. Прибави бутилка изстудена бира и звучи идеално.

Тя понечи да заговори, но Дойл се върна през стъклената врата.

Въпреки че бе висок и мускулест, той се движеше с лекота.

— Тук няма същото пространство за тренировки както в Гърция, но има лимонова горичка, която можем да използваме, а и мястото е по-закътано, отколкото си мислех. Макар че Бран ще се погрижи да го обезопаси допълнително. Има и зеленчукова градина — по-малка е от онази във вилата. И саксии с билки и домати на терасата. Голяма маса за ядене с лозница над нея. Сенчесто е, но е възможно пчелите да се окажат проблем. Имаме си и басейн.

— О!

— Е, и той е по-малък от онзи в Корфу. В дъното на двора е, сигурно затова са засадили дървета по края му. Не са искали да се вижда. Имаш ли предпочитания за спалня?

— Не. Избери си която искаш.

— Добре. Отивам да си прибера багажа.

Щом той излезе, дойде Райли.

— Направо ми четете мислите! — Тя приближи и прегърна Аника през кръста. — Умирам от глад. Какво ще ядем?

— Сойер приготвя паста, а аз правя салатата от сирене и домати със зехтин и билки. Ще хапнем, пийнем и разпуснем.

— Съгласна!

— Твоят „приятел на приятел“ е заредил кухнята — каза Сойер на Райли.

— Да, задължени сме му. Бира или вино? — За да си помогне в избора, тя отпи по глътка от бутилката на Сойер и чашата на Аника. — Трудно ми е да реша. Но ще ядем паста, така че избирам вино. Бран и Саша са ме изпреварили и са заели голямата спалня — но пък те са двама, така е честно.

— С Дойл ще се настаним тук долу. Две стаи и баня с тоалетна. Устройва ни.

— Звучи добре. Аника, ти можеш да си избереш една от стаите горе. Саша и Бран ще използват другата за студио и работилница. Горе има и тераси. Няма да можем да стигаме до плажа оттук, но ще ползваме въжената железница.

— Какво е въжена железница? — попита Аника.

— Като влак, но във въздуха. Плащаш си и слизаш с нея в града или близо до плажа, или…

— Искам да се кача на нея! Може ли да се качим утре?

— Вероятно. До магазините в Анакапри е доста път пеша, а на връщане е стръмно. За да стигнеш до центъра на Капри пък, трябва да вземеш автобус или такси. Или сериозно да повървиш. В Анакапри няма коли. Ако ни потрябва, ще намеря някоя и ще паркираме в Капри, но засега ще използваме най-вече краката си или градския транспорт. Отивам да направя една бърза проверка на околността.

— Дойл вече я направи. — Сойер изсипа спагетите в тенджерата с кипнала вода.

Райли се поколеба, хвърли поглед към вратата. Накрая сви рамене.

— Тогава няма смисъл и аз да правя.

— Имаме си басейн — осведоми я Аника.

— Да, разбрах. Може да се топна в него преди лягане. На двора има маса, нали? Защо не хапнем навън?

— Аз съм „за“. Ще я подредя.

Райли си наля вино, вдигна чашата към Сойер.

— Чудесно. — Взе още една чаша, когато Саша влезе с Бран. — Виното ще върне цвета на лицето ти.

— С удоволствие бих пийнала. И хапнала. Сойер, Аника, страхотни сте!

— Избирам италианската бира. — Бран отвори хладилника, взе си една. — Дойл?

— Нашият безсмъртен си прибира багажа. — Сойер разбърка пастата, във въздуха се вдигна пара. — Ще се настаним в двете спални долу.

— Значи Аника има избор горе.

— Райли каза, че ви е нужна стая за рисуване и за магиите на Бран. Изберете си. На мен ми е все едно.

— Ако наистина не възразяваш, ще вземем стаята срещу нашата. Тя е по-малката от двете, но е достатъчно голяма за нуждите ни. А твоята ще гледа към морето. Ще се събуждаш и заспиваш с него.

Трогната, Аника пристъпи към Саша и я прегърна.

— Благодаря ти.

— Аз съм срещу теб — каза й Райли. — С гледка към лимоновата горичка.

— И ни пазиш гърба — усмихна се Бран.

— Да. Ще се храним навън. Веднага щом намеря чинии.

Тя ги намери — пъстри като декоративните възглавници. Двете със Саша излязоха да подредят масата, докато Аника старателно добавяше билките към салатата.

— Така добре ли е? Правилно ли го направих?

Сойер хвърли поглед на салатата.

— Идеално. Още няколко минути и яденето е готово.

