Нора Робъртс
Заливът на въздишките (16)

15

Когато вече можеше да ходи сам, но не и да пробяга петдесет метра, дори животът му да зависи от това, Сойер прие, че не е готов за действие. Тъй като дясната му ръка беше все така слаба, той се зае да работи върху подобряване уменията на лявата. Но дори целенето в мишена го умори след по-малко от час.

Слава богу, приятелите му го отменяха в домакинските задължения и той им бе благодарен за това.

Като цяло досега не бе имал сериозни здравословни проблеми в живота си. Всъщност не можеше да си спомни да е боледувал повече от ден — освен симулирането няколко пъти, за да не ходи на училище.

Сегашната му слабост и умората, която го затискаше като оловно одеяло дори след най-обикновено упражнение, го караха да се чувства ужасно.

Докато клатеше крака в басейна и се цупеше, Райли го приближи, свали обувките си и се отпусна до него.

— Сигурно ще потъна и ще се удавя, ако се опитам да преплувам една дължина.

— Чудо голямо. Имаш късмет, че изобщо си жив — каза тя равно и му подаде чаша с искряща бледожълта оранжада. — Не се шегувам, приятел. Не можех да спра кървенето в хълбока ти, а ти вече бе оставил цяла локва кръв върху земята. Рамото ти беше още по-зле — знам, защото наблюдавах лицето на Саша, докато двамата с Бран обработваха раната. Наложи се да я спре да отнема част от болката ти, защото тя пребледня почти колкото теб. А още не се бяха заели с лицето ти, с очната кухина, скъсаните мускули, последиците от електрошока и всичко останало.

— Знам.

Тя го смушка в здравата ръка.

— Бран и Саша те върнаха от оня свят. Без тях нямаше да успеем да те спасим, каквото и да правим. Животът просто изтичаше от теб, Сойер. Не беше нужно да го усещам като Саша, защото го виждах. Ти спаси Аника, а те спасиха теб.

Той също я смушка.

— Държа се глупаво.

— Да, поглезихме те един ден, защото едва не умря като герой, но е време да се вземеш в ръце.

— Добре. — Странно, но словесният шамар премахна от раз самосъжалението му. Той обаче продължи да се взира недоволно в чашата в ръката си. — Какво е това, по дяволите? Къде ми е бирата?

— Засега можеш да пиеш само по една на ден.

— Май пак ще се „вкисна“.

— Просто го изпий. Бран и Саша го приготвиха. Лечебна енергийна напитка.

— Не е като онази, която ми дадоха по-рано.

— Нова и подобрена. Вземи си лекарството, каубой.

Какво пък, по дяволите! Той отпи малко.

— Хубава е. — Отпи отново. — Много е хубава!

— Аз… смесих я с малко текила… с тяхно съгласие.

— Добро приятелче си ти! — Този път той я побутна със здравото си рамо. — Как върви проучването?

— Бавно. Признавам, че Дойл е страхотен преводач, но е припрян, освен това не знае кога да спре и да смени посоката. Имахме малко спречкване по въпроса.

— Нима? Ти и Дойл? Да не повярва човек!

Тя завъртя очи.

— Той започна.

— Така казват всички.

Райли поклащаше разсеяно крака, разплисквайки мързеливо водата.

— Истината е, че това прекъсване — докато ти оздравееш — е добро за всички ни. Имахме нужда от него. Със Саша сме единодушни. То дава възможност на Бран да възстанови запасите си, а на нея — малко време да рисува. Аника също се нуждаеше от почивка, чисто физически. Те не само са я наранили, отнели са живеца й.

Студена ярост сви стомаха му.

— Знам. Ако не бяха мъртви…

— Да, разбирам те. Но живецът й се възвръща — нищо не е в състояние да помрачи настроението на Ани за дълго. Аз и Дойл минахме леко, но…

— Чакай малко! Ти беше простреляна. Забравих за това. Господи, Райли, теб те раниха във водата!

Тя се извърна, за да му покаже заздравяващата рана в горната част на ръката си — сега едва се забелязваше.

