Нора Робъртс
Заливът на въздишките (11)

10

Сойер продължи да работи. Райли го бе снабдила с необходимото и сега той щеше да го използва, за да направи каквото искаха всички.

Положи усилия да се съсредоточи, да не обръща внимание на обясненията на Аника към Дойл, на коментарите на Дойл в отговор.

И на смеха й. Дойл — иначе самата сериозност — сега, изглежда, си прекарваше чудесно.

„Не се разсейвай!“, нареди си той, когато почувства как по кожата му плъзнаха раздразнение и ревност. Той имаше работа, имаше да спасява светове и не биваше да се тревожи за част от екипа, която се премяташе по глупавата морава.

Може пък и той да иска да се научи да прави кълбо напред с една ръка. Дойл не беше единственият с мускули.

Вероятно Дойл имаше достатъчно мускули да изтласка тойота от лег, но все пак…

Сойер опита да се успокои. Само щеше да си пърли пръстите със заваръчния пистолет, защото гледаше към тях, вместо да си гледа работата.

Тогава се появи Саша и седна до него.

— Ще хапнем пицата след час, ако това те устройва.

Като изсумтя, той довърши увиването на емайлирана жица около един болт и отряза излишната част.

— Имам доста работа — каза и оголи краищата на жицата. — Ще взема нещата вътре, ще хапна на крак.

— Трябва ли ти помощ?

Той поклати глава и взе поялника, за да завари оголените краища към новата си миниатюрна верига.

— Това е работа за един човек.

— Ако решиш, че… леле!

— „Леле“ какво?

— Дойл току-що направи кълбо напред само с една ръка.

Той вдигна очи тъкмо навреме, за да види как Аника прегръща доволно Дойл.

— Браво!

 

 

Когато довърши сглобяването на две подслушвателни устройства на масата в дневната, където имаше достатъчно място и достатъчно спокойствие, луната вече грееше, бяха се появили звезди. И той реши да си почине.

Излезе навън, седна на стъпалата и се загледа в морето.

— Как върви?

Той се извърна, вдигна поглед и видя Бран на терасата.

— Две са готови и тествани. Имам нужда от…

— Чакай, сега слизам.

Бран излезе, седна на стъпалата до Сойер и му подаде бира.

— Саша каза, че не бива да пиеш алкохол, докато работиш. Но сега вече можеш.

— Да, мога, благодаря. Имам нужда от почивка. Не че е сложно, но трябва да внимавам, особено при положение че ги майсторя сам. Тази вечер бих могъл да направя и третото устройство, но усещам, че губя форма. Май е по-добре да изчакаме и да ги поставим утре вечер. Или да използваме само две.

— Говорихме за това на вечерята, решихме да действаме утре вечер. Така че спокойно.

— Благодаря. — Доволен от компанията и бирата, Сойер насочи ума си към следващите им действия. — Ще ви вкарам във вилата на Малмон без проблем. Няма да се разправяме с прозорци и врати, затова алармената система не ни интересува. Но ако използват детектори за движение, имаме проблем.

— Хммм. — Като кимна, Бран се облегна назад на стълбите, погледна към осеяното със звезди небе и растящата луна. — И никой от нас не е помислил за него.

След решението да проверят вилата на Малмон Сойер бе мислил много.

— Или вътрешни камери. Ако знаех дали имат аларма с детектори за движение или охранителни камери, какъв вид са и къде е разположена системата, бих могъл да ги заобиколя.

Веждата с белега на Бран се повдигна закачливо.

— Това ли е всичко?

Като се засмя кратко, Сойер надигна бирата.

— Нямам навик да прониквам в чужди къщи, но е добре да знаеш как стоят нещата и как действат. Бас държа, че Малмон ще инсталира всичко, докато е там. А може вече да е направено. Ако се бях сетил по-рано, Райли можеше да провери.

