Нора Робъртс
Заливът на въздишките (18)

17

В залата на двореца в планината онова, което някога беше Малмон, сега притича по стената, прекоси тавана, слезе по другата стена, озова се на пода — огромен хамстер, въртящ колело.

Тичаше вече часове, като от време на време сграбчваше някоя от птиците с ноктестата си ръка и я поглъщаше. Често повече за развлечение, отколкото от глад.

Понякога, докато тичаше и се кикотеше, в лудия му мозък проблясваше нещо. Образи на красиви стаи, плюшени легла, мъж със златиста коса в тъмен костюм, загледан в образа си в огледалото с ужас, сякаш през замъглено стъкло.

Проблясъците го караха да пищи, а писъците отекваха в гладките камъни.

Когато и да се появеше неговата кралица, неговата богиня, неговият свят, той падаше на възлестите си колене. Сълзи на страх, радост и луда любов изпълваха очите му без клепачи, щом тя го погалеше по главата. Викаше дрезгаво след нея, когато отново го оставеше.

И се връщаше към колелото си.

В деня, когато тя дойде при него, хвана го за ръката, изведе го от залата, той трепереше. Малката му бодлива опашка потръпваше.

Нереза го поведе през лабиринт от камък, опушен от дима на пропукващите факли. Сред пламъците бяха накацали прилепи и птици с лъскави очи, наблюдаваха ги. Той видя оковано създание с криле и три глави, видя кръвта и костите, пръснати около него.

След това влязоха в голяма зала, осветена от пламъка на свещи, в която проблясваха злато, сребро и скъпоценни камъни. Подобно на неговите, и тези стени бяха огледални и отразяваха трона върху позлатен подиум с три сребърни стъпала.

Тя го пусна, изкачи се, седна. После му направи знак с дългите си пръсти, отрупани с рубини.

— Налей ми вино, миличък. — Когато той нито помръдна, нито отговори, тя наклони глава. — Не помниш ли как се прави?

Малмон изсумтя.

— Боли ме, като си спомням.

— Налей ми вино. Нали искаш да ми дадеш всичко, което желая?

— Да! Всичко, което пожелаеш. Всичко!

— Тогава ми дай вино.

Ръцете му трепереха. Мъжът със златистата коса отново се появи за миг и болката прониза главата му. Но той взе стъклената бутилка и наля алената течност в бокал, обсипан с кървавочервени рубини, любимите й.

Ноктите на краката му задраскаха по сребърните стъпала, докато й го носеше.

— И за теб.

— За мен?

— Ще пием заедно, миличък. Налей си вино и седни. — Тя посочи стъпалото в краката си.

Като се разтрепери от радост, от страх, той направи каквото му каза. Канеше се да излочи виното в бокала, но си спомни как се прави в болезнен проблясък и започна да пие, дългите му остри зъби потракваха по среброто.

— А сега, Андре…

Щом чу името, в тялото му изригна болка. Извика, разля виното, среброто почервеня.

— Ти трябваше да забравиш — продължи Нереза, — за да можеш да направиш прехода. Сега вече си го направил и трябва да си спомниш. Това ще ти е от полза.

— Боли!

— Обичаш ли ме?

— Обичам те! Обожавам те!

— Тогава трябва да понесеш малко болка заради мен. Ти все още притежаваш човешки ум и аз се нуждая от него. Нуждая се от теб… Андре. Веднъж се провали, но аз проявих милост. Седиш до ръката ми и пиеш вино. Жив си и притежаваш бързина и сила, каквито няма нито един човек. Как ще се отблагодариш за милостта ми?

— Както ми заповядаш!

— Да. Както ти заповядам. — Тя се усмихна и отпи от виното. — Помниш ли пазителите? Шестимата?

Дъхът му изгори гърлото му, ноктестата му ръка направи вдлъбнатина в сребърния бокал.

— Врагове!

— Кой от тях избираш да убиеш най-напред?

— Сойер Кинг! Сойер Кинг! Сойер Кинг!

— О, да, той те надхитри. Ще ти позволя да отнемеш живота му. Но не най-напред. Искам смъртта на ясновидката. Докато умира, ще я изсмуча. Тя е силна и тази сила е… млада. Ще ме зареди, а тя повече няма да насочва останалите.

