Нора Робъртс
Заливът на въздишките (3)

2

На сутринта Аника се събуди рано. Избра една от хубавите си рокли, която падаше богато около краката й — прекрасно напомняне, че ги има — и веднага пое към кухнята.

Искаше да приготви кафето. Беше се научила как във вилата в Корфу и й харесваше да прави като хората от сушата. Но в тази нова къща машината бе различна и щеше да й е нужно известно време, за да се научи да работи с нея.

Обичаше да научава как действат нещата.

Днес искаше истински цветя за масата, затова излезе навън и се запъти към градината. И видя басейна. Бледосинята вода под първите меки лъчи на слънцето.

Морето е твърде далеч за сутрешно плуване, помисли си, но басейнът?… Той е тук. Дървета ограждаха двора и образуваха плътна зелена стена. Аника не разбираше защо човеците се смущават от телата си. Те бяха естествени като косата и очите, ръцете и краката и бе излишно да се крият.

Освен това тя копнееше за водата и не виждаше защо трябва да се връща в стаята си за банския. Затова просто си свали роклята, метна я на един стол и се гмурна в басейна.

Водата я обгърна — нежно като майка, сладко като любовник. Тя се плъзна по дъното, морскозелените й очи искряха от удоволствие. Очарована, преплува дължината на басейна, върна се, оттласна се от дъното и изправи краката си във въздуха под слънцето.

После отново разцепи водата, този път с опашка.

Сойер, с чаша кафе в ръка, замръзна на място край басейна.

Беше излязъл да види какво става, кой е заредил кафемашината. Разбра, че е Аника, в мига, когато краката й се появиха над водата — дълги, златисти и съвършени.

После около тях се появиха цветове, проблясващи като скъпоценни камъни — камъни, които се превърнаха в искряща течност, преди да се преобразят в опашка на русалка.

Сойер остана без дъх. Да знае, че тя е русалка, и да я види как се преобразява, бяха две различни неща. Затова просто остана без дъх. Преди да успее да се окопити, тя изплува над водата, дългата й черна коса се стелеше около нея, ръцете й бяха разперени, опашката проблясваше, лицето й бе свежо и красиво.

Изви се като дъга във въздуха — господи, не носеше нищо освен опашката! — и се плъзна обратно във водата.

Тялото му реагира и той се упрекна, макар че беше мъж, а кой мъж не би се възбудил при вида на великолепна гола русалка? Помъчи се да мисли за нея като за своя сестра, но не стигна доникъде. Постигна по-голям успех, когато твърдо я определи като съотборник.

Тя непременно трябваше да спре да размахва тази невероятна опашка в басейна. Наоколо имаше съседи.

Аника отново излезе над водата с весел смях, преметна се във въздуха и заплува по гръб. Той си нареди да не гледа гърдите й — уви, беше твърде късно — но успя да премести поглед към лицето й. Тя бе притворила очи, а на лицето й имаше кротка усмивка, докато се носеше по водата само с едно перване на опашката.

— Аника!

Очите й се отвориха, тя му се усмихна.

— Добро утро, Сойер. Искаш ли да поплуваш с мен?

„О, да, господи, да! Не… не мога, не бива, няма!“

— Ъъъ… не точно сега. А и ти не бива да си тук с… нали знаеш, опашката. Без краката. И гола. Някой може да те види.

— Още е рано. А и нали има дървета.

— И прозорци над дърветата, от които някой може да погледне точно сега.

— О! — С лека въздишка тя свали опашката във водата и миг по-късно той зърна краката й, които ритаха леко. — Съжалявам, но беше толкова приятно, че не се усетих.

— Няма проблем, просто недей да… Не, не излизай от водата!

Той наистина изпита паника, когато тя се плъзна към плиткия край и се изправи във водата. Това нейно тяло — гъвкаво, съвършено и… мокро! Водата проблясваше по кожата й като диаманти върху златист пясък.

Направо го убиваше!

— Аз… ще отида да донеса хавлия. Недей да излизаш без… Просто изчакай.

Той забърза към къщата. Кафето нямаше да помогне много на гърлото му, което бе пресъхнало като кладенец при вида на косата й, полепнала по великолепните й гърди!

Сойер се опита да брои през три от хиляда назад и пак му трябваше минута да дойде на себе си — съвсем човешко — преди да грабне една голяма хавлия от килера до кухнята.

Когато се върна при басейна, тя стоеше послушно там, където я бе оставил.

— Ти трябва да… — Той завъртя пръст във въздуха. — Обърни се. После роклята.

Не беше видял друго освен роклята, което означаваше, че тя няма да носи нищо под нея. И за това не беше много умно да мисли.

Впери поглед в лимоновите дървета, докато държеше хавлията над водата.

— Защо жените винаги закриват горната част на тялото си, а мъжете — не?

— Защото ние нямаме… а вие имате.

— Гърди — каза тя, докато пристъпваше вън от басейна, увила хавлията около себе си. — Понякога девойките носят миди върху гърдите си. Но само защото е модерно.

Той се престраши и я погледна, изпита облекчение, че е покрила всичко.

— И при русалките ли има мода?

— Да. Освен това обичаме украшенията. Направих кафе.

— Да, добре. Благодаря. — Той го взе от масата, отпи. Тя го бе приготвила силно като за шампиони, но му беше все едно. — Ако смяташ да плуваш, наистина трябва да носиш бански и да си с крака.

— Извинявай ме.

— Не. Не се извинявай. — Той отново се престраши да я погледне. Сега носеше рокля, а дългата й коса бе влажна и лъскава като кожата на тюлен. — Опашката ти е невероятна. Толкова е красива. Сигурно ти е странно да плуваш без нея.

— Харесвам краката.

— Да, и те са страхотни. Щом намерим лодка, ще можем да влизаме по-навътре и ти ще можеш да плуваш с опашка, когато поискаш. Но в басейна, посред бял ден — по-добре недей.

— За момент си помислих, че е просто едно утро, с басейн, огрян от слънцето, и ухаещи дървета.

— И това ще се случи.

Тя го погледна право в очите.

— Вярваш ли?

— Да. Вярвам.

— Тогава няма да съм тъжна. Ще ти помогна да приготвиш закуската и ще сложа масата. Какво ще сготвиш?

— С провизиите, които имаме в момента? Доста неща. Ти какво искаш?

— Може ли да избера?

— Разбира се.

— Може ли да направиш… не точно палачинки, защото ти… — Тя направи въртеливо движение с ръка. — И да сложиш нещо вкусно вътре?

— Малки палачинки.

— Да! Можеш ли да ги правиш?

— Имаш ги.

Беше й приятно да работи в кухнята. Толкова много аромати, цветове и вкусове. Сойер каза, че ще приготвят и бекон с яйца, а палачинките ще са с праскови отвътре и мед отвън, за да са сладки.

Тя му помогна да приготви сместа и той й показа как да пържи палачинките, остави я да опита сама. Докато го правеше, влезе Саша.

— Точно навреме. Всички вече станаха. Господи, тук ухае прекрасно!