— Обаче ни трябват и свещи! И цветя! — Аника се втурна да търси каквото смяташе, че е нужно за подредбата на масата.

Сойер опита пастата и изключи газта.

— Саша добре ли е?

— Явно е малко по-разтърсена от нас. Но почивката и храната ще й се отразят добре. — Бран вдигна поглед при появата на Дойл. — Направих основно заклинание за защита на къщата и двора, но искам да го допълня с предпазен слой, преди да си легнем. Рано или късно Нереза ще ни намери и ще е бясна.

— Нас ще намери — съгласи се Сойер, докато изцеждаше пастата. — Но едва ли ще намери Огнената звезда.

— Което значи, че ще се бори още по-настървено за следващата. — Дойл вдигна бирата си, пресуши я. — Какво бих направил на нейно място? Бих решил, че в първия рунд съм подценил врага си. Гордостта й ще я доведе до този извод. Ще ни нападне по-жестоко, по-кръвожадно.

— И вероятно по-хитро — добави Бран. — Досега действаше с ярост и насилие. Каквото и да ни струва това на нас, на нея й струваше по-скъпо. Ако е умна, ще избере стратегията пред силата. Трябва да сме готови.

— Трябва да хапнем. — Сойер изсипа пастата в една купа, заля я с маслото и билките, които бе приготвил. — И да поспим.

— Имаш право. Но и да празнуваме, макар и набързо, за това, че сме живи и здрави. И заедно.

— И готови да търсим следващата звезда.

Бран кимна към Дойл.

— Да пием за следващата. Все още не знаем дали става дума за Водната или Ледената. Ала съдбата ни изпрати тук, където несравнимата Райли отново ни подсигури покрив и храна. Предлагам да оставим изготвянето на стратегия за утре.

— И без това няма да е днес, защото пастата е готова. Ще вземеш ли тази табла? И виното. Аз ще пийна още една бира.

Сойер излезе в ухаещата на лимони нощ, в която тънкият сърп на луната разливаше мека синя светлина над земята и морето.

Аника, вярна на себе си, беше измайсторила букет от салфетки и бе „изровила“ свещи от къщата.

— Не можах да намеря… — Когато думата й убягна, тя изимитира палене на клечка кибрит.

— Кибрит — помогна й Сойер.

— Аз ще се погрижа. — Бран просто щракна с пръсти и свещите засияха.

Аника плесна с ръце и се засмя. После се втурна да прегърне Бран.

— Вече прегърнах Саша и Райли. Всички сме заедно на това ново място! — Тя се обърна и обви ръце около Дойл, успя да измъкне усмивка и от него. — Имаме добра храна и добри приятели!

Накрая се обърна към Сойер, прегърна го, достави си насладата да вдъхне аромата му.

— Нереза няма приятели и не може да има това, което имаме ние.

— Тя не иска да има това, което имаме ние.

Саша се олюля и стана. Очите й бяха тъмни и дълбоки, виждаха повече от морето и от тънкия сърп на луната.

— Тя не желае приятели, любов или привързаност. Изтъкана е от лъжи, алчност и амбиция, всичките тъмни. Тя е мракът. Сега беснее и е познала болката. Но скоро ще започне да ни търси и да крои планове. И ще дойде. Изгаря я жажда, жажда за кръв. Единствено нашата кръв може да я утоли. Тя ще дойде, колкото и да се обезопасяваме. Кристалната топка ще ни открие. И Нереза ще намери още някой, който да участва в преследването. Алчността заслепява, алчността обединява. Богинята се обвързва с човек, човекът се обвързва с богиня. В сделка, подпечатана с кръв. На този остров, в тези води, в песните, във въздишките, ще има нови битки. Кръвта се лее, болката поразява. И идва предателството, скрито зад усмивки. На този остров, в тези води, в песните, във въздишките, звездата чака, синя и чиста, чака невинните и храбрите. Водната звезда не е направена от сълзи, но ще се проливат сълзи, преди да бъде намерена.

Саша отново се олюля, бяла като призрак. Бран я подхвана, прегърна я.

— Дишай дълбоко, фейд^[1].

— Не му се противопоставих. Кълна се, че не се опитах да блокирам това. Просто… просто всичко ми дойде в повече.

— Преместването. Досега никога не съм пътувал с ясновидка, не съм правил нищо подобно — обади се Сойер.

— Разбъркан мозък?

Сойер хвърли кос поглед на Райли.

— Не точно, но може би видението просто имаше нужда да… да я настигне. Искаш ли да пийнеш вода? Ще ти донеса.