— Ще я убия за теб, кралице моя!

— Може би. — Нереза вдигна Магическата сфера. Вътре се носеха досадни мъгли, скриваха голяма част от нея. — Ако тя умре от твоята ръка, разрешавам ти да убиеш когото искаш, да направиш каквото поискаш. Трябва да се приготвиш за битка, Андре.

„И ако отново се провали…“, помисли тя, и дори умре, докато се опитва да изпълни заповедите й, все пак ще се пролее кръв.

Остави бокала и взе огледалото си. Видя бялата нишка в красивата си черна коса, признаците на стареене върху красивото си лице.

Те й бяха причинили това! Пазителите бяха замърсили съвършената й красота! Но когато изпие кръвта на ясновидката, ще изпие и силата й. С нея ще възвърне вечната си младост.

 

 

Отново чувствайки връзката много силно, Сойер разтвори картите си, постави отгоре им компаса. Когато той засия, Сойер въздъхна — с облекчение и благодарност гледаше как се плъзга върху картите. Спря върху картата на Капри и остана там.

— Да, да, разбрах. Но къде! — Като се намръщи, той се облегна назад в стола. — Защо всичко трябва да е толкова загадъчно? Защо поне веднъж не ни дадеш ясен, точен отговор, без шикалкавене?

Той продължи да се мръщи, когато Райли седна срещу него в беседката.

— Нямаш късмет, а?

Той поклати глава.

— А ти?

— Наруших правилото си да не досаждам и оставих спешно съобщение на гласовата поща, изпратих спешен имейл на доктор Уайт — Джонас Уайт — моят източник твърди, че той е експерт по Залива на въздишките. Вече би трябвало да се е върнал на работа и да се е свързал с външния свят, но няма нищо.

Като Сойер и тя се загледа в компаса.

— Това помага ли? Да го гледаш продължително?

— Не.

— И аз така си помислих. Както няма смисъл и аз да продължавам да ровя за тоя митичен залив в момента. Не стигнах доникъде и трябва да го преглътна. Мразя се.

— Поне утре ще се гмуркаме. И може би така трябва да го намерим. Просто продължавай да търсиш. Не се обвинявай. — Той я погледна. — И на мен компасът не ми показва къде е този залив и изобщо не ме насочва къде да отидем след това, когато вече сме го намерили. А това е важно.

— Жизненоважно, след като намерим Водната звезда. Затова ми е трудно да не нарушавам правилото си да не досаждам по отношение на Саша.

— Нереза ще разбере, когато я намерим, и ще ни атакува с всички сили.

— Със сигурност. — Докато обмисляше ситуацията, Райли завъртя слънчевите си очила за дръжката. — Първата ни работа, когато я намерим, е да я приберем на безопасно място. Вероятно Бран ще я скрие където скри и първата. После трябва да се изпарим или да сме готови да посрещнем Нереза тук.

— Ще бъдем. Но не мисля, че ще е тук.

Заинтригувана, Райли подпря брадичка върху юмрука си.

— Знаеш ли, прав си. И аз не мисля, че ще е тук. Някак си не се връзва да спретнем голямо финално шоу на кучката в лимонова горичка пред хубава къща в Капри.

— Говорим за Водната звезда, така че сигурно голямото шоу ще е докато сме във водата или плаваме по нея.

— Да, и аз така си го представям. Всъщност няма значение кога или къде, стига да сме готови да посрещнем злобарката. — Райли погледна нагоре. — Бран е в своята вълшебна работилница и се приготвя.

— Къде са всички останали?

— Имаш предвид Аника, затова кажи „Аника“. Май работи с Бран, за да може Саша да рисува. Всички се надяваме да нарисува нещо, което ще ни е от полза. А Дойл е в кухнята и почиства оръжията си.

— Както и да е, следващата звезда — ако успеем сега — е Ледената. Затова си мисля за Исландия или Гренландия. Или дори Арктика. Може скоро само да си мечтаем за слънце и топло време.

— Да не избързваме. Първо трябва да намерим Водната звезда.

Сойер забеляза, че тя гледа телефона си, както той бе гледал компаса.

— Хайде да постреляме.

— Какво?