— Приготвям палачинки.

— Много обичам! — Саша приближи, прегърна Аника през кръста, известно време я наблюдава. — Браво на теб!

Пресегна се за чаша кафе.

— Да сложа ли масата?

— Масата! Забравих да набера цветя. Трябват ни чинии и чаши, и салфетки, и…

— Нека аз да се погрижа за чиниите — предложи Саша.

Прехапала долната си устна, Аника кимна, докато внимателно изсипваше палачинката в една чиния.

— Добре ли го правя?

— Идеално — увери я Сойер.

— Сега трябва да набера цветя.

Тя хукна навън, а Саша се облегна на плота.

— Прекрасната подредба на маса на Аника.

— Би ли се опитала да й обясниш, че не бива да плува гола, поне не денем?

— Така ли прави?

— Ако не броим опашката.

— Божичко!

— Не е кой знае какво, просто се бе увлякла. Мисля, че разбра какво й казвам, но може би — е, нали знаеш — е по-добре да го чуе от жена. На Корфу всяка сутрин можеше да слиза на морския бряг, плуваше под водата, навътре в морето, за да изпълни този… ритуал. Но тук…

— Ще й обясня така, че да ме разбере. Ти имаш ли нужда от помощ?

— Не, справям се.

— Кафе, кафе, кафе — промърмори Райли, докато влизаше със сънлива походка. Наля си чаша, вдиша аромата, отпи глътка. — Боже! — възкликна. — Това се казва кафе!

— Направо може да ти поникне козина — засмя се Сойер. — О, забравих, че на теб ти е нужна и луна.

— Много смешно! — Тя взе палачинката на Аника, напъха я в устата си и промърмори „добра е“, докато дъвчеше.

— Дай ми петнайсет минути и ще видиш на какво още съм способна.

Саша занесе чиниите навън, върна се за чашите и получи целувка от Бран. Когато отново излезе, Аника вече се бе заловила за работа.

Наредила беше чиниите в полукръг около куличка от празни саксии. От най-горната излизаха салфетки в ярки цветове, нагънати като хармоника и имитиращи водопад. В основата на цветовете и листата няколко красиви камъка образуваха езерце.

— Това е водопад-дъга — предположи Саша.

— Да! А водата напоява малката градинка. Всъщност водата „цъфти“, така че можеш да плуваш в цветята.

— Красива мисъл.

— Мястото е красиво. Тук не може да достигне мрак. Добре е да има място, където не може да достигне мрак. — Тя погледна към гривните, обгърнали китките й — магията, която Бран бе създал за нея. — Място, където никой не трябва да се бие.

— Ние ще изтласкаме мрака надалеч, Ани. Дори да успеем да направим само това, пак ще е от значение.

— Да, важно е. Приятелите са важни. Ние, приятелите, можем да си направим една хубава закуска в първия ден от търсенето на Водната звезда.

С водопад-дъга.

По време на закуската говореха за практични неща. За Капри и морето. Разпределяха си домакинските задължения.

— Тук не сме изолирани от останалите — отбеляза Бран. — Нужна ни е някаква история за прикритие. Приятели на почивка?

— Да кажем, работна почивка за мен. — Райли загреба от яйцата. — Винаги е по-добре да се придържаш към истината. Аз съм археолог, правя дисертация, проучвания. Така че въпросите, които е възможно да задавам, ще имат обяснение. Италианският ми е по-добър от гръцкия и ще можем да се разбираме. Някой друг говори ли го?

— Io parlo italiano molto bene.^[1] — Дойл захапа една палачинка.

Веждите на Райли се повдигнаха.

— Виж ти!

— Si. Имах предостатъчно време да уча езици.

— Това ще ни е от полза, ако ни потрябва още един преводач. Ще звънна тук-там да задвижа нещата. Ще са ни нужни лодка и екипи за гмуркане.

— Ти ще сключиш сделката — предложи Сойер. — Бива те.

— Една от силните ми страни.

— Няма да е зле да имаме подръка кола или ван — каза Бран. — Ако се наложи да отидем по-навътре в сушата.

— Ще видя какво мога да направя.

— По-добре да държа мотоциклета си вътре и да го вадя само при нужда. Ще направя тренировъчна площадка в горичката. Дърветата са добро прикритие — започна да размишлява на глас Дойл. — Наоколо има доста хълмове за изкачване.

— Обичам да се разхождам. — Аника изяде последната хапка от залятата с мед праскова. — Може ли да се разходим до плажа?

— По-късно — отвърна Бран. — Имам да свърша някои неща, ако Сойер помогне на Дойл да организира тренировъчната площадка.

— Разбира се.

— Аника, ще ми помогнеш ли, докато Саша и Райли почистват тук? Трябва да попълним запасите си от лекарства. Ти ще се заемеш с обажданията — обърна се Бран към Райли, — твоите „магии“.

— Трябва да прегледаме картата на района — напомни Дойл. — И да си изработим стратегия.

— Съгласен. Ще изготвиш ли графика на домашните задължения, Саша?

— Веднага щом почистим кухнята.

— Добре, съотборници… — Райли плесна с ръце. — … да се залавяме за работа.

 

 

Аника обичаше да работи с Бран не само заради търпението му, а и заради очарованието на магиите му. Тя нямаше опит като магьосница, но по време на престоя им в Корфу той й бе показал как да стрива листа и венчелистчета, как да отмерва дозите.

Бран беше добър и в правенето на оръжия — като отварите от светлина и сила, които бяха разгромили Нереза и зверовете й на Корфу. Можеше да призове светкавиците и ги използваше така ловко, както други използваха пистолет, лък или меч. Тя беше видяла на какво е способен и вярваше, че неговата мощ е по-голяма от тази на всеки магьосник, когото познаваше. Дори по-голяма от тази на морската вещица.

Но той отделяше доста време и за начините на лечение. Макар да знаеше, че на някои им прилошава при вида на рани и кръв, Аника не се боеше. И изпита гордост, когато Бран й каза, че има талант да лекува.

Тя нямаше желание да е воин, макар да приемаше войната. Нейните оръжия бяха бързината и гъвкавостта — във водата и извън нея. И гривните, които изстрелваха сила или я блокираха.

Когато Саша се присъедини към тях, Аника си измисли извинение, за да ги остави сами. Защото се обичаха, а времето между влюбени е ценно. Разходи се из къщата, запозна се с покоите й — стаите, поправи се.

Следвайки гласа на Райли, пристъпи в една обляна в светлина стая, в която Райли крачеше и говореше много бързо по телефона на смесица от английски и италиански.

— Che cazzo^[2], Фабио! На това предложение ли му викаш? Две седмици минимум, най-вероятно от четири до шест. Stronzate!^[3] Не се опитвай да ме разориш! Дори от непознат ще получа по-добра оферта! Точно това ще направя. О, и ще посетя майка ти, докато съм тук. Чака ни приятен разговор, защото имам много пресни спомени от вечерта в Неапол. И на теб, amico^[4].