— Не, не, добре съм. По-добре. — Саша въздъхна. — Наистина съм по-добре. Чувствах се така, сякаш не мога да си върна равновесието. Сега мога. Така че, да, може би е от преместването. О, боже, денят си го биваше! Ще поседна.

— И ще хапнеш. — С бързи движения Аника напълни една чиния с паста, загреба от доматите и моцарелата. — Трябва да хапнеш.

— Ще го направя. Всички ще го направим. Дойде толкова бързо. Сякаш ме настигна изневиделица и се стовари отгоре ми. И голяма част от него е брутална. Емоцията във всичко това. Яростта й и нуждата да ни унищожи. Не само да наранява или убива. Иска да ни унищожи.

— Ти каза, че е намерила човек — напомни й Бран.

— Да, но не знам дали означава мъж. Тя обаче ще намери някой, който ще обедини сили с нейните.

— След като сме се били с богиня? — Дойл натрупа храна в чинията си. — Не виждам как ще ни победи някакъв си смъртен.

— Казва човекът, който не може да умре — вметна Райли. — Човешкият род е хитър, предпазлив и опасен. Ако Нереза е сключила сделка с човек, то е защото той — или тя — му е полезен. Не се перчи толкова.

Сойер подаде купата на Аника.

— Е, сега знаем коя звезда търсим в Капри и околностите му. Водната. Може да задраскаме това от списъка с неизвестни.

— Синя е и е красива. Неземно синя. Не знам дали мога да предам тоновете й с боя. Огнената звезда светеше и изгаряше. А тази… — Саша притвори очи за миг. — Тя сияе и изглежда така, сякаш… се дипли. Вода? Може би затова.

След като нави паста около вилицата си и я опита, Саша отново притвори очи.

— О, много е вкусно, Сойер! Точно както го обичам. Аз ще поема закуската.

— Не, аз. Ти ще си почиваш.

— Мога да помагам.

— И да виждаш в бъдещето. — Той посочи към Аника. — Имам си услужлив и сръчен помощник-готвач.

— Аз я направих. — Аника внимателно си взе малко от салатата. — И е добра.

— Страхотна е — съгласи се Райли и си отсипа втора порция. — Утре започвам проучванията. Може би е прибързано да си мислим, че Водната звезда е във водата, но първата беше. Познавам някои от пещерите наоколо, във водата и на сушата. Ще издиря още.

— Ти спомена и суша, и море — изтъкна Бран. — Песни и въздишки.

— Както когато летяхме?

— Какво?

— Както докато летяхме — обърна се Аника към Сойер. — Поне приличаше на моята представа за летене. Пътуването. Песните и въздишките, когато ти ни пренесе дотук.

— Какви песни и въздишки, Аника? — Тъмният поглед на Бран светкавично се насочи към нея.

— Не ги ли чухте?

— Не. — Той огледа масата. — Явно никой друг не ги е чул.

— Чух само торнадото. — Макар да наблюдаваше Аника, Райли продължи да се храни. — Преживяла съм няколко и пътуването със Сойер ми заприлича на тях. Но ти си чула песни и въздишки?

— Само за момент. Беше толкова красиво! — Тя притисна ръка към сърцето си, после я сви в шепа и я протегна напред. — Изпълни сърцето ми. Имаше вятър, цветове и светлина. Беше много вълнуващо. После песни, музика с думи, но не ги чувах добре. И въздишки, ала не тъжни — или поне не само тъжни. Сладостни, но с някаква тъга. Тъга, примесена с радост. Как ви звучи?

— Уши на русалка? — предположи Райли. — Водната звезда, русалка. Интересно. — Тя хапна още от пастата, усмихна се. — Пак ще ни трябва лодка. Ще се заема с това.

 

 

По-късно, когато къщата бе притихнала, когато всичките й приятели спяха, Аника излезе на терасата пред новата си стая. Морето я теглеше — тя бе част от него, създадена в него. Прииска й се да литне към водата, да поплува за малко в сърцето му.

Но морето трябваше да почака.

Тя имаше крака и ги ценеше, макар сега, когато бе разкрила на останалите каква е — нямаше друг избор — времето й с тях бе преброено.

Затова си пожела, докато гледаше сърпа на луната, да владее сърцето на Сойер и да го кара да пее и въздиша, когато нея няма да я има. Пожела си той да почувства каквото чувстваше тя, пък макар и само за един ден.

Дългът беше на първо място и Аника нямаше да го пренебрегне. Но дълбоко в сърцето си можеше да се надява, че ще изпълни дълга си, че ще осъществи завета.

И ще познае любовта, преди да се върне завинаги в морето.