— Стрелба по мишена. Вместо да седим тук и да чакаме компаса или телефона да се размърдат. Взе да ми писва.

— Никой от нас няма нужда от упражнение по стрелба, а и не бива да хабим мунициите. Какво ще кажеш за състезание по мятане на ножове?

— Става.

Той взе компаса, а тя — мобилния си телефон, и двамата убиха известно време и унищожиха няколко хартиени мишени.

— Не сме излъчили победител — настоя Райли, но Сойер поклати глава.

— Довечера съм дежурен по кухня и трябва да се залавям за работа.

— Още е рано.

— Това е първата ти нощ от трите, нали? Имаш нужда да се подкрепиш преди залез-слънце. Решил съм да приготвя говеждо маникоти^[1]. Червеното месо ще ти дойде добре.

— Да. Благодаря ти. — Тя извади телефона от джоба си, докато се връщаха към къщата. — Гледай дали този Уайт няма да се обади след залез-слънце, когато няма да мога да говоря с него.

— Казах ти. Лай на морзовата азбука.

Тя го смушка с лакът, после се отдели от него, за да влезе в стаята си. Тази нощ нямаше да спи и една дрямка нямаше да й навреди.

По-късно хапнаха тихо, всеки от тях зает със собствените си мисли. Тъй като дневният ред за следващия ден вече беше готов, оставаше само да чакат.

— Това ще ме засити до сутринта.

— Имаш още време — отбеляза Саша, когато Райли се надигна от масата.

— Да, затова ще се опитам да се свържа с тоя тип Уайт. Ще потърся и други начини да стигна до него. Колкото по-трудно е да установя контакт с него, толкова повече си мисля, че той ще ми даде някои отговори. В случай че се проваля, просто ще се видим с вас утре сутрин.

— Стой далеч от кокошарника на съседите — подкачи я Сойер и си спечели бърз поглед с присвити очи.

— Аз ще поема нейните задължения — предложи Аника, когато Райли влезе вътре.

— Задължения? — Разсеяна, Саша потърка слепоочието си. — О! Графикът. Днес чистят Райли и Дойл.

— Нямам нищо против. Може тя да намери доктор Уайт и да научи онова, от което се нуждаем. А след като почистим, ако има време, ще й занеса малко от джелатото, което идва в кутия.

— Хубаво. — С известна неохота Дойл се надигна заедно с Аника. Той бе решил задълженията си на готвач — купил беше пица, но сега трябваше да измисли как да се измъкне от чистенето.

— Приятно е да чистиш — каза Аника, след като отнесоха вътре чиниите.

— Приятно е друг да чисти.

— Днес ти почисти оръжията си, лъсна меча си, дори ножовете си. — Тя с удоволствие се зае да мие чиниите. — Това не е много по-различно.

Аника обичаше да пълни голямата мивка с вода и пяна, обичаше аромата на пяната, докато жулеше тенджерите, които бе използвал Сойер.

— Яденето беше много вкусно.

— Да, човекът умее да готви. — Дойл затрака с чиниите, докато зареждаше миялната машина. Тъй като знаеше какво е да се опитваш да измиеш тенджера или чиния на мивката, реши, че не бива да се оплаква.

— Вече и аз мога да готвя малко. Забавно е. Ти си живял толкова дълго, но не готвиш.

— Мога да мина и без това. — Дойл извади една кърпа, започна да подсушава тенджерите. — Научих се да готвя на огън, когато ходя на лов.

— Ти си видял много чудеса. Райли ми позволи да погледна в някои от книгите й. Преди време хората от сушата са се движели пеша или са яздели коне. После са се научили да правят коли и мотоциклети като твоя. Не ги е имало и телефоните, които Райли толкова харесва, нито филмите, които обича да гледа Сойер.

— Нещата се променят. Хората — не толкова.

— Но нещата не се променят сами. А хората го могат. Саша се промени толкова много само за един цикъл на луната. Вече е по-силна и се научи да се бие. Сега прави шест лицеви опори, а преди не можеше нито една.

— За това си права. Обзалагам се, че ще стигне до десет, преди да приключим с търсенето.

— Всъщност всички видяхме чудеса — от мрак и светлина.

Известно време работиха в мълчание.