— Още може — ще й кажем. Но мисля да рискуваме. В случай че задействаме някоя аларма, ще се измъкнем, преди да реагират.

— Мога да го представя като софтуерен дефект. Но камерите…

— Ще измисля как да се погрижа за тях, ако се наложи.

— Добре. Ако утре се върнем към пет, както обикновено, ще успея да сглобя третия бръмбар преди залез-слънце.

— Устройва ни напълно, решихме да изчакаме до полунощ. Дойл иска да огледа мястото около вилата и са му нужни тишина и спокойствие.

— Все правим каквото иска Дойл.

Бран отпи замислено от бирата си.

— Някакъв проблем с Дойл ли имаш?

— Не, не. Никакъв.

За Бран тройното отрицание означаваше „да“.

— Разбрах, че е научил нови неща от Аника.

— Какви неща? — Главата на Сойер се обърна толкова рязко, че Бран се изплаши да не се отвърти като капачка на бутилка. — О, да, да. Прословутото кълбо напред с една ръка.

— Точно така. Тя твърди, че може да го научи и на кълбо назад за нула време. Двамата явно много се харесват и уважават. Но ако мислиш, че помежду им има нещо повече, значи си глупак. Тя е твоя, стига да поискаш. А сега, тъй като имам планове за моята си жена, ти пожелавам лека нощ. Сладки сънища — добави той, докато ставаше, за да влезе в къщата.

Негова, стига да поиска, помисли си Сойер и засмука бирата. Само дето не изглеждаше точно така в момента. Освен това нямаше да е редно да го поиска. Тя беше нова в този свят. Все още бъркаше думите, трябваше да й се обясняват разни неща. Как би могъл да я помоли да спи с него?

В допълнение към това, което за него беше повече от достатъчно, тя разполагаше само с три месеца — всъщност вече по-малко от два и половина, напомни си той — след което трябваше да се върне в морето.

Толкова много се боеше, че ако я помоли, ако я обладае, ако я има, никога — когато и където и да отиде — няма да може да я забрави.

Не биваше изобщо да я докосва, да я кара да си мисли разни неща. Простото решение? Не я докосвай отново. И без това имаха достатъчно за правене, за да рискуват допълнително със секс и разбити сърца.

Той стана и взе бирата, за да я отнесе в стаята си. Отвори вратата и едва не изпусна бутилката.

Тя седеше отстрани на леглото му и се изправи, когато той застана пред нея.

— Чаках те.

— Добре. — Сойер внимателно остави бирата. — Имаш ли нужда от нещо?

— Да. Мисля, че и ти също. Затова те чаках.

Като го гледаше в лицето, тя вдигна ръце, побутна двете тънки презрамки от раменете си и свивайки ги леко, се изхлузи от роклята, която падна в краката й.

Единствената мисъл, която се стрелна в главата му, беше: „Мъртъв съм!“. Припряно и непохватно затвори вратата.

— Аника, недей…

Думите заглъхнаха, когато тя прекрачи свалената рокля и застана пред него гъвкава, стройна и прекрасна, в обувки, които се състояха само от няколко яркочервени каишки и високи, тънки токчета.

— Ти ме желаеш. — Тя пристъпи към него. — Аз те желая. Ще вземеш ли каквото ти предлагам? Ще ми предложиш ли каквото искам?

Той знаеше, че има причини да й откаже, но не можеше да се сети или задържи нито една в главата си.

— Аз не бива да…

— Легни си с мен — каза тя и направи още една крачка. Очите й, тези нейни очи, омайващо зелени, го убиваха. — Слей се с мен. — Още една крачка. — Бъди с мен.

Аника уви ръце около врата му, притисна стройното си красиво тяло към неговото и го целуна страстно.

Дълго, топло, бавно и дълбоко тя завладя сетивата му, после ги подпали. Пръстите й потънаха в косата му, не му позволяваха да се отдръпне и съпротивата му рухна. Преди да успее да се овладее, да разсъждава трезво, да сложи край, тя плъзна крак по неговия и „стената“ падна.