Тя замълча, докато отсреща не спираха да говорят. Усмивката й стана остра и доволна.

— Quanto?^[5] По-добре е, малко по-добре, но… Наистина ще ми е приятно да си поговоря с майка ти. О, толкова за две седмици? Е, това вече е приказка! Така става, ще задържиш депозита и в двата случая. Какво казваш?

Райли отметна глава назад и се засмя.

— Скъпи, ще ти се да те стисна за топките. Четири седмици минимум и имаме сделка. Утре ще я вземем. И гледай да е в добро състояние, Фабио, иначе… не си забравил как ти спасих задника в Неапол, нали? Не ме карай да съжалявам. Ciao.

Тя затвори телефона с едно докосване и отиде при Аника.

— Дай пет!

Когато Аника я изгледа недоумяващо, Райли отново се засмя.

— Не, не, това означава да допрем длани. Сключих страхотна сделка. Имаме лодка и свалих значително цената. — Тя изпъна рамене. — Наистина стиснах копелето за топките.

— Какви топки?

Райли посочи чатала й.

— Такива.

— О, ясно. Знам за тях. Но как си му стиснала топките, когато… О, това е израз.

— Започваш да схващаш. Оборудването за гмуркане го уредих лесно. За него отговаря братовчедката на Фабио, Ана-Мария, договорих много ниска цена. Щях да сваля още и тази на Фабио, ако не се беше опитал да ми стисне топките пръв. Както и да е. — Тя пъхна телефона в джоба си и потри длани. — Справих се. Освен това сестрата на гаджето на една приятелка ни дава вана си срещу бензин и бира, ако имаме нужда от превоз. Е, къде са останалите?

— Саша и Бран са горе и правят магии. Мисля, че Сойер и Дойл още подготвят тренировъчната площадка в горичката.

— Хубаво. Ти трябва да облечеш панталон.

— Панталон?

— Да, от онези, които са дотук. — Райли потупа с длан мястото над коляното си. — С многото джобове. И потник, който можеш да напъхаш в него. Искам да поработя върху някои от движенията си, а ти си най-добрата. Ще упражняваме и ръкопашен бой. Но няма как да се премяташ в тази рокля, особено без бельо под нея.

— Предпочитам рокля.

— Да, но когато правиш кълбо напред или се премяташ, всичко ти се вижда.

— Всичко ми се вижда?

— Женските части, Ани. Които, за добро или за лошо, смятаме за интимни. По-нататък ще ти намерим клин — като тези за каране на велосипед. Ще го носиш под роклята.

— Клин.

— Ще се погрижим за това. Но сега отивай да се преоблечеш. Ще видя дали Бран може да остави Саша. Тя също трябва да тренира.

— Вече се справя по-добре.

— Да, така е — съгласи се Райли, докато изкачваха стълбите. — Ти си добър треньор.

— Благодаря. Обичам да помагам.

Доволна, въпреки новината, че трябва да носи клин, Аника отиде в стаята си да се преоблече и прибра косата си в дълга тежка плитка.

Остави прозореца си отворен и макар че щеше да излезе, за миг се подаде навън, наслади се на въздуха, ароматите, гледката към морето.

На тесния път долу видя хора с туристически обувки и клинове, които изкачваха стръмния хълм. Може би бяха клинове за велосипед, но тя знаеше какво е колело, а те нямаха такова.

Видя храсти и дървета, обсипани с цвят, а в далечината — хора на ивицата плаж и лодки, движещи се в синята вода.

Обичаше да плува под лодките, да гледа към сенките им и да се опитва да познае къде отиват.

Но днес видя жена, която вървеше бавно нагоре по стръмния път и буташе бебе със закръглени бузки в… ходилка, носилка… Детска количка! Детска количка. От двете й страни бяха окачени тежки найлонови торби, друга чанта изпълваше докрай малката кошница.

Жената пееше, а бебето се смееше и пляскаше с пухкавите си ръчички.

На Аника й се прииска да може да рисува като Саша. Щеше да нарисува жената и засмяното бебе, дългия стръмен път, виещ се пред тях.

Жената вдигна очи, улови погледа й. Аника й помаха.

— Buongiorno!^[6] — извика жената.

Аника знаеше думи от много езици, защото обичаше да слуша и да се учи.

— Buongiorno — извика в отговор. Затруднена да състави изречение, тя смеси езиците. — Ти и твоята bambina сте bella *. — Тя протегна ръце. — Bella.

Жената се засмя, наклони глава на една страна.

— Grazie, signorita. Grazie mille.^[7]

И като запя отново, продължи да се изкачва по стръмния път с бебето.

Заредена положително от срещата, Аника заслиза с танцова стъпка по стълбите, за да тренира за битки.

Видя Саша и Райли на ивицата морава между басейна и лимоновата горичка. Красиви растения и храсти добавяха цвят по края й, а високите стройни дървета образуваха зелена стена.

Нямаше много място, така че трябваше да тренират по-компактно.

И все пак тя се любуваше на начина, по който Райли упражняваше ръкопашния бой със Саша. Удар, завъртане, ритник. Като танц.

След кратък спринт Аника изпълни двойно кълбо напред, приземи се меко и изимитира нанасяне на крошета върху двете си приятелки.

— Фукла! — промърмори Саша.

— Няма много трева, но е красиво. Започни да упражняваш претъркулването, Саша. — Аника завъртя ръце, за да й покаже. — После и отскока.

— Двойно претъркулване — реши Райли. — Приближаваш, страничен ритник, удар отляво.

— Сериозно ли говориш?

— Трябва да започнеш да комбинираш премятането и претъркулването с останалото. Дяволски добра си с арбалета, миличка, но всички знаем, че боят от разстояние ти куца. Гъвкавост, подвижност, сила. Нали така, Ани?

— Точно така.

— Нека първо тя да го направи. — Саша посочи с пръст Райли.

— Искаш аз да го направя първа? Чудесно.

Райли плесна с ръце, разкърши рамене, приклекна няколко пъти. После скочи напред, приземи се на ръцете си, претърколи се още веднъж, изправи се на крака, ритна с единия вдясно, едната й ръка, свита в юмрук, замахна наляво.

Аника я аплодира.

— Не я окуражавай — промърмори Саша.

— И ти можеш да го направиш, Саша. Помни! Стягаш мускулите. — Аника потупа корема на Саша. — Тук трябва да има сила, също и в краката ти.

— Добре. — Саша разкърши ръце и издиша. — Добре. Стягам корема, подскок, претъркулване, ритник. О, господи!

Тя се засили и скочи във въздуха за кълбото напред.

Аника кимна, после примигна, защото, макар скокът да бе добър, претъркулването се измести от центъра, а второто — още повече. В резултат на това, вместо на краката си, Саша се приземи по очи.

— По дяволите!

— Десетка за приземяване по очи — пошегува се Райли.

Саша се претърколи, изгледа я кръвнишки.