— Балсамът на Бран. Само ме одраска — макар да признавам, че болеше адски. Като си помисли човек… Мен одраскаха в ръката, теб улучиха в рамото.

— Защото не се опитваха да ни убият. Не са безмозъчни все пак.

— Целта им бе да изпаднем в паника и да ни омаломощят — съгласи се тя. — Въпреки това можеше да ни ранят по-сериозно. За малко да унищожат хубавия ми водолазен костюм, добре че Бран се погрижи и за него. Но не успя да се погрижи за твоя, защото не знаем какво са направили с него. Аз обаче съм ти приготвила нов, когато отново излезем в морето.

— Повтарям — страхотно приятелче си! Като си говорим за нападателите ни… какво ли прави Нереза, майката на лъжите?

— Е, в Корфу доста пострада от нас.

— Сритахме божествения й задник.

— Всеки квадратен сантиметър от него. — Райли го тупна лекичко с юмрук, преди да продължи: — И тогава тя привлече Малмон. Това беше добра стратегия, трябва да й се признае. Накара го да й свърши мръсната работа, а тя щеше да прибере звездите и да се сдобие с любовник — демон и роб.

— И въпреки това… — Той надигна чашата си. — Поредният провален опит.

— Да, и двата пъти плановете й се превърнаха в… канех се да кажа „дим“, но точната дума е „светлина“. Истината е, че Малмон не е свикнал с подобни игри.

— Малко ми е трудно да се съглася, като се има предвид състоянието ми в момента, но си права. Искаш ли да знаеш какво мисля аз?

Като смъкна леко слънчевите си очила, тя го погледна в очите.

— Да, и после ще видим дали е каквото мисля и аз.

— Преценката й не е била добра. Каквото и да му е сторила, в каквото и да го е превърнала, направила го е по-силен — видях го с очите си. Но е притъпила част от способностите му. Той не се държеше умно, Райли, а е дяволски умен.

— Отново сме на едно мнение. Той си беше хванал истинска русалка, а какво щеше да направи Малмон, когото ти и аз познаваме и мразим? Веднага щеше да се опита да осребри това. Като я е използвал да те пречупи, той е рискувал да я увреди или убие. Това не е умен ход. Трябвало е да я откара на някое скришно място, за да се занимае с нея по-късно, а теб да остави на Ядин. Ето какво щеше да направи предишният Малмон.

— Мислеше единствено за компаса. Дори звездите не му се струваха важни.

— Ти вече си се измъквал веднъж. С притъпения си нюх едва ли е могъл да преценява правилно. И да нареди да убият Саша? Това си е някакъв луд мрачен бог, а не Малмон. Би трябвало да ни залови всичките, да ни вземе в плен, като първо накара Бергер да стреля по Дойл и да го отстрани временно от играта, а после ни атакува с всички сили. И да даде Саша на Ядин, да я направи своя лична ясновидка.

Напълно съгласен с Райли, той размахваше крака във водата в такт с нейните.

— И понеже не действа достатъчно хитро, изгуби двамата, които вече имаше. Никога не съм очаквал да ми върне компаса, дори с пистолет, опрян в челото ми. Почти не вярвах, че ще успея да го излъжа, но той се хвана.

— Мисля също, че ако светлинните бомби не го бяха убили, Нереза щеше да го направи. Трябва да се радва, че е мъртъв.

— Не е. — С боси ходила, вдигната нагоре коса и мъртвешки бледа, Саша приближаваше към тях със скицника си.

— Ей, ей! — Сойер пъхна чашата в ръката на Райли и се изправи рязко, при което главата му се замая. Но той забърза към Саша, хвана я за лакътя. — Трябва да поседнеш.

— Да, прав си. Всички трябва да поседнем. Бран и Дойл отидоха в селото за провизии. Ще ми се вече да се бяха върнали. Ако бях видяла… Ще ми се да се бяха върнали!

— Няма да се забавят много. — Вече на крака, Райли се премести от слънцето на сянка, докато Сойер побутваше Саша към един стол в беседката.

— Къде е Аника?