Той й се подчини, подчини се на собствената си все по-неуправляема страст. „По дяволите правилата!“, помисли си. „По дяволите рисковете!“ Притегли я по-близо, пъхна длани в косата й — тази гъста, разкошна коса.

Когато я побутна към леглото, тя свали ръце и задърпа нагоре ризата му.

— Искам да те видя, да те докосна. Целия. Искам да сваля дрехите ти.

— Да, да, ще го направим. Просто ми позволи… — Докато падаха на леглото, ръцете му се плъзнаха по нея. Мека, гладка, божествена. — Аника. Просто ми позволи.

Беше всичко, което тя си бе представяла, всичко, на което се беше надявала. Тази свобода, която той не й беше давал досега, страстният начин, по който ръцете му я докосваха, дивият глад на устата му, докато… се хранеше от нейната със зъби, език и устни.

Никой не я беше целувал така. С такъв апетит.

В стремежа си да му даде повече, тя се притисна към него и почувства твърдостта му, а той простена като от болка, но болка, която означаваше желание.

Затова тя отново изви бедра, нагаждайки тялото си към неговото, почувства трепет в собствените си слабини и някакво прекрасно, прекрасно стягане.

Мускулите на гърба му, раменете му, толкова различни, когато бяха легнали, мекотата под нея, твърдостта над нея я караха да се чувства блажено.

Макар никога да не бе разсъбличала мъж, не можеше да е по-различно от това да разсъблече себе си — а тя толкова копнееше да има тялото му без дрехите до своето. Посегна към колана му, опита се да овладее възбудата си, за да може пръстите й да разкопчаят катарамата.

— По-добре не го прави — промърмори той, — иначе ще свърши ужасно бързо.

Ръцете й застинаха.

— Само веднъж ли ще бъде?

Звукът, който издаде той, смесица от смях и пъшкане, я озадачи.

— Няма да е само веднъж.

— Тогава нека този път е бързо. — Тя го искаше сега, сега, сега, затова разкопча колана му. — Искам да знам. За първи път правя секс с крака.

Задъхан, почти отчаян, той успя да спре.

— За първи път? — Разбира се, че ще е за първи път, каза си. — Това означава ли, че ти… Че ще ти е за първи път… изобщо?

— О, питаш дали още имам преградата? — Тя отново го привлече към себе си. — Не. Тази част е същата. Но краката, леглото, твоите крака. Това е различно. Искам те между краката си! Искам те вътре в мен, между краката си! Искам да разбера, Сойер! С теб. — Изгаряна от неудържимо желание и страст, тя отново впи устни в неговите. — Само с теб!

Започна да смъква джинсите му.

— Още съм с ботушите. Почакай. — Той се претърколи и седна. Докато се опитваше да си свали ботушите, тя се надигна, заобиколи го, притегли го към себе си, притисна устни към врата му, ръцете й се плъзнаха по гърдите му.

Най-сетне, освободен от ботушите, от джинсите, от всичко, той се извърна към нея. Тя остана на колене, косата й се бе разпиляла като мастило по гърба над едното рамо. Погледът й пробяга по гърдите му, спусна се надолу. Тя се усмихна.

— Красив си… и силен. — Прокара пръсти по твърдата му мъжественост и кръвта забуча в ушите му. Сякаш някой дръпна наведнъж хиляди струни.

— Така харесва ли ти?

— Не мисля, че има дума, която да опише как се чувствам.

Тя се усмихна, легна по гръб, косата й се разпиля върху белите чаршафи като дълга, пълноводна река. Прекрасен дар, предложен естествено, без фалш и преструвка.

— Слей се с мен, моля те! Изпълни ме със себе си.

Тя го замая, освободи и в този миг го притежаваше.