— Кълбото ти напред беше добро. — Аника се наведе, потърка раменете на Саша. — Само малко се наклони вляво при претъркулването. Нямаш център, затова не можеш да запазиш равновесие. Ще ти покажа по-бавно от Райли.

Тя не си направи труда да се засили, просто се превъртя плавно във въздуха.

— Внимавай с центъра — каза, докато свиваше тяло и се претъркулваше. — Коленете трябва да са готови да поемат тежестта на тялото. — С лекота се приземи на краката си, изстреля единия навън, едната ръка. Задържа се в тази поза като статуя.

— Не може ли просто да замервам лошите с камъни?

— Понякога. — Аника се усмихна. — Спокойно, ще се справиш. Аз ще ти помогна. Внимавай с центъра — повтори тя. — Хайде, опитай!

Този път Аника се премести заедно с нея и лекичко я побутна при претъркулването.

— Стегни мускулите! Стегнати! Стягаш и се оттласкваш!

Саша се приземи — нестабилно, но се приземи. Възстанови равновесието си, изпълни ритника и удара отляво.

— Добре! Много добре! — Аника отново изръкопляска.

— Пак се наклоних наляво. Усетих го.

— Но не толкова, колкото преди.

— Справи се — увери я Райли. — Сега го повтори.

— Добре! Добре! Но този път не ми помагай. Ако ще пак да падна по очи. Ще го направя това проклето кълбо напред!

— Така те искам! — Райли я потупа по рамото.

Тя се преметна, отново се олюля, едва не загуби равновесие, но не падна по очи.

— Заедно — реши Аника. — И трите.

— О, господи, добре!

— Със стегнати мускули! Като юмрук в стомаха.

Райли кимна.

— На три. Едно, две, три!

 

 

Сойер спря в края на лимоновата горичка.

— Я да ги видим.

Заедно с Дойл се загледа в трите жени, които скачаха, премятаха се, приземяваха се на краката си.

— Брюнетката има бързина и техника — отбеляза Дойл. — Блондинката схваща бързо и става все по-добра. Но морското момиче? Все едно се разхожда по плажа.

— Човек би решил, че ще й трябва време да се пренастрои — от водата на сушата. Но и на двете места тя е гъвкава като тръстика.

— Страхотни крака.

Дойл отново тръгна, докато трите жени обсъждаха нещо, а Аника жестикулираше. Но спря, когато Райли кимна в знак на съгласие и преплете ръце като столче.

Аника се затича към нея, скочи с единия крак в столчето и докато Райли я оттласкваше, направи съвършено кълбо назад и се приземи безупречно — ниско, единият крак свит в коляното, другият изнесен напред, с една ръка облегната на земята.

— Това „плаче“ за видео! — възкликна Сойер.

В този момент Аника ги забеляза и изтича при тях.

— Елате да тренирате с нас!

— И цял живот да се упражнявам, пак няма да те стигна!

— Аз мога да те науча.

— Обзалагам се, че можеш — усмихна се Дойл, — но ние трябва да обиколим наоколо, да видим къде сме, позицията ни, слабите ни места.

— Съгласна. — Райли кимна и погледна към необятното синьо небе. — Ето едно голямо слабо място.

— Ще вземем мерки.

— Бран работи по въпроса, но малко почивка ще му се отрази добре. Ще му кажа, че тръгваме. След десет минути? — попита Саша.

— Става. — Сойер се усмихна на Аника. — Ще ти трябват обувки.

Потеглиха с леки раници по тесния стръмен път. Денят вече бе топъл, слънцето огряваше морето, плажа и къщите в нежнорозово, бяло и тъмнокафяво, плъзнали по дългия склон.

Докато вървяха, Сойер чертаеше в главата си карта. Биваше го в това — беше се научил от дядо си. Компасът — дар, сила, завет — изискваше познания за място и време. Ръката, която го държеше, се нуждаеше от нещо повече от късмет и магия.

Подминаха маслинови и лимонови горички и той ги прибави към пътеводителя в главата си, заедно с градините, къщите със спуснати кепенци или тези с отворени прозорци, за да се проветряват.

От високото си място Райли посочи към континентална Италия.

— Някога Капри е бил част от сушата, населен е през неолита. Колонизиран от телебоите, после от гърците от Куме^[8]. Римляните го завземат през 328 година пр.н.е. Но процъфтява по времето на император Август. Храмове, градини, вили, акведукти. Тиберий, който идва след него, продължава да строи. Останките от вилата му се намират на Монте Тиберио. Вървим в тази посока, но още сме далеч.

— Била ли си там?

— Да, преди време. Идвах с родителите си. Вила Йовис. Страхотно място, дори сега — струва си да я изследва човек.

— На една богиня може да й хареса да разположи щаба си във вилата на римски император — отбеляза Бран.

— Хммм! — Райли се замисли върху думите му, докато продължаваха стръмното изкачване. — Запазили са известно великолепие, но не могат да се нарекат уединени. Постоянно има хора — едни се изкачват, като нас, други слизат. Това е основен маршрут. И една от атракциите на острова.

— Островът е пълен с пещери — допълни Дойл.

— Така е. — Райли му хвърли любопитен поглед. — Бил ли си тук преди?

— Да. По-отдавна от теб. Участвах във войната. Англичаните и французите се биха за Капри.

— През 1806 г. френската окупация е заменена от английска. През 1807 г. французите си връщат острова. Ти на коя страна беше?

— И на двете. — Дойл сви рамене. — Намирах си занимания… След двеста години изглежда доста променен. Пътищата, къщите, въжената железница. Но земята се променя по-бавно. Познавам някои пещери, гротите^[9].

— Грота Азура, Лазурната пещера — засия Аника. — Толкова е красива! И аз съм я посещавала със семейството си, къпали сме се във водата и светлината.

— Тя е идеалното място за Водната звезда — изрече замислено Сойер. — И сигурно точно затова няма да е там.

— Светлината й пламти в синьо само когато я вдигнеш. Сега тя чака, студена и тиха.

Всички спряха, обърнаха се към Саша. Бран я хвана за лакътя.

— Какво друго виждаш?

— Нея. Виждам нея, през дима и счупените огледала. Нереза, майката на лъжите. Тя ще изгради двореца си в мрака и от мрака, а после ще изкове ново оръжие срещу нас. Обещания за власт, попаднали върху жадна почва. Тя я напоява с кръв.

Саша потърси ръката на Бран.

— Как се справих?

— Много добре. Имаш ли главоболие?

— Не. Не, добре съм. Позволих на видението да дойде. Не мога да го извикам, но мога да му позволя да дойде.

— Пребледняла си. — Аника зарови в раницата си и извади бутилка. — Водата помага.

— Така е.

— Също и храната, а приближаваме такава. Подушвам пица — каза Райли.

— Вълчи нос — засмя се Сойер.

— Точно така. Гласувам да обядваме.

Носът на Райли се оказа безпогрешен. След по-малко от 400 метра седяха в двора на малка крайпътна тратория^[10].

— Носиш ли си скицника? — обърна се Сойер към Саша.

— Никога не излизам без него.