— Имам труден въпрос — поде Аника. — Исках да те попитам, когато сме насаме.

— Слушам те.

— Ти си живял дълго време. Имал си хора, които… — Тя допря ръка до сърцето си. — … значат нещо за теб, значат много за теб.

— След известно време гледаш да не се привързваш.

— Но се случва. Ние значим нещо за теб не само като пазители, бойци. Значим нещо за теб!

Той погледна изумителната русалка, помисли за останалите, един по един.

— Значите, да.

— Как се сбогуваш?

Дойл остави кърпата, защото разбра, че тя иска сериозен отговор.

— Не съм намерил лесен начин. Ако е лесно, значи не си се привързал.

— Има ли начин да го направиш лесно за онзи, когото напускаш?

— Убеждаваш го, че не значи нищо за теб. Но това няма да се получи при теб, красавице. Няма да мине при Сойер.

— Не, не мога да се престоря. Ще излезе, че между нас не е имало нищо.

— И без това той няма да ти повярва. И никога няма да те забрави.

— Мисля си колко хубаво ще е, ако го направи — така с времето споменът за мен ще избледнее… Значи трябва да очаквам някакво чудо.

— Ако някой го може, това си ти.

— Ти си много добър приятел! — Тя го прегърна. — Ще ми е мъчно, когато се сбогувам с теб. Но има още два цикъла на луната, преди… О, почти се е стъмнило! Ще закъснея за джелатото на Райли. Имам още чинии за миене. Бисквити!

Очарована от хрумването, тя извади пакет вкусни бисквити от килера.

— Аз ще довърша тук, а ти й ги занеси. Има достатъчно време да си хапне една. И ще бъдат в стаята й на сутринта, когато е гладна и уморена.

— Не мисля, че тя…

— Моля те. — Аника му се усмихна и му подаде пакета.

Дойл си помисли, че на света няма мъж, който би могъл да откаже на подобна усмивка.

— Добре.

Отнесе ги горе. Тази задача поне го спаси от прибирането на остатъците от вечерята в кутии и миенето на плотовете — всички в списъка със задълженията.

Чу гласа на Райли и долови появилия се интерес в него.

— Да, ако можеш да го направиш, още по-добре.

Той пристъпи в стаята й — онази, в която книгите бяха струпани навсякъде, а тя използваше нощното шкафче като малко писалище. Сега записваше бързо нещо на него.

Забелязвайки Дойл, вдигна пръст и го размаха в знак, че довършва нещо и той трябва да изчака.

— Да, съгласна съм, Атлантида е съвсем друга работа. С удоволствие ще го направя, ще се заема още утре сутринта. Ъхъ, точно така. Просто ми е нужно малко време да събера всичко.

Дойл отвори пакета с бисквитите и извади една. Райли продължи да говори, докато той ядеше, докато крачеше из стаята й, разглеждаше книгите, картите, залепени по стените, бележките, организирани по начин, разбираем само за нея.

Вече си бяха говорили за това, че й липсва система, но тя наистина можеше да намери каквото й е необходимо за секунди, така че той бе изгубил битката.

Стаята миришеше на сапуна й — съвсем доловимо ухание на ванилия — и на цветята, които Аника настояваше да слага във всяка спалня. Включително неговата собствена.

Изяде още една бисквита, наведе се над нов превод, върху който тя, изглежда, бе работила сама, за миг се отнесе, докато гласът й не прекъсна мислите му.

— Задължена съм ви, докторе. Това е голяма помощ. Непременно ще го направя. Благодаря ви. Да, благодаря. До скоро.

Райли изключи телефона, затанцува на място. Тъмните й златисти очи гледаха самодоволно. По някаква странна причина това му харесваше.

— Имаш добри новини.

— И още как! Той забравил да си включи отново телефона и компютъра. Уайт — моят източник. И ми даде…

Телефонът се плъзна от ръката й и отскочи върху леглото, докато Райли си поемаше дъх.

— О, по дяволите, по дяволите, чаках прекалено дълго. Излизай, излизай, излизай!

Тя се свлече на пода, забори се с връзките на ботушите си.

И Дойл осъзна, че той също не бе обърнал внимание. Слънцето залязваше в огненочервена топка.