Той се наведе над нея и като се опитваше да е по-внимателен, да не бърза толкова, в случай че тя греши и ще й е като първия път, започна да прониква — горещ и влажен.

— О! О! — Пръстите й сграбчиха ръката му, ноктите й се впиха в плътта му. После извика с пълни с изумление очи. — Но това… това идва накрая. Това краят ли е?

— Не, не е краят. — Всеки мускул в тялото му трепереше, докато се навеждаше над нея. — Искаш ли пак да го изпиташ?

— Мога ли? Да! Да!

Тя издаде звук, гърлен звук, когато той проникна по-дълбоко.

Остана в нея, полагайки усилия да се задържи така, докато бедрата й започнаха да се вдигат и спускат неконтролируемо.

— Искам да… Искам да…

— Точно така. — Устните му пробягаха леко по нейните. — Направи каквото искаш. — После използва езика си, целувката му загрубя. Когато тя отново достигна оргазъм, викът й се удави в устата му.

Сойер проникна в нея веднъж — силно, дълбоко, и тя простена, изви тяло в дъга.

— Да! Пак! Пак!

Той започна да я язди бързо, напористо. Просто се остави на удоволствието си.

Тя почувства, че краят, който с него не беше край, отново се надига в нея. Докато я заливаше, отметна ръце назад, сключи крака на кръста му, започна да се движи заедно с него, понесе се по вълната, после по следващата.

И онова, което се надигна в нея, беше повече от удоволствие и наслада, повече от всичко познато. Тя потрепери, той потрепери с нея.

Когато настъпи истинският край, тя сякаш бе отнесена в нов свят, отвъд този на красотата.

Дори когато Сойер бе поуспокоил дишането си, за което му бе нужно известно време, той продължи да усеща как сърцето тупти в ушите му. Когато се претърколи и отдели от нея, тя също се претърколи и се сгуши в него.

И това му се стори съвсем естествено.

— Доволен ли си от мен?

— Ани, няма достатъчно силни думи, които да изразят чувствата ми към теб.

— И аз изпитвам същото към теб. Правенето на секс с крака е различно. А с теб — още повече. Ти имаш много хубав пенис.

Той се засмя смутено.

— Благодаря ти. Аз… харесвам си го.

— И аз. Ще го вкараш ли пак в мен?

На този свят няма друга като нея, помисли си той. В който и да е свят.

— Можеш да разчиташ на това!

— А сега много бързо ли беше?

Той отмести ръката й от сърцето си, целуна я.

— Отначало беше… ами нещо като игра. Преди да… Божичко! Да се чифтосаме.

— Имаш предвид целувките и прегръдките. Много ми хареса. Не трябва ли да се прави по-дълго?

— Зависи. Но има и други неща, които хората обичат да правят понякога, преди главната част.

— Други? Какви?

Тя не беше невинна, каза си той. Но беше неосведомена в някои отношения.

— Знаеш ли, може би трябва да говориш за това със Саша и Райли.

— Направих го. Така разбрах, че трябва да дойда тук, да си сваля роклята и да остана по токчета.

— Ти… Нима?

— Ти хареса обувките. Ще им кажа.

Той само притвори очи.

— Сигурен съм в това.

Тя завъртя бавно пръст около сърцето му, спусна го лекичко по гърдите му.

— Ще ми направиш ли онези други неща? Ще ме научиш ли на тях, за да ги правя на теб?

— Аника, ти ме убиваш.

— Това е израз, нали. Никога не бих те наранила.

— Знам. — Когато той обърна глава, за да я целуне, изведнъж го прониза една мисъл, като стрела от лък. — Аз не те пазих.

— Не бях в опасност.

— Не, имам предвид… — Той се надигна, притегли я към себе си. — Можеш ли да забременееш?

— О, не. Не мога да имам малки от теб. Ние сме от различни светове, не сме съвсем същите. Съжалявам.