— Тя е… мисля, че приключва с прането. Обича да се занимава с това.

— Ще я доведа.

— Не, ти седни. — Райли му посочи стол. — Аз ще я доведа. Вода, алкохол, сок? — попита тя Саша.

— Само вода, благодаря.

— Ти каза, че Малмон не е мъртъв — започна Сойер, — но…

— Не е. Жив е. Или поне онова, в което се е превърнал.

— Аз не… Опитай се да се успокоиш. Сега ще ти донеса водата!

— Не, просто седни тук за минутка. Ужасно е, когато нахлува така.

— Главоболие? Трябва ти аспирин или… по дяволите! Онова, което ти дава Бран.

— Не, не е главоболие. — Но тя извади фибите от косата си, сякаш дори рехавият кок й стягаше прекалено. — Все едно отваряш прозорец, очаквайки приятен бриз, а вътре нахлува буря. След минута ще се успокоя.

— И Бран не е тук, за да ти помогне.

— Но ти си. Ти ми помагаш, Сойер. Със съчувствието си.

Аника се втурна навън, изпреварвайки Райли.

— Мога да изтичам до селото много бързо и да намеря Бран!

— Не, той ще се върне скоро.

Райли остави голяма бутилка вода, отвори я и наля малко в една чаша.

— Хидратирай се и се отпусни. Ние всички сме добре, Бран и Дойл — също. Щеше да знаеш, ако не бяха.

— Да, права си. Просто изпаднах в паника за минута. — Тя отпи бавно от водата. — Тъкмо рисувах. Чувствах се прекрасно, толкова е хубаво да рисуваш. Да не се тревожиш за нищо поне един ден. Исках да нарисувам хълмовете, зеленината, как светлината проблясва над земята. Не морето този път. Приготвих платното. Вече бях направила няколко скици и ги извадих, подредих инструментите си. Започнах да смесвам боите.

Тя замълча, втренчи се в тъмнозеленото петно на палеца си.

— После се извърнах от платното, взех скицника. Този вятър — каза тя на Сойер. — Духаше през мен толкова бързо и яростно. Едва успявах да си поема дъх. Започнах да скицирам.

Като остави водата настрани, тя отвори скицника на първата страница, която бе използвала.

— Малмон. С черна вратовръзка — отбеляза Райли. — И Нереза. Но това не прилича на стаята, в която ги видя преди.

— Не, мисля, че е преди това. Неговата къща, в Лондон. Тя отива при него. И тук. — Саша бързо обърна страницата. — Той отива при нея и тогава започва всичко. Нещо като прогресия. Виждах проблясъци с тях двамата. Едва успявах да ги скицирам.

Тя обърна следващата страница и им показа серия рисунки.

— Ръцете му — забеляза Аника. — Променили са се.

— Виждате как изпъкват вените. И пулсират. И тук. — С върха на пръста Саша проследи рамото в една от рисунките.

— Прилича на… люспи. — Райли се наведе по-близо. — Ето тук има място с люспи.

— Светлината изгаря очите му. Бялото им се е сменило с бледожълт, нездрав цвят. Знам, че едва се забелязва, но нали виждате промяната?

— Очите му — кимна Сойер. — Издължени са.

— Започва да носи тъмни очила през цялото време. Дори докато спи. И всяка нощ отива при нея, а тя вкарва още от това в него. Сипва кръв във виното, малко по малко, а после започва да сипва вино в кръвта. Той пие — повтори тя, докато обръщаше страницата. — Сега тя го владее. Част от кръвта е нейна, затова сега го владее. Нейната играчка.

Сойер видя, че Бран се приближава, допря пръст до устните си.

— Той е нейно творение — не е съвсем променен, но е неин. Чрез него тя ще получи каквото иска, каквото й принадлежи. Може би ще го запази, когато всичко приключи. Нейната играчка. Докато престане да я забавлява.

Много внимателно Бран постави ръка на рамото й. Тя въздъхна дълбоко.