— Може ли да го заема за малко? Искам да нарисувам нещо, докато не съм го забравил.

Заинтригувана, Саша извади скицника си и калъф с моливи.

— Не си ни казвал, че рисуваш.

— Не като теб.

Докато всички гласуваха за пица, докато им сервираха бирата и виното, той скицира картата по памет. Извивката на сушата, вдаденото море и брега с възвишенията. Добави пътя, по който бяха вървели, разположението на къщите, горичките, ливадите.

Райли се наведе напред, за да я разгледа.

— Дяволски добра е, каубой!

— Трябва да знаем къде сме. Което е тук — по-точно къщата е тук. Ние дойдохме по този път и сега сме тук.

Той нарисува циферблата на компас в долната част на страницата.

— Къде ще се озовем, ако слезем по-надолу?

— На пиацетата, или както я знаят местните — chiazza. Площадчето — малко, както подсказва и името — е социалният и туристически център на Капри. Кафенетата, баровете, тесните улички, които тръгват оттам, магазините.

— Магазини? — Аника прекъсна обяснението на Райли. — Значи, можем да пазаруваме?

— Е, сигурно ще се наложи. Провизии, муниции. Ти ще си получиш дрънкулките — увери я Райли. — Това тук е Марина Гранде, голямото пристанище.

— Записах го. — Сойер надраска името на картата.

— Утре сутринта ще вземем лодката — пак е надуваема — и оборудването за гмуркане. Уредила съм и ван, но не ви препоръчвам да шофирате тук — било то кола или мотоциклет — освен ако не се налага. Градският транспорт е добър, а имаме и Сойер, ако искаме да стигнем бързо. Въжената железница се движи от град Капри до пристанището, в случай че ни потрябва. Вероятно автобусите ще са най-подходящият превоз от къщата до кея.

— И как точно ще пренесем оръжията си с автобус? — попита Дойл.

— Ще измисля нещо — успокои го Бран.

В този момент пристигна пицата, от която се вдигаше пара, и прекрати очертаващия се спор. Но знаейки, че такъв предстои, Сойер опипа почвата.

— Можем да ги пренесем пеша. Градски транспорт само когато и ако се наложи, иначе кракомобил.

— Разумен компромис — съгласи се Бран. — Ще видим дали ще се получи. Ще направя допълнителна защита на оръжията и можем да превърнем отиването до пристанището в част от утринната ни калистеника.

— Обичам калистениката! — зарадва се Аника. — Обичам пица, а това вино е много хубаво. Мога да ходя до магазините пеша. — Тя погледна развеселено към Сойер. — А ти можеш да дойдеш с мен.

— Ъъъ…

— Ще се върнем пеша, за да смелим обяда — предложи Дойл, — после ще се упражняваме един час с оръжията. Край пристанището сигурно гъмжи от магазини, красавице. Ще имаш възможност да напазаруваш.

— Харесвам оръжията си. — Тя огледа гривните на ръцете си, усмихна се на Бран и Саша. — Красиви са. Хубаво е да прекарваме деня заедно. В упражнения, да, тренировки и планиране, но и в разходки на слънцето, с всички тези цветя и дървета. И да ядем пица. Просто да…

— Просто да се наслаждаваме на живота? — довърши Бран и в ръката му се появи цвете с формата на звезда.

Аника се засмя и втъкна цветето зад ухото си.

— Да. Просто да сме заедно. Тук, където ни каза да дойдем Саша. Където ни доведе Сойер. Където… — Тя постави ръка на сърцето си. — … знам, че трябва да сме.

— Бидейки седма дъщеря на седмата дъщеря? — пошегува се Райли.

— Е, добре де. Но аз знам. И чувствам, чувствам много силно, че ще намерим Водната звезда, че каквото и оръжие да използват срещу нас, няма да успеят. Мракът не може да победи, така че остава да спечели светлината.

— Ти си светлината, Ани — обърна се Сойер към нея и сърцето й се изпълни с радост.

— И една от вас. Хубаво е да съм една от вас. Може ли още пица?

Сойер взе голямо парче и го сложи в чинията й.

— Колкото искаш.

 

 

Върнаха се пеша за обучението с оръжията. На Аника й харесваше да използва вълшебните си гривни, а още повече — да се упражнява с тях в лимоновата горичка. Летящите топки, които Бран създаде за нея, се плъзгаха и подскачаха, опитваха се да се скрият зад дърветата и за да ги отклони, тя трябваше да е бърза и съобразителна.

И да внимава да не ги унищожи, защото той трябваше да спре своята тренировка, за да й направи нови.

Не й пречеше, че не е сама в горичката — която ухаеше прекрасно! — докато другите се упражняваха с лък. Но когато дойде време за огнестрелните оръжия, не можеше да се преструва, че не чува ужасните звуци.

Бран каза, че ги е блокирал и няма да се чуват извън горичката, но вътре жестоките звуци трещяха и отекваха. Затова тя се измъкна оттам.

Щеше да се упражнява още, сама, но искаше да е далеч от тези гърмежи, от противната миризма на оръжията.

Останалите петима се бяха съгласили тя да не използва огнестрелни оръжия и щеше да им се реваншира, като е полезна по друг начин.

Кучето и пилетата, които имаха в Гърция, й липсваха — заради компанията и грижите. Но макар градината тук да не беше толкова голяма, тя също се нуждаеше от плевене. Къщата също се нуждаеше от ред.

Сойер й беше показал как да приготвя слънчев чай и тя огледа кухнята за необходимото. Напомни си, че се учи бързо и сама може да изпълни тази дребна задача. Беше тук да се учи, не само да се бие и да участва в търсенето на звездите.

Беше тук да помага. Знаеше, че водата в чайника трябва да заври, а това отнема време. Докато чакаше, събра мръсните дрехи. По някои от тях имаше кръв и спечена кал от последната битка в Корфу. Тя щеше да се погрижи отново да са чисти.

Това също отнемаше време, тъй като машината, която переше дрехите, не беше съвсем като онази в Гърция. Аника направи каквото смяташе, че е правилно, сложи големия стъклен буркан в горещата вода. Забрави думата, която използваше Сойер, и се ядоса. Тази стъпка беше необходима, за да не влязат лоши неща в чая или в буркана.

Тъй като Бран й бе показал някои билки, излезе навън и отряза малко, както бе виждала да прави Саша.

Почисти ги, сложи ги в големия стъклен буркан. Добави водата, постави капака и отнесе буркана на слънце.

Сега беше ред на слънцето да свърши своята работа.

А тя можеше да оплеви градината и да откъсне узрелите зеленчуци, както я бяха научили.

Толкова щеше да е приятно, помисли си, да живее по този начин, без тренировки и битки. Да се грижи за къща с градина, да прави чай на слънцето. Да намери куче, което обича да играе. Къща край морето, така че водата винаги да е наблизо. Място, на което би могла да живее с приятелите си, където би могла да споделя леглото на Сойер.

О, колко искаше да разбере какво е да спи с него!