— Недей. — Облекчен, той притисна устни към челото й. — Така е по-добре. Първо — водим война. А и на теб ти остават само два месеца…

Тя бързо постави пръст върху устните му.

— Не говори за края. Моля те. Сега сме заедно.

— Права си. Ако се тревожиш много за бъдещето, не можеш да се насладиш на мига. Благодарен съм, че съм с теб сега.

Тя отпусна глава на рамото му.

— Искам да остана с теб тази нощ.

— И аз го искам. Леглото е малко, но ще се справим.

— Да. — Тя отново се сгуши в него. — Наистина ли може да бъде повече от веднъж?

— Да. И май ще се случи много скоро.

— Тогава, преди да заспим, ще ми покажеш някои от другите неща.

— Става. — Навеждайки се да я целуне, той плъзна ръка надолу по тялото й, между краката й.

— О! Това ми харесва!

Той се засмя, докато тя отново получаваше оргазъм.

 

 

На сутринта Сойер излезе за калистениката, чувствайки се като човек, който може да пробяга трийсет километра — и то по нагорнище — без да се задъха, а после да види сметката на цяло стадо коне.

Видя, че Дойл се е облегнал на масата отвън и пие кафе, докато небето просветляваше и порозовяваше.

— Другите ще се появят скоро — каза Сойер.

— Хммм. Излезе ти късметът. Личи ти, братле — добави Дойл. — А и да не ти личеше, аз съм в съседната стая. Твоята русалка е доста гласовита.

— О! — Сойер се загледа в бутилката си с вода, хвърли поглед към Дойл. — Съжалявам.

— Не съжаляваш и не те виня. Но си ми длъжник.

— И защо така?

— Аника ме използва, за да те подразни — класическа стратегия. И тя ми е длъжник, но ме научи на някои движения, така че с нея сме квит.

Сойер си спомни проклетите кълба напред и как кожата му беше настръхнала от ревност.

— Не знаех.

— Винаги е така. Следващия път го правете в нейната стая, за да не ме подсещате, че аз не се чукам.

— Дадено. Бях ти ядосан.

— Знам. — Дойл вдигна кафето си и се усмихна. — И за това не те виня. Ти си късметлия, Сойер. Няма друга като Аника.

— Така е. Затова бях впрегнал цялата си воля…

— Братле, падне ли ти такава хубост, не я изпускай за нищо на света. Утре може да си мъртъв.

— Хммм, това беше… вдъхновяващо.

Когато другите излязоха, Аника отиде право при Сойер, дари го с целувка така, че на него му се прииска да продължат с целуването в нейната стая.

— Имаш ли още от тези? — пошегува се Дойл.

Като се засмя бързо, тя се обърна към него, постави ръце на раменете му, целуна го лекичко и сладко по устните.

— Така целуваш близките си. Сойер също ми е близък, но е различно. Ние правим секс.

— Чух.

— Имах звезди в главата си. Само много хубавият секс предизвиква звезди. И научих за другите неща. Ти знаеше ли, че в предварителната любовна игра — как хубаво звучи само! — мъжът може да…

— Добре, добре. — Сойер припряно я улови за ръката. — Хайде да започваме.

След близо час клекове, лицеви опори, набирания и каквито там други мъчения успя да измисли Дойл, Сойер направи планина от палачинки. Беше му ред да готви и беше в настроение.

По средата на яденето и на обсъждането кога и как ще претърсят вилата, наета от Малмон, телефонът на Райли избръмча. Тя хвърли поглед към екранчето, отдалечи се и заговори бързо на италиански.

Когато се върна, си взе чинията и натрупа храна в нея.

— Уредих три SPP-lMs с двайсет и четири патрона. От това по-добре няма накъде, при това третият е безплатен. Обаче ще ни трябват парички — обърна се тя към Бран.

— Аз ще имам грижата. Откъде ще вземем оръжията?

— Трябва да отидем до лодката му, и то веднага. Дайте ми парите и ме оставете да действам сама. Този тип не обича тълпите.