— Тук се среща с мъжете. Мъчителя, войника, наемния убиец. Среща се с останалите, те ще направят каквото им каже за парите, които ще плати. Вече не е отегчен, но се чувства различно. Умът му е замъглен. Станал е раздразнителен. Убива проститутка и се наслаждава на делото си. Ноктите му — реже ги всяка нощ, всяка сутрин. Дали не оплешивява? Но е толкова силен! А тя му е обещала още и още сила, още власт. Вечен живот. Сега тя е неговият бог… Ето го във вилата — скоро ще има палат, но това ще свърши работа. Само дето кожата му е ужасно опъната, а светлината изгаря очите му. Вижте очите му.

— Променени са — съгласи се Райли и хвърли поглед към Дойл, който също се присъедини към тях.

— Като на влечуго.

— Може да вижда в тъмното. Копнее за мрака. Заедно те ще угасят светлината. Всички мъже са се заловили за работа. Хеликоптери носят каквото е необходимо, но той излиза нощем, само нощем. И тича. Толкова е бърз, като змия. Тя обаче рядко идва при него, не му е достатъчно. Той копнее за нея както за мрака… Сега тя ще дойде. Пленени са двама врагове. Сега тя ще дойде, ще му даде каквото иска, от каквото се нуждае…

Саша отгърна на рисунката с пещерата, на окървавения и пребит Сойер, увиснал на вериги. На Аника, уловена в аквариума.

— Той иска компаса, силата му. Бил е на косъм да го притежава преди и няма да изпусне шанса си втори път. Пътешественикът трябва да си плати, задето му се е противопоставил. Тя иска звездите, неговата кралица. С компаса той ще има каквото желаят и двамата. Ще убие тези двама, ще убие всички, но първо ще вземе това, което му се полага. Ще открие онова, което й се полага. О, тяхната болка му доставя удоволствие! Ще им причини още!… Светлината! Светлината! Тя го изгаря, непоносимо е! Топлината е нетърпима. Той крещи за помощ, но Нереза не идва…

— Исусе Христе! — Въпреки всичко, когато Саша отгърна на следващата рисунка, Сойер се взря потресен и изпълнен със съчувствие. — Това Малмон ли е?

— Все още се преобразява, но е повече звяр, отколкото човек. Уловен е в капана на мрака, болката го изгаря.

— Демон-дявол. По-нискостоящ демон — уточни Райли. — Често е роб на демон-господар или зъл бог. Избягва светлината. Според митологията.

— Има ли точно име за това?

— За всичко си има име — каза тя на Сойер, — стига да се поровиш достатъчно.

— Нереза идва при него. — Саша отгърна на нова страница. — Той плаче с кървави сълзи. Тя може да го унищожи, толкова е бясна. И в нея има лудост, също както в него. Но все още е хитра, а той може да й бъде полезен. Кара го да я умолява, да раболепничи, да се унижава, но му връща зрението и го отвежда в палата си в планината, в предварително приготвена стая. Все едно дали щеше да успее, или да се провали, това е съдбата, която винаги го е очаквала. Майката на лъжите му е обещала богатства, власт и вечна младост. Вместо това той ще живее както и колкото дълго желае тя и ще има само каквото пожелае тя.

Саша отгърна страницата. На рисунката птици кълвяха люспи почерняла кожа, а огледални каменни стени показваха ужаса, в който се бе превърнал Малмон. Седеше прегърбен в един ъгъл, с луда усмивка на лицето.

— Казват, че има неща, които човек не би пожелал и на най-лошия си враг. Малмон определено е на едно от първите места в нашия списък с врагове. — Райли си пое дълбоко дъх. — Но не бих му пожелала това… дори на него.

— Тя му отказва нормална смърт и това е жестоко. Но… — След кратка пауза Дойл се взря изучаващо в последната скица. — Това е истинската му същност, нали така? Винаги е бил такъв отвътре. Тя просто я е изкарала наяве, направила я е видима.

— Да. Да — повтори Саша, преди някой да успее да заговори. — Разпознала е чудовището в него. Сега той ще се преобрази. — Тя вдигна чашата си, пи дълго. — И Нереза ще го командва. Той е луд — тя го е докарала до лудост и го заблуждава, но сега е по-силен, по-бърз и по-зъл. Сега е по-опасен от преди.