Дъхът й се учести и засвистя, пръстите й се мъчеха да развържат двойните възли на връзките.

Дойл заотстъпва назад, после хвърли пакета с бисквитите встрани, клекна на пода.

— Аз ще го направя! Аз ще го направя!

— Махай се! О, по дяволите!

Тя издърпа потника през главата си.

— Готово! — Той смъкна ботушите й, чорапите, а когато тя отметна глава назад, когато той видя променящия се блясък в очите й, заскърца със зъби, зае се да разкопчава колана й.

— Задръж малко!

— Не мога!

Тя простена и той чу как костите й започват да пукат, да се местят.

— Райли! — Саша спря в рамката на вратата.

— Готово, готово! Не ме хапи. — Докато гръбнакът й се извиваше, Дойл разкопча копчето на късите й панталони с много джобове, смъкна ги заедно с бикините под тях надолу по краката й. После пъхна пръсти в спортния й сутиен и ловко го измъкна през главата й.

Гола, тя изви тяло в дъга, застана на четири крака.

Раменете й се събраха, мускулите се издуха. Ръцете й се извиха, ноктите се издължиха, станаха остри, докато кожата се превръщаше в козина.

Тя отметна глава назад и все още впримчена между вълка и жената, зави. И жената изчезна.

Вълкът изръмжа ниско и изтича към вратата на терасата. С един скок се озова на железния парапет, със следващия изчезна в нощта.

— О, божичко! Райли!

Саша се втурна към терасата, на крачка след Дойл. И видя как вълчицата направи невъзможно приземяване върху моравата от другата страна на басейна. След бърз поглед към тях им обърна гръб и се шмугна в горичката.

— Не знаех, че Райли е способна… Това беше невъзможен скок!

— Великолепен! — Дойл не можеше да сдържи възхищението си. — Атлетичен и великолепен!

— Тя има нужда да тича — припомни си Саша. — Каза ни, че има нужда да тича веднага след промяната. Цялата тази енергия. Защо ти не… — Тя видя разхвърляните дрехи, прокашля се. — Не е моя работа.

— Не е каквото си мислиш. Аника ме помоли да й донеса тия проклети бисквити, а тя беше на проклетия телефон. С оня тип, дето се опитваше да го открие. Не обърна внимание, нито пък аз. Беше превъзбудена, думите му, каквито и да бяха, я развълнуваха много и тя започна промяната както беше облечена.

— Помогнал си й.

— Тя не можеше да свали проклетите си ботуши и аз…

Саша постави длан върху ръката му.

— Помогнал си й. Дори да е смутена от това и да поръмжи малко утре, Райли ще ти е благодарна за помощта.

Като въздъхна, Саша се върна в стаята.

— Ще прибера нещата й, иначе тя ще…

Дойл се извърна към нея, когато гласът й заглъхна, разпозна видението в очите й. Още великолепие, помисли си. Досега не беше срещал три толкова забележителни жени.

— Те идват! Тя ги изпраща, преобразени както се преобрази един от нас. За мен, за моята кръв, за моята кръв, която да я нахрани.

— Няма да я получи! — Дойл улови решително Саша за раменете. — Доведи Бран, вземи арбалета си! Аз ще кажа на останалите.

— Тя наблюдава, знае, че сега сме петима и сме слаби.

— Нека наблюдава. Върви!

Той разкопча кобура на Райли от колана й, закачи го на своя и извика на останалите да се въоръжат, докато тичаше по стълбите за меча си.

Във вилата Сойер напъха няколко пълнителя в джоба си. Поне пред себе си можеше да признае, че копнее за един точен изстрел по Малмон. Напъха резервен нож в ботуша си и забърза навън, за да се присъедини към останалите.

— В горичката?

— Няма време!

Бран посочи към мястото, където гледаше Саша. Приличаше на облак, тъмен и кипнал, изплют от небето и пълен с бури.

— Райли! — Аника го улови за ръката. — Тя…

— Слънцето е залязло, луната е изгряла. Не бива да се доберат до нея, където и да се намира. Ще се погрижим за това. — Той я стисна леко по ръката, освободи се от нея. Извади и двата си пистолета.

Прицели се във водачите — един изстрел, светлината избухна, обгори ги.