— Надежден ли е? — попита я Бран.

— Да видим… контрабандист е, продавач на оръжие, крадец, значи е „хлъзгав“. Но мен няма да ме прекара. Ще играе честно — иначе ще си развали репутацията, а и ще загуби, ако се нуждаем от още муниции.

— Пистолетите крадени ли са?

Райли погледна Саша и сви рамене.

— Трябват ни, ще ги имаме. Или поне три. Сойер е най-добрият стрелец, затова предлагам той да вземе единия. Аз също ще взема, сигурно Дойл ще използва третия. Бран е добър, но като знаем какво друго може да изстрелва, не му е нужен пистолет. Саша също е приличен стрелец. Просто Дойл е по-добър.

— Не възразявам, но искам да се науча да ги използвам. За всеки случай — настоя Саша.

— Можем да го обсъдим на лодката, щом ги вземем.

Макар идеята за още оръжия да не й се нравеше, Аника не каза нищо. Изпълни задачите си за деня, приготви раницата си и пое с останалите към пристанището.

Когато излязоха от него с лодката, Райли посочи с ръка:

— Виждате ли онази яхта там? На десет часа?

— Трудно е да я пропуснеш — промърмори Дойл. — Сигурно е към сто метра.

— Да, Лестър си пада грандоман. Както и да е. Просто карайте още малко и спрете от страната на пристанището. Аз ще поема оттам. — Тя намести слънчевите си очила и взе чантата с парите от Бран.

— Не се тревожете, ако видите двама типа с автоматично оръжие. Няма да застрелят никого.

— Чудно защо това не ме успокоява. — При тези думи Сойер откопча кобура отзад на кръста си, премести го на бедрото.

— Най-много да видите няколко мадами, които се припичат по монокини.

— Е, за това ще ми е нужен фотоапарат.

Когато приближиха, Сойер наистина видя две сурови лица с пушки.

— Райли Гуин — провикна се Райли. — Лестър ме очаква. И това. — Тя вдигна чантата. — Хей, Мигел, què pasa^[1]?

Якият тип с АК-47 се ухили.

— No mucho, chica.^[2]

Когато спуснаха стълбичката, Дойл направи знак на Сойер.

— Вземи кормилото. Тръгвам с нея.

— Не, не тръгваш!

Без да й обръща внимание, Дойл пристъпи, улови стълбичката и започна да се изкачва.

— По дяволите! Водя и приятел, Мигел!

Миг по-късно Дойл вече беше на яхтата, после се качи и Райли и двамата изчезнаха от погледа.

— Колко време им даваме? — Сойер не сваляше очи от въоръжените типове.

— Десет минути — реши Бран. — Четеш ли им мислите, фейд?

— Онзи, когото тя нарече „Мигел“, много иска да ни види голи — Аника и мен. Другият… той не се чувства добре. Май е стомахът.

— Десет минути — повтори Бран, — освен ако Саша не усети опасност.

След почти десет пълни минути, през които Сойер мислеше как най-добре да защити приятелите си на лодката, да се качи на яхтата и да спаси останалите двама, чу смеха на Райли.

Но не се успокои, докато не я видя да слиза по стълбичката с преметната през гърдите кожена чанта и метално куфарче в ръка.

Дойл слезе след нея с друга чанта, друго куфарче и някаква кутия, пъхната под мишницата му.

— Ciao, Мигел.

— Hasta luego, chica^[3] — Той й изпрати многозначителна въздушна целувка, докато Сойер обръщаше лодката.

— Наред ли е всичко? — попита Сойер.

— Тип-топ. Три руски подводни пистолета с патрони, кобури и калъфи. И малък подарък за Дойл. Лестър си падна по Дойл и слава богу, защото той не обича промени в последния момент.