Тя протегна ръка към Бран.

— Радвам се, че си тук.

— Не си имала спокоен ден.

— Не. Но още не е свършил. Неговият живот обаче е. Изтъргувал е цялото си богатство и лукс за лъжите й. Не, не бих го пожелала и на най-големия си враг, но той й се е отдал, защото чудовището в него е жадувало за повече.

Тя отново отпи, пое си дъх.

— Как ще го убием?

— Унищожаване на демони. — Райли погледна за последно рисунката. — Обезглавяване, отново според митологията. Изпробвано е и действа. Иначе за някои е огън, а за други — вода или сол. Или конкретно заклинание. Мога да погледна. Почти съм сигурна, че той се преобразява в дявол, но ще потърся още информация по въпроса.

— И аз. — Със загрижен поглед Бран целуна Саша по главата. — Ти трябва да рисуваш, Саша. Нещо ярко и красиво.

— Ще го направя. Аника, би ли ми позирала?

— Да ти позирам?

— Точно така. — Тя затвори скицника. — Бран е абсолютно прав. Бих искала да нарисувам нещо красиво, нещо пълно със светлина и радост.

— Ти ще ме рисуваш? О! — Аника скръсти ръце пред гърдите си. — Колко хубаво!

— Ще ми позираш ли в басейна? Във водата, като русалка.

— Да! — Тя мигом посегна към подгъва на роклята си.

— Чакай, чакай! Не можеш просто да си свалиш дрехите — спря я Сойер.

Аника вдигна озадачено ръце.

— Не мога да вляза във водата облечена, а не мога да нося бански в истинската си форма.

— Да, но… — Той погледна към Дойл. — Защо не си намериш някое друго място?

— Тук ми харесва.

— Дойл и Бран са ме виждали без дрехи.

— Какво?

— Когато се върнахме, аз нямах дрехи. Дойл ми даде шлифера си, за да не ми е студено. Ти си много срамежлив — каза тя на Сойер. Докато вървеше към басейна, си свали роклята, метна я върху един стол и се гмурна във водата.

— И сега си е произведение на изкуството. И е твоя, братле. — Като хвърли последен възхитен поглед към нея, Дойл се надигна. — Ще се заема с преводите, докато ти търсиш информация за демоните — каза той на Райли.

И за голямо облекчение на Сойер, влезе в къщата.

 

 

Тъй като търсенето, гмуркането и дори тренировките не влизаха в графика му, Сойер реши да поспи. Дразнеше се, че изостава със собственото си проучване, но след час сън се почувства по-добре.

Проблемът беше, че дори и след почивката компасът не му казваше нищо. Сойер се безпокоеше, въпреки уверенията на приятелите си, че след използването му последния път е лишен от правото да си служи с него.

Подготвен за това, взе телефона и излезе навън. Аника седеше — по-скоро се бе излегнала — на стъпалата пред басейна, лъскавата й коса бе мокра и не покриваше съвсем гърдите. Опашката й блестеше с хиляди сияйни скъпоценни камъчета. Тя извърна глава лекичко и му се усмихна.

— Трябва да остана неподвижна още няколко минути. Саша казва, че не мога да видя какво рисува, докато не свърши.

Но той можеше и се насочи към Саша. Видя, че е закачила няколко бързи скици с различни пози и изражения. И върху платното бе уловила радост и красота.

— Страхотно е! Невероятно!

— Толкова много тонове, отсенки и нюанси. — Саша смеси малко боя върху палитрата си, мазна върху платното с тънка четка. — И как само улавят светлината!

— Можеш да дойдеш до басейна и да си говорим. Саша казва, че мога да говоря.

— Може би по-късно. Трябва да се обадя по телефона.

— Ще нарисуваш ли Сойер, Саша?

— Тя не иска да…

— Вече съм го решила.

— Какво? Наистина ли?