Разрешено й е да мечтае, каза си. Това не вреди никому. Да мечтае за къща край морето, където да живее с единствената си истинска любов и своите приятели, когато вече всички светове са защитени от мрака.

Знаеше, че повечето от мечтите й никога няма да се осъществят. Оставаха й само три пълни луни, след което вече нямаше да притежава крака и морето отново щеше да е единственият й дом.

Но можеше да си мечтае и да направи всичко по силите си да се пребори с мрака.

Изправи се, когато Саша прекоси моравата, подпря кошницата с доматите и чушките на кръста си.

— Тези са узрели.

Саша им хвърли един поглед, кимна.

— Напълно. Свършила си доста работа.

— Слънцето прави чая. Аз само използвах мента, онова растение, което мирише на лимон, и лайка.

— Много хубава комбинация.

— Вече изглежда добре, но трябва да постои още малко на слънце.

— Може би, но когато дойдат останалите, едва ли ще искат да чакат. От тренировките се ожаднява. Май се канят да направят почивка край басейна. И от градинската работа се ожаднява. Малко плуване ще ти се отрази добре.

— И още как! Ъъъ… сложила съм пране в пералнята, но машината е различна. Ще погледнеш ли дали всичко е наред?

— Ще погледна на път към стаята си.

— За да си вземеш банския.

— Всъщност — не, смятам да си почина по друг начин. Рисува ми се.

— Видение?

— Не, просто ми се рисува. Както ти имаш нужда да плуваш.

Аника кимна с разбиране и се усмихна.

— Защото това е същността ти.

— Точно така. Но знаеш ли, бих могла да сваля статива тук. Вече не се нуждая толкова от уединение.

— Тогава аз ще изнеса чашите и леда.

Саша влезе с нея, тръгнаха към малкото перално помещение.

— Накиснах прането със сол, заради кръвта. И добавих от шишенцето, което направи Бран, за допълнително пречистване.

Тя изреди всички стъпки, които бе изпълнила, докато вадеше дрехите, за да ги погледне Саша.

— Справила си се чудесно.

— Когато изсъхнат, ще ги сгъна, както ми показа. След почивката. Сега ще си взема банския и ще плувам.

— А след почивката Бран иска всички да помагат за защитата — спускане на завеса и обезопасяване, както направихме в Корфу.

— Има метли.

— Добре. Сега ти ще ми показваш, защото аз спях, когато вие обезопасявахте миналия път. А след това, когато спуснем завесата и сме защитени, ще проведем първия си военен съвет на Капри.

— Мъжете и Райли.

— Те имат повече опит, но и ние двете с теб, Аника — бихме се, бяхме ранени. Сега всички ще участваме в съвета.

Аника сложи чашите и голяма кофичка лед на масата, подряза ментата, както й беше показал Сойер, и я превърна в букет, който постави в малка ваза. Нареди резенчета лимон под формата на цвете върху една чинийка. И тъй като винаги имаше някой гладен, подреди артистично плато с плодове, сирене и солени бисквити.

Доволна от творението си, изтича горе да облече банския си костюм. Беше поискала само един, преди да започнат това търсене. Не виждаше особен смисъл в плуването с дрехи, затова бе сметнала, че един ще й е предостатъчен. Сега реши, че ще отдели пари за още един. Или два.

Да се обличаш бе забавно и едно от най-хубавите неща, когато имаш крака. Тя излезе от стаята си и видя Райли, която тъкмо отваряше вратата на своята.

— Време за басейн! — обяви тя. — Сойер и Дойл вече са долу.

— О! Може ли да видя?

Райли сви рамене, посочи й вратата към терасата.

— Давай.

Аника се втурна натам, видя Сойер и Дойл, които седяха край басейна един срещу друг и разговаряха. На моравата Бран стоеше със Саша, която поставяше статива си.

В гласа й прозвуча искрена радост, когато извика:

— Здравейте!

Сойер погледна нагоре, усмихна се — тя обичаше усмивката му, толкова бърза, толкова лъчезарна — и й помаха.

Водена от тази радост, тя скочи на парапета и се гмурна в басейна.

Чу как Сойер извика, претърколи се доволно и се плъзна блажено под водата.

— Merda!^[11] — Той скочи, готов да извлече безжизненото й тяло, но тя изплува със смях. — Господи, Ани, можеше да си счупиш врата!

Тя приглади косите си и премигна любопитно.

— Как?

— Басейнът не е много дълбок и от тази височина можеше да си удариш главата в дъното.

— И защо да го правя? Главата ми знае къде е дъното.

— Беше забавно. — Райли се наведе през парапета.

— Много забавно!

— Дори и да знаят къде е дъното — обясни й Сойер, — хората не могат да забавят спускането си или да изплуват нагоре, когато паднат във водата. Не и както можеш ти.

Аника погледна предупредително към Райли.

— Ти не бива да се гмуркаш оттам.

— Разбрах.

Аника улови Сойер за ръката, задърпа го по-навътре в басейна.

— Хайде да се състезаваме! Забавно е.

— Че кой от нас би могъл да те изпревари!

— Ще плувам назад.

— Въпреки това — каза Сойер, а Дойл изсумтя. — Добре де, приемам предизвикателството!

Той се върна в края на басейна и изчака тя да се обърне по гръб.

— Готова ли си? Старт!

Той положи известни усилия, като мислено броеше секундите. А когато допря ръка до стената в другия край, тя вече седеше отстрани на басейна и нехайно изстискваше водата от плитката си.

— Фукла.

— Харесва ми да се фукам.

Той я очарова, като я дръпна обратно в басейна.

Гола кожа. Ръцете му, докосващи съвсем леко бедрата й. Очите му, които се смееха срещу нейните, а после ставаха сериозни. Сякаш я докосваха с ръце, без следа от смях в тях, дълбоки.

Лицето му — близо. Достатъчно близо, за да се срещнат устните им.

После той я остави, остави водата да ги раздели.

— Хайде следващия път да се състезаваме на сушата.

— Краката ми са много силни и бързи.

— Ще видим това, морско момиче!

Когато той потъна под водата, тя заплува над него, после се плъзна по дъното, за да уталожи копнежа си. Когато изплува, изпъна тяло и се понесе над водата.

Чу гласовете, плясъка, когато Райли се гмурна в басейна.

Досущ като мечтата й, помисли си. Всичките й приятели заедно, слънцето и водата. Това й беше достатъчно за деня.

Дори работата беше като мечтата й. Всичките й приятели заедно, за да приложат магията на Бран. Тя бе толкова хубава, толкова чиста и силна. Те изметоха надалеч мрака, вкараха светлината с кристалите на прах и вълшебната вода. После, вече със създаден щит срещу човешки очи извън стената от дървета, Бран се зае да спусне защитната завеса от покрива на къщата до земята.

— Не знаех, че ще е толкова красиво — прошепна Саша, вперила поглед в него.

— Ирландецът има стил. — Райли обви с ръка раменете й. — Направихме всичко това и в Корфу, но признавам, че пак се впечатлих. Сега къде ще проведем съвета — на двора или вътре?