— На шест часа! — извика Дойл и Сойер се извъртя рязко. От запад се носеше втори облак.

— Саша и аз поемаме запада. — Макар да се бе въоръжил, Бран остави пистолета в кобура. От протегнатите му ръце излетя светкавица. — Сойер и Аника — изтока! Дойл…

— По малко и от двете.

Сойер изпразни и двата пълнителя, успя да избегне остри като бръснач нокти, докато презареждаше. Колкото и да се доверяваше на уменията на Аника, гледаше да му е под око, готов да я защити, докато тя изстрелваше мълнии, премяташе се и риташе, завърташе се и обсипваше мрака със светлина.

Но не видя никакъв Малмон.

— Хайде, негоднико! — промърмори, пренебрегвайки пръските кръв и пепелта, изсипала се изпод размахания меч на Дойл. — Покажи се!

Нещо профуча край него. Зърна тъмното петно, почувства внезапния шок от болката, когато ноктите одраскаха ръката му. Обърна се да проследи петното, то отново влезе в полезрението му, ала летеше като светкавиците на Бран, при това хаотично.

Когато Сойер осъзна, че е стрела, насочила се зигзагообразно към Саша, сърцето му се качи в гърлото.

Тя пусна една от своите, запъна лъка си, извади нова.

— Саша! Внимавай!

Тя се поколеба само секунда при вика му, направи две бързи крачки встрани. Той видя, че от ръката й потече кръв, чу как изохка от болката.

Тъй като пистолетът му бе безполезен — тя беше твърде близо — той се затича към нея, макар Бран вече да я бе дръпнал зад себе си. Сойер зае позиция да я предпази от нападението, но то смени посоката толкова бързо, че мечът на Дойл срещна само въздух.

От крака на Саша течеше кръв.

— Вкарай я вътре! Ние ще ви прикриваме! — извика Сойер.

— Не, твърде много са! — Като се отскубна от Бран, Саша изпрати нова стрела.

Сойер видя петното, скока му. Стреля. Пропусна. Видя как Бран отново дърпа Саша зад себе си и разбра, че този път ще бъде улучен.

Изневиделица от тъмното връхлетя вълкът, воят му бе яростен и смъртоносен като зъбите му. Миг по-късно петното доби форма, ужасна форма, груба червена кожа, покрита с люспи, диви жълти очи на дълго тясно лице и бучки по главата.

Вълкът заби зъбите си в рамото на демона — в рамото на Малмон — и писъкът му разтърси въздуха. Демонът отвърна на нападението с изкривено от ярост и болка лице. Ударът запрати вълка във въздуха. Когато падна на земята, остана да лежи неподвижен.

— Дръжте ги далеч от нея! — Като направи кълбо напред с една ръка, Дойл се преметна към Райли, докато размахваше меча си и избиваше птиците, които се спускаха ниско, за да я нападнат.

След секунди петимата заобиколиха вълка, образувайки защитна стена. Сойер зърна за последно Малмон, прицели се, но мракът погълна демона и птиците.

И нощта утихна, докато смълчаната луна се носеше над главите им.

— Райли! — Саша се свлече на колене. — О, господи, Райли! Бран!

— Дайте да я видя! Ти кървиш, ахра^[2].

— Райли! Как е тя?

Кръвта се стичаше по ръката на Саша, а после и по козината на приятелката й, докато поставяше длани върху нея.

— Жива е! Усещам биенето на сърцето й.

— В най-добрия случай е зашеметена. Ще я вкараме вътре.

— Аз ще я взема. — Като вкара меча в ножницата, Дойл клекна, вдигна изпадналия в безсъзнание вълк.

Бран кимна и вдигна Саша.

— И ти губиш кръв, Сойер също. Аника?

— Не съм ранена. Ще донеса каквото ти трябва.

— Добре съм. Първо Райли!

— Не си добре, не, но ще бъдеш. Остави Райли на масата, Дойл, и донеси кърпи!

— Нека проверя дали има счупено. — След като остави Райли, Дойл прокара ръце по нея, провери краката, прегледа тялото й. — Няколко ребра, така ми се струва, но, господи, май вече зарастват. Усещам как счупеното заздравява. Бързо като при вълците. Чувствам се малко…

— Да, и аз. — Когато краката му омекнаха, Сойер просто седна на пода. — Кожата ми гори и чувствам слабост.