— Искам да направя рисунка на всеки от вас. И една на всички заедно. Просто трябва да ми дойде вдъхновението. Както при Аника. Направила съм на Бран по памет. Нощем, с цялата негова скрита сила, като скъпоценните камъни в опашката на Аника. Ярки, блестящи, прекрасни. Но трябва да имам вдъхновение и да избера подходящия момент. Днес е моментът на Аника.

— Това е… — Той наистина не можеше да намери думи. — Много ще ти хареса! — обърна се към Аника. — Аз ще се поразходя и ще се обадя по телефона.

Избра горичката заради тишината, сянката, ароматите. Отново извади компаса, възнамерявайки да направи кратко пътуване до дома на дядо си. Но още не се бе възстановил напълно и нямаше да е умно. Освен това не желаеше да тревожи семейството си.

Реши да се обади по телефона.

— Дедушка. — Дори само звукът на дядовия му глас му подейства ободряващо. — Как поживаешь?

Отначало подхвана обикновен разговор, като преминаваше от руски на английски и обратно, докато научаваше новините за семейството си.

— Золотце. — Използваното от дядо му гальовно обръщение и милият тон прекъснаха бърборенето му. — Что случилось?

Сойер се замисли. Откъде да започне?

— Дедушка. Боя се, че имам… Нека ти разкажа какво се случи.

 

 

Бран влезе в горичката. Търсеше Сойер, тъй като Саша бе обезпокоена, че отсъстваше от час.

Откри го да седи на земята, облегнал гръб на едно лимоново дърво, натежало от плод. С компас в ръката.

— Дано не си предприел ново пътешествие.

— Какво? О, здрасти. Не, не. Тук си бях. Просто говорех с дядо.

Бран седна до него, протегна крака.

— Той добре ли е — дядо ти?

— Да. Откакто ни изплаши преди време, е по-силен от всякога.

— Хубаво е да говориш със семейството си. Аз се чух с мама вчера.

— Тя тревожи ли се за теб?

За миг в слънчевия италиански следобед Бран почувства хладната, влажна целувка на Ирландия.

— Тя ми е майка. Разбира се, че се тревожи. Но също така вярва в мен. И макар да не ми харесва, че се безпокои, вярата й засилва моята.

— Да. Аз обичам дядо си, знаеш ли. И мама, и братята и сестрите си, баба. Но дедушка…

— Имате специална връзка, нали? Компасът е негов и го е предал на теб. Аз обичам баща си и всички в семейството. Но мама е тази, която ме обучи и ми помогна да се отворя към това, което съм.

— Значи разбираш.

— О, да! Сега ти си му споделил какво все още те безпокои.

— Онова, което ми казахте всички, имаше смисъл и ми помогна. Много. Но… Ти през цялото време знаеш къде е силата ти, нали? Няма нужда да я използваш, за да я усещаш.

— Знам какво нося в себе си, да.

— Откакто се върнахме от пещерата, не чувствам връзка с компаса.

Край тях изпърха водно конче, прозирно на шарената светлина. Сойер го гледаше как лети и изчезва с едва доловимо свистене. Той знаеше какво е да летиш.

— Знаех, че трябва да споделя всичко с дядо, затова реших да отида при него. После си казах, че имам нужда да презаредя батериите и че и бездруго не искам да ги тревожа. Но всъщност се боях, че няма да мога да го направя. Че няма да мога да пътувам, защото съм изгубил правото за това.

— И какво каза дядо ти?

— Слушаше ме внимателно, докато му разправях за Малмон, пещерата, Аника, всичко. И как съм използвал компаса, този дар, за да убия човек. Опасенията ми, че може би вече нямам право да го притежавам.

— И?

— Общо взето ми каза да спра да се държа като баба.

Сойер се засмя и сви рамене. Направи го с лекота, защото върху плещите му вече не тежеше бремето на вината.

— Разбира се, каза още много неща, почти всичко, което ми казахте и вие, но това „спри да се държиш като баба“ имаше най-голям ефект. После ми каза, че ме обича и че вярва в мен, вярва, че ще изпълня онова, за което съм роден. Да се залавям за работа и да се прибера жив и здрав у дома.