— Навсякъде сме защитени, а и отвън е много хубаво.

— Съгласна.

— Трябва да довърша новия график — за домакинските задължения. Ще го направя довечера. И ще се заема с вечерята. Дано съветът не се проточи много.

— Горе имам някои карти.

— Вече мога да сгъна прането — заяви Аника. — Ще има ли вино?

— Миличка. — Райли отмести ръка от раменете на Саша и обви тези на Аника. — Винаги ще има вино. Хайде да започваме.

Аника седеше, докато останалите бяха погълнати от картите. Райли сочеше пещерите, които познаваше или беше проучвала. Дойл им показваше други, за които си спомняше отпреди.

— Знаеш ли за други подводни пещери, Аника? — попита я Сойер. — Които не сме отбелязали?

— Ние сме идвали само дотук. — Тя се протегна и докосна едно място на север от острова. — Грота Азура. Традиция е да се къпем в синята й светлина. Но не сме били на други места. Твърде много хора, нали разбирате. Има и други места, които не са толкова… населени?

— Ти чу ли въздишките и песните, когато дойде със семейството си?

— Не, но не съм се заслушвала. Бях малка, беше красиво и вълнуващо. Нямах причина да го правя. Но бих могла да погледна от морето.

— Не и сама. — Като се протегна, Бран докосна ръката й. — Никой не бива да рискува сам. Знаем, че тя ще дойде и ще изпрати кучетата си. Ще ни атакува по суша, въздух и вода, както преди. Трябва да сме готови. Никой не бива да остава сам.

— Тук е по-закътано, отколкото във вилата. — Дойл се огледа наоколо, взря се в дърветата, линията на покривите. — Което е едновременно предимство и неудобство. Имаме да защитаваме по-малка площ, но и пространството за маневриране е по-малко. Светлинните бомби свършиха добра работа с кучетата й. Всъщност не бива да обиждаме кучетата, като ги наричаме така.

— Саша ги нарече „слугите на Нереза“.

— Точно така, слугите — каза той и кимна към Райли. — Тя ще ги изпрати отново. Не й пука, че ще ги изгуби. Просто ще изпрати още. Можеш ли да използваш светлинните бомби при стрелите, куршумите и остриетата?

Бран се облегна назад, повдигна вежди.

— Интересно предложение. Ще поработя по въпроса. Да, ще поработя по въпроса.

— Ти го рани… „Цербер“ ли го нарече, Райли?

— Триглавият пес от ада. Много приличаше на него.

— Ти го рани — продължи Саша. — Рани и изплаши и нея. Състари я. Не мога да видя какво оръжие ще измисли сега, но има нужда от нещо много силно, с което да се изправи срещу теб.

— Срещу нас — напомни й Бран. — Без теб нямаше да съм толкова силен.

— Хубаво е, че се нуждаеш от мен. Но все пак не беше лесно да я отблъснем.

— И да й сритаме задника — допълни Сойер. — Тя избяга. Ти победи богиня. Ние победихме богиня и нейните слуги. И няма да е дръзко, ако кажа, че ще го направим и тук, с каквото и да ни атакува. Но не бих се отказал от пълнител с вълшебни патрони.

— Горичката е добро прикритие — изтъкна Дойл. — Предлагам да се разположим там, вместо на открито.

— Трябва да има изненади и извън нея. Да изкараме някои от тях и извън нея — посочи Райли.

— Нереза разпръсна онази мъгла по земята. Тя щипеше. — Саша прецени разстоянието до горичката. — Можем да задействаме светлинните бомби оттам, да се бием с куршуми, остриета и магия.

— А аз да използвам гривните си — добави Аника.

— Добър план. — Райли посегна към виното си. — Покрива сушата и въздуха. Сега за водата.

— Харпуни, ножове… подсилваща ги магия? — предложи Сойер. — И русалка.

Аника се усмихна.

— Гривните ми действат и във водата, освен това там съм най-бърза.

— Така и не те попитахме — поде Саша — как общуваш със семейството си? С останалите като теб?

— О! Ами… — Аника докосна главата си, сърцето си.

— Мислиш. Чувстваш.

— Можем да говорим, но обикновено го правим без глас.

— Разбирам какво искаш да кажеш. — Райли се наведе към Аника. — Ами другите морски обитатели? Рибите, китовете?

— Разбираме се. Те не мислят като нас, макар че китът е умен, а делфините са много интелигентни. Но рибите… Те забравят бързо.

— Дори^[12]. — Когато Аника го изгледа недоумяващо, Сойер обясни: — От един филм. Някой път ще го гледаме. Чудя се дали можеш да усетиш лошите под водата?

— О, не знам. Те не са риби, нито бозайници или хора. Те са нещо друго. Но мога да опитам. Ще опитам. — Тя стисна зъби. — Така ще ви помогна.

— Система за ранно предупреждение. Иначе правим каквото и досега. — Сойер огледа масата. — Екипна работа, няма да се делим, ще действаме заедно. Ако нещата се закучат, ще ви пренеса. Нужно ни е резервно място. Ако пътуваме по вода, можем да дойдем тук, но ако се наложи да пътуваме оттук?

— Какво ще кажете за Монте Тиберио? — предложи Райли. — Нависоко е.

— Ако става, ще определя координатите. Но междувременно…

Сойер извади компаса, отвори бронзовия капак.

Когато го постави върху картата, той засия ярко върху Капри. Но не помръдна.

— Трябва да поработя още — каза и го прибра в джоба си.

— И аз. — Бран се надигна. — Куршуми, стрели, остриета. И гривни. Интересно.

— Аз пък ще направя някои проучвания. Да видя дали мога да открия нещо за въздишки, песни и други подводни пещери. — Райли се изправи. — Искаш ли картата? — обърна се към Дойл.

— Може би по-късно.

— Аз ще се заема с вечерята. — Саша намести една фиба в прибраната си коса. — Ще ми помогнеш ли, Аника?

— Да, обичам да помагам.

Когато Саша и Аника влязоха, Дойл се облегна назад с бирата си, погледна към Сойер.

— Най-жизнерадостната сирена, която съм виждал. Не мога да те виня, ако си падаш по нея.

— Тя не… Не мисля, че го вижда. Все едно да сваляш нечия малка сестричка. От Венера.

— На мен ми изглежда достатъчно пораснала, но ти си знаеш. Какво ще кажеш да се поразходим около горичката? Да видим дали не трябва да укрепим още нещо.

— Добра идея.

 

 

Докато те се хранеха под звездите, Андре Малмон нагласяше официалната си вратовръзка. Очакваше вечерта да е отегчителна, но дългът го зовеше. Рядко откликваше и вече съжаляваше, че го прави.

И все пак това скучно благотворително събитие имаше потенциал за осъществяване на нови контакти. А те никога не са скучни. Той искаше нещо ново, вълнуващо.

Напоследък много малко неща го вълнуваха.