— Отрова, несъмнено! Донеси кърпите, Дойл, и вода. Аника — каза Бран, когато тя влезе тичешком, — помогни ми! Трябва да почистя раните, но първо всички ще пием от отварата, по шест капки на човек. Моля те, приготви ги. И побързай!

Той избра друго шише от комплекта, докато Аника отмерваше отварата.

— Ще те заболи малко — промърмори на Саша. — Съжалявам. Погледни ме, отвори се за мен.

Тя изохка, когато течността обля раната, после просто притвори очи.

— Вече е по-добре.

— Почти. Трябва да се погрижа и за крака ти. Само още малко. Сойер, хайде, изпий това! Готово, готово, фейд, почистен е. Сега ще го намажа с балсама.

— Първо се погрижи за Сойер.

— Аз ще го поема, ти продължи с нея. — Дойл взе шишенцето, клекна до Сойер. — Готов ли си?

— Давай. Ох, по дяволите! По дяволите!

Аника притисна устни върху челото му, докато течността изгаряше раните на ръката му, и той почувства как Саша — другар по болка — го хвана за китката.

— Малмон щеше да ме рани смъртоносно, ако ти не ме беше предупредил.

— Не успях да се прицеля точно. Копелето беше твърде бързо, а и ти беше много близо.

— Той се беше насочил към гърлото ми. За миг го усетих, но ти извика и той пропусна. Ти ми спаси живота, а после Райли спаси живота на Бран, което за мен е едно и също. Моля те, Бран, моля те, погрижи се за Райли! Тя падна много лошо.

— Само още малко. Аника, ти ще намажеш Сойер с балсама.

— Да, знам как. Раната е чиста. Дълбока е, но е чиста.

— Да, така е, усещам го. И мога да стоя прав. — Отново стабилен, Сойер се изправи на крака. — Сигурно имаш нещичко в твоята вълшебна кутия за Райли.

— Нищо не е счупено. — Отново Дойл прокара ръце по нея. — Ребрата вече са зараснали.

Докато говореше, очите на вълка се отвориха, жълтеникавокафяви и ясни, и срещнаха неговите. Ниското ръмжене го накара да вдигне ръце, да ги обърне с дланите нагоре.

— Спокойно!

— Ти си ранена — каза Саша, когато Райли се размърда и скочи сковано на пода. — Ще ми кажеш ли, ако те боли? Ще се отвориш ли за мен?

Очите им се срещнаха и устните на Саша се извиха.

— Той не те опипва. Ще изпиеш ли лекарството? Но бързото не означава… Добре. На зазоряване. Сега иди да си починеш.

Вълкът отправи към Дойл един последен, продължителен поглед и излезе от кухнята.

— Ти разговаряше с вълк! Знам, че е Райли, но все пак…

Като се ухили, Сойер поклати глава.

— С вълк. Като доктор Дулитъл.

— Тя имаше болки, но не силни, ще поспи малко. За нея не е обичайно да спи, докато е във вълчата си форма, но това ще й помогне да се възстанови. Не беше точно разговор — поправи ги Саша. — По-скоро тя ми позволи да разгадая чувствата й и аз ги предадох в думи. Райли ни разбира идеално и усещам какво иска да знам.

Като въздъхна, тя погледна към кръвта на пода.

— Трябва да почистим това.

— Аз ще го почистя. Не съм ранена. Ти трябва да почиваш. Ти също, Сойер. Това ще ви помогне да се възстановите. Нали така, Бран?

— Да, затова ще го направят. Ще говорим за всичко утре сутрин.

— Искаше ми се да й задам един въпрос, преди да излезе. — Дойл погледна към вратата. — Това беше Малмон, нали?

— Да — отвърна Саша. — Но вече не е същият.

— Значи човекът се е превърнал в демон. При това демон, който току-що е бил ухапан от върколак — или ликан, както тя предпочита да я наричаме. Дали демонът ще се промени от ухапването?

— Добър въпрос — отбеляза Сойер. — И дали това ще е хубаво или лошо за нас?