— Нямаше да можеш да носиш всичко. — След като свали чантата, Дойл я подаде на Бран. — Лестър е горе-долу същият „калибър“ като Райли, но прилича на плъх с прищипано лице.

— Освен това струва неколкостотин милиона и си пада бонвиван. Обича безмозъчни, секси бодибилдъри — и жени, и мъже, често едновременно. Ако му беше дал и най-малкия знак, щеше да ти предложи тлъста пачка и да те олигави целия — обърна се тя към Дойл.

— Не е мой тип. Но се облажих с една бутилка хубава текила.

— „Трес, куатро и синко“ — това не е просто хубава текила, това е кралицата на текилите! Не бива да се хаби за маргарити и желенца. Трябва да се пие бавно, за да й се насладиш. Както и да е, Лестър се представи добре.

Тя седна и отвори едната чанта.

— Да ви покажа новите ни играчки.

— Аз ще поема руля. — Дойл отиде при рубката. — Вече ги разгледах.

Тъй като не гореше от желание да види пистолетите, Аника се изправи.

— Отивам при Дойл. Той ще ме учи да карам лодката.

— Ето, хвани руля.

Докато Сойер се отместваше, Дойл нагласи Аника, постави ръцете й върху руля.

— Може ли?

— Аз съм до теб.

Зад нея мъжете си размениха погледи, които, от една страна, изразяваха одобрение, а от друга — благодарност. След като Аника си намери занимание, Сойер се включи в брифинга за SPP-lMs.

Щом се озова във водата, той не стреля с пистолета — липсваше безопасна цел и нямаше смисъл да се хабят муниции. Но свикна с тежестта му и започна да го държи уверено — усещането бе различно.

Докато се гмуркаха, фокусирайки се отново върху търсенето, той държеше Аника и всички останали в полезрението си.

Разузнаването на Райли можеше да не е точно или Малмон да изпрати хора предварително. Но отново не намериха нищо и никого.

Той обаче имаше работа за довършване. Когато се върнаха във вилата, се фокусира върху нея. Другите му осигуриха пространство и тишина.

Вдигна поглед, когато влезе Аника.

— Съжалявам, но Саша каза, че трябва да хапнеш.

— Почти свърших.

— Тя каза, че приготвя пиле пармиджана^[4].

Внезапно той огладня.

— Така ли?

— И ще е готово след трийсет минути.

— Устройва ме.

— Сойер? Ще си легнеш ли с мен тази вечер?

— Канех се да те попитам същото.

Усмивката й озари стаята.

— Тогава мога да сложа прането, което сгънах — твоето — в моята стая?

Но тя трябва да получи нещо повече от секс, помисли си той. Защото колкото и фаталистично да звучеше, Дойл бе прав. Предлагат ли ти подобна красота, грабни я и не я изпускай.

И я почитай, би допълнил Сойер.

— Може да се разходим в градината след вечеря.

— Би било хубаво. Обичам да се разхождам с теб и да ме държиш за ръката, както Бран държи ръката на Саша.

Но по време на вечерята Райли предложи да променят графика:

— Отиваме до вилата на Малмон, оглеждаме я. Трябва да сме сигурни, че е празна. Той може да е изпратил персонал или част от своите наемници. Или да е уредил местните да заредят вилата.

— Затова решихме да влезем след полунощ — напомни й Дойл.

— Вече минава осем, а ни чака трийсетминутно ходене. Трябва да видим дали няма външна аларма, за да я неутрализираме. После да намерим трите най-добри места за „бръмбарите“.

— Защо да чакаме? — Сойер взе нейната страна. — Избрахте полунощ, за да ми дадете възможност да довърша бръмбарите. Те са готови, така че да действаме.

— А ако във вилата има някой? — попита Саша.

— Ще разберем. — Докато обмисляше положението, Райли мина от вино на вода. — Най-добре да решим там, вместо да си губим времето в приказки.

— Имаш право — съгласи се Бран. — Значи, решаваме да тръгнем. В колко… девет?