Та какво ли не бе правил вече? Какво ли не бе видял? Какво ли не би могъл да има само като щракне с пръсти?

Последните му две приключения — никога не ги наричаше „работа“, макар да вземаше безбожни суми за услугите си — не бяха особено забавни. Почти никакво предизвикателство.

Жената, с която се виждаше в момента, беше започнала да го дразни със самото си съществуване, също и курвата, която използваше за по-изобретателните игрички. Много скоро щеше да се отърве и от двете.

Разбира се, не му липсваха предложения, но никое не му грабваше вниманието. Убийство? Фасулска работа, ала той вече не убиваше за пари. Освен ако убийството не му доставяше удоволствие.

Кражба? Понякога беше интригуващо, но вече не му се крадеше за други. По-скоро би крал за себе си, но в момента не се сещаше за нищо, което да си струва усилието.

Отвличане, промиване на мозъци, осакатяване. Каква скука!

Разбира се, имаше го и предложението за петдесет милиона за еднорог или рога му.

Уви, парите не могат да ти купят здрав разум.

Ако се отегчеше достатъчно, можеше да отдели време и усилия да поръча фалшив рог. Но с това възможностите се изчерпваха.

Той прокара ръка през златисторусата си коса. Съвършени вълни около красиво лице с изваяна уста, тънък нос и измамно кротки сини очи.

Може би ще убие Магда — сегашната си amore. Не курвата, не си струва да убиваш курва. А Магда, наследницата с кралска кръв във вените. Магда, красивата и кротката.

Би могъл да инсценира убийство (или осакатяване), да добави малко окултни елементи и сексуална перверзия. Какъв скандал!

От това може и да живне.

Намръщи се, когато на вратата се почука. Обърна се, щом тя се отвори.

— Съжалявам, че ви безпокоя, господин Малмон.

— Ще ти покажа аз какво е съжаление! — Гласът му, хладен и английски, изплющя като камшик. — Изрично ти казах да не ме безпокоиш.

— Да, сър. Но тук има една жена, която иска да говори с вас.

Той пристъпи напред.

— Какво според теб означава „не ме безпокой“, Найджъл?

— Тя чака в дневната.

Найджъл издържа стоически и дискретно му подаде визитна картичка. Ядосан, Малмон понечи да я перне, но го възпря погледът в очите на иконома му.

Празен. Като мъртъв. Найджъл просто стоеше и гледаше невиждащо, протегнал картичката към него.

Малмон я грабна, на лъскавото черно правоъгълниче с тлъст червен шрифт бе изписано само едно име:

Нереза

— Какво иска?

— Да говори с вас, сър.

— Минала е през портала, покрай Люсиен и теб?

— Да, сър. Да сервирам ли закуски?

— Разкарай се с проклетите си закуски, Найджъл! Върви се обеси!

И като подмина грубо иконома, Малмон пое надолу по стълбите към приемната си.

Със сигурност бе ядосан. Но и любопитен. От дни не беше изпитвал любопитство.

Провери деринджъра^[13] в десния си ръкав. Никъде не ходеше, дори и у дома, невъоръжен. Помисли си, че и Люсиен бе също толкова безполезен, колкото и Найджъл, и влезе в приемната.

Жената се обърна. Усмихна се.

Беше видение. Не би могла да се нарече красива, но го заслепи. Черната й коса се спускаше на букли по раменете и изглеждаше още по-впечатляваща заради бялата нишка, която я прорязваше.

Черни бяха и очите й, черни, големи и хипнотизиращи на фона на бледата бяла кожа. Устни — червени като кръв, извити многозначително.

Облеклото й също бе черно, роклята подчертаваше стройната й фигура и царствената й осанка.

— Мосю Малмон. — Тя пристъпи към него. Вървеше съвсем безшумно, а гласът й, с екзотична нотка, накара сърцето му да подскочи. — Je m’appelle Nerezza.^[14]

— Мадмоазел. — Той пое подадената ръка, допря устни до кокалчетата й и изпита непознат досега трепет.

— Да говорим на английски. Все пак сме в Англия.

— Както желаете. Моля, седнете, мадмоазел.

— Нереза, ако обичате. — Шумолейки леко с полите си, тя седна. — Двамата с вас ще станем добри приятели.

— Така ли? — Той се мъчеше да говори самоуверено, но сърцето му препускаше, кръвта му бушуваше. — Тогава нека започнем приятелството си с питие.

— Разбира се.

Той отиде до бара и наля уиски за двамата. Ще поеме контрола, помисли си, като не я попита каква напитка предпочита.

Върна се, седна срещу нея. Чукнаха се.

— И какво ви води при мен, Нереза?

— Вашата репутация, разбира се. Вие сте мъжът, който ми трябва, Андре. — Тя отпи, без да сваля очи от него. — Вие сте човекът, от когото се нуждая. А за нуждите ми, когато бъдат задоволени, мога да ви предложа повече, отколкото сте имали някога. Отколкото сте мечтали да имате.

— Имам много, но мечтая за още.

— Ако е пари, притежавам достатъчно. Но има неща, които струват повече от злато и сребро.

— Например?

— Ще говорим и за това, но тази вечер ще си приказваме за звезди. Какво знаете за Трите звезди?

— Мит. Три звезди — огнена, водна и ледена, създадени от три богини, за да почетат млада кралица. И прокълнати от друга богиня.

Устните й се извиха в усмивка, достатъчно остра да разреже кост.

— Какво мислите за митовете?

— Че много от тях са изненадващо реални.

— Както са реални и тези звезди, уверявам ви. Искам ги. Вие ще ги намерите и ще ми ги донесете.

Очите й бяха бездънни, притегляха го в мрака си. Но гордостта му не му позволяваше да се предаде.

— Нима?

— Да. На пътя ви стоят шестима.

— Никой не стои на пътя ми дълго.

— Така разбрах и аз, иначе нямаше да си хабя времето, както и вашето. Ако приемете предизвикателството, ако поискате да узнаете какво ще ви дам в замяна, елате на адреса, изписан на картичката ми, утре в полунощ.

— На картичката няма адрес.

Тя се усмихна, надигна се.

— Елате и ще научите съдбата си. До утре.

Излезе плавно от стаята, преди той да се сети да се изправи. Но когато отиде до вратата, тя си беше отишла. Сякаш се бе стопила.

Малмон извади картичката от джоба си и видя, че е сбъркал.

На нея ясно бе изписан адрес.

Очарован, озадачен и леко изнервен, той натисна интеркома.

— Люсиен!

— Сър?

— Къде отиде тя?

— Извинете, кой къде е отишъл?

— Жената, жената в черно, идиот такъв! Кой друг? Защо си я пуснал без разрешение?

— Сър, тази вечер никой не е идвал в къщата. Не съм пускал никого.

Бесен, Малмон се отдалечи от интеркома, извика Найджъл. Гневът му нарастваше, затова се втурна надолу, към апартамента на иконома.

Когато видя Найджъл да виси от полилея в хола си, спря като закован.

И се засмя.

Вече не беше отегчен.