— Ще ми бъде приятно да се запозная с него някой ден.

— Да, щом свърши мисията, ще си спретнем яко парти у дома!

Личеше му, че е развълнуван, но основното чувство беше на благодарност.

— Отново я чувствам. Връзката. Знам, че компасът е мой, докато дойде време да го предам на следващия. Трябва да спра да се държа като баба, да спра да хленча, че съм пуснал някакъв задник да падне, при положение че той щеше да ми пусне куршум в главата.

— Така те искам! Мисля, че си заслужи една бира!

— Цяла бира?

За да провери раните, Бран попипа рамото му, после хълбока. Доволен от резултата, кимна.

— Да, имаш една халба. — Стана, подаде му ръка. — Добре дошъл обратно в екипа!

— Значи утре ще се гмуркаме? — Като премигна едва забележимо, Сойер позволи на Бран да го вдигне на крака.

— Това трябва да почака още ден-два. Тъкмо нашата археоложка ще може да довърши проучването си.

— Още няколко дни и нашата археоложка ще се превърне във вълк.

— Само от залез до изгрев. Явно звездата е в този Залив на въздишките. Нека им дадем време — на нея и на Дойл — да го намерят, а и остава малко време за теб и Аника. А сега да вървим да пием по бира!

— Бих бил глупак да споря с теб.

Аника вече не лежеше край басейна. Сойер не видя Саша, но тръгна към платното, което все още беше на статива.

И ахна. Радост и красота, магия и вълшебство! Не знаеше как Саша е уловила блясъка, сиянието само с боя. Не знаеше как някой може толкова точно да предаде светлината в тези морскозелени очи.

Как е възможно една рисунка да отрази толкова съвършено миловидността, сексапила и силата?

— Харесва ти. — Саша се появи с едно от прочутите белинита на Райли и хвана Сойер под ръка.

— Уловила си всичко!

— Ще я рисувам още. Затова направих толкова много скици. Искам я като класическа русалка на скала в морето, как прави циганско колело и се премята на моравата.

Като чу колко спокойно звучи гласът й, като видя, че напрежението е изчезнало от лицето й, Сойер разбра защо Бран искаше да изчакат още ден-два.

И Райли беше права. Имаха нужда от почивка.

— Мога да я рисувам с години — продължи Саша. — И вероятно ще го направя. Но тази е за теб.

— За… за мен?

— Абсолютно. — Докато отпиваше от белинито, Саша изучаваше творбата си с критично око. — Може би ще ми е нужен още час да я довърша, после е твоя. Тя също.

— Но не можем да сме заедно, нали?

— Живеем в свят на магии и чудеса. Аз вярвам и в двете.

— Тази картина означава много за мен — не мога да ти опиша колко. Искам да ти дам нещо в замяна. Не пари — каза той, когато тя отстъпи назад. — Знам, че това ще те обиди. Но когато всичко свърши, когато приключим мисията си, ако искаш този разговор с Моне, ще те пренеса при него.

Тя ахна, затанцува на пръсти, сграбчи го в прегръдките си.

— Мили боже! Сойер, това ще е… Божичко! Ще трябва здравата да поработя върху френския си.

— Тъй като засега сме намерили само едната звезда, ще имаш предостатъчно време.

— Райли ще открие Залива на въздишките и ще имаме две звезди. Аз… не мога да почувствам накъде да продължим оттук. А ти?

Той поклати глава.

— Компасът още мълчи.

— Ще се получи и при двама ни. А и ти имаш нужда от още един ден поне, преди да се заловим отново с търсенето. Значи утре си ти.

— Аз ли? Какво аз?

— Утре ще рисувам теб. Още не съм решила каква точно ще е картината. — Тя отстъпи крачка назад, огледа го с професионално, любопитно око и това го накара да се почувства… глупаво.

— Но ще рисувам теб — каза твърдо.

— Вече се чувствам неловко — промърмори Сойер.

Ала седна на слънце и зачака да изпие бирата си в компанията на приятели.