Не беше романтичната разходка в градината, която си бе представял Сойер, но той знаеше, че всяка стъпка ги приближава към целта. Успееха ли да подслушат част от плановете на Малмон, щяха да ги осуетят и дори да ги обърнат срещу него.

А разгромят ли го, каква полза би имала от него Нереза? Каквото и наказание да му наложи за провала, ще си го е заслужил.

— Тук е по-близо до морето — отбеляза Аника. — Над него, но по-близо.

— Той е искал хубав изглед.

Стигнаха до каменна ограда.

— От другата страна е — осведоми ги Райли. — Портата е наблизо. Сигурно е заключена. По-добре да прескочим стената.

— Нека първо проверя.

Сойер продължи напред, стигна до портата — желязна, красива, арковидна и обезопасена с електронна ключалка. Зад нея различи чакълеста алея, достатъчно широка за кола, и дървета и храсти, които закриваха изгледа. Но нямаше камери.

Докато се връщаше, огледа района. Още къщи, но пътят беше безлюден и никой не надничаше от прозорците.

— Не видях аларма или камери, но ако опитаме да минем през портата, може да се включи нещо. Аз ще ви прехвърля.

— Без нас. — Бран прегърна Саша през кръста, издигна се с нея над стената и двамата минаха от другата страна.

— Добре, отбор — подкани Сойер останалите, — съберете се по-плътно. Чака ни кратко пътуване.

Той ги прехвърли през стената и се озоваха на място, където въздухът ухаеше на цветя, а нощта бе изпълнена със сенки.

— Не се разделяйте — предупреди ги тихо Бран. — И не излизайте на светло.

Като гледаха да вървят покрай чакълестата алея, подминаха лимонова горичка, заобиколиха място с каменни пейки и малък фонтан и прекосиха градина, преливаща от цветя и аромати.

— Все пак получи разходка в градината. — Сойер стисна ръката на Аника и спря рязко. — Леле!

Отпред се извиси вилата, бяла като току-що навалял сняг, с черни прозорци, проблясващи на светлината от звездите. Чакълестата пътека се разклони, едната част стигаше до къщата, с розови храсти от двете страни, другата водеше към пристройка.

Фасадата изобилстваше от широки тераси, поддържани от изящни колони.

Вилата беше на три етажа, имаше и нещо, което му заприлича на тераса на покрива. Потокът лунна светлина превръщаше всичко в рисунка с въглен на богатство и лукс.

— Нашата вила в Корфу направо бледнее!

— Аз я харесвах повече. Имахме си Аполон.

Сойер отново стисна Аника за ръката.

— Страхотно куче!

— Не свети — каза Райли. — А още няма десет часа. Ако вътре имаше някой, щяхме да видим светлини.

— Тези отвън сигурно се активират от реле — отбеляза Сойер. — Нали се сещате, прибираш се късно и те светват, щом приближиш къщата, за да не се спънеш в нещо. Няма значение. Ако някой види, че се появяват светлини, ще реши, че вилата е обитавана.

— При положение че вътре няма никой и не си е легнал рано — обади се Саша.

— Ще проверя. Мога да го направя за нула време, като Светкавицата.

Преди Сойер да успее да извади компаса, Райли го улови за лакътя.

— Не сам, Бари Алън! Идвам с теб, както направи Дойл тази сутрин.

— Щом искаш… Дайте ни десет минути.

Когато изчезнаха, Аника се намръщи.

— Защо тя го нарече с това име? Бари Алън?

— Нямам представа — отвърна Бран.

— Истинското име на Светкавицата. Божичко — промърмори Дойл, — никой ли не чете графични романи? — Като поклати глава, той навлезе в дълбоките сенки. — Ще огледам наоколо.

— Не се отдалечавай много — предупреди го Бран.

— Няма.

Той изчезна в тъмнината, както Райли и Сойер бяха изчезнали във въздуха.